Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр. София,             2021 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, І-ви въззивен състав, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ КРЪНЧЕВА

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

                                                                                             АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря Рени Атанасова, като разгледа докладваното от съдия Крънчева ВНЧХД № 4180 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл. 313 и сл. от НПК.

            С присъда от 18.06.2020 г. на Софийският районен съд (СРС), Наказателно отделение (НО), 20-ти състав, постановена по НЧХД № 1613/2018 г. по описа на същия съд, подсъдимата З.А.А. е призната за виновна в това, че на 05.12.2016 г., в гр. София, в „Заявление № 2“ до Началника на 05 РУ – МВР – София, разгласила позорни обстоятелства за П. А.А., че като председател на етажната собственост „Св. Александър Невски“ на ул. „*****(като домоуправител), е един от основните причинители на нестихващите безредия в етажната собственост, и му приписала престъпление – документно престъпление (по смисъла на чл. 316 от НК), че представил документи с невярно или изопачено съдържание (договори, Протокол от ОС на ЕС „Александър Невски“ от 03.11.2014 г.), по преписка рег. № 229000 – 994/2016 г. – 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 39687/2016 г. на СРП, поради което и на основание чл. 147, ал. 1 от НК и чл. 78а, ал. 1 от НК, подс. З.А.А. е освободена от наказателна отговорност и й е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 1000 (хиляда) лева, платима в полза на държавата по бюджета на съдебната власт (СРС), като на основание чл. 304 от НПК, е оправдана по обвинението в заявлението да е посочила и „беззакония“.

            С присъдата и на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, подсъдимата З.А.А. е осъдена да заплати на частния тъжител П. А.А. направените от последния разноски в размер на 1811,90 лева, представляващи разноските за внесената от частния тъжител държавна такса и платено адвокатско възнаграждение, както и пет лева за служебно издаване на изпълнителен лист. 

            Срещу така постановената присъда, в наказателно – осъдителната й част, е депозирана въззивна жалба от адв. И.В. – от САК, в качеството й на упълномощен защитник на подс. З.А.А.. В така депозираната въззивна жалба се излагат твърдения, че първоинстанционната присъдата (навсякъде наречена „решение“) е неправилна, постановена в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснована. Сочи се, че същата е и незаконосъобразна относно възложената на подс. А. сума за разноски за заплатена от частния тъжител държавна такса. Отправя се искане за отмяна на атакуваната присъда и постановяване на нова такава, с която подс. А. да бъде оправдана по повдигнатото й обвинение.

 

            Срещу така постановената първоинстанционна присъда е депозирана въззивна жалба (заведена в СРС под № 1032277 от 01.07.2020 г.) и от частния тъжител П. А.А., в частта, с която подсъдимата А. е оправдана по повдигнатото срещу нея обвинение за клевета чрез разгласяване на опозоряващи го обстоятелства – по чл. 147, ал. 1, пр. 1 от НК. Моли се за отмяна на присъдата в тази й част, като подсъдимата бъде призната за виновна и надлежно наказана.

            Допълнително е постъпило заявление от адв. С.Б. – от САК, в качеството му на пълномощник на частния тъжител П. А.А., с което същият оттегля подадената от А. въззивна жалба с вх. № 1032277 от 01.07.2020 г.

            Предвид изложеното следва да се приеме, че присъдата на СРС, НО, 20-ти състав от 18.06.2020 г., в наказателно – оправдателната й част, е влязла в сила и не подлежи на редовен съдебен контрол.

 

            До даване ход на съдебното производство пред въззивната инстанция е депозирано допълнение към въззивна жалба от адв. И.В. – от САК, в качеството й на упълномощен защитник на подсъдимата З.А.А., в която се навеждат доводи, че присъдата на СРС (отново наименована „решението“) от 18.06.2020 г., е неправилна, постановена в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необоснована.

            Изтъква се, че първоинстанционната присъда е постановена от незаконен състав. В тази насока се излага, че първият съд в мотивите на присъдата си е демонстрирал явно и очевидно негативно отношение и неодобрение към личността на подсъдимата, което е повлияло на фактическия анализ и правната преценка на съда, като в израз на негативното си отношение първият съд е излязъл извън предмета на доказване, очертан с тъжбата, обсъждайки други заявления, подавани от подсъдимата, и си е позволил оценъчни коментари спрямо А.. Развиват се доводи в насока, че съдът е прехвърлил доказателствената тежест в производството върху подсъдимата, като е направил изводи в нейна вреда, поради това, че не била доказала какво липсва от протокола от общото събрание на ЕС от 03.10.2014 г.; не била отрекла, че на 05.12.2016 г. е внесла заявление в 05 РУ – СДВР; не била представила документи по делото, доказващи твърденията й и не била написала в заявлението от 13.12.2016 г., че в заявлението от 05.12.2016 г. е допуснала техническа грешка относно датата на протокола от общото събрание на етажната собственост. Изтъква се, че съдът е формирал изводите си въз основа на недопустими предположения в насока, че заявлението от 05.12.2016 г. е било входирано и е станало достояние най-малко на полицейския служител, който го е приел; на този, който го е входирал и на този, който е работел по него. Излагат се доводи, че описаното поведение на съда, не съответства на изискванията за безпристрастност, поради което е налице абсолютно основание за отмяна на присъдата на СРС, НО, 20-ти състав.

            Защитникът изтъква, че подсъдимата А. е призната за виновна по повдигнатото й с тъжбата обвинение, на базата на недопустими предположения и извън параметрите на тъжбата. Сочи, че по делото не е доказано нито кога е внесено заявлението от З.А., нито кога е достигнало до някого и кога някое лице се е запознало със съдържанието на заявлението. В тази насока поддържа, че съдът си е позволил да замести липсващите доказателства за датата на подаване на заявлението с недопустими предположения и цитиране на практика такива заявления да се докладват своевременно след постъпването им и да се разпределят за работа на съответни полицейски служители. Излага доводи, че по делото не е установено кога е подадено процесното заявление, а и кога престъплението е било довършено.

            В допълнението към въззивната жалба се навеждат доводи, че фактическата обстановка по делото е неправилно установена, като съдът си е измислил някои факти, а именно, че подсъдимата е имала негативно отношение към тъжителя, защото той я е изместил от заеманата от нея длъжност домоуправител, въпреки че още преди избора му А. и други съкооператори са имали възражения срещу действията на тъжителя, и е игнорирал други доказателства и по-конкретно фактите и обстоятелствата относно датата на получаване на преписа от постановлението на прокурора при СРП от 03.10.2016 г. от подсъдимата.

            Защитникът обосновава и тезата, че изразът, че тъжителят А.е основен причинител на безредията, не може да бъде клеветнически, тъй като не съдържа изявления за факти, а е израз на мнение, съждение, оценка за тъжителя. Изтъква се, че първият съд е приел, че изразът е клеветнически, но в мотивната част на присъдата го е обсъждал като обиден, с което е допуснал съществени противоречия в окончателния съдебен акт. Релевира доводи, че подсъдимата не е осъществила състав на престъплението клевета и с израза относно ползването на документи с невярно съдържание, тъй като в заявлението подсъдимата не е записала, че П.А. е представил документи с невярно съдържание, а и соченото в заявлението касае представяне на документи в хода на предварителната проверка, което деяние е несъставомерно по чл. 316 от НК. Изтъква се, че подсъдимата е твърдяла, че има нередности в протокола с убеждението, че това е така, а не съзнавайки, че така ще оклевети някого. Сочи се, че подсъдимата е подала заявлението не с цел да оклевети някого и да повлияе на доброто му име, а за да потърси съдействие от държавните органи и да се оплаче от поведение, което намира за нередно. Изтъква се, че А. чистосърдечно е сезирала полицейските органи за нередности, които е считала, че са извършени в кооперацията, за да инициира проверка и съдействие, а не за да накърни доброто име на А. пред полицейските служители. По така наведените съображения защитата намира, че с деянието си подсъдимата не е осъществила от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 147, ал. 1 от НК.

            Защитникът навежда доводи, че присъдата на СРС е незаконосъобразна и в частта й, с която подсъдимата е осъдена да заплати на частния тъжител държавна такса в размер на 111,90 лева, като сочи, че държавната такса по дела от частен характер е 12,00 лева, а ако тъжителят е избрал да внесе неследваща се държавна такса, това не е основание тази сума да бъде присъдена в тежест на подсъдимата.

           

            До даване ход на съдебното производство пред въззивната инстанция е постъпило писмено възражение срещу депозираната въззивна жалба от частния тъжител П. А.А., чрез адв. С.Б. – от САК. В така депозирания писмен отговор се излага, че присъдата на СРС е прецизно изготвен съдебен акт, който отговаря на всички изисквания за материална и процесуална законосъобразност и обоснованост. Сочи се, че съдебният състав е изложил ясни, точни и убедителни мотиви, като е дал аргументиран отговор на всички съществени за делото въпроси и искания, поставени пред съда от страните. Ангажира твърдения, че на основата на проведеното задълбочено съдебно следствие, на обективния и всестранен анализ на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е направил верни и грижливо обосновани фактически констатации и правни изводи, съобразени с тълкувателната практика на върховната съдебна инстанция по приложението на чл. 147, ал. 1 от НК.

            Повереникът излага подробна хронология на образуването и движението на пр. пр. № 39687/2016 г. и на пр. пр. № 5676/2017 г., като аргументира тезата, че няма основание да се приеме, че заявлението от 05.12.2016 г. е останало неподадено от нея. Изтъква, че процесното „Заявление № 2“ е депозирано от подсъдимата в РПУ и е станало достояние най-малко на трима полицейски служители и един прокурор. Сочи, че фактът, че на 13.12.2016 г. подсъдимата е подала трето заявление с искане да се вземе отношение спрямо тъжителя, позволява хипотетично да се приеме, че инкриминираното заявление е депозирано преди тази дата, т.е. в интервала между 06.12. и 12.12.2016 г.

