РЕШЕНИЕ
№ 316
гр. Кюстендил, 12.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Теодора С. Д.а
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20241500500398 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба, депозирана от Д. К. П., ЕГН:**********,
адрес: *******, чрез адв. Н. Н.Д. и адв. П.Б.Д., със служебен адрес в *******, тел. за
контакт: ***9, ел. поща:****, насочена против Решение №223 от 13.05.2024 г. по гр. д.
209/2024 г. по описа на Районен съд – Дупница, в частта му, в която е определено
обезщетение в размер на 14 000 лева в полза на ищцата, като същото е намалено
предвид получени суми по сключените договори за застраховане от ищцата в размер
на 8 407, 28 лева и й се присъждат 5 592,72 лева, ведно със законната лихва от
21.07.2023 г. до окончателното плащане.
Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и
постановено в противоречие със съдебната практиката на съдилищата в Република
България и с практиката на ВКС в сходни казуси.
Конкретизира, че определеният размер на обезщетението за неимуществени
вреди е занижен с оглед принципа на справедливост и постоянната съдебна.
Съдът не е изпълнил в достатъчна степен задължението си по чл.12 ГПК да
обсъди и прецени всичките събрани по делото доказателства и доводите на страните в
тяхната съвкупност, както и всички специфични обстоятелства, които имат значение
при определяне размера на претърпените от пострадалото лице неимуществени вреди,
което е довело до недостатъчно задълбочено обсъждане на характера и тежестта на
претърпените здравословни и психотравматичните увреждания на пострадалото лице,
1
настъпили от процесното събитие, както и прогнозите за лечението и възстановяване.
Не било отчетено, че болките и страданията на пострадалата били значително
силни. Множеството травматични увреди наложили провеждане на операция, което
довело до невъзможност да извършва нормални ежедневни дейности, имала е
проблеми при самообслужването си, не могла да работи и да помага в издръжката на
семейството си.
Въпреки събраните показания на свидетелите, които единодушно потвърдили,
че всичко това е понижило самочувствието, като от един деен, жизнен, активен и с
много контактен човек, се е превърнала в затворен в себе си личност, която избягвала
контакти с хората, а също така се е отразило и на доходите, съдебният състав не ги
взел предвид при определяне на справедливия размер на обезщетение, който бил
строго индивидуален спрямо останалите такива – позовава се в този смисъл на т. 11 от
ППл на ВС №4/23.12.1968 г., Решение №17 от 27.02.2013 г. на ВКС по т.д.№266/2012 г.
на 2 ТО, ТК и Решение № 50101/07.10.21 г. по т.д. 1197/21 г., по описа на ВКС, ТК, 2 -
ро ТО.
Освен наличните здравословни затруднения, при пострадалата се появили
признаци на психологическа травма, която съдът също не отчел в нужната пълнота.
С горното бил нарушен материалният закон - чл.52 от ЗЗД при определяне на
справедлив размер на обезщетение, като съдът не спазил съдържащите се в ППВС 4/68
г. и ППВС 17/63 г. указания в цялост и се отклонил от задължителната практика по
приложението на чл.52 от ЗЗД, а в резултат на това присъденото обезщетение за
неимуществени вреди се явявало занижено.
Твърди още, че решението в обжалваните части било и необосновано, порок,
допуснат, поради нарушаване правилата на логическото мислене, опитните правила и
каузалните връзки, дадени в науката.
Съдът неправилно не взел предвид съществуващата в страната икономическа
конюнктура, в който смисъл била налице практика по реда на чл.290 и сл. ГПК
(Решение № 83 от 6,07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г„ II т. о„ ТК, Решение №
124 от 9.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3802/2008 г., I г. о., ГК), следствие на което
достигнал до погрешен извод и е определил занижен размер на обезщетение.
Съдът не взел предвид и нарастващата инфлация в страната, тенденцията по
която, вкл. с т.нар. „скрита инфлация“, продължавала да нараства и понастоящем.
Поради високата инфлация била неосъществима обезщетителната функция на
дължимата се законна лихва за забава.
В заключение се сочи, че обезщетението не било определено от първостепенния
съд по правилата на чл. 52 от ЗЗД.
