Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 29.07.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и пети
май през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2334 по
описа за 2021
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 21.12.2020
год., постановено по гр.дело №58686/2019 год. по описа на СРС, ГО, 38 с-в, е
отхвърлен предявения от П.Х.Л. срещу „Е.М.“ ЕООД иск за признаване за
установено, че ищцата не дължи на ответника следните суми: 6 655.33 лв. – главница по договор за кредит от
04.06.2007 год., ведно със законната лихва от 15.12.2011 год. до окончателното
изплащане, 1 036.57 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 29.06.2011 год. до 14.12.2011 год., 35 лв. – заемни такси по договора и 154.54 лв. – разноски в заповедното производство.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата
П.Х.Л.. Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционният съд бил приел, че по
образуванато изпълнително производство били предприети следните действия: на
01.03.2012 год. бил наложен запор върху вземане на ищцата по договор за аренда;
по-късно частният съдебен изпълнител бил запорирал банкови сметки на ищцата в
„ОББ“ АД; на 25.03.2014 год. бил нарочен опис и оценка на движими вещи /който
не бил осъществен/ и на 10.12.2018 год. била подадена молба от ответника, с
която същият бил уведомил частния съдебен изпълнител, че е сключен договор за
цесия. За да приеме, че искът е неоснователен, СРС се бил позовал на т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год.,
ОСГТК, според което разрешенията се прилагали от 26.06.2015 год. по отношение
на висящите към този момент изпълнителни производства. Според чл. 116, б. в“ ЗЗД, давността се прекъсвала с предприемането на кое да е изпълнително действие
в рамките на определен изпълнителен способ /насочване на изпълнението чрез налагане
на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагане на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването
и извършването на публична продан и т. н./. Не били изпълнителни действия и не
прекъсвали давността образуването на изпълнително дело и изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение. Следователно с молбата на
първоначалния взискател от 13.02.2012 год. за образуване на изпълнително дело,
въз основа на изпълнителния лист от 12.01.2012 год., както и с връчването на
поканата за доброволно изпълнение, давността за вземанията не била прекъсната,
като по време на изпълнителния процес същата не била спряла да тече – в този
смисъл т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение. Давността за вземанията
била прекъсната на 01.03.2012 год. с налагането на зопор на вземанията на
ищцата по договор за аренда. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното
производство се прекратявало с постановление, когато взискателят не бил поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години.
Прекратяването настъпвало по силата на закона, а с постановление на съдебния
изпълнител само се констатирало настъпилото прекратяване, като издаването му
било необходимо не само с оглед прогласяване на това прекратяване, а и за да се
приложат някои от последиците му /чл. 433, ал. 3 ГПК/. След прекратяване на
делото следващите изпълнителни действия ставали недопустими, а извършените
изпълнителни действия се обезсилвали с обратна сила, т.е. заличавали се, поради
отпадането на предпоставките за осъществяване на принудително изпълнение в
рамките на това производство. В случая последното валидно изпълнително действие
било извършено на 01.03.2012 год., като след тази дата в продължение на две
години взискателят не бил поискал извършването на изпълнителни действия, което
било довело до прекратяване на изпълнителното производство по силата на закона.
Давността за оспореното вземане за главницата била пет годишна и била изтекла.
Това вземане било погасено , както и акцесорните вземания за възнаградителна
лихва, мораторна неустойка и разноски – чл. 119 ЗЗД. В този смисъл правото на
кредитора за принудително удовлетворяване на оспорените вземания било погасено.
Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Е.М.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че редовната молба на взискателя за образуване на
изпълнително дело прекъсвала давността. На 01.03.2012 год. бил наложен запор
върху вземания на ищцата, а на 03.05.2012 год. бил наложен запор върху
банковите й сметки. Впоследствие по делото започнали плащания от страна на
ищцата , които били направени в периода от 11.05.2012 год. до 18.04.2013 год.,
които представлявали признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
Преклузивният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не течал самостоятелно за всеки
солидарен длъжник, а общо срещу солидарните длъжници, поради което и не
следвало да се прави аналогия с разпоредбата на чл. 125 ЗЗД относно
прекъсването и спирането на давността спрямо солидарните длъжници. Разрешенията
по Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013
год., ОСГТК, се прилагали от 26.06.2015 год. по висящите към този момент
изпълнителни производства. А за времето от 26.06.2015 год. до датата на
подаване на исковата молба – 14.09.2019 год. не бил изтекъл предвидения
петгодишен давностен срок. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено
следното:
Предявен е за
разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 вр.
с чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни правни норми.
Решението е и
правилно като краен резултат. Във връзка с доводите
във въззивната
жалба е необходимо да се посочи следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че изпълнително дело №20128440400394 по описа на
частен съдебен изпълнител С.Я., с рег.№844 на КЧСИ, е било образувано по молба от
13.02.2012 год. на „Банка ДСК“ ЕАД“ въз основа на изпълнителен лист от
12.01.2012 год., издаден по ч.гр.дело №56898/2011 год. по описа на СРС, ГО, 55
с-в /издаден на основание заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК/, солидарно
срещу З.К.Т.и П.Х.Л. за процесните суми, като на ищцата била връчена покана за
доброволно изпълнение /с изх.№15.03.2012 год./. На 01.03.2012 год. бил наложен запор върху вземанията на
ищцата по договор за аренда от
02.10.2006 год., на 03.05.2012 год. – запор върху банкови сметки на длъжницата,
а на 25.03.2014 год. бил нарочен опис и оценка на движими вещи.
Междувременно процесните вземания били прехвърлени на „ОТП Ф.България“
ЕООД по силата на сключен с „Банка ДСК“ ЕАД договор за цесия от 12.07.2012
год., който бил съобщен на ищцата от стария кредитор чрез новия кредитор, а
впоследствие – на „Е.М.“ ЕООД по силата на сключен с „ОТПФ.България“ ЕООД
договор за цесия, за което ответното дружество подало молба по изпълнителното
дело на 10.12.2018 год.
Видно е от
направените отбелязвания върху гърба на изпълнителния лист, че от постъпленията
от изпълнителните способи са били преведени суми, както следва: на 11.05.2012
год. – на взискателя и по сметка на частния съдебен изпълнител; на 14.11.2012
год. – на взискателя и по сметка на частния съдебен изпълнител; на 26.06.2012
год. – на взискателя и по сметка на частния съдебен изпълнител; на 18.04.2013
год. – на взискателя и по сметка на частния съдебен изпълнител и на 06.06.2019
год. – по сметка на частния съдебен изпълнител.
Не се спори също
така, че на 21.05.2019 год. взискателят е поискал изпълнение върху имущество на
ищцата, като е посочил конкретни изпълнителни способи /виж изявление в исковата
молба на стр. 23 от първоинстанционното дело, абзац 2/.
Исковият ред за защита по чл. 439 ГПК
на длъжника, срещу когото е издадена заповед за изпълнение, е приложим при
позоваване на факти, които са новонастъпили – след влизане в сила на заповедта
за изпълнение. В разглеждания случай ищцата основава отрицателните си установителни
искове на изтекла давност, която счита, че е започнала да се отброява от 01.03.2012
год. – когато е било извършено последното валидно изпълнително действие по
воденото срещу нея изпълнително дело №20128440400394 по описа на частен съдебен
изпълнител С.Я., с рег.№844 на КЧСИ.
Въззивният съд приема, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в
сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила,
която възниква в момента на изтичане на срока за възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не
може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите
на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането
– арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД, а неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може
да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл.
116, б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно
производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а
признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото
същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж Решение № 100 от
20.06.2011 год. на ВКС по т. д. №
194/2010 год., II т. о., ТК,
Решение № 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о.,
ГК.