            Повереникът възразява срещу довода на защитата, че не е налице приписване на престъпление на тъжителя, тъй като в инкриминирания текст не се посочвало, че документите с невярно съдържание са били представени именно от тъжителя, като сочи, че думите „представени са…“ са извадени от контекста. Развива доводи, че обективният и безпристрастен анализ на текста изключва всякакво съмнение, че става дума за документи, представени от двете посочени поименно в заявлението лица. В тази връзка посочва, че към саморъчните обяснения, дадени от тъжителя по пр. пр. № 39687/2016 г. по описа на СРП, същият е приложил пет документа.

            В писмения отговор към депозираната въззивна жалба, повереникът на тъжителя А. развива съображения, че прекият умисъл на подсъдимата е доказан по несъмнен и категоричен начин. Аргументира тезата си с това, че употребените от подсъдимата изразни средства „документ с невярно съдържание“ и „съзнателно се ползува от“ не изискват юридическо образование, за да се разбере точният им смисъл. В тази насока повереникът сочи това, че жалбата е подадена от подсъдимата една година и два месеца след уведомяването й за постановения отказ от прокурор при СРП да образува досъдебно производство, с цел да злепоставя системно и по всеки възможен начин тъжителя; това, че подсъдимата не е направила опит да уреди отношенията си с тъжителя по реда на ЗУЕС, и това, че същата години наред е работила като радиожурналист и има висше образование. Повереникът изтъква, че първият съд правилно е преценил, че действията на подсъдимата не могат да бъдат оправдани с позоваване на чл. 45 от Конституцията на Р България, в каквато насока също е изложил обстойни съображения.

 

            Постъпило е и допълнение към писмено възражение срещу депозираната въззивна жалба от адв. С.Б. – от САК, в което се оспорват твърденията във въззивната жалба по отношение на пристрастността и необективността на съда, постановил  атакувания съдебен акт. Изтъква се, че съдът не е излязъл извън предмета на доказване, така, както същият е очертан с тъжбата с допълнение към нея.

            Сочи се, че макар в инкриминираното заявление да липсват реквизити относно дата и място на подаването му, това заявление се намира в кориците на прокурорската преписка, от което следва извод, че е било възприето от лице от състава на 05 РУ – СДВР. Оспорва се тезата на защита, че целта на подсъдимата не е била да наклевети тъжителя, като се изтъква, че в заявлението подсъдимата е дала негативна личностна оценка на тъжителя, посочвайки го конкретно по име, която накърнява честта, достойнството и доброто му име. Развиват се доводи, че вторият от инкриминираните изрази изглежда безадресен, но само ако се извади от контекста.

            Оспорва се тезата на защитника, че липсата на посочване от съда на датата на депозиране на заявлението от страна на подсъдимата, е съществено процесуално нарушение, като се изтъква, че клеветническите твърдения са разпространени между датата на изготвяне на заявлението – 05.12.2016 г. и датата на приключване на полицейската проверка с изготвяне на докладна записка – 24.01.2017 г. Повереникът намира за неоснователно и оплакването в допълнението към въззивната жалба относно оценката на гласните доказателства по делото, като развива доводи, че същата е направена обективно, детайлно и задълбочено.

           

            В съдебно заседание защитата на подсъдимата З.А.А. – адв. И.В. – от САК, поддържа подадената въззивна жалба, по изложените в нея съображения, и пледира за оправдаване на подсъдимата по повдигнатото й с тъжбата обвинение, а алтернативно – за отмяна на първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съответния първоинстанционния съд, поради сочената фрапантна предубеденост на председателя на състава по отношение на А..

            Защитникът изтъква, че по делото не е доказано, че деянието е извършено на 05.12.2016 г., респективно, че на тази дата подсъдимата е депозирала процесното заявление до 05 РУ – СДВР, като сочи, че изводите на решаващия първоинстанционен съд в тази насока, почиват на недопустими предположения. Излага, че в тъжбата не е посочено на коя дата някое лице се е запознало с изложеното в заявлението, а липсата на твърдения в този смисъл и недоказаността на такива твърдения, обуславят несъставомерност на деянието по вменения на подсъдимата престъпен състав.

            Защитникът излага обстойни съображения в насока, че първият от вменените на подсъдимата като клеветнически изрази, а именно, че е „основен причинител на безредията“ не е клеветнически, тъй като в същия не се сочи личността на тъжителя, нито конкретни факти, а единствено субективни оценъчни съждения на подсъдимата. Ангажира доводи, че и вторият от инкриминираните изрази не е клеветнически, тъй като А. не твърди документите с невярно съдържание да са представени тъкмо от тъжителя. Сочи, че по делото са събрани доказателства за нередности при изготвяне на протокола. Излага, че в конкретния случай подсъдимата се е обърнала към Полицията като гражданин, за да поиска съдействие и да се оплаче от определени нередности, което е нейно право, в каквато насока цитира и практика на ЕСПЧ, а не за да наклевети тъжителя или за да си отмъсти, че е била сменена като домоуправител на кооперацията.

 

            Повереникът на частният тъжител П. А.А. – адв. С.Б. – от САК, оспорва депозираната въззивна жалба по съображенията, изложени в подробните писмени възражения. Намира обясненията на подсъдимата за недостоверни, поради което предлага да не бъдат кредитирани. Излага, че доводи в подкрепа на това, че инкриминираното заявление действително е било подадено, се извеждат от това, че е била извършена проверка и са били снети обяснения от С.С.именно във връзка с твърденията в това заявление № 2. Развива доводи, че подсъдимата е депозирала процесното заявление № 2, прикрепено с телбод към заявление от 13.12.2016 г. Сочи, че докладната записка, изготвена от инспектор З., и сведенията, депозирани от С.С.в голяма степен преповтарят твърденията в заявление № 2, което не би било възможно, в случай, че такова заявление не е било подавано. Акцентира, че подсъдимата воюва с тъжителя още от преди провеждане на общото събрание на етажната собственост, във връзка с ремонта на апартамента, закупен от А. и отказът му да й заплаща, за да надзирава ремонтните дейности в апартамента. Поставя въпрос, на какво се дължи това, че подсъдимата е спряла да подава сигнали за нередности в етажната собственост, след депозиране на тъжбата от А.. Желае справедливо и обективно решение по делото.

 

            Частният тъжител П. А.А. окачествява изявленията на подсъдимата като недостоверни и посочва, че проблемите между него и подсъдимата започнали след нанасянето му в апартамента и началото на ремонта. Посочва, че продължително време бил подложен на тормоз от подсъдимата, като за период от около две – три години получил около 250 имейла от нея, а също Смс-си, телефонни обаждания, тропане по вратата, ежедневни посещения в дома му. Посочва, че разполага с всички необходими разрешителни за ремонта на жилището му, като по сигнали на подсъдимата са били инициирани десетки проверки от контролните органи. Изтъква, че тормозът от страна на подсъдимата спрял след депозирането на сигнала. Сочи, че не е отказвал да предостави ключове на подсъдимата, нито се е конфронтирал с нея. Акцентира, че след като изтекъл 2-годишния му мандат като домоуправител, никой от съкооператорите не е поискал да го смени. Моли присъдата на СРС да бъде потвърдена.

 

            Подсъдимата З.А.А., при упражняване правото си на лична защита, посочва, че всичко, което е изнесла в заявлението си, е протоколирано в протокола от общото събрание. Присъединява се към становището на защитника си. Заявява, че е невинна.

            При упражняване на правото си на последна дума, подс. А. заявява, че желае да бъде оправдана, да има справедливост. Посочва, че не знае защо се гледа това дело.

 

            Съдът, като прецени изложените в жалбата доводи и след като провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт, в съответствие с изискванията на чл. 313 НПК, намира за установено следното:

           

            За да постанови присъдата си, първоинстанционният съдебен състав е събрал, в качеството им на гласни и писмени доказателствени средства, показанията на св. М.Е.Е.и С.Н.С., снети в о.с.з. на 06.06.2019 г.; показанията на св. Р.Б.Т.и Г.В.С., снети в о.с.з. на 04.02.2020 г.; обясненията на подс. А., депозирани в о.с.з. на 06.03.2020 г.; заявление от З.А.А. до Началника на 05 РУ – СДВР, рег. № 229000 – 15843/13.12.2016 г. (л. 12 от съдебното производство); регистрационна карта на сграда в режим на етажна собственост, намираща се в гр. София, ул. „*****(л. 14 от съдебното производство); сведения от П. А.А. (л. 15 и л. 16 от съдебното производство); отчет за извършени ремонти и подобрения на ЕС „Св. Александър Невски“ – ул. „*******, за периода 2014 – 2019 г. (л. 55 – 56 от съдебното производство); материали по пр. пр. № 39687/2016 г. по описа на СРП; материали по пр. пр. № 5676/2017 г. по описа на СРП и справка за съдимост на подсъдимата (л. 46 от съдебното производство).

            При изграждане на свободното си вътрешносъдийско убеждение относно фактите и обстоятелствата, относими към предмета на доказване, съдът в основни линии е кредитирал събраните гласни и писмени доказателствени средства, като е приел, че същите са единни, непротиворечиви, взаимно допълващи се и относими към предмета на доказване в производството. Дискредитирал е с доверие единствено обясненията на подсъдимата и показанията на св. Т., в частта им относно продължителността на ремонта, извършван в апартамента, придобит от А. и нанесените в резултат на същия щети по апартамента на подсъдимата, както и относно влошаването на здравословното й състояние, вследствие на ремонта; оценъчните твърдения на Т.по отношение на качеството на ремонтните работи във входа и това, че същите се извършват, без А. да се допита до съкооператорите; непредоставянето на ключ от зимничното помещение на А.; обстоятелството, че лицето В., живуща на първия етаж във входа, също е изразила несъгласие с действията на А. и това, че А. е поискала от А. да допълни протокола от общото събрание на ЕС от м. октомври 2014 г., за да го подпише, като е преценил, че така събраните гласни доказателствени средства, не кореспондират с доказателствената съвкупност.

