№ 2073
гр. София, 28.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-20 СЪСТАВ, в публично заседание
на четвърти юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Албена Ботева
при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева
като разгледа докладваното от Албена Ботева Гражданско дело №
20211100110809 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № 15198/01.09.2021 г., предявена от СТ. Т.
Т., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. ****, против „Г.“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, СО-район „Триадица“, ул. „****, и В.Г.
М., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. ****.
Ищецът СТ. Т. Т. твърди, че на 29.09.2020 г., е сключил с „Г.“ ЕООД, договор
за паричен заем, по силата на който ищецът предоставил на „Г.“ ЕООД заем в размер
на 92 345.77 лева. Изпълнението на задълженията по договора за заем било обезпечено
с Договор за поръчителство от 29.09.2020 г., сключен между ищеца и втория ответник
- В.Г. М., който бил управител на първия ответник.
Заемодателят изпълнил задълженията си по договора за заем, като съгласно чл.
2, 3 и 4 от него, заетата сума била преведена от ищеца по банкова сметка на „С.“ ООД.
Съгласно договора за заем, заемополучателят „Г.“ ООД, се задължил да върне
заетата сума на 30 месечни вноски, всяка от която в размер на по 3 100 лева - за
погасяване на главницата, както и намаляващи месечни вноски за погасяване на
дължимата възнаградителна лихва. Заемополучателят, обаче, не изпълнил
задължението си да заплаща месечните вноски и единственото плащане, което
направил било плащане в размер на 1000 лв. на 08.02.2021 г. (вместо дължимите 9
вноски на обща стойност 30 058,56 лв.
На 23.08.2021 г., ищецът изпратил на ответниците покана за доброволно
изпълнение, съдържаща и изявление, че в случай на неплащане, обявява целият заем за
1
предсрочно изискуем на основание чл. 10, буква „а“ от Договора за заем. Поканата
била връчена на ответниците на 24.08.2021 г., но изпълнение не последвало.
На основание чл. 14 от договора за заем, ответниците дължали на ищеца и
сумата от 7 739.02 лева – неустойка в размер на законната лихва, предвидена в чл. 14
от договора за заем.
Предвид изложеното, ищецът моли, да бъде постановено решение, с което
ответниците да бъдат осъдени солидарно да му заплатят:
сумата от 91 345.77 лева – главница по договор за заем от 29.09.2020 г.,
изпълнението на задълженията на заемополучателя по който било обезпечено с
Договор за поръчителство от 29.09.2020 г.,
сумата от 7 739.02 лева – неустойка в размер на законната лихва, предвидена в
чл. 14 от договора за заем, за периода от 01.11.2020 г. до 01.09.2021 г.
Сумите се претендират ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Ищецът претендира и
направените по делото разноски.
Препис от исковата молба, ведно с приложените към нея документи и
разпореждането на съда по чл. 131 ГПК от 09.09.2021 г. са връчени на ответника „Г.“
ЕООД на 06.10.2021 г.
В срока по чл. 131 ГПК (изтекъл на 08.11.2021 г.), ответникът „Г.“ ЕООД не е
депозирал отговор на исковата молба.
Препис от исковата молба, ведно с приложените към нея документи и
разпореждането на съда по чл. 131 ГПК от 09.09.2021 г. са връчени на ответника В.Г.
М. на 05.01.2022 г.
На 03.02.2022 г. – в срока по чл. 131 ГПК, В.Г. М. е депозирал отговор на
исковата молба. В същия е посочено, че е подаден и от „Г.“ ЕООД, но по изложените
съображения, в тази част, отговорът е извън срока по чл. 131 ГПК.
Ответниците оспорват исковете с възражението, че са неоснователни.
Ответниците оспорват твърденията на ищеца, че между страните са възникнали
посочените в исковата молба облигационни правоотношения, породени от описаните
договор за заем и договор за поръчителство.
Ответниците оспорват автентичността на двата договора, като твърдят, че
ответникът В.Г. М. не е подписвал договора за заем от 29.09.2020 г., уведомлението по
договора за заем, Приложение № 1-график за погасяване на заема и договора за
поръчителство от 29.09.2020 г.
Евентуално, ответниците твърдят, че договора за заем от 29.09.2020 г. и
договора за поръчителство от 29.09.2020 г. са симулативни, при условията на
абсолютна симулация и страните по тях не са желаели да бъдат обвързани.
