№ 357
гр. София, 04.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Веселина Вълева
Членове:Красимира Костова
Нина Ив. Кузманова
при участието на секретаря Емилия Б. Найденова
в присъствието на прокурора Л. Р.
като разгледа докладваното от Нина Ив. Кузманова Въззивно частно
наказателно дело № 20241000601087 по описа за 2024 година
Производството е по чл.306, ал.3 от НПК вр. чл.68, ал.1 от НК.
Образувано е по жалба на осъдения И. П. И. против Определението от
17.07.2024г. по ЧНД № 4091/2024г. на Софийски градски съд, НО, 37 състав, с
което на основание чл.68, ал.1 от НК е постановено да изтърпи изцяло и
отделно от наказанието, определено му ЧНД № 7302/2023г. на СГС и
наказанието „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 2 месеца,
определено с влязъл в сила съдебен акт по ЧНД № 249/2019г. на ОС-Бургас.
На основание чл.57, ал.1, т.2, б.“в“ от ЗИНЗС е определен първоначален
„строг“ режим за изтърпяване на това наказание.
С жалбата, депозирана от адв. М. П., в качеството й на защитник на
осъдения И. П. И. са изложени съображения за неправилност и
незаконосъобразност на атакуваното определение. Твърди се, че съгласно
чл.70, ал.1 от Договора на правна помощ между България и Куба, в сила от
1980 г., лицето, което се предава не може да бъде съдено, или да изтърпява
наказание за друго престъпление, което е извършено преди предаването и не е
посочено в молбата за предаване. В този смисъл се иска да бъде отменено като
1
неправилно и незаконосъобразно определението, с което е приведено в
изпълнение по реда на чл.68 от НК, наказанието, постановено от ОС-Бургас по
ЧНД № 249/2019г.
В съдебно заседание на въззивната инстанция, представителят на А. П. –
София, изразява становище за наличие на предпоставките за привеждане в
изпълнение на отложеното наказание, поради което предлага като правилен и
законосъобразен, обжалваният съдебен акт да бъде потвърден, а жалбата –
оставена без уважение.
Защитникът на осъденото лице- адв. П. поддържа доводите, развити във
въззивната жалба по отношение неправилното приложение на чл.68 от НК по
отношение на условното наказание, постановено от ОС-Бургас по ЧНД №
249/2019г. Поддържа искането за отмяна на обжалваното определение.
Осъденото лице И. П. И., се явява лично и поддържа доводите изложени
от защитника си, като заявява, че двустранният договор между България и
Куба следва да има приоритет пред разпоредбите на НПК, като се позовава на
чл.70 от Договора, твърдейки, че в този текст се слагат предели на съдебното
търсене. Иска отмяна на обжалваното определение.
Въззивният съд, след като обсъди изложените в жалбата доводи,
съображенията на страните и след преценка на събраните по делото
материали, намери за установено следното:
Жалбата е процесуално допустима, депозирана е в законоустановения
срок и от процесуално легитимирана страна. Разгледана по същество е
неоснователна по следните съображения:
От материалите по делото е видно, че след осъществен трансфер на
осъдения в Република Куба български гражданин И. П. И. и приспособяване
на наказанието по присъдата № 59 от 30.07.2021г. по дело №64/2021г. на
Провинциален народен съд, Хавана, съобразно българското
законодателство/извършено по реда на чл.457 от НПК/, по предложение на
прокурор от СГП, е образувано производство по чл.306, ал.1, т.3 от НПК с
оглед привеждане в изпълнение на основание чл.68, ал.1 от НК, на
наложеното на осъдения И. наказание по ЧНД № 249/2019г. на ОС-Бургас.
С атакуваното определение на СГС от 17.07.2024г. искането е уважено,
като първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.68,
ал.1 от НК за привеждане в изпълнение на наказанието от една година и два
2
месеца лишаване от свобода, наложено на осъдения И. по ЧНД № 249/2019г.
на ОС-Бургас, тъй като извършеното в Куба престъпление е извършено в
изпитателния срок на предходното му осъждане в България, наложено от ОС-
Бургас по посоченото ЧНД. За да отхвърли доводите на защитата, Градският
съд е приел, че „принципа на особеността“ е неприложим, тъй като не се
касае до екстрадиционно производство в случая.