 

            Въз основа на така събрания доказателствен материал, съдът е приел за установено, от фактическа страна, че подсъдимата З.А.А. е родена на *** ***, българка, българска гражданка, разведена, неосъждана, с висше образование, пенсионер, живуща ***, ЕГН – **********.

            Приел е, че през 2013 г. частният тъжител П. А.А. станал собственик на апартамент № 11 в кооперацията на ул. „*****в гр. София, заедно със семейството си.

            На 03.10.2014 г., за времето от 18,00 часа до 20,41 часа, било проведено редовно общо събрание на етажната собственост (ЕС) „Александър Невски“ на ул. „*****, което било свикано и председателствано от управителя З.А.А., живуща в ап. № 7, с протоколчик П.А.. Съгласно съставения протокол, т. 1 от дневния ред била избор на ново ръководство на ЕС. За нов управител на ЕС П.А. предложил себе си и посочил, че има подадена оставка на управителя А. и нарушения от същата, което А. репликирала „Управителят се сменя само при наличие на нарушения. Аз такива нямам.“, на което А. отговорил „И нарушения, и оставка имаме.“ В свои изказвания съкооператорите им Е.и С.посочили аргументирано, че има нарушения, изразили несъгласие с действията на А. като домоуправител. На това събрание легитимно за нов управител на ЕС бил избран П.А.. За контрольор, по предложение на А., била избрана Е. Т.. И след това, до края на събранието, А. продължила да изразява недоволството си за предварителното прекратяване на мандата й като домоуправител и да твърди, че няма нарушения. На това събрание били взети решения и във връзка с ремонт на покрива, и за пускане и поддръжка на асансьора. Било прието и предложението на А. „длъжността управител да не е платена; който се заема да изпълнява тази ротационна длъжност, трябва да го прави безкористно. В управата на етажната собственост се влиза за да даваш, а не да вземаш.“, както и да се представи доклад и отчет от З.А. за дейността й като управител на ЕС и направените разходи да се обсъдят. А., която била единственият домоуправител, получавала за това ежемесечно възнаграждение в размер на 150 лева, отказала (на 14.10.2014 г.) да подпише протокола от това събрание, което било удостоверено с подписите на А., С.и С..

            Тази смяна на дотогавашния домоуправител А. определила занапред във времето отношенията й и системните й действия спрямо новия управител на ЕС А., както и срещу касиера и чистача.

            Във връзка с подадено от А. ***, сградата на ул. „*****била вписана в съответната справка и била издадена регистрационна карта на сградата на 17.10.2014 г.

            На 03.11.2014 г., за времето от 18,00 часа до 21,20 часа, било проведено редовно общо събрание на етажната собственост (ЕС) „Александър Невски“ на ул. „*****, което било председателствано от управителя П.А., с протоколчик С.С.в което участвала и А.. Събранието разгледало въпроси за нов ВиК щранг (за сметка на П.А.) в шахтата, граничеща със сградата на ул. „******; за смяна на дотогавашния портиер – по искане, повдигнато от съкооператори (по който въпрос било прието решение); за план график за 2014 – 2015 г. относно ремонти на общите части на сградата (задължителни – за асансьора, наложителни – за подмяна с метални вратите в мазето, към двора, на тавана и за ремонт на канализацията в мазето, и за основен ремонт на покрива, пожелателни – за ремонт на домофонната система, боядисване на входа и др.). Протоколът от събранието бил подписан от управителя и протоколчика на 10.11.2014 г.

            На 18.12.2015 г. бил сключен договор между етажната собственост „Александър Невски“ на ул. „*****, като възложител, представлявана от нейния управител П.А., и Г.С., като изпълнител, за абонаментно почистване на общите части на жилищната сграда на ул. „*****от 01.01.2016 г., още повече, че срокът на договора от 01.03.2008 г. с предишния чистач за почистване на сградата, бил отдавна изтекъл.

            На 05.04.2016 г., председателят на ЕС А. и касиерът С.съставили констативен протокол за установена повреда – разбит патрон на вратата, свързваща мазетата с кооперацията, който бил заменен с нов, което било отразено в съставения от същите констативен протокол от 07.04.2016 г. за поставяне на патрон.

            Като управител на ЕС А. добросъвестно изпълнявал във времето тези си задължения, извършвал подобрения и ремонти в сградата, дори и със свои лични средства, което било оценявано положително от съкооператорите му, с изключение на А., която единствена намирала собствени поводи и основания да прави за него неверни, злепоставящи го твърдения пред съседите им и да сезира с такива органите на МВР, Прокуратурата и други институции.

            На 01.08.2016 г. А. подала в 05 РУ – СДВР адресирано до Началника заявление от същата дата, заведено с рег. № 229000 – 9940/2016 г. – 05 РУ – СДВР, с „молба за съдействие за въвеждане на ред и законност в самоуправните и нередни действия на т.нар. касиерка на ЕС „Ал. Невски“ С.С.както и т.нар. управител П.А.“ с обвинителни твърдения и срещу Г.С. и „самопровъзгласилата се управа“ А. и С., а „също така от нетърпимата мръсотия, трясъци, къртене и шум с наднормени децибели от 10 ноември 2013 г. насам, причинени от незаконното преустройство на ап. 11; тъжно е да се наблюдава безпомощно срутване на уважавана кооперация през 1 вход от СГО“ и с „молба за съдействие да ми бъде възвърнат достъпът до зимничното помещение моя собственост“. На заявлението била поставена на 01.08.2016 г. резолюция „за проверка“, а заявлението било заведено деловодно на 02.08.2016 г.

            На 28.09.2016 г., наблюдаващият прокурор при СРП по преписка рег. № 229000 – 9940/2016 г. – 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 39687/2016 г. – СРП, след приключване на проверката, извършена по подаденото от З.А. заявление, изготвил постановление (изведено деловодно с печат на СРП на 03.10.2016 г.), в което отразил, че заявеното от П.А., че оплакванията на А. са неоснователни, се потвърждава и от обясненията на С., и от представените от тях документи. Прокурорът преценил, че няма данни за извършено престъпление от общ характер и съответно не са налице обстоятелства за образуване на наказателно производство, като в конкретния случай се касае за отношения, уредени в Закона за управление на етажната собственост. Препис от това постановление бил получен от А..

            Въпреки горепосоченото, А. не спряла с тези си действия, и на 05.12.2016 г. в „Заявление № 2“ от същата дата до Началника на 05 РУ – МВР – София, „Относно: ул. „*******, 1000 София, беззакония и безредие; преп. рег. № 229000 – 9940/2016 г. – 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 39687, СРП, 2016“, тя написала: „Безредието в нашата етажна собственост не стихва… отговорните лица: П.А. и С.С.– основни причинители на безредията… Представени са документи с невярно или изопачено съдържание (договори, Протокол от ОС на ЕС „Ал. Невски“ от 3.11.2014 г.)“ и отново изразила „надежда, че ще бъде предприето необходимото, за възцаряване на ред и законност.“

            Само след 8 дни – на 13.12.2016 г., А. отново депозирала в 05 РУ – СДВР заявление от същата дата, заведено под вх. № 229000 – 15843/13.12.2016 г., в което пак поискала „съдействие за вземане на отношение спрямо домоуправителя П.А.“ – че въпреки писаните нейни жалби, той отказва да й предостави ключ от общия вход на мазето, и срещу „новоизникналия чистач на ЕС“ Г.С., повтаряйки твърденията си от заявлението от 05.12.2016 г. И по това заявление била извършена проверка, отново А. и С.давали обяснения за отправените от А. спрямо тях безпричинни обвинителни твърдения, като С.приложила разпечатана електронна кореспонденция на А. към съседите й, изпратена на 04.12.2016 г. – с мейл от дата 04.11.2016 г., с твърдения за „нови безчинства“ от „назначения“ без договор чистач Г.С., и от „самоизбралия се домоуправител“, с използвани изрази „порно чалга на „Московска“, „татуиран опасен чистач – особняк“, шумна бичкаджийница“ и др. Някои от живущите (А., Е., С.) в свои мейли – отговор реагирали с крайно възмущение на твърденията на А., като било отбелязано и че от края на 2013 г., тя не е платила нищо в касата на входа.

            На 20.02.2017 г., наблюдаващият прокурор при СРП по преписката с вх. № 229000 – 15843/13.12.2016 г. – 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 5676/2017 г. – СРП, след приключване на проверката, извършена и по това подадено от З.А. заявление, изготвил постановление (изведено деловодно с печат на СРП на 22.02.2017 г.), в което отразил преценката си, че няма данни за извършено престъпление от общ характер и съответно са налице основания, изключващи образуване на досъдебно производство. Препис от това постановление бил получен от А..

            За всички тези заявления на А., А. всеки път давал писмени обяснения пред съответните органи и институции, с представяне на документи, опровергаващи написаното от А. в тях.

            Една година след като А. получила горепосоченото постановление на СРП от 28.09.2016 г., изведено деловодно с печат на СРП от 03.10.2016 г. по пр. пр. № 39687/2016 г. – СРП, тя го обжалвала пред СГП, считайки го за незаконосъобразно и неправилно. Прокурорът при СГП преценил жалбата на А. за неоснователна, а атакуваното постановление на СРП – за законосъобразно и правилно и го потвърдил, което отразил в издаденото от него на 29.11.2017 г. постановление по пр. пр. № 26591/2017 г. – СГП (изведено деловодно с печат на СГП на 30.11.2017 г.), като препис от постановлението на СГП бил изпратен на А..