При развитите доводи иска да бъде отменено атакуваното Решение №223 от
13.05.2024 г. по гр. д. 209/2024 г. по описа на Районен съд – Дупница, в частта му, в
която е определено обезщетение в размер на 14 000 лева в полза на ищцата, като
същото е намалено предвид получени суми по сключените договори за застраховане от
ищцата в размер на 8 407, 28 лева й се присъждат 5 592,72 лева, ведно със законната
лихва от 21.07.2023 г. до окончателното плащане, като вместо него бъде постановено
друго, с което с който искът на ищцата да бъде уважен над присъдените 5 592, 72 лева,
за допълнително сумата в размер на 46 000 лева, ведно със законната лихва от
21.07.2023 г. до окончателното плащане.
Претендира и деловодни разноски.
2
Поддържа доказателствени искания.
В законоустановения срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна ***АД, вписано в Търговския регистър с
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ****, представлявано заедно от Г.М. в
качеството му на Изпълнителен директор, чрез пълномощника М.П.П. и М.Р.Ш., в
качеството му на член на Съвета на директорите, двамата действащи чрез
процесуалния представител и пълномощник - адвокат Г. Г., в който се застъпва
становището, че решението е валидно и допустимо, съобразено с исторически
наложилото се разбиране, че отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ е
обективна и безвиновна и след като работник по време на работа е претърпял
инцидент, който е признат за трудова злополука по надлежния ред, този работодател
дължи винаги парично обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.
Поддържа се, че неотносими към настоящия спор били изложените във
въззивната жалба обстоятелства относно инфлацията от 2020 г. към днешна дата.
Трудовата злополука настъпила в края на м. юли 2023 г. и факт, от значение за
настоящия спор, би бил размерът на инфлацията от м. август напред. Съгласно
калкулатора на НСИ инфлацията за целия период м.август 2023 до м. януари 2024 г.
бил 1,4%, т.е. същата била незначителна, поради което и не следвало да бъде
съобразявана от съда при определяне на размера на справедливо обезщетение.
Не можело да бъде споделено и изложеното в жалбата, че поради високата
инфлация била неосъществима обезщетителната функция на дължимата се законна
лихва за забава, начислявана от датата на трудовата злополука. Предвид добавката от
10 пункта върху ОЛП, законната лихва за забава компенсирала напълно и в достатъчна
степен който и да е кредитор за забавата да получи дължимите му се парични
средства, като компенсира и инфлационните процеси.
Предвид горните обстоятелства счита, че решаващият съд не е допуснал
сочените във въззивната жалба нарушения, а претенцията в размер на 60 000 лв. била
изключително завишена и не съответствала нито на правопораждащото събитие -
трудова злополука, при която има вътрешно счупване на раменната кост, нито на
преживените от ищцата болка и душевно страдание, прогнозата за пълно
възстановяване и възрастта на ищцата.
Оспорва се твърдението, че решението е постановено при непълнота на
доказателствата.
В отговора на въззивната жалба е инкорпорирана и насрещна въззивна
жалба от въззиваемата страна ***АД, вписано в Търговския регистър с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ****, представлявано от заедно от Г.М. в качеството
му на Изпълнителен директор, чрез пълномощника М.П.П. и М.Р.Ш., в качеството му
на член на Съвета на директорите, двамата действащи чрез процесуалния представител
и пълномощник - адвокат Г. Г., насочена против Решение №223 от 13.05.2024 г. по гр.
д. 209/2024 г. по описа на Районен съд – Дупница, в частта му, в която исковата
претенция е била уважена.
Твърди се, че присъденият от първоинстанционния съд размер на обезщетението
от 14 000 лв., е твърде завишен и несъответен на установените по делото
обстоятелства с правно значение, като обогатявало неоснователно ищцата. Този размер
бил определен в противоречие със задължителната съдебна практика и материалния
закон и поради това първоинстанционното решение се възприема за неправилно в тази
му част, с искане присъденото обезщетение да бъде намалено до размер, съответен на
3
действителните болки и страдания, изпитани от ищцата единствена и само във връзка
с. настъпилата трудова злополука.
Неправилно били оставени без уважение направените възражения за
изключване, респ. намаляване на отговорността на работодателя, поради което
решението било неправилно - необосновано и незаконосъобразно в тази му част.