По принцип, целта на производството по трансфер на осъдени лица,
съгласно чл.457, ал. от НПК, е чрез приспособяване на присъдата на
чуждестранният съд, българският гражданин да изтърпи остатъка от
наложеното му наказание в Р. България, като в тази процедура българският
съд не прави собствена оценка на приетите от чуждестранният съд факти, а се
ръководи от формулировката на престъпния състав, преценявайки сходството
й с нормата на българския НК. Това производство е проведено след трансфера
на осъденото лице и чуждата присъда е приета за изпълнение с измененията,
посочени в решението на СГС по НЧД № 7302/2024г. Съгласно чл.461 от НПК
тази присъда с нейните изменения има сила и действие на такава,
постановена от български съд, поради което оттук насетне липсва пречка за
приложение на чл.68, ал.1 от НК, ако са налице предпоставки за това.
Действително, съгласно чл.462 от НПК приспособената след трансфера
присъда може и да не се отчита като постановена от български съд, но само,
ако в международен договор, в който участва и Република България, е
предвидено друго.
В настоящия случай, защитата на осъденото лице се позовава на
Договора между Република България и Република Куба за правна помощ по
граждански, семейни и наказателни дела, в сила от 1980г., в точност на
разпоредбата на чл.70, ал.1 от Договора, предвиждащ предели на наказателно
преследване при предаване на лица, в смисъл, че „ Лицето, което се предава,
не може да бъде съдено или да изтърпява наказание за други престъпления,
които са извършени преди предаването и не са посочени в молбата за
предаването, освен ако за това даде съгласие замолената договаряща
страна.“ Позоваването на тази разпоредба, както е приел и първостепенният
съд, е неправилно, поради това, че същата се отнася до случаите на
екстрадиция, в които се търси съгласие на замолената/ предаващата държава.
В случая, предаването на И. е станало по линия на трансфер на осъдени лица,
регламентиран в Конвенция за предаване на лица, осъдени на лишаване от
3
свобода, за изтърпяване на наказанието в държавата, чиито граждани са те,
подписана в Берлин на 19.05.1978г., приложима в отношенията между
България и Куба. Действието на Конвенцията, в случаи на предаване на
осъдени лица, е изрично регламентирано и в чл.74 от Договора между
България и Куба.
Видно от приложените по делото материали, предаването на осъдения в
производството по чл.457 от НПК, е въз основа на негово съгласие, дори и по
негова молба, а съгласието на лицето е изискване по чл.4 от Конвенцията от
Берлин. Търсене и получаване на съгласие на осъдилата го държава за
изпълнение на наказание, за престъпление извършено преди трансфера, не е
предвидено в Конвенцията. В този смисъл, текста на чл.70 от Договора,
касаещ екстрадиционно производство, не може да намери приложение по
отношение трансфера на осъдени лица, а оттам и доводите на защитника и на
осъдения за неприложимост на това основание на разпоредбата на чл.68, ал.1
от НК , се явяват неоснователни.
Активирането, на основание чл.68, ал.1 от НК на наказанието една
година и два месеца лишаване от свобода, наложено на осъдения И.,
определено му по ЧНД № 249/2019г. на ОС-Бургас, е законосъобразно, тъй
като престъплението, за което И. е осъден в Куба, прието за изпълнение по
реда на чл.457 и сл. от НПК, е било извършено от осъденият в определения му
при предходните осъждания изпитателен срок. Видно от справката за
съдимост, деянието по последното осъждане е извършено в периода от
11.01.2020г. до 15.01.2020г. в гр. Хавана, Куба. С определение, влязло в сила
на 17.07.2019г. по ЧНД № 249/2019г. ОС-Бургас е групирал наказанията ,
наложени на осъдения И. за извършени преди това две престъпления, като е
било определено едно общо най-тежко наказание от 1 година и 2 месеца
лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл.66, ал.1 от НК е
било отложено с изпитателен срок от 4 години. Правилно, с оглед на това е
преценено наличието на предпоставките по чл.68, ал.1 от НК. Неправилни са
изводите на първата инстанция относно началния момент, от който следва да
се зачита изпитателния срок на определеното общо наказание. Според
настоящия състав, това е моментът на влизането в сила на последната
присъда/съдебен акт, в случая по НОХД № 1064/18г. на ОС-
Бургас-07.02.2019г., когато са възникнали предпоставките за групиране на
4
наказанията, а не влизането в сила на определението за кумулация. Това,
според съда, е и по-благоприятния за осъдения вариант. Въпреки това,
деянието извършено в Куба, предмет на приетата за изпълнение чужда
присъда по НЧД № 7302/2023г. на СГС, се явява извършено в изпитателния
срок на предходното осъждане и като цяло, изводите на първостепенния съд
относно приложимостта на разпоредбата на чл.68, ал.1 от НК, са правилни.
