Р Е Ш Е Н И Е
№3374 12.08.2019 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на осми
април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря: Малина Петрова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 10868 по
описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с
искова молба от Н. М.В., ЕГН ********** против „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********,
с която е предявен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 146 и чл. 143, т.3, т.10; т.11; т.12; т.13
и т.14 ЗЗП.
Ищецът твърди, че на 28.12.2010 г. между страните възникнало облигационно
правоотношение по договор за потребителски кредит, с получена сума от 5355
лева, платима в 60 – месечен срок, ведно с възнаградителна лихва. Последната се
формирала съгл. чл. 5 – от БЛП, определян периодично от банката, и надбавка, с
общ размер на лихвен процент 17,45, без упоменати конкретни размери на двата
компонента в договора.
Във връзка с чл. 5, в ОУ била включена и разпоредбата на т. 9.1., съгласно
която - кредиторът имал право едностранно да изменя БЛП при изброени
предпоставки, за което следвало да уведоми потребителя по подходящ начин.
Според т.9.2. – при промяна на БЛП, банката определяла нов размер на
погасителна вноска и предоставяла актуализиран погасителен план.
Твърди се, че клаузите на чл. 5 от договора /в частта относно БЛП/, т. 9.1
и т.9.2. от ОУ, са нищожни, на осн. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и не са произвели
действие.
Двата компонента на възн. лихва се определяли едностранно от кредитора, без
яснота относно срок и предпоставки. В договора или ОУ нямало обективирано
съгласие между страните, че някой от компонентите за формиране на лихвения
процент е обвързан с конкретен лихвен или борсов индекс.
Хипотезите на промяна по т.9.1. били твърде общи, без ясни критерии,
давайки право на търговеца да ги тълкува в своя полза, с цел обосноваване на
изменението. Стойността на БЛП не била обвързана от конкретен индекс, а
определяна едностранно и периодично от банката, т.к. при промяна на който и да
е от посочените три в т.9.1. имало възможност за увеличение, дори при понижение
на останалите два индекса. Приложение следвало да намери чл. 144, ал.2 и ал. 3 ЗПК.
Нямало предвидено задължение за намаляване на лихвата при понижение на
лихвените проценти.
Не била предвидена и възможност за кредитополучателя да се откаже и да
прекрати договора при завишение.
Предвид изложеното се моли за установяване между страните, че клаузите на
чл. 5 от договора /в частта относно определяне на БЛП/; т. 9.1 и т.9.2. от ОУ
са нищожни, като неравноправни, съгл. чл. 143, т.3, т.10; т.11; т.12; т.13 и
т.14 ЗЗП. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
иска.
Счита го за неоснователен. Съгласно доп. споразумение, възн. лихва била намалена,
считано от 16.04.2015 г., в размер на 14,95 % годишно. С него била променена и
методологията на начисляването й – SOFIBOR и фиксирана надбавка, при което
лихвата била намалявана 6 пъти. Отделно, вземането по кредита било изцяло
погасено.
В чл. 9.3. от ОУ били посочени изчерпателно индексите, при промяна на които
БЛП се променял. Процесната сделка попадала в приложното поле на чл. 144, ал.
3, т.1 ЗЗП, поради което и клаузите не били неравноправни – условията за
промяна на БЛП били изчерпателно посочени и зависели от обективни фактори на
финансовия пазар, при което били извън контрола на банката.
ЗПК и ЗКИ признавали правото за едностранна промяна от кредитора на
лихвения процент, без това да е обвързано с право на отказ от страна на
кредитополучателя, поради което и не били налице условията по чл. 143, ал. 1
ЗЗП. В случая, кредитът не бил
предоставен с фиксирана лихва, а с променлив лихвен процент. Макар и
неуговорени индивидуално, клаузите за промяната му не били нищожни, т.к. не
били неравноправни по см. на ЗЗП.