 

            При така установената фактическа обстановка,първостепенният съд е приел, от правна страна, че с деянието си, подс. А. е осъществила от обективна и субективна страна признаците на престъплението по чл. 147, ал. 1 от НК, като на 05.12.2016 г., в гр. София, в „Заявление № 2“ до Началника на 05 РУ – МВР – София, разгласила позорни обстоятелства за П. А.А., че като председател на етажната собственост „Св. Александър Невски“ на ул. „*****(като домоуправител), е един от основните причинители на нестихващите безредия в етажната собственост, и му приписала престъпление – документно престъпление (по смисъла на чл. 316 от НК), че представил документи с невярно или изопачено съдържание (договори, протокол от ОС на ЕС „Александър Невски“ от 03.11.2014 г.), по преписка рег. № 229000 – 994/2016 г. – 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 39687/2016 г. на СРП. Приел е, че подсъдимата е действала с форма на вината пряк умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 1 от НК. Ето защо и на основание чл. 78а, ал. 1 НК, е освободил подсъдимата А. от наказателна отговорност, като й е наложил административно наказание „Глоба” в размер на 1000 лева.

            Съдът е осъдил подсъдимата да заплати и сторените по делото разноски от частния тъжител и държавна такса в гореупоменатия размер.

 

            Пред настоящата съдебна инстанция са снети обяснения от подс. З.А.; приобщени към доказателствената съвкупност, в качеството им на писмени доказателствени средства, са писмо от СО – район „Оборище“ до Агенция по вписванията – Имотен регистър, с копие до подс. А., изх. № РОБ – 16 – ТК00 – 86 [11] от 27.01.2017 г. относно образувана административна преписка във връзка с писма, касаещи необходимостта от ремонт на фасадите на сграда с административен адрес ул. „*****, гр. София и извършено преустройство на таванско помещение и изграждане на вътрешна стълба в ап. 11 в същата сграда (л. 46 от съдебното производство пред СГС); електронно писмо от З.А. до П.А. от 26.10.2014 г. (л. 47 – 48 от съдебното производство пред СГС); писмо от СО – район „Оборище“ до П.А., с копие до З.А., изх. № СА – 9400 – 37/12 от 26.05.2014 г. (л. 49 от съдебното производство пред СГС); писма от СО – район „Оборище“ до З.А., с копие до П.А., изх. № СА – 9400 – 37/17 от 13.11.2014 г., изх. № СА – 9400 – 37/19 от 19.11.2014 г. и изх. № СА – 9400 – 37/25 от 10.11.2015 г. (л. 70, л. 71 и л. 72 – 73 от съдебното производство пред СГС); писмо от СО – район „Оборище“ до П.А., с копие до З.А., изх. № СА – 9400 – 37/15 от 02.07.2014 г. (л. 74 от съдебното производство пред СГС); констативен протокол № СА – 9400 – 37 от 30.06.2014 г. за извършена проверка на строителен обект (л. 75 от съдебното производство пред СГС); обяснителна записка от С.С.до Началника на 05 РУ – СДВР от 19.01.2017 г. (л. 76 и л. 108 от съдебното производство пред СГС); писмо от 05 РУ – СДВР до СГС, рег. № 229000 – 7099/18.05.2021 г. (л. 109 от съдебното производство пред СГС); заявления и обяснения от З.А. до 05 РУ – СДВР (л. 110 – 112 от съдебното производство пред СГС).

                       

            Настоящият въззивен състав, след цялостна проверка на доказателствената съвкупност по делото, в основни линии споделя изцяло както фактическите констатации, така и правните изводи на първоинстанционният съд. Съображенията в тази връзка са следните:

            СГС в този си състав, изцяло споделя изводите на СРС, относими към личността на подсъдимата А.; местоживеенето й към инкриминираната дата и това, че до 03.10.2014 г. А. изпълнявала длъжността управител на етажната собственост на ул. „*****в гр. София, като прецени, че същите почиват на правилен и задълбочен анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателствени средства, а именно – обясненията на подсъдимата; показанията на св. Е., С., С.и Т.; отразеното в протоколите от общо събрание на етажните съсобственици, живущи в гр. София, ул. „*****, от 03.10.2014 г. По отношение на тези факти и обстоятелства, така събраните по делото гласни и писмени доказателствени средства са напълно единни, еднопосочни, взаимно допълващи се и непротиворечиви, поради което и съдът прецени, че не са налице предпоставки за подробното им обсъждане по реда на чл. 305, ал. 3 от НПК. Въз основа на отразеното в справката за съдимост на подсъдимата, инстанциите по същество установяват, че същата не е осъждана и не е освобождавана от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл. 78а от НК.

            Фактите и обстоятелствата, свързани с нанасянето на тъжителя А. в сградата, находяща се на горепосочения адрес, през 2013 г. и предприетия от него ремонт на апартамента, който обитавал, съдът установи, като се довери изцяло на показанията на св. Е., С., С.и Т., а и на обясненията на подсъдимата в същия смисъл, между които не се констатират съществени противоречия и несъответствия, които да налагат подробното им и задълбочено обсъждане. Действително, прави впечатление, че свидетелите не са в състояние да възпроизведат с точност датата на нанасяне на тъжителя А. и неговото семейство в жилищната кооперация. Така, св. Е.и С.сочат, че това е станало в периода 2012 – 2014 г., а св. Т.сочи, че А. е бил избран за домоуправител в периода 2013 – 2014 г., а е извършил ремонта до 2017 – 2018 г. Тези несъответствия, обаче, съдът отдаде не на евентуален субективизъм или заинтересованост на свидетелите, а единствено на изминалия сравнително продължителен период от време между датата на възприемане на процесните факти и обстоятелства, и тази на депозиране на показанията им пред районния съд, при което е съвсем естествено да не са в състояние да възпроизведат в точност и детайли възприетата от тях фактическа обстановка, а също и на това, че свидетелите не са били фокусирани да възприемат обсъжданата категория факти така, че да са в състояние да възпроизведат възприятията си известно време след това. За съда обаче е несъмнено, че тъжителят А. е започнал да обитава и да ремонтира жилището, находящо се в гр. София, ул. „*****, ет. 6, ап. 11, преди 14.03.2014 г., доколкото, видно от отразеното в писмо от 26.05.2014 г. от кмета на СО – район „Оборище“ до тъжителя А. с копие до подс. А.(л. 49 от въззивното съдебно производство), на тази дата А. и други нейни съкооператори са сезирали органите на местно самоуправление с искане за проверка на законосъобразността на извършвания ремонт.

            Така събраните гласни и писмени доказателствени средства не позволяват на инстанциите по същество да формират еднозначни изводи по отношение точната дата на нанасяне на А. в процесното жилище, тази на започване на ремонтните дейности и тяхната продължителност. Тези факти и обстоятелства, обаче, са неотносими към предмета на доказване, поради което и липсата на несъмнена доказаност на същите не обуславя извода, че атакуваният съдебен акт е постановен при неизяснена фактическа обстановка или е необоснован.

            Изложеното в пълна степен е относимо и към твърденията на св. Т.в насока, че в резултат на предприетите от А. ремонтни действия, били причинени щети в жилището на подс. А. и настъпило влошаване на здравословното й състояние. Тези твърдения, както правилно е посочил и решаващият първоинстанционен съд, остават напълно изолирани, като не се подкрепят дори и от заявеното от подсъдимата в обясненията й пред настоящия съдебен състав, но и същите са напълно неотносими към предмета на доказване по делото, поради което и не следва да бъдат обсъждани от инстанциите по същество.

            Събраните по делото гласни, а и писмени доказателствени средства са напълно еднопосочни в смисъл, че скоро след нанасяне на тъжителя А. в жилищната кооперация, находяща се на горепосочения адрес, взаимоотношенията между него и подсъдимата А. се влошили, като такива те останали и към инкриминираната дата включително. В тази насока са показанията на всички, разпитани по делото свидетели, а и обясненията на подсъдимата, поради което и за съда не възникна съмнение, че същите са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно, и няма пречка да бъдат поставени в основата на изводите на съда по фактите.

            Действително, представените пред настоящата инстанция писмени доказателствени средства и в частност – писмо от СО – район „Оборище“ до П.А., с копие до З.А., изх. № СА – 9400 – 37/12 от 26.05.2014 г. (л. 49 от съдебното производство пред СГС); писма от СО – район „Оборище“ до З.А., с копие до П.А., изх. № СА – 9400 – 37/17 от 13.11.2014 г., изх. № СА – 9400 – 37/19 от 19.11.2014 г. и изх. № СА – 9400 – 37/25 от 10.11.2015 г. (л. 70, л. 71 и л. 72 – 73 от съдебното производство пред СГС); писмо от СО – район „Оборище“ до П.А., с копие до З.А., изх. № СА – 9400 – 37/15 от 02.07.2014 г. (л. 74 от съдебното производство пред СГС), констативен протокол № СА – 9400 – 37 от 30.06.2014 г. за извършена проверка на строителен обект (л. 75 от съдебното производство пред СГС) и обясненията на подсъдимата, също депозирани пред настоящия съдебен състав относно поводите за конфликта й с тъжителя, еднозначно сочат, че взаимоотношенията между страните по делото са били влошени още преди датата на провеждане на общото събрание от 03.10.2014 г., като подсъдимата е подавала множество сигнали и жалби до различни институции във връзка с предприетите от А. ремонтни действия на жилището. В този смисъл, изводите на решаващия първоинстанционен съд, че взаимоотношенията между подсъдимата и тъжителя се влошили именно заради взетото решение от общото събрание на етажните съсобственици да изберат за управител на етажната собственост А., вместо досегашния управител А., следва да бъдат ревизирани, като се приеме, че смяната на ръководството на етажната собственост следва влошаването на взаимоотношенията между съкооператорите, а не обратното, но това обстоятелство само по себе си не разколебава извода, че първият съд правилно е преценил отношенията между страните към датата на провеждане на общото събрание, а и след това.