2
Евентуално, ответниците оспорват, че заемодателят ищец е изпълнил
задълженията си по договора заем. Заявяват, че оспорват, че ищецът е дал, а третото
лице – „С.“ ООД е получило паричната сума в размер на 92 345.77 лева, на 09.10.2020
г. Оспорват, че е имало валидно направено нареждане от страна на някой от
ответниците и заявяват, че оспорват верността на представения в тази връзка документ
„касова операция“. Твърдят, че не съществува задължение на „Г.“ ЕООД към „С.“
ООД, поради което и липсвало и клауза на договора за заем – с него заемополучателят
не се освобождавал от своето задължение към третото лице. Посочената сума не била
предадена и на ответниците.
Предвид изложеното, ответниците считат, че исковете са неоснователни и
молят да бъдат отхвърлени. Претендират направените по делото разноски.
С молба от 17.05.2022 г. (л. 34), В.Г. М. е заявил, че не поддържа заявеното с
отговора на исковата молба оспорване на истинността на подписите върху посочените
документи. С молба от 30.06.2022 г. (л. 35), ответникът заявява, че поддържа отказа от
направеното оспорване на автентичността на подписите.
В открито съдебно заседание на 04.07.2022 г., ищецът признава, че след
предявяване на исковата молба, ответникът М. е погасявал задълженията си по
договора за заем общо в размер на 2079.60 лева, поради което в тази част е налице
погасяване на претенцията.
Съдът приема следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни: иск с правна
квалификация чл. 240 от ЗЗД и иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.
Относно иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, заемът за потребление е договор, с
който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от същия вид,
количество и качество. Заемът за потребление е реален договор – същият се счита за
сключен не в момента, когато между страните е постигнато съгласие едната да заеме, а
другата да получи в заем, а едва когато въз основа на това съгласие заетите пари или
заместими вещи бъдат предадени на заемателя. За уважаване на иска, в тежест на
ищеца е да установи валидно правоотношение по договор за заем, тоест че страните са
постигнали съгласие ищецът да предостави на ответника определена сума пари срещу
задължение на ответника да я върне, както и че сума е предадена, като не се
презюмира, че предаването на суми от едно лице на друго става на основание договор
за заем. Основанието на което се сключва един договор подлежи на доказване от
страната, която се позовава на него. Договорът за заем се счита за сключен от момента,
в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга
3
заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието
за сделката, независимо от формата на волеизявленията (в този смисъл са: решение №
52/22.05.2009 г. по т.д. № 695/2008 г. на ВКС, І ТО, решение № 390/20.05.2010 г. по гр.
д. № 134/2010 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 69/24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на
ВКС, ІІІ ГО, решение № 174/23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС, ІV ГО,
решение № 143/12.04.2011 г. по т.д. № 63482009 г. на ВКС, ІІ ТО, всички те,
постановени по реда на чл. 290 от ГПК).
В решение № 291/17.12.2018 г. по гр.д. № 2176/2018 г. на ВКС, ІV ГО и
посочените в него решения № 235/2016 г. по гр.д. № 1362/2016 г. на ВКС, ІV ГО и
решение № 379/2013 г. по гр.д. № 171/2012 г. на ВКС, ІV ГО, е прието, че
съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на
страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за
нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни, има
свидетелстващ характер. Договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да
върне заетата сума или вещи от същия вид,количество и качество. Договорът е реален,
защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а
другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва налице е
обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание.
Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на
задължението „да върне”, а не „да даде” нещо. Затова в тежест на оспорващия
реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването.
При спорно тълкуване на условия или други модалитети по заема, обективиран чрез
подписване на договор, от значение е записаното и скрепеното с подпис
свидетелстващо изявление, че „заемодателят предоставя /предава/ на заемателя
сумата” .
Договорът за заем е неформален, поради което може да бъде сключен както в
писмена, така и в устна форма. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК, решение №
582/21.12.2010 г. по гр. д. № 1384/2009 г., а ВКС IV ГО е прието, че установяването на
заемно правоотношение може да се осъществи не само с договор, но и с писмен
документ - разписка, декларация, изходящ от длъжника, удостоверяващ получаването
от него на заетата сума и задължението му да я върне.
В настоящия случай, по делото е представен договор за заем, в който е
посочено, че е сключен на 29.09.2020 г. между СТ. Т. Т., в качеството на заемодател, и
„Г.“ ЕООД (представлявано от управителя си В.Г. М.), като заемополучател.