Договорът за банков кредит с променлива лихва бил сделка, сключена с
потребител, имаща за предмет услуги, чиято цена била свързана с колебанията на
борсовия курс или индекс или с размер на измененията на лихвения процент на
финансовия пазар, които били извън контрола на банката, и като такава попадала
в приложното поле на изключението, уредено в чл. 144, ал.3, т.1 ЗЗП. Отделно,
не можело да се поставя знак за равенство между промяна на уговорена цена на
стока или услуга по см. на ЗЗП и изменение на променлив лихвен процент, който
по естеството си бил такъв.
Доколкото възможността за изменение на лихвата по кредита била изначално
предвидена в закона, не можело да става дума за недобросъвестност и
неравновесие в правата и задълженията на страните. Доколкото не били налице
кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 143 ЗЗП, искът бил неоснователен.
Допълва, че в чл.12.1 ОУ изрично била предвидена възможността за
потребителя едностранно да се откаже от договора, като без ограничения и такси
предсрочно погаси кредита си. Нормата на чл. 143, т.12 ЗЗП била неприложима в
случая, т.к. не се отнасяла до услуги, чиято цена е свързана с колебания на
борсовия курс или индекс.
Оспорените клаузи били достатъчно ясни и отговаряли на изискванията на чл.
58, ал.1 ЗКИ за предвиждане на условията, при които може да се прави промяна на
лихвата.
Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендират се разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл.
153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелства, че: между страните е възникнало
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит от 28.12.2010
г., по който предоставената парична сума е усвоена /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 9957/05.10.2018 г. – л.49-50/.
В чл. 5 от договора е уговорено, че кредитополучателят плаща лихва, формирана от БЛП, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка. Не са посочени отделни размери на БЛП и надбавката към датата на сключване, а само, че лихвеният процент по кредита е 17,45. Във връзка с тази клауза, в т.9.1. ОУ е уговорено, че кредиторът има право едностранно да променя БЛП и таксите, за което уведомява кредитополучателя. Посочени са предпоставки за промяната, както и, че съгл. т.9.2 ОУ – при промяна на БЛП кредиторът определя нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план. Според условията в т.9.1. - промяната на БЛП може да бъде извършена едностранно при наличие на едно от следните условия: а. при изменение от поне 1% за месец на стойностите на LEONIA; EURIBOR; LIBOR; б. при изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; в. при изменение от поне 0,5% за месец на индекса на потребителските цени в България /CPI/; г. въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху банковата система и/или върху Банка ДСК; д. промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната банка, засягаща функционирането и изискванията към банките; е. при изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявявани в статистиката на Централната банка; ж. съществена промяна в паричната политика на Централната банка, като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите.
Процесният договор за банков кредит е
търговска сделка с предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с
дейността на кредитни институции, по смисъла на § 13, т. 12,
б. „б” ДР на ЗЗП /в ред. от 2006 г./ и затова попада под правната
уредба на ЗЗП, приложим към процесното правоотношение и инкорпорирал в себе си
нормите на Директива
93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
По делото не е спорно, че ищецът е физическо лице, на
което по силата на договора е предоставен кредит за текущо потребление, който не
е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради
което и има качеството на „потребител” по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. При
това, същият се ползва от защитата на потребителите, предвидена в закона.
Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В конкретния случай, атакуваните клаузи - по чл. 5 договора относно определянето на БЛП, е включена в съдържанието на договора, а тези по т.9.1., т.9.2 - са част от Общите условия. Ответникът, чиято е доказателствената тежест по аргумент от разпоредбата на чл.146, ал.4 ЗЗП, не ангажира доказателства, че посочените клаузи са индивидуално уговорени. Такава не е и уговорката за ползване на отстъпката в проценти от лихвения процент, залегнала в чл. 5, тъй като е очевидно, че тя е бланково залегнала и се предлага на клиентите на банката заедно с ОУ и типовите договори. Оспорените клаузи на ОУ са отнапред предвидени от банката, поради което и самият закон приема, че по принцип, ако не се докаже обратното, същите не са индивидуално уговорени – чл.146, ал.2 ЗЗП. При липса на доказателства, ангажирани от „Банка ДСК” ЕАД, следва да се приеме, че същите са изготвени предварително и ищцата не е имала възможност да влияе върху съдържанието им при сключване на договора за кредит. Следователно, ако се докаже, че са неравноправни, следва да бъдат счетени за нищожни.В чл.143 ЗЗП е предвидено, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, какъвто безспорно е процесният, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В нормата е налице изброяване на хипотезите, при които една уговорка в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно, поради което и съдът във всеки един случай следва да прецени дали не са налице общите критерии, дадени в чл.143 ЗЗП, дори и клаузата да не попада в нито един от примерно посочените случаи на т.1 до т.17.В оспорените клаузи на чл.5 и т.9.1., т.9.2. от Общите условия са предвидени условията за плащане и изменение на възнаградителната лихва, като стойността й се формира от два компонента – базов лихвен процент и надбавка. Нито един от тези компоненти не е индивидуализиран в договора като стойност, което само по себе си е нарушение на правата на потребителя, т.к. не е ясно как всъщност е формиран лихвеният процент от 17,45. В чл.5 е предвидено, че базовият лихвен процент се променя периодично от кредитора. Страните са изразили първоначално с подписване на договора именно такъв начин на формиране на лихвата – чрез променлив БЛП и статична надбавка, следователно са се съгласили със смесения характер на лихвата, респ. референтния й лихвен компонент. В т.9.1. ОУ е предвидено, че кредиторът има право да променя базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателите по подходящ начин, и че при промяна на БЛП, кредиторът определя нов размер на месечната вноска – т.9.2. Уговорените променливи компоненти в т.9.1., които влияят на БЛП, изискват повече от специализирано знание от страна на потребителя, за преценката им, което надхвърля нормалната грижа. Съдът приема и, че така уговорената възможност в чл.5, вр. с т.9.1. ОУ – за използване на изброените условия и посочването им като основание за промяна на БЛП в ОУ, е изцяло в полза на банката. Не става ясно по каква методология ДСК е отчела влиянието на тези обективни фактори върху БЛП – дали следва да ги прецени комплексно или поотделно. Съгласно ОУ, банката може да извърши едностранна промяна на БЛП при промяна на някой от индексите по б.”а” /който и да е/, но така разписаната разпоредба означава, че лихвеният процент следва да бъде намален при драстичното спадане на трите индекса Либор, Юрибор и Леония, вкл. индекса на потребителските цени за периода. В действителност част от предвидените основания са от обективно естество, но не е предвидена формула как точно оказва влияние всеки един от тях и каква тежест има. Не е предвидено при намаляване на определени индекси, да е уговорена възможност за намаляване на базовия лихвен процент. По делото не се установява като сбор от какви компоненти или въз основа на кой компонент е определен БЛП, защото подобно посочване няма и в чл. 5. Няма тежест на компонентите, въз основа на която да се формира БЛП. Следователно банката си е обезпечила възможността едностранно да променя възнаградителната лихва, като предпочете едно или друго условие. В този смисъл, съдът намира, че е налице нарушение на изискването на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП.
