№ 1
гр. Велико Търново, 05.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:Е.НУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело
№ 20224001000214 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 34/ 04.04.2022 г. по т.д. № 134/ 2021 г. по описа на ОС – Плевен
съдът е осъдил Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“ да заплати застрахователни обезщетения за неимуществени вреди от
смъртта на K. Г. К., настъпила при ПТП на 16.10.2020 г. с МПС Волво FH420 с
румънска регистрация AG***** с прикачено полурЕ.рке, както следва: на Е. Д. К. и Д.
К. Г. по 66 000 лв. и на Г. К. Г. – 72 000 лв., ведно със законната лихва, считано от
26.11.2020 г. до 16.02.2021 г., като исковете им за разликата над тези суми до
претендираните от по 150 000 лв. са отхвърлени и на Д. Г. К. – 18 000 лв., ведно със
законната лихва, считано от 09.03.2021 г. до 09.06.2021 г., като искът му за разликата
над тази сума до претендирания размер 50 000 лв. е отхвърлен. С решението е
присъдена и законната лихва върху общия размер на застрахователното обезщетение,
включващо главница и лихва за забава, считано от 16.02.2021 г. за ищците Е. Д. К., Д.
К. Г. и Г. К. Г. и от 09.06.2021 г. за ищеца Д. Г. К. – до окончателното изплащане на
застрахователните обезщетения. С решението са отхвърлени исковите претенции за
присъждане на законна лихва по чл.429 ал.3 КЗ върху главниците на обезщетенията за
периода след определената от съда начална дата на забава до окончателното
изплащане, както и за законна лихва по чл.497 ал.1 т.1 КЗ за периода до определената
от съда начална дата на забава. С Определение № 196/ 07.06.2022 г. съдът се е
1
произнесъл по реда на чл.248 ал.1 ГПК, като е оставил без уважение искането на
ищците за изменение на решението си в частта за присъдените в полза на СНББАЗ
разноски.
Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете страни, а ищците са
депозирали въззивна частна жалба и срещу определението относно разноските.
Жалбоподателите Е. Д. К. и Д. К. Г. обжалват решението в частта, с която
исковите им претенции за неимуществени вреди да отхвърлени за горницата над
присъдените им суми до 140 000 лв., Г. К. Г. – за горницата над присъдената му сума
до 130 000 лв. и Д. Г. К. – за горницата над присъдената му сума до 40 000 лв. Всички
те обжалват и решението досежно лихвите в отхвърлителната му част. Считат акта за
неправилен като постановен в нарушение на материалния закон, необоснован и в явно
противоречие със съдебната практика. Присъдените от съда обезщетения били
прекомерно занижени и не отговаряли на изискванията за справедливост, тъй като
съдът не извършил задълбочен и всестранен анализ на събраните гласни доказателства
и не оценил в достатъчна степен фактите по делото, релевантни към определяне на
размера, в това число не отчел и конкретните икономически условия към датата на
ПТП, ориентир за които били нивата на застрахователно покритие. Излагат подробни
съображения за естеството, обЕ. и интензитета на претърпените от всеки от тях вреди,
като се позовават на изключителната си връзка с пострадалия. Необосновано и
незаконосъобразно съдът уважил направеното от ответника възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат чрез управление на велосипеда без
светлоотразителна жилетка, без фар в предната част на ППС и движейки се не в
непосредствена близост до дясната граница на платното. Възражението останало
недоказано по делото, а изводът на съда за наличие на принос почивал на
предположения. Изяснено било, че велосипедът карал възможно най-близо до дясната
граница на платното за движение, колкото му позволявала наличната растителност по
десния бордюр. Установено било, че той е имал светлоотразители и отпред, и отзад, а
доколкото пострадалият управлявал велосипеда в населено място, съгласно чл.80
ЗДвП той нямал задължение да бъде със светлоотразителна жилетка. Поддържат, че
допуснатите от водача на товарната композиция нарушения на ЗДвП са единствените,
направили възможно и намиращи се в пряка причинно-следствена връзка с
настъпването на ПТП и съответно с причинените вреди. Същият управлявал
автомобила на къси светлини при липса на визираните в закона предпоставки,
забраняващи управление на дълги светлини, които ако били използвани, водачът би
възприел велосипедиста от поне 100 м. Дори и да се приемело, че е налице
съпричиняване, то приетият от съда принос от 40 не съответствал на действителния
принос на всеки от участниците при съпоставяне тежестта на допуснатите от тях
нарушения. Считат, че ако има някакъв принос, той не е повече от 10 %. По отношение
на лихвите върху застрахователните обезщетения считат, че предвидените в чл.429 КЗ
2
и чл.497 КЗ лихви имат различно правно основание и съществуват и се дължат
паралелно. Позовават се на Решение № 128/ 04.02.2020 г. по т.д. № 2466/ 2018 г. на
ВКС. Молят решението в обжалваните му части да бъде отменено и съдът да уважи
исковите им претенции. Претендират присъждането на разноски.
Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ е
подало отговор на въззивната жалба на насрещна страна със заето становище за
нейната неоснователност. Счита за правилни и обосновани с подробен анализ на
събраните по делото доказателства и основно на гласните такива изводите на съда
относно справедливия размер на обезщетението за всеки от пострадалите с оглед
претърпените от тях неимуществени вреди, както и за наличието на съпричиняване на
вредите от пострадалия и степента на приноса му. Неоснователни и без упора в
нормативната уредба били вижданията на жалбоподателите за дължимост на
претендираните лихви. Сочи, че СНББАЗ има специален статут, не сключва
застрахователни договори, не е страна по такива и няма задълженията, предвидени в
КЗ за застрахователите. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
СНББАЗ обжалва решението в частта, с която съдът е присъдил в полза на
ищците Е. Д. К., Д. К. Г. и Г. К. Г. законна лихва върху определените им обезщетения
на основание чл.429 ал.3 КЗ за периода 26.11.2020 г. до 16.02.2021 г. и на ищеца Д. К. –
за периода 09.03.2021 г. до 09.06.2021 г., както и законна лихва на основание чл.512 вр.