В този смисъл и с оглед нормата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на процесната заповед за изпълнение
– в
случая най-рано в края на месец март 2012 год. и не по-късно от края на м.май
2012 год. /с изтичането на двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, в
първоначалната му редакция, отброяващ се от връчването на поканата за
доброволно изпълнение, респ. от момента, в който ищцата е узнала за издадената
срещу нея заповед за изпълнение, тъй като не са релевирани твърдения, нито са
ангажирани данни за различен момент на влизането й в сила/, е започнала да тече
нова петгодишна давност.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително
изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/,
като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи
давността. Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността
на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи
посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на
неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да
избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има
само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност
започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на
изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на
взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение е
обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния
съд.
Според даденото с ППВС № 3/1980 год.
тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от
горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като е
прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие
по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не спира. С Решение № 170 от 17.09.2018 год. на
ВКС по гр. дело № 2382/2017 год., IV г. о., ГК и Решение
№ 51 от 21.02.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 год., IV г.
о., ГК, е прието, че прилагането на даденото с посоченото Тълкувателно решение
тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяване
по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни
производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този
срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди
момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с
него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към този
момент ППВС. Поради това даденото с отмененото тълкувателно ППВС и
Тълкувателното решение тълкуване на правната норма следва да намери приложение
и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата,
които са били реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт, като
новото Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед
на това извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на
ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 год.
поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателното решение, като
даденото с т. 10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и
то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производство, но
не и за тези, които са приключили преди това.
В Решение № 37 от 24.02.2021 год. на ВКС по гр.дело № 1747/2020 год., IV г. о., ГК,
е прието, че в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по
тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, не е разгледан въпросът при какви условия и
кога настъпва перемпцията. Перемпцията е без правно значение за давността.
Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат
значение както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни
правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното
изпълнение /но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и
съдебният изпълнител не може да я зачете/, а перемпцията не го изключва –
обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но
въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Когато по изпълнителното
дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила,
съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той
дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист.
Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният
изпълнител трябва да образува новото искане в ново, отделно изпълнително дело,
тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва
давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново
дело или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи
искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не
вреди на кредитора, нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде
квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само
доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделно дело и
с това са нарушени канцеларските правила по водене на изпълнителните дела.
В контекста на изложеното настоящият
съдебен състав приема, че за периода до 26.06.2015 год., през който образуваното
срещу ищцата изпълнително дело е било висящо, давност за вземанията не е текла.
В разглеждания случай, независимо от обстоятелството, че съдебният
изпълнител не е постановил акт за
прекратяване на принудителното изпълнение поради настъпила „перемпция“, от
събраните по делото доказателства се установява, че посоченото изпълнително
производство е било прекратено по право – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, считано от 25.03.2016
год., тъй като последното изпълнително действие е било извършено на 25.03.2014
год. /насрочен опис и оценка на движими вещи на ищцата/. Следователно новата
петгодишна давност е започнала да тече от датата на настъпилата перемпция на
изпълнителното дело – 25.03.2016 год. Същата обаче е била отново прекъсната на
21.05.2019 год., когато взискателят е поискал прилагането на посочени в молба
от посочената дата изпълнителни способи, в резултат на които са постъпили
парични суми на 06.06.2019 год. /видно от направеното удостоверяване от частния
съдебен изпълнител на гърба на изпълнителния лист/. От посочената дата до
момента /до приключването на съдебното дирене в настоящата инстанция/ не е
изтекъл изискуемия срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и процесните
вземания не са погасени по давност. В този смисъл релевираните претенции се
явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както е приел и
първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
С оглед изхода от настоящия спор и на
основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25, ал. 1
НЗПП жалбоподателката /ищцата/ следва да бъде осъдена да заплати на ответника
сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.12.2020 год.,
постановено по гр.дело №58686/2019 год. по описа на СРС, ГО, 38 с-в.
ОСЪЖДА П.Х.Л. с ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплати на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, сграда *******на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК сумата
от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/