В конкретният случай отговорността на работодателя следвало да отпадне
поради умишлено причиняване на самоувреждането от страна на ищцата. Същата била
дългогодишен служител в ***АД, поради което била обучавана и инструктирана
многократно както във връзка с всички въвеждани през годините в предприятието
системи и правила по ЗБЗУТ, така и съгласно утвърдените в дружеството Стандартни
оперативни процедури (СОП), и такива с оглед обслужването на конкретната машина.
В изпълнение на утвърдените вътрешни процедури на 13.05.2022 год., ищцата
преминала през индивидуално обучение за реквалификация поради продължително
отсъствие (повече от 3 месеца) за работа с машината, която обслужва (Приложение №2
към отговора на исковата молба). След направена в предприятието оценка на риска за
здравето и безопасността за участък опаковка-производство (Приложение №3 към
отговора на исковата молба), ищцата преминала нарочно целево обучение в тази
връзка на 11.06.2023год. (Приложение №4 към отговора на исковата молба). Ищцата е
обучена и на 11.05.2022год. (Приложение №6 към отговора на исковата молба), във
връзка със СОП за смяна на форматни части (Приложение №5 към отговора на
исковата молба), както и с оглед употребата, почистването и съхранението на личните
предпазни средства (Приложение №7 към отговора на исковата молба) на
19.06.2020год. (Приложение № 8 към отговора на исковата молба).
Въпреки редовните периодични инструктажи и обучения, и осигурената
безупречна работна среда, ищцата паднала без каквато и да е външна причина при
извършване на рутинна трудова дейност, свързана с обслужване на опаковъчната
машина, на която била специално е обучена да работи. Работното помещение било
осветено и около машината имало достатъчно пространство, за да бъде обслужвана;
подът бил равен, сух, чист и нехлъзгав; по пода нямало препятствия, които да бъдат
преодолявани в хода на трудовата дейност. От записа на камерата в помещението било
видно как ищцата, придвижвайки се внезапно пада, след което се изправя до седнало
положение.
В условия на евентуалност спрямо правоизключващото възражение по-горе, се
твърди съпричиняване от страна на ищцата за настъпване на вредите, поради
допусната от нея груба небрежност, което било основание за намаляване
отговорността на работодателя съгласно чл. 201, ал.2 от КТ.
В конкретния случай ищцата не спазила правилата за безопасност и ЛПС, като
не ходела с нужното и нормално за всеки един човек внимание, така че да не падне и
да не се нарани. Освен това, според данните от разпита на свидетелите на ответника по
делото, ищцата не спазила и правилата за безопасност и ЛПС при изсипването на
неблистираните лекарства в контейнера, който факт не бил обсъден в
първоинстанционното решение.
От своя страна, работодателят изпълнил задължението си по ЗЗБУТ и Наредба
№ 7 за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на
работните места и при използване на работното оборудване.
Предвид на това се иска съдът да приеме, че ищцата умишлено се е
самоувредила, което изключвало отговорността на работодателя, евентуално е
4
допуснала груба небрежност и е налице съпричиняване от страна на ищцата за
настъпване на трудовата злополука, респ. вредите от нея, което от своя страна е
основание за намаляване отговорността на работодателя.
Съгласно разпоредбите на чл. 200, ал. 3 и ал.4 от КТ, работодателят дължи
обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена,
включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото
осигуряване, като обезщетението подлежало на намаляване с размера на получените
суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите. Нямало
пречка да бъде извършено прихващането с тези получени от ищцата суми, въпреки че
искът бил само за присъждане на неимуществени вреди, тъй като законодателят не
диференцирал вида вреди, с които може да се извърши прихващане. В този смисъл се
позовава напрактика на ВКС по приложението на чл. 200, ал. 3 от КТ, обективирана в
решение № 149/13.01.2021 г. по гр. дело № 4301/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС,
решение № 208/19 г. от 12.05.2020 г. по гр. дело № 4494/2018 г. на IV-то гр. отд.,
решение № 77/13.04.2018 г. по гр. дело № 2735/2017 г. на IV-то гр. отд., решение №
227/25.10.2016 г. по гр. дело № 1405/2016 г. на IV-то гр. отд. и решение №
321/26.04.2010 г. по гр. дело № 4161/2008 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.