чл.496 ал.1 КЗ върху застрахователните обезщетения, включващи главница и изтекла
лихва по чл.429 ал.3 КЗ, считано от 16.02.2021 г., респ. от 09.06.2021 г. за ищеца Д. К.
до окончателното им изплащане. Намира за неправилни изводите на съда относно
началната дата на дължимост на лихвата за забава и за приложимост на разпоредбата
на чл.429 ал.2 т.2 КЗ спрямо Сдружението, които изводи произтичали от погрешно
разбиране на качеството на СНББАЗ и ролята му при уреждане на претенциите на
пострадалите лица. Поддържа, че отговорността на Сдружението не е еквивалентна на
тази на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, защото то не е
страна по застрахователния договор и общите разпоредби, относими към задълженията
на застрахователите, не могат да бъдат приложени по аналогия спрямо него. Счита, че
СНББАЗ дължи лихва от изтичане на срока по чл.496 КЗ до окончателното изплащане,
но само върху размера на определеното обезщетение, без да бъде включвана лихвата за
забава на деликвента за периода от датата на уведомяване до изтичане на срока по
чл.496 КЗ. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено. Претендира
разноски.
Ищците са подали отговор на въззивната жалба на насрещна страна със заето
становище за нейната неоснователност при съображения, идентични с тези, изложени
във въззивната му жалба по отношение решението на ОС – Плевен в частта за
дължимите лихви върху присъдените обезщетения. Молят решението в тази му част да
3
бъде потвърдено.
Във въззивната частна жалба на ищците срещу определението на съда по чл.248
ал.1 ГПК са направени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на акта.
Жалбоподателите считат за немотивирано приетото от съда, че заплатеното в полза на
процесуалния представител на СНББАЗ адвокатско възнаграждение не е прекомерно.
Липсвали изложени съображения за правна и фактическа сложност на делото, която да
обуслови определянето на възнаграждение над предвидения минимум. Такава
сложност не била налице с оглед естеството на спора. Следвало да бъде съобразено
също така, че жалбоподателите били освободени от такси и разноски по делото. Молят
определението да бъде отменено и съдът да се уважи възражението за прекомерност.
В отговора на частната жалба СНББАЗ излага, че по делото не е предявен един
иск с цена 500 000 лв., а четири субективно съединени иска и за всеки един се дължи
отделно адвокатско възнаграждение, което в случая съответства на минималното
такова по Наредбата. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.
Подадените въззивни жалби и частната въззивна жалба са процесуално
допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
В изпълнение на задълженията си по чл.269 ГПК въззивният съд извърши
служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му
в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до
неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е
разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата
недопустимост.
Съдът, като взе предвид оплакванията във въззивната жалба и събраните по
делото доказателства, намира следното:
Възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка кореспондира
със събрания доказателствен материал. Не е спорно, че на 16.10.2020 г. около 05.00 ч.
на първокласен път І-3 на територията на с.Българене, на ул. Сливница до
бензиностанция „Ексус Транс“ в посока на движение гр. Плевен, е настъпило ПТП
между товарна автокомпозиция с прикачено полурЕ.рке, управлявана от румънския
гражданин Константин Ватуй, и велосипедиста K. Г. К. на 65 г., който вследствие на
инцидента е получил несъвместима с живота механична травма и е починал на място.
С влязла в сила присъда по НОХД № 6/ 2022 г. по описа на ОС – Плевен Ватуй е
признат за виновен в извършването на транспортно престъпление, като нарушил
правилата за движение по пътищата – чл.5 ал.1 и 2 ЗДвП, чл.21 ЗДвП и чл.3 ППЗДвП и
по непредпазливост причинил смъртта на К.. Механизмът на ПТП е изяснен с приетата
по делото автотехническа експертиза: Водачът на товарната автокомпозиция е
управлявал същата на къси светлини в населено място, в тъмната част на денонощието,
4
на неосветен пътен участък, в северната пътна лента на пътно платно за двупосочно
движение, със скорост от 77 км/ч при максимално разрешена за пътния участък
скорост от 50 км/ч. Ширината на северната лента за движение е 9.4 м, северният
тротоар е бил затревен и обрасъл с храсти. Велосипедистът се е движил на разстояние
3.2 – 3.9 м от десния край на асфалтовата настилка, а е имал техническа възможност да
се движи на разстояние до 1.5 – 2 м от десния край на полагащата му се пътна лента.
Автокомпозицията достигнала попътно движещия се пред нея велосипедист К. и
между предната дясна част на влекача и задната гума на велосипеда е реализиран
сблъсък. От този сблъсък на велосипеда и велосипедиста е придадена допълнителна
скорост и е последвало падане на велосипедиста върху асфалтовата настилка и
продължаващо плъзгане върху нея. Според експерта поради липсата на други,
движещи се в противоположна посока МПС и допълнителна осветеност на пътния
участък, както и поради тъмните дрехи на велосипедиста и липсата на
светлоотразителна жилетка и включен фар, водачът на автокомпозицията е можел да
възприеме последния само в рамките на осветената от фаровете на автомобила му зона,
която е 60 м. Велосипедът е имал светлоотразяващи елементи на спиците на предното
колело и червен заден светлоотразител. Разстоянието до мястото на сблъсъка
представлява сбора от дължината на осветеност на къси фарове и разстоянието, което
велосипедистът ще измине от момента на осветяването му от фаровете до удара, или
между 68.96 м /при скорост на движение на велосипедиста 10 км/ч/ и 74.53 м /при
скорост на движение на велосипедиста 15 км/ч/. При скоростта, с която се е движила
автокомпозицията, необходимото разстояние за спиране при ефективно задействане на
спирачната систЕ. в момента на възприЕ.не на опасността – т.нар. „опасна зона“, е 98.9
м, а при управлението й с максимално разрешената за пътния участък скорост тя би
била 51.2 м. При съпоставяне на опасните зони с разстоянието до сблъсъка – 68.96 м -
74.53 м се налага извод, че при възприЕ.не на опасността от разстояние 60 м водачът на
автокомпозицията е имал техническа възможност да реализира спиране и да
предотврати ПТП при движение с максимално допустимата за пътния участък скорост,
но не и с избраната от него такава. Вещото лице е посочило, че до ПТП нямаше да се
стигне дори и при управление с превишена скорост, но не по-висока от 64.2 км/ч.