Договорът за заем е подписан от страните по него. Същият е частен документ, чиято
автентичност не е оспорена по делото (с оглед направеното оттегляне на оспорването),
поради което и съдът приема за установено по делото, че формална доказателствена
4
сила на документа (процесния договор за заем) не е опровергана, поради което и на
основание чл. 180 ГПК, съдът е длъжен да приеме, че изявленията по него са
направени от лицата, означени като автори на документа – СТ. Т. Т. и „Г.“ ЕООД. При
наличие на частен документ, подписан от страните, които са го съставили, същият
съставлява доказателство, че изявленията които се съдържат в документа са направени
от посочените в тях лица и удостоверените в факти са се осъществили така, както са
посочени (в този смисъл е решение № 4/26.03.2015 г. по гр.д.№ 4638/2014 г. на ВКС, ІІІ
ГО).
Съгласно чл. 1 от договора от 29.09.2020 г., заемодателят се задължава в
сроковете и при условията на договора, да предостави на заемополучателя, паричен
заем в размер на 92 345.77 лева, а заемателят се задължава да върне получената сума,
заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора.
Чл. 2 и чл. 3 от договора предвиждат, че заемодателят предоставя на
заемополучателя заема в срок от 30 дни от подписване на договора чрез банков превод,
като с цел бързина, сигурност и икономия на разходите, заемополучателят възлага
(делегира) на заемателя да преведе заема директно на „С.“ ООД, ЕИК *********, за
погасяване на задължението на заемополучателя към „С.“ ООД по посочената в
договора банкова сметка.
Съгласно чл. 4, страните се съгласяват, че с постъпването на заема по
посочената банкова сметка на „С.“ ООД, заемът се счита за надлежно предоставен и
заемополучателят се задължава да започне неговото изплащане при условията на
договора.
Видно от платежно нареждане за кредитен превод, на 09.10.2020 г., ищецът е
превел на „С.“ ООД, сумата от 92 345.77 лева, като основание за плащане посочено
„съгл. дог. от 29.09.2020 г. погас. Задължение на „Г.“ ЕООД“.
Както беше посочено, с оглед реалния характер на договора за заем,
предоставянето на заемната сума, представлява съществен елемент на договора,
поради което установяването на предаването на сумата с поемане на задължение за
нейното връщане е въпрос на доказване. При наличие на частни документи, подписани
от страните, които са ги съставили, които не са оспорени, същите съставляват
доказателство, че изявленията които се съдържат в тях са направени от посочените в
тях лица и удостоверените в факти са се осъществили така, както са посочени (в този
смисъл е Решение № 43 от 26.03.2015 г. по гр.д.№ 4638/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о.).
В настоящия случай, в процесния договор е посочен реда за предаването и
получаването на заетата сума – чрез превод на трето лице, както и задължението за
връщането й, което сочи наличието на твърдения от ищеца договор за заем, предвид
реалния му характер.
Ето защо съдът приема, че между ищеца и първия ответник е възникнало
5
валидно облигационно отношение, породено от доказания договор за заем, както и че
заемодателят е изпълнил задълженията си по договора за заем, и съгласно уговореното
между страните по него в чл. 2, 3 и 4 от договора, заетата сума била преведена от
ищеца по банкова сметка на „С.“ ООД.
Възраженията на ответниците са неоснователни. По материалноправния въпрос
за правното значение на предаването на паричната сума като елемент от фактическия
състав на договора за заем, е налице произнасяне в Решение № 379/2013 г. от
06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г. на ВКС, IV г.о. По повдигнатия въпрос
Върховният касационен съд е приел следното: договорът за заем е сключен, когато
заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а
заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е
предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. ….. Реалният
характер на договора за заем не се нарушава, дори заемателят да не е получил нищо,
ако той е поел или отговарял за друго свое или чуждо задължение (напр. дължал е
обезщетение за вреди от деликт или гестия, или е поел или поръчителствал за чужд
дълг). В този случай заемателят е „получил реално” премахването на един пасив от
своя патримониум. …... Реалният характер на договора за заем не се нарушава и когато
заемателят е получил нещо от другиго (не от заемателя), както и ако не е получил
нищо, но е поел или отговарял за друго свое или чуждо задължение.
Отделен е въпросът, че получаването на заетата сума изрично се признава от
заемополучателя – видно от подписаното от него Уведомление от 09.10.2020 г. (л. 8 от
делото).