Поради изложеното се иска да бъде отменено атакуваното решение
първоинстанционно решение, като претенцията на ищцата бъде отхвърлена като
неоснователена изцяло, или да бъде изменено, като се намали присъденото
обезщетение за неимуществени вреди, респ. да бъде извършено прихващане не само с
получените от ищцата суми от *** АД и *** - клон България във връзка с трудовата
злополука в общ размер на 8 407,28 лева, но и със сумите, получени от НОИ като
обезщетение за временна нетрудоспособност, считано от 22.07.2023 год. до датата на
приключване на съдебното дирене в общ размер на 16 064,05 лева.
Претендира и сторените по делото разноски и в двете инстанции.
Не ангажира доказателства и не поддържа доказателствени искания, като сочи,
че искането за допускане на допълнителна съдебно-медицинска експертиза, е
неотносимо към предмета на спора.
В срока по закон е постъпил и отговор на насрещната въззивна жалба от Д.
К. П., ЕГН:**********, адрес: *******, чрез адв. Н. Н.Д. и адв. П.Б.Д., със служебен
адрес в *******, тел. за контакт: ****, ел. поща: ****, с който е заявено становище, че
насрещната жалба е неоснователна.
Сочи се, че и към 12.04.2024 г., когато вещите лица прегледали ищцата, тя не
била напълно възстановена. Перспективите за възстановителния процес били неясни.
Заявено е искане за отхвърляне на насрещната жалба и присъждане на
деловодни разноски.
В съдебно заседание постъпилите жалби се поддържат.
Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните
доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав
намира, че първоинстанционното решение е валидно. Постановено е от надлежен
съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е
5
постановил.
Решението, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и
допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустим иск с правно
основание чл. 200 от КТ - предявен от надлежно легитимиран правен субект,
разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова
молба. При това е спазена родовата подсъдност на трудовия спор – чл. 104, т. 4 от ГПК
вр. чл. 103 от ГПК.
При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящият
съдебен състав, след преценка на събраните доказателства, намира следното:
В хода на първоинстанционното производство състав на ДРС е постановил
съдебно решение, с което е присъдил в полза на ищцата обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания в резултат на
приета с разпореждане № 9 от 11.08.2023 г. на ТП на НОИ - гр. Кюстендил трудова
злополука, станала на 21.07.2023 г., в размер на 5 592,72 лв. (дължим остатък след
приспадане съгласно чл.200, ал.4 КТ на получените суми по сключените договори за
застраховане на ищцата, съгласно направеното възражение - 8 407, 28 лева), ведно със
законната лихва, считано от датата на увреждането – 21.07.2023 г., до окончателното
изплащане на сумата, като иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата
над уважения размер до предявения от 60 000 лв., е отхвърлил като неоснователен.
Разпределена е била и отговорността за разноски по реда на чл. 78 от ГПК.
За да постанови този правен резултат сезираният съд е приел фактическата
обстановка в мотивите на решението си, която този съдебен състав намира за пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и я споделя по реда на чл.
272 от ГПК.
Страните не спорят по това, че ищцата е работила по трудов договор при
ответника на длъжност „старши оператор механизирана опаковка“, че на 21.07.2023 г.
тя е пострадала в следствие на злополука по време на изпълнение на трудовите си
задължения в ответното предприятие, в резултат на която е получила закрито счупване
на дясната раменна кост. Тези обстоятелства са били приети за признати и безспорни
по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК с доклада на съда по чл. 146 от ГПК.
Че злополуката е призната за трудова също не е спорно, като това обстоятелство
се установява и от приобщеното Разпореждане № 9 от 11.08.2023 г. на ТП на НОИ - гр.
Кюстендил – спр. л. 10.
Отразено е в протокола на работодателя за извършено разследване на
злополуката /л.28/, че на 21.07.2023 г. ищцата е изпълнявала рутинни дейности по
обслужване на машината, като се е придвижвала в рамките на работното място;
падането й е при ходене по равен, чист и сух под, без препятствия. Липсват допуснати
нарушения на нормативни актове.