Същевременно вещото лице излага, че при използване от велосипедиста на
светлоотразителна жилетка възприЕ.нето му от водача като местонахождение и посока
на движение би било от разстояние 80 – 100 м. Относно движението му в обхвата на
пътното платно вещото лице е дало заключение, че ако се е движил на разстояние до
1.5 – 2 м от десния край на полагащата му се пътна лента, е щял да осигури
възможност за разминаване с автокомпозицията.
Не се оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение за
товарната автокомпозиция с румънското застрахователно дружество “CITY
INSURANCE“, което няма назначен кореспондент на територията на Република
5
България. Не е спорно, че ищците Е. Д. К., Д. К. Г. и Г. К. Г. – преживял съпруг и
синове на пострадалия К. – са отправили претенции до СНББАЗ за изплащане на
застрахователни обезщетения на 16.11.2020 г., а ищецът Д. Г. К. – брат на пострадалия
– на 09.03.2021 г. и претенциите им не са удовлетворени.
ВТАС напълно споделя формираните въз основа на изяснената фактическа
обстановка правни изводи на първоинстанционния съд за основателност на
предявените искове по чл.511 ал.3 КЗ вр. чл.432 ал.1 КЗ, поради което на основание
чл.272 ГПК препраща към изложените в тази насока мотиви. Доказани са изискуемите
от закона предпоставки за ангажиране отговорността на СНББАЗ за обезщетяване на
вредите, настъпили вследствие на конкретното ПТП: Настъпило е застрахователно
събитие на територията на Република България с участието на водач, който управлява
МПС, обичайно намиращо се в Румъния – държава, която членува в Съвета на бюрата.
Налице е виновно противоправно поведение на водача – съгласно чл.300 ГПК влязлата
в сила присъда по НОХД е задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците
от деянието, досежно извършването му, неговата противоправност и виновността на
дееца. Константин Ватуй е нарушил чл.5 ал.1 и 2 ЗДвП, чл.21 ЗДвП и чл.3 ППЗДвП и
вследствие на неговото поведение е настъпила смъртта на K. К., с което на ищците са
причинени вреди. Отговорността на водача е предмет на валидно застрахователно
правоотношение по международната систЕ. за автомобилна застраховка на
"Гражданска отговорност" – „Зелена карта“ със застрахователно дружество без
кореспондент на територията на страната, в който случай претенциите за обезвреда се
обработват от СНББАЗ – чл.511 ал.1 т.2 КЗ. Видно от оплакванията в жалбите,
страните са преустановили спора по този материалноправен въпрос, а пред настоящата
инстанция спорът е сведен до справедливия размер на дължимото обезщетение,
наличието на съпричиняване на вредоносния резултат и дължимостта на лихви.
Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост съгласно чл.52
ЗЗД, при съобразяване претърпените болки и страдания, тяхната интензивност и
продължителност и други релеванти обстоятелства, съобразно указанията, дадени с
Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС.
Определеното обезщетението следва да служи единствено за репариране на вредите, а
не да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалите
лица, което налага отчитане и на икономическата обстановка в страната към датата на
ПТП. В тази връзка съдът съобрази лимита на застрахователно покритие по чл.492 КЗ,
минималната работна заплата за страната към м.10.2020 г.– 610 лв. и средната работна
заплата по данни на НСИ за четвъртото тримесечие на 2020 г. – 1437 лв. Съдът
съобрази и съдебната практика по сходни случаи за обезщетение на близки при смърт
от ПТП през 2020 г. За отношенията на ищците с пострадалия К. и за претърпените от
тях болки и страдания съдът кредитира показанията на разпитаните по делото
свидетели, които са базирани на техни непосредствени наблюдения и са взаимно
6
непротиворечиви.
По исковете на Е. Д. К. и Г. К. Г.: Безспорно е установено по делото, че
семейството на пострадалия К. е било сплотено, членовете му са живели в
разбирателство и взаимна грижа за поддържане на общото домакинство, а
пострадалият бил стожер на семейството и след смъртта му съпругата му била
съсипана, не говорела много, а постоянно плачела. Св. Х. посочва, че те били съпрузи
от 43 г., което е един много дълъг съвместен живот на емоционална и битова
обвързаност. Тя и св. М. M. – фактическа съжителка на ищеца Г. обясняват, че поради
преживения стрес от случилото се и Е., и Г., и св. M. и двете им деца се подложили на
специален ритуал за рязане под езика, каквато традиция имало. Е. К. е преживяла остра
стресова реакция поради претърпяната внезапна загуба. Вещите лица по съдебно
психиатричната и психологична експертиза дават заключение, че психологичната криза
при загуба на съпруг се разглежда като едно от най-травмиращите психични състояния
в живота на преживелия съпруг. Смъртта на съпруга безспорно е лишила ищцата от
близостта на нейния дългогодишен партньор в живота, с когото са създали дом,
семейство и са отгледали двете си деца, съпреживявали са заедно радости, проблеми и
сполуки. Тази загуба следва да се оцени като още по-значима, защото към датата на
смъртта ищцата е на 62-годишна възраст, на която необходимостта от взаимна грижа и
подкрепа между партньорите нараства, а отделно създаването на нова партньорска
връзка е много по-трудно. Вярно е, че тя среща подкрепата на децата си, на брата на
съпруга си Д. К., но те не могат да заменят най-близкия й човек. Съдът счита, че
претендирания от нея размер на обезщетението – 150 000 лв. е адекватен на търпените
болки и страдания и на присъжданите в сходни казуси обезщетения от съдилищата,
поради което предявеният иск се явява основателен. Този извод не се променя от
обстоятелството, че по преценка на вещите лица, към момента на проведеното й
обследване тя е приела и преработила успешно загубата на съпруга си и е съумяла да
възстанови и продължи живота си.