            Фактите и обстоятелствата, относими към взетите решения от общото събрание на етажната собственост, проведени на 03.10.2014 г. и на 03.11.2014 г., както и взетите решения за сключване на договор с Г.С. за почистване на общите части на блока и за подмяна на патрона на вратата, свързваща мазетата с кооперациите, решаващият първоинстанционен съд правилно е установил, като е кредитирал с доверие събраните по делото писмени доказателствени средства, а именно – протоколи от общо събрание на етажните собственици; договор за абонаментно почистване на общи части на жилищна сграда на ул. „*****и констативни протоколи, приложени на л. 7 – л. 24 от материалите по пр. пр. № 39687/2016 г. по описа на СРП, приобщени към доказателствената съвкупност, в качеството им на писмени доказателствени средства, по надлежния процесуален ред.

            Настоящата инстанция изцяло споделя изводите на СРС в насока, че по делото не е установено по нужния несъмнен и категоричен начин, че протоколът от проведено общо събрание на етажните съсобственици от 03.10.2014 г. страда от определени пороци, включително и да е с невярно съдържание, както е посочено от подсъдимата в инкриминирания документ – „Заявление № 2“ от 05.12.2016 г. В този смисъл прави впечатление, че нито св. Е., нито св. С., разпитани пред първия съд в процесуалното качество на свидетели, които видно от отразеното в протокола са взели участие в общото събрание, не сочат в съставения протокол да не са обективирани вярно и точно изявленията и решенията на етажните собственици. Твърдения в този смисъл се изнасят единствено от подсъдимата и от св. Т., която сочи, че е възприела разговор между подсъдимата и тъжителя А., че в протокола липсва обективиране на изявленията на съкооператорите за период от около 60 минути, но същите правилно са дискредитирани от първия съд, като напълно изолирани и неподкрепени от каквито и да било други доказателствени средства. Правилно първият съд е отбелязал, че е напълно алогично и противоречи на житейската логика да се приеме, че св. Т., разпитвана пред съда на 04.02.2020 г., е в състояние да възпроизведе в детайли възприет от нея разговор между подсъдимата и тъжителя, състоял се през м. октомври 2014 г., който към онзи момент не е имал каквото и да било значение за свидетелката, при положение, че заявява липса на ясен спомен относно други събития, които следва да е възприела, а именно – относно продължителността на ремонтните действия, предприети от А. и тези от други съкооператори. Предвид изложеното настоящата инстанция, също както и решаващият първоинстанционен съд намира, че не може да постави обясненията на подсъдимата и показанията на св. Т.в посочения по-горе смисъл в основата на изводите си по фактите, като прецени, че същите са изолирани, нелогични и житейски неубедителни, и поради това – предназначени да формират защитна версия по повдигнатото спрямо А. частно обвинение.

            Районният съд е изследвал всестранно и задълбочено въпросът за начина, по който тъжителят А. изпълнявал задълженията си като управител на етажната собственост, и кредитирайки с доверие показанията на св. Е.и С., правилно е приел, че е действал добросъвестно и отговорно при изпълнение на правомощията си. Настоящата инстанция изцяло се солидаризира с изводите на първия съд, че показанията на тези свидетели са напълно единни, еднопосочни, взаимнодопълващи се и непротиворечиви, кореспондират с писмените доказателства, въз основа на които се установява, че А. е предприел необходимите действия, за да осигури абонаментно почистване на общите части на входа и подмяна на патрона на вратата между избените помещения и стълбището на кооперацията – цитирани по-горе, както и с приложения по делото, в качеството му на писмено доказателствено средство, което не е оборено от страните, отчет за извършени ремонти и подобрения на ЕС „Св. Александър Невски“ – ул. „*****(л. 55 – 56 от съдебното производство пред СРС). Действително, между събраните гласни доказателствени средства се наблюдават известни незначителни несъответствия, но същите се обясняват добре с изминалия продължителен период от време между датата на възприемане на събитията, за които дават показания свидетелите и тази на разпита им пред съда, както и с индивидуалните особености на всеки човек да възприема и пресъздава факти и обстоятелства след известен период от време. Тези несъответствия, обаче, по никакъв начин не разколебават убеждението на инстанциите по същество, че събраните гласни доказателствени средства са в достатъчна степен пълни, ясни и точни, както и депозирани обективно и безпристрастно, за да представляват достатъчно стабилна доказателствена опора, която да позволява формиране на еднозначни изводи по фактите.

            Вярно е, че по делото са събрани доказателства – от показанията на св. Т.и С.в смисъл, че между подсъдимата и тъжителя е съществувал спор във връзка с претенциите от страна на подсъдимата да й бъде предоставен ключ от вратата, водеща към избените помещения, но това обстоятелство, само по себе си, не разколебава направения от СРС извод, че А. е изпълнявал задълженията си добросъвестно и безкористно. И това е така, тъй като по делото не се установява тъжителят да е бил в конфликт с друг от етажните собственици, а и спорът за предоставяне на ключ на подсъдимата следва да се разглежда и в контекста на претенциите към подсъдимата, че не заплаща дължимите месечни вноски за поддръжка на общите части на сградата.

            Тук е мястото да се посочи, че въпросът за начина на изпълнение на задълженията на А. като управител на етажната собственост, не е пряко относим към предмета на доказване по делото. Събраните в тази насока гласни и писмени доказателствени средства, обаче, послужиха на съдилищата да формират еднопосочни и безпротиворечиви изводи, че по време на мандата на А. като управител на етажната собственост, действията му не могат да се характеризират като „нестихващи безредия“. Това, че е съществувал спор между него и подсъдимата, също не води на подобен извод, доколкото този правен спор е бил отнесен за решаване към компетентен правоохранителен орган – СРП, а не е решен от подсъдимия самоуправно. Не се установява подсъдимия да е допуснал виновно нарушение на установения правов ред като управител на етажната собственост или като собственик на жилище в кооперацията, за да се приеме, че действията му могат да се охарактеризират от което и да било лице, включително и от подсъдимата, като „безредия“.

            Настоящата инстанция изцяло се солидаризира с изводите на решаващия първоинстанционен съд по отношение на предприетите действия от страна на подсъдимата по сезиране на СРП със заявление от 01.08.2016 г. и от 13.12.2016 г., въз основа на които били образувани преписка № 229000 – 9940/2016 г. по описа на 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 39687/2016 г. по описа на СРП, и преписка № 229000 – 15843/2016 г. по описа на 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 5676/2017 г. по описа на СРП, както и извършените оперативно – издирвателни действия по преписките, и произнасянето на прокурори при СРП по същите, като прецени, че тези изводи са формирани на базата на задълбочен и всеобхватен анализ на материалите по цитираните прокурорски преписки, приложени в оригинал в качеството им на писмени доказателствени средства. Тези факти и обстоятелства не се оспорват и от страните по делото.

            Решаващ за крайния изход на настоящото производство се явява въпросът – дали и на коя дата подсъдимата А. е депозирала инкриминираното „Заявление № 2“, датирано от нея към 05.12.2016 г., доколкото съдържанието на процесното заявление е установено по нужния несъмнен и категоричен начин от приложения по пр. пр. № 5676/2017 г. по описа на СРП, на л. 6 от преписката оригинал на това заявление. Настоящата инстанция, след направен собствен прочит на доказателствената съвкупност намира, че изцяло следва да сподели изводите на решаващия първоинстанционен съд в насока, че това заявление, адресирано до Началника на 05 РУ – СДВР, е било депозирано именно от подсъдимата до правоохранителните органи, доколкото същото е приложено към материалите по преписката и то в оригинал; за съда не възникна съмнение, че същото изхожда именно от подсъдимата, доколкото това обстоятелство не се оспорва от нея, а напротив – в обясненията си А. сочи, че е подала заявлението, но е сгрешила датата на посочения в заявлението протокол от ОС на ЕС; няма съмнение и това, че заявлението носи автентична дата – „5 декември 2016 г.“, доколкото в същото се изнасят твърдения за факти и обстоятелства, датирани към 3 и 4.12.2016 г. Извод, че инкриминираното по делото заявление е било изготвено и депозирано пред органите на реда преди 13.12.2016 г. се извежда и от това, че повод за депозиране на „Заявление № 3“ е това, че въпреки писаните нейни жалби, каквото представлява и „Заявление № 2“, А. продължава да отказва да й предостави ключ от общия вход на мазето.

            Защитата правилно сочи, че по делото не са събрани доказателства, въз основа на които да може да се установи по нужния несъмнен и категоричен начин на коя дата процесното „Заявление № 2“ е депозирано пред служители на 05 РУ – СДВР. За съда обаче е безспорно, че същото е депозирано между датата на съставянето му, или най-рано на 05.12.2016 г., и датата на депозиране на „Заявление 3“ – 13.12.2016 г. (л. 4 от преписка № 229000 – 15843/2016 г. по описа на 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 5676/2017 г. по описа на СРП), тъй като да се приеме противното би противоречало на елементарната житейска логика, че заявление № 3 следхожда темпорално заявление № 2. При това, настоящата инстанция намира за безспорно установено, че подсъдимата е депозирала инкриминирания по делото документ, наименован „Заявление № 2“, пред орган на 05 РУ – СДВР, във времевия интервал 05.12. – 13.12.2016 г. Доводите на защитата в противния смисъл настоящата инстанция намира за несъстоятелни.

            СГС в този си състав, споделя и доводите на решаващия първоинстанционен съд, че изнесеното от А. в документа, озаглавен „Заявление № 2“, е станало достояние на трети лица. Това е несъмнено видно от обстоятелството, че в докладната записка, обективираща резултатите от проверката, изготвилият я мл. ПИ Н. З.се е позовал на твърденията в „Заявление № 2“, които не са обективирани в „Заявление № 3“ – „Преписката под горния номер е образувана по повод постъпило Заявление от З.А. …, съдържаща твърдение за самоуправни и нередни действия от страна на С.С.– касиер на входа…“ (в „Заявление № 3“ не се съдържат твърдения за нередни действия от страна на св. С.; такива се съдържат единствено в „Заявление № 2“), както и от съдържанието на обясненията, снети от св. С.(л. 6 от преписката), в които същата коментира твърденията, обективирани от А. в процесното „Заявление № 2“. Действително, не се установява, дали изнесеното от подс. А. в процесния документ е станало достояние и на други лица, извън полицейския служител З., св. С.и прокурорът при СРП, изготвил постановлението за отказ да се образува досъдебно производство по пр. пр. № 5676/2017 г. по описа на СРП, но това обстоятелство е ирелевантно за преценката относно съставомерността на инкриминираното деяние и би могло да има значение единствено при индивидуализацията на наказателната отговорност на престъпния деец.