Съгласно чл. 5 от договора за заем от 29.09.2020 г. и Приложение № 1,
неразделна част от него (График за погасяване, л. 10), заемополучателят „Г.“ ООД, се е
задължил да върне заетата сума на 30 месечни вноски, всяка от която в размер на по 3
100 лева - за погасяване на главницата, както и намаляващи месечни вноски за
погасяване на дължимата възнаградителна лихва.
Видно от представените по делото доказателства, към датата на предявяване на
исковата молба – 01.09.2021 г., за погасяване на задължението за връщане на заетата
сума, е била направена една вноска, в размер на 1000 лв. на 08.02.2021 г. (л. 11), при
наличието на 9 с настъпил падеж към тази дата (видно от Графика за погасяване). При
това положение, в полза на заемодателя е възникнало предвиденото в чл. 10 от
договора потестативно право да обяви вземанията по договора за заем за предсрочно
изискуеми, което право заемодателят е упражнил – с Покана за доброволно изпълнение
(л. 14), получена от заемателя на 24.08.2021 г. (видно от обратна разписка, приложена
на л. 15 от делото).
С получаване на изявлението на кредитора, вземането по процесния договор за
6
заем е станало предсрочно изискуем и заемателят е изгубил предимството на
уговореното разсрочено плащане.
Изпълнението на задълженията по договора за заем било обезпечено с Договор
за поръчителство от 29.09.2020 г., сключен между ищеца и втория ответник, който е
бил управител на първия ответник.
Съгласно чл. 138, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, с договора за поръчителство, поръчителят се
задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото
задължение. Разпоредбата на чл. 138, ал. 1, изр. 2 ЗЗД предвижда, че договорът за
поръчителство трябва да бъде сключен в писмена форма. По аргумент от ал. 1 на
цитираната разпоредба следва, че този договор, чието основание е личното
обезпечаване на едно задължение чрез поръчителство, може да бъде сключен от
поръчителя, както с кредитора, така и с длъжника. Предвидената в чл. 138, ал. 1, изр. 2
ЗЗД форма е за действителност, а не за доказване.
В случая, договорът за поръчителство е сключен между кредитора и
поръчителя в изискуемата от закона писмена форма. Поръчителят е поел задължение
не към длъжника, а към кредитора на длъжника да отговаря за изпълнение на неговото
задължение. Законът не изисква съгласие за длъжника за поемане на поръчителство,
т.е. облигационната връзка при договора за поръчителство възниква с постигане на
съгласие, при което поръчителят поема отговорността да изпълни задължението на
длъжника, а кредиторът го приема за поръчител.
Въз основа на изложеното, съдът приема, че за задълженията по процесния
договор за заем солидарно отговарят и двамата ответници – заемателят „Г.“ ЕООД, и
поръчителят В.Г. М.
При това положение, в тежест на ответниците е било да докажат отрицателния
провопогасяващ факт - че са изпълнили изцяло задължението си за заплащане на
заетата сума, тъй като ищецът не е длъжен да доказва отрицателния факт на
неплащането. Ответниците не са представили доказателства за установяването на този
факт, а и не го твърдят.
В открито съдебно заседание на 04.07.2022 г., ищецът признава, че след
предявяване на исковата молба, ответникът М. е погасявал задълженията си по
договора за заем общо в размер на 2079.60 лева. Това се установява и от представените
2 платежни нареждания от 11.10.2021 г., за платена в полза на ищеца, общо на сумата
от 2079.60 лв., с основание „плащане М. договор за заем от 29.09.2020 г.“ Това е факт,
настъпил след предявяване на иска и съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК,
съдът не само може да вземе предвид този факт, но е длъжен да го прецени в
решението си по същество, тъй като доводите и възраженията във връзка с него ще
бъдат преклудирани с влизането на съдебното решение в сила. Ето защо и с оглед
установеното частично погасяване на задължението по процесния договор за заем,
7
искът за погасената чрез плащане сума (след предявяване на исковата молба) е
неоснователен и следва да се отхвърли в тази си част. За останалата част в размер на
сумата от 89 266.17 лева (91 345.77 лв. - 2079.60 лв.), искът е основателен и следва да
се уважи.
Сумата е дължима, ведно със законната лихва, считано от предявяване на
исковата молба до окончателното плащане.
Относно иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна
страна по правна сделка да престира определена (глобално или в процент) парична
сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение,
без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне
вземането е необходимо да са осъществени предпоставките: 1/ наличие на валидно
главно задължение, 2/ договорено акцесорно задължение за неустойка, което е
действително и 3/ неизпълнение на главното задължение.