По иска на Г. Г.: Безспорно е установено, че ищецът винаги, на един по-късен
етап и заедно с фактическата си съжителка и двете им малолетни деца, е живял в едно
домакинство с родителите си, споделяли са ежедневието си и са полагали взаимни
грижи един за друг. Интензитетът на претърпените от този ищец болки и страдания е
особено висок, тъй като той първи е научил за инцидента и пряко е възприел картината
на местопроизшествието и починалия си баща, поради което в съзнанието му се е
запечатала тази изключително травмираща, ужасяваща сцена. Пред вещите лица е
описал как баща му е бил легнал на пътя и той му е вдигнал главата, а от носа и устата
му е текла кръв. Това възприятие, заедно с характеровите особености на личността на
пострадалия, изяснени от вещите лице – психолог, са способствали за поява при него
освен преживяната остра стресова реакция и на посттравматично стресово
разстройство, което е свързано с нарушения в социалната комуникация, емоционален
7
срив, нарушаване на стереотипите и активността. Страданията му са били още по-
силни, защото на него се е паднала участта да съобщи на майка си и на близките си за
смъртта на баща си. Към момента на прегледа вещите лица са констатирали анхедония,
загуба на интерес, дистанцираност от социални контакти и намалена инициатива за
ангажиране в дейности, смущения в съня и намален апетит и биотонус. Съдът счита, че
претендирания от него размер на обезщетението – 150 000 лв. е адекватен на
търпените болки и страдания и на присъжданите в сходни казуси обезщетения от
съдилищата, поради което предявеният иск се явява основателен.
По иска на Д. Г.: Безспорно е установено, че този ищец – на 38 г. към датата на
ПТП – не е живял в едно домакинство с родителите си, а от поне 7 години с
прекъсвания се е установил в Германия. Свидетелите установяват, че той е поддържал
чест контакт с родителите си по телефона и когато си идвал в отпуск един-два пъти
годишно, но житейски логично е, че дистанционното общуване е с по-епизодичен
характер, лишено е от непосредствеността и емоционалността на живия контакт,
какъвто са имали с починалия другите ищци. Ищецът е изградил собствен живот в
чужбина и е бил изцяло независим от близките си в това число и баща си. Съгласно
съдебно психиатричната и психологична експертиза Д. Г. е устойчив на стрес и
фрустрация, като по-трудно би могъл да загуби самоконтрол над поведението си, бързо
възстановява емоционалното си равновесие след афективни напрежения, житейски
загуби и разочарования, с адаптивно функциониране в средата си. Установено е и това
е напълно обяснимо с близката родствена връзка, че той е преживял остра стресова
реакция вследствие внезапната и трагична смърт на баща си, което е преходно
разстройство и макар със значителна тежест, продължава кратък период от време – от
няколко часа до дни. При прегледа от експертите не са установени данни за депресия
или друго психично разстройство вследствие на преживяното. Съдът намира, че
преживените от този пострадал болки и страдания са в по-малък обем, с по-нисък
интензитет и продължителност от тези на останалите ищци, като отчита и
обстоятелството, че той не се сблъсква постоянно със страданието на останалите
членове на своето семейство, които споделят ежедневието си в общо домакинство. По
тези съображения съдът счита, че обезщетение в размер на 110 000 лв., каквото е
определено от първоинстанционния съд, в достатъчна степен удовлетворява
изискването на закона за справедливост при възмездяване на претърпените от Д. Г.
вреди.
По иска на Д. К.: Не е спорно обстоятелството, че ищецът е материално
легитимиран съгласно разясненията в ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ВКС да получи
обезщетение, защото между него и починали му брат е доказана такава връзка, която
надхвърля обичайната при тази степен на родство близост и обуславя търпенето на
неимуществени вреди с интензитет и продължителност, надхвърлящи нормално
присъщите. Свидетелските показания установяват, че починалият K. К. е бил
8
единствен брат на ищеца, а след смъртта на родителите им през 1991 г. – негов
единствен жив роднина, като двамата през целия си живот /ищецът е на 63 г. към
датата на ПТП/ са живели заедно в общо домакинство в с. Българене и при липсата на
свое семейство семейството на брат му фактически е било неговото семейство. Той е
бил негов пълноценен член, грижил се е за него като за свое и е получавал същото
насрещно отношение. Тези обективни обстоятелства, обсъдени с установените от
вещите лица по приетата съдебно психиатрична и психологична експертиза личностни
и характерови особености на Д. К., а именно интровертна личност с трудности в
изграждането на близки емоционални връзки, недоверие към лица извън кръга на най-
близките му, налагат извод, че внезапната и настъпила по трагичен начин смърт на
брат му, му е причинила сериозни и трайни болки и страдания. Интензитетът им е бил
голямо непосредствено след инцидента, което сочи преживяната от него остра стресова
реакция. Съдът намира, че претендираното от този ищец обезщетение в размер на
50 000 лв. е адекватно на претърпените от него неимуществени вреди и справедливо
възмездява същите.
Окончателният размер на дължимото обезщетение е обусловен от
основателността на възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния
резултат от ищеца. Съдът не споделя тезата на жалбоподателите за липса принос на K.