В договора следва да е предвидена възможността да бъдат
съобразявани всички изменения на пазара и на съответния пазарен индекс, а не
както е в случая, те да се отчитат само, когато ползват една от страните по
сделката и то по- силната икономически каквато е банката. Ето защо и липсата на
възможност да бъде изменен годишният лихвен процент, когато посочените индекси
се понижат, поставя кредитополучателя в неравнопоставено положение спрямо
търговеца, за който е договорена обратната възможност за увеличаване на
възнаградителната лихва при повишаване на пазарния индекс. Освен това в
отношенията му с банката, кредитополучателят е в положение на по-слаба страна и
от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се
предоставят да преговаря, поради което в случаите, в които търговецът използва
това и се стига до приемането от потребителя на предварително установени
условия, които в негова вреда създават неравновесие между правата и
задълженията на страните, безспорно се нарушават изискванията за
добросъвестност при сключване на договорите. Спазване на принципа на
добросъвестност изисква в облигационните отношения да бъде осигурена защитата
на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на индивидуалния
такъв на някоя от договарящите страни. Тези изисквания в случая са нарушени с
включване на процесните две клаузи в ОУ, доколкото с тях се предвижда
ограничаване възможностите на потребителя; дава се превес на правомощията на
банката едностранно и периодично да изменя компонента от лихвата по кредита, на
база условия, които са уговорени в нейна полза и по твърде общ начин, с което
се стига не просто до липса на защита, но и до незачитане на интересите на
потребителя, който следва да е обвързан и от последващо променените стойности
на главница и лихва, съгл. нов пог. план – т.9.2. В договора не е постигнато
съгласие, че някой от съставните елементи на лихвата, е обвързан с конкретен
лихвен индекс, съобразно валутата, при което е предоставен и избор на кредитора
да избере някой от описаните в т.9.1. ОУ, за да обоснове съответна промяна. Без
значение в случая е дали такава промяна е извършена или не, т.к. се коментира
по същество и принципно – начинът на уговаряне на оспорените клаузи и дали те
противоречат на ЗЗП.
Предвид изложеното, съдът приема, че ответникът е предвидил възможността едностранно и периодично да изменя възнаградителната лихва, при неустановен ясен механизъм и конкретни параметри за това и при непредвидена възможност за потребителя да се откаже безусловно от договора. Не се споделя възражението в ОИМ за предвидена такава възможност в т.12.1 ОУ, т.к. съдържанието й касае възможност за предсрочно погасяване на задълженията, а не – отказ от договора. Това поставя ищцата в неравноправно положение по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като уговорките не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съдът счита, че, за да е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за изменение на уговорената лихва, тя следва да отговаря на няколко кумулативни условия: обстоятелствата, които го допускат, да са изрично уговорени в договора или в ОУ; те трябва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора; методиката за промяна на лихвата следва да е подробно и ясно описана в договора и ОУ и при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва. Също така, клаузата, изменяща лихвения процент, трябва да е формулирана по ясен и недвусмислен начин, като потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как банката може едностранно да промени лихвата, за да може той да реагира /в т.см. е налице и трайна съдебна практика Решение № 424/02.12.2015 г. по гр.д.№1899/2015 г. на ВКС, Решение № 77/22.04.2015 г. по гр.д.№4452/2014 г. на ВКС, които касаят законови разпоредби с идентично съдържание и смисъл от ЗЗП/.В случая - във вреда на кредитополучателя и установявайки значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, както и в разрез с изискването за добросъвестност, с чл. 5 от договора и тези на ОУ, е предвидено правото на банката едностранно и периодично да променя лихвата чрез БЛП, както и задължението на кредитополучателя да заплаща такава, която обаче се определя като сбор от променливи величини – базов лихвен процент и надбавка. Горното важи и за предвиденото право на ответника едностранно да променя базовия лихвен процент – чл. 5 от договора и т. 9.1., т. 9.2 от ОУ, като са посочени само примерно, не и изчерпателно и с ясен механизъм предпоставките, при които банката може едностранно да го измени, като впоследствие и на база това си право изготви едностранно и нов погасителен план. Касае се за предвиждане на възможност за едностранно изменение на договорното правоотношение, чрез определяне на месечна вноска, с която потребителят всъщност не се е съгласил при подписване на съглашението. Горното свидетелства ясно за неравноправието на клаузата на т.9.2. ОУ, която е уговорена само в интерес на банката, без да се взема предвид съгласието на насрещната страна, която се поставя в положение на подчиненост. Налице е задължение на кредитополучателя да търпи промяната, която е задължителна за него. Нито едно от горните права на банката да променя едностранно и периодично условията по договора – дължимите по същия лихви и впоследствие изготвя и нови погасителни планове /в които промяната на лихвата, несъмнено се отразява и на размера на дължимата главница, респ. на месечната вноска/ не е основано на ясно разписано в самия договор основание, а единствено предоставено на свободната преценка на кредитора, което във връзка с чл. 143, т. 10 ЗЗП определя клаузите в посочените им части за неравноправни.