Първата и последната предпоставки са установени при разглеждането на иска
по чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
На следващо място се установи, че в процесния договор е включена клауза за
неустойка – чл. 3, ал. 3, предвиждаща, че при просрочие върху лихвата се начислява
„наказателна надбавка“ от 10 пункта.
Чл. 14 от процесния договор за заем предвижда, че в случай, че
заемополучателят не плати на падежа която и да е месечна вноска за дължима лихва,
заемополучателят дължи на заемателя неустойка за забава в размер на законната лихва
в добавка към лихвата, договорена в т. 4 от договора, годишно, на база 365 дни, върху
забавената сума от датата на нейния падеж до датата на пълното погасяване.
Ищецът претендира неустойка за периода от 01.11.2020 г. до 01.09.2021 г.
Видно, обаче, от Графика за погасяване (Приложение № 1 към договора),
първата вноска е с падеж 05.12.2020 г., поради което и искът по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, е
неоснователен за периода от 01.11.2020 г. до 05.12.2020 г. и за 01.09.2021 г., тъй като от
тази дата се дължи законна лихва.
Неоснователна е и претенцията на ищеца за дължима неустойка за целия
период върху сумата от 91 345.77 г., тъй като и както беше посочено, страните са
уговорили, че заемополучателят ще погасява задължението си на вноски, с падеж на
всяка една от вноските 5-то число на съответния месец, а от друга страна, вземанията
по договора са обявени за предсрочно изискуеми с изтичане на срока по поканата за
доброволно изпълнение, която е връчена на 24.08.2021 г.
Следователно, неустойката следва да се изчисли върху всяка една вноска за
главница (3 100 лева – видно от Графика за погасяване) и за периода от деня, следващ
8
падежа на всяка една вноска за главница – т.е. от 06.12.2020 г. до 31.08.2021 г. (като се
вземе предвид и извършеното плащане на 1000 лева).
Като съобрази изложеното и на основание чл. 162 ГПК, съдът определя размера
на дължимата неустойка на 3 228.27 лева (изчислен с помощта на компютърна
програма), до който размер искът е основателен, а за разликата до пълния предявен
размер, искът следва да се отхвърли, като неоснователен.
Сумата е дължима, ведно със законната лихва, считано от предявяване на
исковата молба до окончателното плащане.
Относно разноските: При този изход на спора, право на разноски имат
ищецът и вторият ответник, които са направили своевременно искане за присъждане на
разноски и са представили доказателства за извършени такива, като при изчисляване на
разноските, съдът съобрази, че искът по чл. 240, ал. 1 ЗЗД е частично отхвърлен
поради направено в хода на делото плащане, поради което не може да се приеме, че
ответниците не са дали повод за завеждане на делото.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от
3765.22 лева (3963.39 лв. х 0.95 лв.) - платена държавна такса. Доказателства за
извършването на другите разходи (адвокатско възнаграждение), не са представени,
поради което и същите не се присъждат на ищеца (не е представен и списък по чл. 80
ГПК).
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ответника В.Г. М. следва да се присъди
сумата от 175.10 лева (3 502 лв. х 0.05) – платено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 20 състав,
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Г.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, СО-район „Триадица“, ул. „****, и В.Г. М., с ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, ул. ****, да заплатят солидарно на СТ. Т. Т., с ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, ул. ****, както следва:
- на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата от 89 266.17 лева – главница по
договор за заем от 29.09.2020 г., изпълнението на задълженията на заемополучателя по
който е обезпечено с Договор за поръчителство от 29.09.2020 г., ведно със законната
лихва, считано от 01.09.2021 г. до окончателното плащане,
- на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата от 3 228.27 лева – неустойка по чл. 14
от договора за заем от 29.09.2020 г., за периода от 06.12.2020 г. до 31.08.2021 г., ведно
със законната лихва, считано от 01.09.2021 г. до окончателното плащане, както и
- на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 3765.22 лева - разноски по делото,
9
като
ОТХВЪРЛЯ:
- иска по чл. 240, ал.1 ЗЗД, за разликата над 89 266.17 лева до пълния предявен
размер от 91 345.77 лева, като погасен чрез плащане, и
- иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за разликата над 3 228.27 лева до пълния предявен
размер от 7 739.02 лева, за периода от 01.11.2020 г. до 05.12.2020 г., както и за
01.09.2021 г., като неоснователен;
ОСЪЖДА СТ. Т. Т. , с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. ****, да
заплати на В.Г. М., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. ****, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, сумата от 175.10 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
10