К. за настъпването на процесното ПТП и намира за неоснователни оплакванията им, че
изводът на първоинстанционния съд в обратния смисъл не почива на събраните по
делото доказателства. ВТАС изцяло споделя изложените от ОС – Плевен мотиви за
допуснати от пострадалия нарушения на ЗДвП, които са създали условия за настъпване
на ПТП. Съдебната практика е категорична, че изводът за наличие на съпричиняване
по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а намаляването на
дължимото обезщетение за вреди от деликт на соченото основание изисква доказвани
по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той
обективно е способствал за настъпването на вредоносния резултат, като е създал
условия или е улеснил неблагоприятните последици. Съпричиняването подлежи на
доказване от ответника, който с позоваване на него цели намаляване на отговорността
си към увреденото лице. В настоящия казус е доказано по категоричен начин от
заключението на вещото лице, което съдът кредитира като обосновано и компетентно
дадено, годно въз основа на него да бъдат формирани крайните му изводи, че К. е
релевирал поведение, в причинно-следствена връзка с което е настъпило процесното
ПТП и е последвала неговата смърт. К. е нарушил частично чл.79 ЗДвП, изискващ
велосипедът му да има изправно устройство за излъчване на бяла или жълта добре
различима светлина отпред. Наличните светлоотразяващи елементи отстрани на
спиците на колелата, доколкото отразяват светлината странично, а не челно и тилно,
нямат никакво отношение към възможността на попътно или насрещно движещи се
ППС да възприЕ.т обекта. Неправилно е прието, че велосипедът не е имал червен
9
светлоотразител отзад, какъвто съгласно доказателствата по делото е намерен паднал
след сблъсъка. Наличието на този светлоотразител обаче не е коментирано в
заключението на вещото лице, при което липсва извод как същият се отразява на
възможността на водача на автокомпозицията да забележи велосипедиста от конкретно
разстояние. Пострадалият е нарушил чл.80 т.1 ЗДвП, задължаващ го в конкретната
ситуация да носи светлоотразителна жилетка. Цитираната разпоредба неправилно се
тълкува от жалбоподателите в смисъл, че такова задължение за велосипедистите е
въведено само при кумулативното наличие на визираните в нормата предпоставки:
управлението да е извън населените места, през тъмната част на денонощието и при
намалена видимост. Нормата не предвижда кумулативно изискуеми предпоставки, а
урежда отделните хипотези, в които велосипедистът е длъжен да носи
светлоотразителна жилетка, защото при тях участието му в движението крие повишен
риск както за него, така и за останалите участници в движението. Вещото лице е дало
заключение, че при използване от велосипедиста на светлоотразителна жилетка
възприЕ.нето му от водача като местонахождение и посока на движение би било не от
60 м – зоната на осветеност от късите светлини на автокомпозицията, а от разстояние
80 – 100 м. В този случай, при използване на формулите на вещото лице в
заключението му, се установява, че разстоянието до мястото на сблъсъка би било
между 88.96 м – 108.96 м /при скорост на движение на велосипедиста 10 км/ч/ и 94.53
м и 114.53 м /при скорост на движение на велосипедиста 15 км/ч/ и при съпоставяне на
опасните зони за спиране е видно, че при възприЕ.не на опасността от разстояние по-
голямо от 90 м и адекватна реакция на водача по задействане на спирачната систЕ.
дори и при превишената от него скорост на движение, ПТП би било предотвратено, а
при възприЕ.не от разстояние между 80 м и 90 м – ударът логично би бил с много по-
нисък интензитет. Нарушавайки чл.80 т.1 ЗДвП, К. сам се е поставил в сериозен риск
да бъде забелязан от другите участници в движението в един по-късен момент, което
несъмнено рефлектира върху възможността им да реагират адекватно на опасността,
като предприЕ.т действия по спиране или поне заобикаляне и да предотвратят
настъпването на ПТП. Като се е движил на разстояние 3.2 м – 3.9 м от десния край на
асфалтовата настилка на платното, К. е нарушил и чл.80 т.2 ЗДвП, съгласно който
велосипедистът има задължение да се движи възможно най-близо до дясната граница
на платното за движение. Възражението на жалбоподателите, че той обективно не е
имал такава възможност поради силното затревяване и обрасване на бордюра с
растителност, се опровергава от заключението на вещото лице, че той е имал
техническа възможност да се движи на разстояние до 1.5 – 2 м от десния край на
полагащата му се пътна лента. Това нарушение е много по-съществено от първите две,
защото дори и да е бил без светлоотразителна жилетка и въпреки превишената от
виновния водач скорост на движение, правилното му позициониране върху пътната
лента би осигурило разминаване с автокомпозицията, т.е. сблъсъкът би бил избегнат.
10
ВТАС намира, че приносът на пострадалия правилно е определен от
първоинстанционния съд на 40 % и споделя изцяло изложените от него мотиви в тази
насока. Приносът на пострадалото лице е значителен, защото ако К. не беше допуснал
нарушение на изискванията на ЗДвП към велосипедистите, то предотвратяването на
процесното ПТП би било технически възможно както за самия него, така и за водача на
товарната композиция, независимо от допуснатото от последния нарушение на чл.21
ЗДвП. Съдът счита, че доколкото той е по-уязвим участник в движението и основната
причина за ПТП е противоправното поведение на водача на автокомпозицията,
приносът на водача е по-голям. Неоснователно жалбоподателите възразяват, че
приносът на същия следва да е по-висок поради това, че в нарушение на ЗДвП е
управлявал автомобила на къси светлини, вместо на дълги. Съгласно чл.133 ал.1 ЗДвП
при движение през нощта МПС трябва да се движат с включени дълги или къси
светлини, като не са уредени хипотези на забрана за използване на къси светлини, но в
ал.2 е въведена изрична забрана за използването на дългите светлини в три хипотези.
Това означава, че изборът, извън установените забрани, е предоставен на водача при
съобразяване на конкретната пътна обстановка. Едната от хипотезите, в които на
водача се забранява да използва дълги светлини, е при движение по осветени участъци.
В случая водачът на автокомпозицията е избрал да управлява на къси светлини, защото
се е намирал в населено място, където винаги има допълнителна осветеност и както е
посочило вещото лице, независимо, че инцидентът е станал на неосветен участък от
пътя, в населеното място частично е имало улично осветление.