Всяка от тях съдът приема да отговаря и на
дефиницията за неравноправна по чл. 143, т. 12, предл. 2 ЗЗП, доколкото дава
право на търговеца едностранно да увеличава цената по договора, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от него, като дава
възможност цената да бъде значително завишена в сравнение с тази, уговорена при
сключване на договора. При договора за банков кредит цената, която потребителят
заплаща, е дължимата възнаградителна лихва и таксите и комисионните,
начислявани от отпусналата кредита институция. С цитираните клаузи на договора
и ОУ, на банката – търговец е предоставено правото да променя именно последните
компоненти на договора, формиращи заплащаната от потребителя цена, като не е
предоставена възможност да се откаже от договора без санкция.
Следва да се отбележи, че в случая е нарушена и
разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, която предвижда клаузите на договорите, предлагани на
потребителите, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин /какъвто не е
условието за промяна на БЛП по б.”г” за „въвеждане на рестрикции от ЦБ” – за
какви рестрикции става дума изобщо не е ясно, нито по б.”д” за „промени в
нормативните актове, засягащи функционирането и изискванията към банките” –
видно е за колко общо, неопределено и неясно условие става дума/. Според ал. 2
- при съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкува по
благоприятен за потребителя начин. В тази връзка в задължителното за
националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване
по дело С-472/10, е прието, че за целите на преценката на неравноправния
характер на клаузи в договори, сключени с потребители, от значение е въпросът
дали съображенията или начинът на промяна на разходите, свързани с
предоставяната услуга, са били уточнени, дали потребителите са имали право да
прекратят договора и в тази връзка дали са имали възможността въз основа на ясни
и разбираеми критерии да предвидят промените, които продавачът или доставчикът
внася в уговорените условия по отношение на свързаните с предоставяната услуга
разходи. В конкретната хипотеза, нито едно от тези условия не е изпълнено
с оглед коментираните клаузи.
Неоснователни са твърденията на ответника, че е налице
ясен метод за изменение на БЛП. Нормата на чл. 144, ал. 4 ЗЗП поставя изискване
методът за промяна на цените да е подробно описан в самия договор, което не е
сторено в процесния договор. Не са налице и основанията на чл.144, ал.2 и ал.3
ЗЗП, които изключват прилагането на чл.143, т.10, т.12 тъй като за
кредитополучателя не е предвидено правото незабавно да прекрати договора при
уведомяване за промяната в лихвения процент, нито се касае за увеличен лихвен
процент като цена на кредита, свързано с изменение на финансовия пазар, извън
контрола на банката. Комплексната преценка за увеличение на БЛП от страна на
банката е с неясен механизъм и неустановени параметри, което изключва
обосноваване на разглеждане на увеличението на БЛП с колебанията на съответните
обективни индекси, които да са извън контрола на банката.
Предвид
изложеното, съдът приема, че оспорените клаузи на договора и ОУ са нищожни като
неравноправни, поради което искът за прогласяването им за такива следва да бъде
уважен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК /л.90/ и доказателства за плащане
на: 80 лева – ДТ; 200 лева – депозит ССЕ и 600 лева – платено адв.
възнаграждение, съгл. ДПЗС /по отношение на което не е направено възражение за
прекомерност до преклузивния за това срок – приключване на устните състезания
по делото/.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА
НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 5 /в частта относно определяне на
БЛП/ от договор за кредит за текущо потребление от 28.12.2010 г., сключен между
Н. М.В., ЕГН ********** и „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, както и на тези по т.
9.1 и т.9.2. от Общите условия към него, като неравноправни.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска”
№ 19 да плати на Н. М.В., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от общо 880 лева /осемстотин и осемдесет лева/
- разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