Незаконосъобразно обаче съдът е преценил, че по отношение на
режима за изтърпяване на отложеното наказание, приложение следва да
намери нормата на чл.57, ал.1, т.2, б. „в“ от ЗИНЗС, на която се е позовал в
съдебният си акт. Съдът не е съобразил, че тази норма е приложима само за
наказанието, наложено за престъплението, явяващо се извършено в
изпитателния срок на предходното осъждане, а не за отложеното наказание.
По отношение на последващото осъждане, това по НЧД № 7302/2023г. на
СГС, първоначалният режим е определен на „Строг“, съгласно чл.57, ал.1, т.2,
б. „а“ от ЗИНЗС. Първоначалния режим на изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода, приведено в изпълнение по реда на чл.68, ал.1 от НК, не
е нарочно регламентирано в ЗИНЗС и не попада в някои от изчерпателно
изброените случаи по чл.57, ал.1, т.2 от ЗИНЗС. Липсата на изричен
регламент, сочи на приложимост на разпоредбата на чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС-
определяне на общ режим.
Така, избраният в атакуваното определение „строг“ режим за
изтърпяване на отложеното наказание от 1 година и 2 месеца, приведено в
изпълнение по реда на чл. 68, ал.1 от НК, се явява незаконосъобразен, поради
отсъствие на предпоставките по чл.57, ал.1, т.2, б.“в“ от ЗИНЗС. Подобно
разбиране е застъпено и в практиката на ВКС – Р № 214/05.11.2018г. по н.д. №
912/2018г. на I н.о.; Р № 291/26.10.2023г. по н.д. №522/2023г. на II н.о. на ВКС,
Р №21 от 23.02.2022г. по н.д. №932/2021г. на 2-ро н.о. на ВКС; Р №108 от
21.05.2019г. на ВКС по н.д. № 381/2019г. на 2-ро н.о. на ВКС. Макар пред
въззивната инстанция да не е повдигнат въпроса относно дължимия режим на
изтърпяване на приведеното наказание лишаване от свобода, то с оглед
правилното приложение на закона и претенцията за смекчаване положението
на осъденото лице при изтърпяване на наказанието, съставът на въззивния съд
следва да отстрани визирания недостатък, доколкото намесата е в
благоприятна за осъденото лице насока.
5
Ето защо, предвид изложените по-горе съображения, настоящият
състав намира, че обжалваното определение, в частта, относно режима на
изтърпяване на приведеното в изпълнение на основание чл.68, ал.1 от НК
наказание лишаване от свобода по ЧНД № 249/2019г. на ОС-Бургас, следва да
се измени и да се определи първоначален „общ“ режим за неговото
изтърпяване. В останалата му част, определението следва да се потвърди като
правилно и законосъобразно.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.334, т.3 вр. чл.306,
ал.3 от НПК, Апелативен съд-София, НО, 11 състав
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ протоколното определение от 17.07.2024г., постановено по
НЧД № 4091/2024г. по описа на СГС, Наказателно отделение, 37-ми състав, в
частта, относно режима на изтърпяване на приведеното в изпълнение на
основание чл.68, ал.1 от НК наказание лишаване от свобода за срок от една
година и два месеца, наложено на осъдения И. П. И. по ЧНД № 249/2019г. по
описа на ОС-Бургас, като ОПРЕДЕЛЯ първоначален „общ“ режим за
изтърпяването му.
ПОТВЪРЖДАВА определението в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6