С оглед изложеното, определеното за всеки от ищците обезщетение следва да се
редуцира с 40%, при което окончателен размер е както следва: по 90 000 лв. за ищците
Е. К. и Г. Г., 66 000 лв. за ищеца Д. Г. и 30 000 лв. за ищеца Д. К.. Исковите претенции
над тези размери са неоснователни. Решението на ОС – Плевен следва да бъде
отменено в частта му, с която искът на Е. К. е отхвърлен за разликата над 66 000 лв. до
90 000 лв., искът на Г. Г. е отхвърлен за разликата над 72 000 лв. до 90 000 лв. и искът
на Д. К. е отхвърлен за разликата над 18 000 лв. до 30 000 лв. На тези ищци следва да
се присъди допълнително обезщетение съответно 24 000 лв. на Е. К., 18 000 лв. на Г. Г.
и 12 000 лв. на Д. К.. Решението на ОС – Плевен следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно в частта, с която исковете на тези ищци са отхвърлени над
горните суми до претендираните по 150 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлен
предявеният от Д. Г. иск за разликата над 66 000 лв. до претендирания размер от 150
000 лв.
По въззивните жалби на страните срещу решението в частта за дължимите
лихви: За становището си относно недължимостта на мораторна лихва от СНББАЗ за
времето до изтичане на тримесечния срок по чл.496 ал.1 КЗ Бюрото се позовава на
решения на ВКС, в които е прието, че то изпада в забава едва от този момент.
Цитираните съдебни актове са постановени при действието на отменения КЗ и по
11
приложение на чл.271 ал.5 във вр. с ал.1, към които препраща чл.282 ал.5 КЗ - отм. и
независимо от липсата на промяна в статута на СНББАЗ и възложените му функции,
практиката на ВКС по посочените норми на отменения КЗ не е актуална. В този
смисъл е Решение № 50102/ 20.10.2022 г. по т. д. № 1428/2021 г., II т. о. на ВКС. В
настоящия казус СНББАЗ изпълнява функциите на представително национално бюро –
член на бюрата от систЕ.та "Зелена карта" и отговаря в хипотезата на чл.511 ал.1 КЗ, а
не действа в качеството си на компенсационен орган, извършващ плащания в случаите
по чл.515 КЗ. Видно от законовите разпоредби, се касае до съвсем различни функции и
правомощия на Бюрото: в първата хипотеза то плаща все едно е застраховател на
виновния водач, произнасяйки се по претенцията на пострадалите лица в тримесечния
срок по чл.496 ал.1 КЗ, като може да релевира всички възражения, с които разполага
застрахователят и деликвентът, а във втория – дейността му се ограничава само до
проверка дали е отправена претенция за обезщетение до компетентния правен субект
по установения ред и в предвидените срокове, без да прави преценка по същество –
чл.516 ал.7 КЗ, произнася се в двумесечен срок съгласно ал.2 и встъпва в правата на
удовлетворения кредитор – чл.517 ал.1 КЗ. В първата хипотеза чл.511 ал.3 препраща
към чл.496 КЗ, но тази норма урежда само срока за произнасяне на СНББАЗ по
адресираната до него претенция и съответно поставя начало на забавата му за
изплащане на застрахователното обезщетение. Други препратки законодателят не е
направил и липсва специална за СНББАЗ уредба, при което са приложими общите
разпоредби относно компонентите, включени в застрахователното обезщетение. Те са
уредени в чл.429 ал.1 и ал.2 КЗ, като съгласно чл.429 ал.2 т.2 КЗ лихвите за забава на
деликвента за времето от уведомяване на застрахователя/ СНББАЗ или Гаранционен
фонд до изтичане на срока по чл.496 КЗ за произнасянето на последните, са част от
застрахователното обезщетение. С оглед регламентираните в чл.511 КЗ права и
задължения на Бюрото при отправена застрахователна претенция и неговата пасивна
легитимация по предявения иск по чл.511 ал.3 КЗ относно дължимостта на лихва за
забава от застрахователите са актуални дадените от ВКС разрешения по този
материалноправен въпрос, обективирани в Решение № 72/ 29.06.2022 г. по т. д. №
1191/2021 г. на I т. о., Решение № 128/ 04.02.2020 г. по т.д. № 2466/ 2018 г. на I т. о. и
Решение № 167/ 30.01.2020 г. по т.д. № 2273/ 2018 г. на II т. о. В тези решения е
прието, че застрахователят покрива дължимата на увредения лихва за забава на
застрахования деликвент, отговорността на който пряко обуславя отговорността на
застрахователя. Тази лихва е дължима не от датата на непозволеното увреждане, както
предвижда общата разпоредба на чл.84 ал.3 ЗЗД, а считано от по-ранната от двете дати
на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие – от самия
застрахован или от пострадалия и само доколкото не надхвърля застрахователния
лимит. Отделно, на основание чл.497 ал.1 КЗ, застрахователят носи отговорност и за
собствената си забава да определи и изплати обезщетение, като такава се дължи от по-
12
ранната от двете дати – изтичането на срок от 15 работни дни от представянето на
всички доказателства, ако такива са изискани съгласно чл.106 ал.3 КЗ, или изтичането
на определения в чл.496 ал.1 КЗ максимален срок от 3-месеца за окончателно
произнасяне по претенцията на увреденото лице. С оглед тези разяснения, правилно
първоинстанционният съд е приел за основателни претенциите на ищците за
присъждане на законната лихва по чл.429 ал.3 за времето от предявяване на
извънсъдебните претенции до изтичане на срока за произнасяне на СНББАЗ – за
периода от 26.11.2020 г. до 16.02.2021 г. за ищците Е. Д. К., Д. К. Г. и Г. К. Г. и за
периода от 09.03.2021 г. до 09.06.2021 г. за ищеца Д. К.. Неоснователна е тезата им
обаче, че тази лихва им се дължи до окончателното изплащане на обезщетението. ОС –
Плевен много подробно е обяснил, защото крайната дата на дължимост на тази лихва е
датата на изпадане в забава на застрахователя, в случая СНББАЗ. ВТАС изцяло
споделя изложените от него мотиви и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Тъй
като лихвата за забава на деликвента е част от застрахователното обезщетение, тя е
част от дължимата от застрахователя главница, върху която се начислява лихва при
забава на застрахователя. Тази лихва е дължима в конкретния казус считано от
16.02.2021 г. за ищците Е. Д. К., Д. К. Г. и Г. К. Г., респ. от 09.06.2021 г. за ищеца Д. К.