            В обобщение следва да се посочи, че решаващият първоинстанционен съд е направил правилен и задълбочен анализ на така събраната по делото доказателствена съвкупност, който в основни линии се споделя и от настоящата инстанция. Въз основа на направения задълбочен и подробен анализ на доказателствената съвкупност, събрана в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, СРС е формирал правилни изводи по фактите и обстоятелствата, визирани по-горе, подробно обективирани в мотивната част на постановения съдебен акт, които настоящата инстанция изцяло споделя, поради което и не намира за нужно да преповтаря. Събраните пред настоящата инстанция доказателствени източници, не разколебават изводите на решаващия първоинстанционен съд по фактите, а напротив – явяват се изцяло в подкрепа на същите. Възраженията във въззивната жалба за неправилност и необоснованост на съдебния акт, настоящата инстанция преценява за неоснователни.

            При така установената фактическа обстановка, настоящата съдебна инстанция изцяло споделя крайния извод на СРС, от правна страна, че подс. А. е осъществила от обективна страна състава всички признаци от състава на престъплението „клевета“ по чл. 147, ал. 1 от НК.

            За да бъде осъществен съставът на престъплението „клевета“ по смисъла на чл. 147, ал. 1 и сл. НК, е необходимо от обективна страна да бъде установено, че субектът на престъплението по този законов текст е разгласил неистинско позорно обстоятелство за пострадалото физическо лице или му е приписал неизвършено от него престъпление.

            Първата, алтернативно предвидена, в диспозицията на чл. 147, ал. 1 от НК, форма на изпълнително деяние на престъплението „клевета“ – разгласяване на позорно обстоятелство за другиго, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети лица на твърдения за съществуването на определен факт, свързан с личността на пострадалия – относно неговото минало или настоящо поведение, укорими от гледна точка на господстващия морал прояви от личния му живот, негови служебни или обществени изяви или отрицателни качества, които са от една страна неверни, несъответни на обективната действителност, а от друга – са от естество да накърнят доброто му име в обществото, тъй като характеризират отрицателно личността на пострадалия.

            Втората възможна форма на изпълнително деяние, инкриминирана в разпоредбата на чл. 147, ал. 1 НК – приписване другиму на извършено престъпление, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети лица, от страна на престъпния деец, на твърдения, че пострадалият е извършил конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил.

            Престъплението, уредено в цитирания законов текст е резултатно, като за довършеността му се изисква твърденията на дееца в посочения по-горе смисъл да са доведени до знанието на поне едно трето лице, явяващо се в случая предмет на посегателство. За съставомерността на деянието отобективна страна, не е необходимо деянието да е извършено присъствено спрямо пострадалия.

            От субективна страна, клеветата е престъпление, което може да се осъществи както с пряк, така и с евентуален умисъл. Във всички случаи обаче, субектът трябва да съзнава позорния характер на разгласяваното обстоятелство или престъпният характер на приписваното деяние, както и неистинността на позорното обстоятелство или това, че пострадалият не е извършил приписваното му престъпление (вж. Р 745-91-ІІІ). Когато клеветата се извършва с пряк умисъл, деецът е сигурен, че позорното обстоятелство е неистинско или, че приписваното му престъпление не е извършено от пострадалия, като цели твърденията му да стигнат до съзнанието на поне едно трето лице. Когато клеветата се извършва с косвен умисъл, деецът може да не е сигурен в действителното положение, но въпреки това да прави съответното твърдение, или да не е сигурен, че неговите твърдения могат да бъдат възприети от трето лице, но да се примирява с тази възможност.

            При обективната и субективна съставомерност на дадено деяние по горепосочените признаци на престъпния състав, за дееца възниква отговорност за осъществен състав на престъплението “клевета”.

            В конкретния по делото случай безспорно се установява, че чрез инкриминирания документ, наименован „Заявление № 2“ от 05.12.2016 г., адресирано до началника на 05 РУ – СДВР, „Относно: ул. „********, 1000 София, беззакония и безредие; преп. рег. № 229000 – 9940/2016 г. – 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 39687, СРП, 2016“, подсъдимата А. е осъществила първата от предвидените в състава на престъплението форми на изпълнително деяние, като е разгласила позорни обстоятелства за тъжителя П. А.А., че като председател на етажната собственост „Св. Александър Невски“ на ул. „*****(като домоуправител), е един от основните причинители на нестихващите безредия в етажната собственост, с употребения от нея израз „П.А. и С.С.– основни причинители на безредията…“.

            За съда е безспорно, че в заявлението подсъдимата е визирала именно частния тъжител, въпреки, че го е посочила само с две имена – П.А., тъй като, от една страна, същият е посочен заедно със св. С., а от друга ясно и недвусмислено е обективирана връзката му с етажната собственост на горепосочения адрес.

            С инкриминирания израз подсъдимата е отправила конкретно твърдение за факти и обстоятелства – това, че тъжителят и С.С.са причинили безредия, а не е изказала мнение или оценка за тъжителя, както неоснователно застъпва защитата.

            Основният въпрос, на който следва да дадат отговор съдилищата по същество е – дали употребеният в заявлението израз – инкриминиран с тъжбата, се явява клеветнически по своя характер, или не. За да формира изводите си относно виновността на подсъдимата по този пункт от обвинението, решаващият съд – СРС, НО, 20-ти състав е приел, че изразът не пресъздава вярно обективната действителност и носи негативна конотация за А.. Изцяло споделяйки фактическите и правни изводи на първоинстанционният съдебен състав в тази насока, въззивната инстанция дължи да посочи, от една страна, че по делото не се установява тъжителят да е извършил каквото и да било действие или да е бездействал противоправно, в нарушение на установения в закона ред, нито в качеството си на управител на етажната собственост, нито в лично качество, като собственик на самостоятелен обект в сградата, за да се приеме, че поведението му е израз на „безредие“, на липса на ред, и в този смисъл твърденията на подсъдимата са изцяло неверни. Твърденията, изнесени от подсъдимата в заявлението са позорящи по смисъла на чл. 147, ал. 1 НК, доколкото, от една страна, са свързани с личността на пострадалия, а от друга – го характеризират негативно, като личност, която нарушава установения ред, поради което и са от естество да накърнят доброто му име в обществото.

            Отделно от това, по делото е безспорно установено и това, че подсъдимата е осъществила и втората форма на изпълнително деяние, визирана в диспозицията на наказателноправната норма по чл. 147, ал. 1 от НК, а именно чрез инкриминирания документ, наименован „Заявление № 2“ от 05.12.2016 г., адресирано до началника на 05 РУ – СДВР, „Относно: ул. „********, 1000 София, беззакония и безредие; преп. рег. № 229000 – 9940/2016 г. – 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 39687, СРП, 2016“, подсъдимата е приписала престъпление на тъжителя – документно престъпление (по смисъла на чл. 316 от НК), че представил документи с невярно или изопачено съдържание (договори, Протокол от ОС на ЕС „Александър Невски“ от 03.11.2014 г.), по преписка рег. № 229000 – 994/2016 г. – 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 39687/2016 г. на СРП.          

            И тук е безспорно, че подсъдимата е визирала именно тъжителя, тъй като го е посочила с две имена „П.А.“, подчертала е връзката му с адреса, на който тъжителят живее, и със св. С.– друг съкооператор във входа. Макар подсъдимата да е формулирала клеветническия израз безадресно „Представени са документи с невярно или изопачено съдържание (договори, Протокол от ОС на ЕС „Александър Невски“ от 03.11.2014 г.)“, прочитът на този израз, в контекста на предходните твърдения в заявлението недвусмислено сочи, че твърдението е относимо именно към подсъдимия и към св. С.. Не се касае до внушение или до субективна оценка на възприемащия твърденията, а до ясно и недвусмислено обективирано твърдение за съпричастност на тъжителя и св. С.към престъпление.

            С инкриминирания израз подсъдимата е приписала на тъжителя А. престъпление, а именно – документно престъпление по чл. 316 от НК, извършено при представяне на документи по пр. пр. № 39687/2016 г. по описа на СРП. Действително, установява се, че в хода на проверката по преписка с рег. № 229000 – 9940/2016 г. по описа на 05 РУ – СДВР, пр. пр. № 39687/2016 г. по описа на СРП, тъжителят А. е депозирал обяснения, към които е приложил 5 бр. документи – протокол от общо събрание от 03.10.2014 г.; регистрация от Община; протокол от общо събрание от 03.11.2014 г.; договор между етажна собственост „Св. Александър Невски“ – ул. „*****и Г.С., и договор между етажна собственост „Св. Александър Невски“ – ул. „*****и С.И., но нито един от същите не се установява да е с „невярно или изопачено съдържание“, както твърди подсъдимата в инкриминираното заявление.

            По делото се установява по несъмнен и категоричен начин, че с депозирането на заявлението от 05.12.2016 г. от страна на подсъдимата в 05 РУ – СДВР, на неустановена по делото дата, от 05.12.2016 г. до 13.12.2016 г., престъплението е било довършено. Именно с депозирането на документа, наименован „Заявление № 2“, подсъдимата А. е дала възможност твърденията й да бъдат възприети от трети лица. С подаването на заявлението до органите на 05 РУ – СДВР, твърденията в същото са били възприети непосредствено от мл. ПИ З., доколкото същият е извършил оперативно – издирвателни мероприятия именно с оглед изложеното в заявлението.