до окончателното изплащане на дължимите обезщетения. При възприЕ.не на
виждането на ищците, че лихвата за забава на деликвента по чл.429 ал.3 КЗ и лихвата
за забава на застрахователя по чл.496 КЗ се дължи до окончателното изплащане, би се
стигнало до заплащане два пъти на лихва върху едно и също взЕ.не.
Предвид изложеното, въззивната жалба на СНББАЗ срещу решението в частта
му за началния момент на дължимост на лихвата за забава и за компонентите,
включени в застрахователното обезщетение, както и въззивната жалба на ищците
срещу решението в частта за лихвите по чл.429 ал.3 КЗ са неоснователни. Върху
допълнително определения размер на обезщетението за ищците Е. Д. К., Г. К. Г. и Д. Г.
К. лихва следва да бъде присъдена по същия начин, както е сторено това от ОС –
Плевен: със законната лихва върху допълнителното обезщетение, считано от
26.11.2020 г. до 16.02.2021 г. за ищците К. и Г. и от 09.03.2021 г. до 09.06.2021 г. за
ищеца К. и със законната лихва върху сбора от обезщетенията и законната лихва върху
тях за периода от 16.02.2021 г., респ. от 09.06.2021 г. за К. до окончателното
изплащане.
По разноските: С оглед изхода на спора пред въззивния съд се налага цялостно
преизчисляване на разноските, поради което следва да бъде отменено постановеното
по реда на чл.248 ал.1 ГПК Определение № 196/ 07.06.2022 г., както и решението в
частта за присъдените разноски в полза на СНББАЗ.
За първоинстанционното производство: СНББАЗ следва да заплати на
процесуалния представител на ищците адв. Ж. В. Т. допълнително адвокатско
13
възнаграждение за защита и процесуално представителство на Е. Д. К., Г. К. Г. и Д. Г.
К., съразмерно на уважените искове – сумата 384 лв. ОС – Плевен е осъдил Бюрото да
заплати на адв. Т. сумата 8 780 лв., а дължимото възнаграждение, определено
съобразно правилото на чл.2 ал.5 от Наредбата поотделно за всеки един от четирите
иска, възлиза на 9 164 лв. /по 2 718 лв. по исковете на К. и Г. Г., 2 510 лв. по иска на Д.
Г. и 1218 лв. по иска на Д. К./. СНББАЗ следва да доплати и държавна такса върху
уважените искове в размер на 2 160 лв., както и държавна такса за въззивното
производство в размер на 1 080 лв. – общо 3 240 лв. Следва да доплати и съдебни
разноски 267.84 лв. /разноските за експертизи от бюджета на съда са в размер на 2 480
лв., съразмерно на уважената част от иска дължимите разноски са 1 368.96 лв., ОС –
Плевен е осъдил за сумата 1 101.12 лв./ Съгласно представения списък по чл.80 ГПК в
производството пред ОС – Плевен СНББАЗ е сторил разноски в размер на 19 709 лв.,
от които 18 744 лв. са за заплатено адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС. Ищците са
релевирали своевременно възражение за прекомерност на заплатеното възнаграждение.
Същото е основателно. Предмет на делото са четири субективно кумулативно
съединени иска, като съгласно чл.2 ал.5 от Наредбата се дължи възнаграждение за
всеки иск поотделно, като размерът на същото се определя по правилата на чл.7 ал.2 от
Наредбата. Общо дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на сумата 11 530 лв.
без ДДС или 13 836 лв. с ДДС. Делото не се отличава с фактическа сложност – такава е
налице само за съда поради съединяването на четири иска за разглеждане в едно
производство, а адвокатът, както бе посочено, получава отделно възнаграждение за
всеки иск. Делото се отличава с известна правна сложност, която е свързана с
наведените от СНББАЗ възражения за съпричиняване на вредоносния резултат, поради
което съдът в настоящия му състав намира, че възнаграждението не следва да бъде
намалявано до минималните размери по Наредбата, а до сумата 15 000 лв. По този
начин общият размер на разноските възлиза на 15 965 лв. Съразмерно на отхвърлената
част от исковите претенции /224 000 лв./ ищците следва да заплатят на СНББАЗ
разноски за първоинстанционното производство в размер на сумата 7 152.32 лв.
За въззивното производство: На адв. Н. Д. следва да бъде заплатено на
основание чл.38 ал.2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част
от жалбата му, при съобразяване на актуалната към датата на приключване на устните
състезания Наредба № 1. При обжалваем интерес 278 000 лв., съобразно всеки един от
исковете, дължимото по Наредбата минимално възнаграждение възлиза на 29 808 лв. с
ДДС. Съразмерно на уважената жалба за сумата 54 000 лв., на адв. Д. следва да се
присъди възнаграждение от 5 790 лв. Следва да му бъде присъдено и възнаграждение
за изготвяне на частната жалба по чл.248 ГПК, която ВТАС прие за частично
основателна. Съгласно чл.11 от Наредбата адвокатското възнаграждение за нея е 480
лв. с ДДС, при което следва да се присъди сумата 240 лв. Следва да се присъди и
възнаграждение за защита срещу въззивната жалба на насрещната страна с предмет
14
решението в частта за лихвите, като предвид обстоятелството, че при предявяване на
иска размерът на претендираната законна лихва по чл.429 ал.3 КЗ не е конкретизиран
от ищците, възнаграждението следва да се определи като за неоценяем иск – по чл.7
ал.1 т.4 от Наредбата или 1200 лв. с ДДС. Т.е. общо на адв. Д. следва да се заплати
сумата 7 230 лв. На СНББАЗ следва да се присъдят разноски за въззивното
производство само за защита срещу въззивната жалба на ищците и за отговора на
частната жалба, съразмерно на отхвърлената част. Разноските за заплатено адвокатско
възнаграждение за отговор на въззивната жалба и процесуално представителство са в
размер на 13 817 лв. с ДДС. Направеното възражение за прекомерност на същите е
неоснователно, който извод се налага при съпоставяне на заплатеното адвокатско
възнаграждение с дължимото такова в размер на 29 808 лв. с ДДС при обжалваем
интерес 278 000 лв. съгласно измененията в Наредба № 1. Следва да бъдат осъдени
ищците да заплатят на СНББАЗ сумата 11 133.12 лв. За частната жалба, която ВТАС
прие за частично основателна, са направени разноски в размер на 360 лв. с ДДС, при
което ищците ще следва да заплатят на СНББАЗ сумата 180 лв. Т.е. общо на СНББАЗ
следва да се заплати сумата 11 313.12 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 34/ 04.04.2022 г. по т.д. № 134/ 2021 г. по описа на ОС – Плевен
в частите, с които: е отхвърлен предявеният от Е. Д. К. против Сдружение
„Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск за заплащане на
застрахователно обезщетение за разликата над 66 000 лв. до 90 000 лв., ведно с лихви
върху него по чл.429 ал.3 КЗ и чл.496 КЗ; е отхвърлен предявеният от Г. К. Г. иск за
заплащане на застрахователно обезщетение за разликата над 72 000 лв. до 90 000 лв.,
ведно с лихви върху него по чл.429 ал.3 КЗ и чл.496 КЗ; е отхвърлен предявеният от Д.
Г. К. иск за заплащане на застрахователно обезщетение за разликата над 18 000 лв. до
30 000 лв., ведно с лихви върху него по чл.429 ал.3 КЗ и чл.496 КЗ, както и в частта за
разноските, дължими от ищците в полза на СНББАЗ, както и Определение № 196/
07.06.2022 г. по чл.248 ал.1 ГПК, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“, Булстат ********* – гр.София, **********, да заплати на Е. Д. К. с
ЕГН **********, от с. Българене, *******, допълнително обезщетение за причинените
й неимуществени вреди от смъртта на съпруга й K. Г. К., настъпила в резултат на ПТП
на 16.10.2020 г. в размер на сумата 24 000 /двадесет и четири хиляди/ лв. /разликата
над 66 000 лв. до 90 000 лв./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
26.11.2020 г. до 16.02.2021 г. и със законната лихва върху сбора от тази сума и
законната лихва върху нея за периода от 26.11.2020 г. до 16.02.2021 г., считано от
15
16.02.2021 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“, Булстат ********* – гр.София, **********, да заплати на Г. К. Г. с
ЕГН **********, от с. Българене, *******, допълнително обезщетение за причинените
му неимуществени вреди от смъртта на баща му K. Г. К., настъпила в резултат на ПТП
на 16.10.2020 г. в размер на сумата 18 000 /осемнадесет хиляди/ лв. /разликата над
66 000 лв. до 90 000 лв./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
26.11.2020 г. до 16.02.2021 г. и със законната лихва върху сбора от тази сума и
законната лихва върху нея за периода от 26.11.2020 г. до 16.02.2021 г., считано от
16.02.2021 г. до окончателното изплащане на застрахователното обезщетение.
ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“, Булстат ********* – гр.София, **********, да заплати на Д. Г. К. с
ЕГН-**********, от с. Българене, *******, допълнително обезщетение за причинените
му неимуществени вреди от смъртта на брат му K. Г. К., настъпила в резултат на ПТП
на 16.10.2020 г. в размер на сумата 12 000 /дванадесет хиляди/ лв. /разликата над 18
000 лв. до 30 000 лв./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
09.03.2021 г. до 09.06.2021 г. и със законната лихва върху сбора от тази сума и
законната лихва върху нея за периода от 09.03.2021 г. до 09.06.2021 г., считано от
09.06.2021 г. до окончателното изплащане на застрахователното обезщетение.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 34/ 04.04.2022 г. по т.д. № 134/ 2021 г. по описа
на ОС – Плевен в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“, Булстат ********* – гр.София, **********, да заплати на основание
чл.38 ал.2 ЗАдв. на адв. Ж. Т. допълнително адвокатско възнаграждение за защита и
процесуално представителство пред ОС – Плевен, съразмерно на уважените искове –
сумата 384 /триста осемдесет и четири/ лв.
ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“, Булстат *********, гр.София, **********, да заплати на основание
чл.38 ал.2 ЗАдв. на адв. Н. Д. адвокатско възнаграждение за защита и процесуално
представителство пред ВТАС, съразмерно на уважените искове, сумата 7230 /седем
хиляди двеста и тридесет/ лв.
ОСЪЖДА Е. Д. К. с ЕГН **********, Г. К. Г. с ЕГН **********, Д. Г. К. с ЕГН
********** – всички от с. Българене, *******, да заплатят на Сдружение „Национално
бюро на българските автомобилни застрахователи“ Булстат ********* – гр.София,
**********, разноски за производството по т.д. № 134/ 2021 г. на ОС – Плевен в размер
на сумата 7 152.32 лв. /седем хиляди сто петдесет и два лв. и 32 ст./ и разноски за
производството по в.т.д. № 214/ 2022 г. на ВТАС в размер на сумата 11 313.12 лв.
/единадесет хиляди триста и тринадесет лв. и 12 ст./
16
ОСЪЖДА Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“, Булстат ********* – гр.София, **********, да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на ВТАС държавна такса върху уважените
искове в размер на 3 240 /три хиляди двеста и четиридесет/ лв. и съдебни разноски в
размер на 267.84 лв. /двеста шестдесет и седем лв. и 84 ст./.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Препис от решението да бъде връчен лично на всеки от ищците.
ЗАДЪЛЖАВА Е. Д. К., Г. К. Г., Д. К. Г. и Д. Г. К. в едноседмичен срок от
съобщението да посочат с писмена молба до съда банкови сметки, по които да им бъде
изплатено присъденото обезщетение.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17