            Настоящата инстанция изцяло споделя и изводите на СРС досежно субективната съставомерност на деянието, осъществено от подс. А. по този законов текст. Същата е съзнавала както неистинността, така и позорящия характер на разпространените твърдения; съзнавала е и обстоятелството, че разгласява позорни обстоятелства и приписва престъпление по отношение на личността на тъжителя. Подсъдимата е съзнавала обществено-опасния характер на деянието си, предвиждала е неговите обществено-опасни последици и пряко е целяла настъпването им. В този смисъл верни и доказателствено обезпечени са изводите на решаващия първоинстанционен съд, че подсъдимата е осъществила деянието виновно, при форма на вината пряк умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 1 от НК.

            Не може да бъде споделено възражението на защитата на подсъдимата в смисъл, същата е имала за цел единствено да сезира компетентните органи и да потърси съдействие за отстраняване на нередности, които е считала, че са осъществени. Макар заявлението да е депозирано до органите на 05 РУ – СДВР, имащи правомощия по констатиране и отстраняване на закононарушения, не може да се приеме, че подсъдимата е целяла да ги сезира единствено с цел извършване на проверка и оказване на съдействие за нарушени права, доколкото, от една страна, в заявлението се изнасят твърдения, че тъжителят е причинител на „безредия“, каквито не се конкретизират, т.е. не се излагат други факти, въз основа на които да се приеме, че подсъдимата е направила подобен извод, а от друга – нито в заявлението, нито другаде подсъдимата е изложила твърдения, защо счита, че посочените от нея документи са с невярно или изопачено съдържание. Твърденията за факти, съдържащи се в заявлението, са голословни, не се потвърждават от други доказателства, не се намират във връзка с твърдението на подсъдимата, че правото й на достъп до зимничното помещение – за осигуряването на какъвто се търси съдействие – е нарушено. Оттук и изводът, че с твърденията в инкриминирания документ не се търси съдействие за нарушено право, а се цели да се накърни честта и доброто име на тъжителя пред органите на реда.

            Не е основателно и възражението на защитата, че твърденията на подсъдимата са израз на признатото от Конституцията и законите на страната право на жалба – по чл. 45 от КРБ. Неоспоримо е положението, че всяко лице има право на жалби, предложения и петиции до държавните органи, но това право не може да се упражнява самоцелно, в ущърб на други граждани, като се използва за отправяне на немотивирани и неподкрепени с други данни неверни твърдения, както е сторено в конкретния случай. В този смисъл, не всякога депозирането на жалба или сигнал до компетентна институция изключва отговорността за обида, клевета или набедяване. Такъв е само случаят, в който жалбата или и сигналът се подават от лицето с цел защита на законните му права и интереси, а не причиняване на вреда на посоченото в жалбата лице (в този смисъл вж. Решение  № 104/07.03.2013 г. по н. д.  № 178/2013 г. на ВКС, III н. о.,  Решение  № 56/15.03.2017 г. по н. д.  № 1366/2016 г., на ВКС, ІІ-ро н. о., решение  № 709/20.06.2017 г. по ВНЧХД  № 5546/2016 г. на СГС – НО и други). В конкретния по делото случай твърденията, изнесени в процесния документ и инкриминирани с тъжбата, не са във връзка със спорното право, което подсъдимата е посочила като нарушено, а именно правото й на достъп до зимничното помещение; не допринасят за изясняване на фактическата обстановка, касаеща спорното право, а са напълно самоцелни, целящи да опишат тъжителя и св. С.в негативна светлина. В този смисъл решаващият първоинстанционен съд е изложил обстойни и убедителни съждения, към които настоящата инстанция изцяло се присъединява, поради което и не намира за необходимо да ги преповтаря.

            Действително, по дело „Маринова и други срещу България”, по което ЕСПЧ постановил решение, с което констатирал нарушение на чл. 10 от ЕКЗПЧОС, е прието, че жалбоподателят не е военнослужещ, държавен служител, журналист или адвокат, поради което от него не може да се очаква да упражнява правото си на жалба по начин, който да изключи риска от наказателна санкция. В този смисъл, и след анализ на практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд, ЕСПЧ е приел, че твърдения, направени в жалби или показания пред властите не могат да се разглеждат като „разгласяване“, тъй като техните автори не възнамеряват да накърнят репутацията на лицата, за които се отнасят, а да упражнят правото си да подават жалби, да докладват нередности или да търсят помощ от страна на властите. В мотивите на решението е цитирана практика на ЕСПЧ във връзка със защита репутацията на длъжностно лице, която предполага законови цели и следва да отговаря на изискването за „съразмерност“ – Morice v. France /GC/, № 29369/10, § 124, 23 април 2015 г. В последно посоченото решение е очертана рамката на извършваната от ЕСПЧ проверка, имаща за цел да изясни дали намесата е „пропорционална на преследваната легитимна цел“ и дали са приложени от националните власти стандартите, съответни на принципите, въплътени в чл. 10 от ЕКЗПЧОС. Пропорционалността на намесата е разгледана и оценявана в светлината на практиката на ЕСПЧ относно клеветническите твърдения срещу длъжностни лица, направени в писмени жалби до властите (Zakharov v. Russia, № 14881/03, 5 октомври 2006 г.; Kazakov v. Russia, № 1758/02, 18 декември 2008 г.; Sofranschi v. Moldova, № 34690/05, 21 декември 2010 г.; Siryk v. Ukraine, № 6428/07, §§ 36-38, 31 март 2011 г. и М.К.срещу България, №13801/07, 24 юли 2012 г.), въз основа на „естеството и точния начин на комуникиране на твърденията, контекста, в който те са направени, степента, в която засягат съответните длъжностни лица, както и тежестта на наказанията, наложени на жалбоподателите”. С решението на ЕСПЧ е застъпено становище, че по принцип инициирана от жалба на гражданин проверка по отношение на длъжностно лице, не може да бъде разглеждана като неправомерно засягане репутацията на последното, доколкото правото на жалби на гражданите е конституционно закрепено (чл. 45 от Конституцията на Република България) и упражняването му е с цел да се потвърди или отхвърли твърдението на жалбоподателя (вж. Решение № 22 от 23.02.2017 г. по н. д. № 12 от 2017 г. на ВКС, І н.о.). Разглеждания случай, обаче, не е такъв: подсъдимата А. не е изнесла твърдения спрямо тъжителя, в качеството му на длъжностно лице или орган на власт; изнесените от нея твърдения не са във връзка със субективното право, което е считала за нарушено – достъпът й до избените помещения; по делото не са събрани каквито и да било доказателства в подкрепа на твърденията, обективирани от подсъдимата в инкриминирания процесуален документ, за да се приеме, че същата е била заблудена относно действителността на твърдените от нея факти и обстоятелства; твърденията й са били възприети правилно от нея, доколкото за разбиране на смисъла им не е било необходимо авторът на твърденията да има юридическо образование. 

 

            Предвид изложеното, настоящата инстанция намира, че правилно и законосъобразно подс. А. е била призната за виновна по повдигнатото й обвинение за осъществен състав на квалифицирана клевета, по чл. 147, ал. 1 от НК, посредством употребените по-горе изрази в инкриминирания документ.

            СГС в този си състав, изцяло споделя и изводите на решаващия първоинстанционен съд, че са налице предпоставки за освобождаване на подс. А. от наказателна отговорност, по реда на чл. 78а, ал. 1 от НК, с налагане на административно наказание. И това е така, тъй като за извършеното от нея престъпление с посочената правна квалификация е предвидено наказание „Глоба” и „Обществено порицание”; подсъдимата не е осъждана, нито освобождавана от наказателна отговорност по реда на раздел ІV на глава ХІІІ от Общата част на НК; от извършеното от нея престъпление не са причинени имуществени вреди.

            Настоящата инстанция извърши служебен преглед на първоинстанционния съдебен акт и в частта му относно наложеното на подсъдимата административно наказание и в тази насока съобрази следното.

            За да определи конкретния размер на следващото се на престъпния деец административно наказание, първоинстанционният съд е преценил като смекчаващо отговорността й обстоятелство това, че същата е пенсионер. Съдът не е отчел отегчаващи отговорността й обстоятелства, поради което е преценил, че на подсъдимата следва да бъде определено административно наказание „Глоба“ в минималния, предвиден от законодателя, размер от 1000,00 лева.

            Настоящата съдебна инстанция намира, че правилно първият съд не е отчел като смекчаващо отговорността на подс. А. обстоятелство чистото й съдебно минало към датата на извършване на инкриминираното деяние. Това обстоятелство е отчетено от законодателя като задължителна, кумулативно изискуема предпоставка за приложение на института по чл. 78а, ал. 1 от НК и не следва да се отчита повторно в процеса на индивидуализация на административно-наказателната отговорност на виновния.    

            Като смекчаващо отговорността на подсъдимата обстоятелство следва да се отчете още изминалия продължителен период от време между датата на извършване на инкриминираното деяние и тази на постановяване на окончателния съдебен акт, както и високата възраст на подсъдимата.

            Същевременно, като отегчаващо отговорността обстоятелство следва да се отчете това, че с деянието си подсъдимата е осъществила и двете форми на изпълнително деяние, визирани в състава на престъплението по чл. 147, ал. 1 от НК.

            При така сложилото се своеобразие на конкретния казус, въззивната съдебна инстанция намира, че следващата се на подсъдимата санкция следва да се определи при превес на смекчаващите отговорността й обстоятелства, но в по-висок от минималния, предвиден в закона размер. При липса на съответна жалба от частния тъжител, обаче, въззивният съд не разполага с правомощието да измени присъдата на СРС в този смисъл. Категорично, обаче, не са налице предпоставките за определяне на следващото се на подс. А. административно наказание „Глоба“ в размер под установения в закона – в чл. 78а, ал. 1 НК, минимум от 1000 (хиляда) лева, предвид императивната законова забрана за това, съдържаща се в разпоредбата на чл. 27, ал. 5 ЗАНН.

 

            Въззивният съдебен състав обаче намира, че следва да ревизира изводите на решаващия първоинстанционен съд по отношение размера на присъдените на подсъдимата разноски по делото в съответствие с възраженията, изложени във въззивната жалба.

            С атакувания съдебен акт подс. А. е осъдена да заплати на частния тъжител П. А.А. направените от последния разноски в размер на 1811,90 лева, представляващи разноските за внесената от частния тъжител държавна такса в размер на 111,90 лева и платено адвокатско възнаграждение в размер общо на 1700 лева, както и 5,00 лева за служебно издаване на изпълнителен лист.

            В конкретния по делото случай решаващият първоинстанционен съд неправилно е определил размера на внесената от тъжителя държавна такса – 111,90 лева. Действително, от приложената на л. 3 от НЧХД № 9538/2017 г. по описа на СРС, НО, 104 съсав вносна бележка се установява, че тъжителят е заплатил по сметка на СРС сума в този размер, но същата надвишава законоустановения размер на държавната такса за образуване на НЧХД в размер на 12,00 лева. По делото не се установява основание за заплащане на сума, надвишаваща 12,00 лева в полза на СРС. Поради това и подсъдимата следва да бъде осъдена да заплати на частния тъжител единствено сума в размер на 12,00 лева, представляваща сторените по делото разноски за държавна такса.

            Иначе правилно СРС е преценил, че сторените от тъжителя разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представително и защита пред СРС, са в размер на 1700 лева и е осъдил подсъдимата да заплати на тъжителя сума за адвокатско възнаграждение в този размер. При това разноските,сторени от подсъдимия за участие пред СРС, са общо в размер на 1712,00 лева.

            Настоящата инстанция няма основание да ревизира изводите на решаващия първоинстанционен съд в насока, че подсъдимата следва да бъде осъдена за заплати и държавна такса в размер на 5,00 лева за служебно издаване на изпълнителен лист.

            СГС в този си състав констатира, че тъжителят А. е заплатил адвокатско възнаграждение на упълномощения от него повереник за участие в производството пред въззивната инстанция в размер на 1200 лева (вж. договор за правна защита и съдействие от 15.01.2021 г. – л. 19 от въззивното съдебно производство). Предвид изявлението на повереника на тъжителя в о.с.з.., проведено на 31.05.2021 г., в насока, че не желае присъждане на разноски за участие във въззивното производство по делото, въззивният съд не присъди в тежест на подсъдимата сторените разноски от тъжителя за процесуално представителство пред настоящата инстанция.

 

            За пълнота и за да отговори на доводите на защитата, изложени в депозираната въззивна жалба с допълнение, настоящата инстанция намира за необходимо да ангажира становище и по процесуалната законосъобразност на атакувания първоинстанционен съдебен акт.

            В тази връзка настоящата инстанция намира за необходимо да посочи, че не констатира субективизъм, пристрастност или заинтересованост на решаващия първоинстанционнен съд при постановяване на съдебния му акт. Напротив, първият съд е провел обстойно и задълбочено съдебно следствие, събрал е необходимите и възможни доказателствени източници – както обвинителни, така и оправдателни, и ги е поставил на обективен, детайлен, задълбочен и добросъвестен анализ. В нито един момент от съдебното производство пред СРС, съдът не е проявил пристрастие, не е демонстрирал недобросъвестно водене на съдебното производство в ущърб на някоя от страните, не е ограничил подсъдимата в правата й, включително да представя и да иска да бъдат събирани доказателства, да упълномощи защитник, да упражнява правото си на лична защита, да се изказва последна.

            Сочените от защитата изрази, намерили място в мотивната част на атакувания съдебен акт, не съдържат негативни оценъчни съждения спрямо личността на подсъдимото лице, а изводи на решаващия първоинстанционен съд по фактите и тяхната правна оценка. Тези изводи, както вече се посочи по-горе, изцяло се споделят и от настоящата съдебна инстанция; същите са формирани на база правилен, обективен и добросъвестен анализ на доказателствената съвкупност.

            Не намират основания и твърденията на защитата в насока, че решаващият първоинстанционен съд се е произнесъл извън предмета, очертан от частното обвинение с депозирана тъжба. Внимателният прочит и съпоставка на депозираната в СРС тъжба с уточнение и атакуваният съдебен акт сочат, че съдът се е произнесъл именно по повдигнатото с тъжбата обвинение, като не е надхвърлил очертаните с тъжбата рамки на „частното обвинение“, нито е пропуснал да се произнесе по някой от инкриминираните изрази. Това, че съдът, в мотивната част на присъдата си, е обсъждал и други заявления, депозирани от подсъдимата, е израз на добросъвестно обсъждане на всички, събрани по делото, доказателствени източници в тяхната съвкупност и взаимовръзка, обективно изясняване на фактите и обстоятелствата, относими към предмета на доказване, подробно и изчерпателно обективиране на изводите на съда по фактите, а не на произнасяне по непредявено с тъжбата обвинение.

            Не е налице и прехвърляне на доказателствената тежест от тъжителя на подсъдимата. Цитираните в допълнението към въззивната жалба изрази (л. 39 от възивното съдебно следствие), извадени от контекста на мотивната част на присъдата, всъщност са съждения на съда по кредитируемостта на определени гласни и писмени доказателствени средства, доводи в подкрепа на заявената от съда позиция защо кредитира едни доказателства, а на други не дава вяра, а не израз на обърната тежест на доказване в производството.

            Не е налице, следователно, каквото и да било съмнение в безпристрастността, обективността и добросъвестността на съда при водене на съдебното производство по делото и при постановяване на атакувания съдебен акт.

            Не може да се отправи упрек и по отношение на оценъчната дейност на съда, касаеща събраните доказателствени източници. Фактическите констатации на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата по отношение на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от тъжбата рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. При изграждане на фактическата обстановка от районния съд не са допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй като, макар и лаконично, са обсъдени всички доказателствени материали, без някои от тях да са били подценени или игнорирани за сметка на други. Решаващият съд по ясен и убедителен начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение в мотивната част на постановения съдебен акт, като е извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване.

            Не е допуснат и твърдения от защитата едностранчив подход на първия съд при анализа на доказателствените източници, изразяващ се в заместване на доказателства с недопустими предположения и превратно тълкуване на доказателствената съвкупност, довели до неправилни фактически и правни изводи. Внимателният анализ на доказателствената съвкупност по делото, направен от въззивния съд, сочи, че СРС максимално добросъвестно е подложил на анализ и оценка събраните по делото доказателствени източници, и ги е тълкувал стриктно с оглед тяхното съдържание, без да надценява едни за сметка на други; без да игнорира някои от доказателствените източници, за сметка на други. Оценката му по отношение кредитируемостта на доказателствените източници, е правилна и обоснована и в основни линии се споделя от настоящия съдебен състав, в каквато насока по-горе бяха изложени обстойни съображения.

            По-конкретно, обстоятелството, че по делото не е установена с нужната категоричност датата, на която инкриминираното заявление е депозирано пред органите на 05 РУ – СДВР, в периода 05.12. – 13.12.2016 г., респективно – датата, на която съдържанието на заявлението е станало известно на трети лица, ни най-малко не разколебава изводите за доказаност на частното обвинение, доколкото по делото е установен периодът от време, в който е извършено инкриминираното деяние и в който е настъпил общественоопасния резултат. Деянието е в достатъчна степен конкретизирано откъм време, място и обстановка при извършването му и тези обстоятелства правилно са установени от решаващия първоинстанционен съд.

            Въз основа на направения задълбочен и подробен анализ на доказателствената съвкупност, събрана в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, СРС е формирал по същество правилни изводи по фактите и обстоятелствата, визирани по-горе, подробно обективирани в мотивната част на постановения съдебен акт. В мотивите на присъдата си съдът е изложил по ясен и убедителен начин изводите си по фактите и тяхната правна оценка, и е направил подробен и задълбочен анализ на доказателствените средства – кои от тях кредитира и кои – не, както и по какви съображения. Не е допуснато, следователно, твърдяното процесуално нарушение.

 

            Във връзка с депозираното от защитата на 07.06.2021 г., заявление за прекратяване на наказателното производство поради изтекла абсолютна давност на 05.06.2021 г., съдът намира, че същото не следва да бъде удовлетворено, доколкото независило от списването на настоящото решение в по-късен период от проведеното последно заседание по делото – на 31.05.2021 г., именно на тази последно цитирана дата съдебният състав проведе тайното си съвещание по реда на чл.300 НПК, оттегляйки се след изслушване на последната дума на подсъдимата, по време на което тайно съвещание и взе своето единодушно и окончателно решение по същество, мотивирано в така постановения акт, което взето решение предхожда дата 05.06.2021 г.

    

            Тъй като при цялостната служебна проверка на присъдата, въззивният съд не констатира допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон, необоснованост или непълнота на доказателствата, които да налагат отмяната на атакувания съдебен акт, то съдът счете, че същият следва да бъде изменен в посочения по-горе смисъл.

 

            Така мотивиран и на основание чл. 337, ал. 1, т. 1, вр. чл. 334, т. 3 от НПК, Съдът

 

 

Р   Е   Ш   И:

 

 

            ИЗМЕНЯ присъда от 18.06.2020 г., постановена от Софийският районен съд, Наказателно отделение, 20-ти състав, по НЧХД № 1613/2018 г. по описа на СРС, НО, в частта, с която подсъдимата З.А.А. – ЕГН **********, е осъдена да заплати на частния тъжител П. А.А., ЕГН **********, направените от последния разноски в размер на 1811,90 лева, представляващи разноските за внесената от частния тъжител държавна такса и платено адвокатско възнаграждение, като НАМАЛЯВА размера на разноските, дължими от подсъдимата на 1712,00 (хиляда седемстотин и дванадесет) лева. 

 

            ПОТВЪРЖДАВА присъда от 18.06.2020 г., постановена от Софийският районен съд, Наказателно отделение, 20-ти състав, по НЧХД № 1613/2018 г. по описа на СРС, НО – в останалата й част.

 

            Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

 

           

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ:  1/

 

 

                                                                                                          2/