В резултат на полученото травматично увреждане ищцата постъпила за спешно
лечение в УМБАЛСМ „ Н. И. Пирогов“ ЕАД, видно от приложената Епикриза по ИЗ
29208 – л. 34 от делото, където била оперирана.
Приобщени по делото са и медицински документи във връзка с извършеното
оперативно лечение, включително във връзка със заболяването на левия бъбрек през
м.11.2023 г., ползвания отпуск за временна неработоспособност в периода 21.07.2023 г.
– 08.01.2023 г. и извършените рехабилитационни процедури.
6
Видно от приложения на л. 288 амбулаторен лист на ищцата е извършен преглед
от психиатър на 26.03.2024 г., като е отразена диагноза „смесено тревожно-депресивно
разстройство“ и предписано медикаментозно лечение.
Приети като доказателства по делото са и Правилник за вътрешния ред в
предприятието, включващ и раздел „Здраве и безопасност при работа“ и декларация с
положен подпис от ищцата, установяващ запознаването й с правилника, изготвена
оценка на риска за здравето и безопасността в частта от предприятието, в която полага
труд ищцата, доказателства проведено обучение и инструктаж на ищцата по
отношение на безопасността на труда.
Във връзка с процесната злополука на ищцата са били изплатените
застрахователни обезщетения: от *** АД – общо 2 618, 11 лв.; от „*** - клон
България“ - за временна загуба на работоспособност от злополука общо 1354, 75 лв., а
по полица „злополука и критично заболяване“ – общо 5789, 17 лв., видно от
приобщените на л. 254-256 справки.
Според данните в удостоверение от ТП на НОИ - гр. Кюстендил изплатеното на
ищцата обезщетение за временна неработоспособност за периода 22.07.2023 г. –
13.03.2024 г. възлиза общо на сумата от 16 064, 05 лева.
В хода на производството са събрани гласни доказателствени средства чрез
разпита на свидетелите М.Р.а и С.П. (син на ищцата), Г.Д.в и С.А..
Според констатациите изводите в заключението на вещите лица д-р Е.Л.
(ортопед-травматолог) и д-р В.Н. (специалист по съдебна медицина) по назначената
съдебно-медицинската експертиза злополуката е при падане от собствен ръст, което е
вероятно да се дължи на случайно нарушаване на походката (стъпване накриво),
внезапно прилошаване или на спъване от препятствие. В резултат на падането ищцата
е получила фрактура на дясната раменна кост с дислокация на фрагментите. От
доказателствата по делото не се установява връзка между злополуката и проявилото се
в последствие заболяване на левия бъбрек: при злополуката няма данни за удар и
травма в лявата лумбална област, такива данни няма в документацията за проведеното
лечение след злополуката, а в документацията за лечението на бъбрека няма данни
състоянието да се свързва с травмата отпреди три месеца. При предприетото
оперативно лечение, спадащо към процедурите с голям обем и сложност, са
използвани метални импланти и интрафрагментарни винтове, като преценката дали да
бъдат премахнати обичайно се извършва година-година и половина след поставянето.
Травматичното увреждане е довело до трайно затрудняване на движението на ръката.
Експертите сочат, че при подобни травми обичайно е налице остра и силна болка в
момента на получаването и в периода до имобилизацията, наместването и
фиксирането на костните фрагменти. Следва период от 3-4 седмици на по-интензивни
болки, които в последствие преминават в умерени и постепенно отслабват до
епизодични до пълно изчезване, в най[1]благоприятния случай за 4-5 месеца, но
понякога до повече от година. В случая за около 1, 5 – 2 месеца ищцата не е могла да
извършва дейности, изискващи пълноценно ползване на дясната ръка, като
впоследствие е изпитвала затруднения при нейното използване. При извършения
преглед на 12.04.2024 г. ищцата не е била напълно възстановена – налице е била лека
оточност на меките тъкани на мишницата, болезненост при натиск, болково
ограничение в крайните фази на движение в дясната раменна става. Налице са два
белега от оперативни разрези, които не създават функционални нарушения, но
намиращият се в средната част на мишницата леко променя и загрозява нормалния
външен вид на крайника. В съдебното заседание вещите лица са уточнили, че
7
функцията на ръката на ищцата по принцип е възстановена и от няколко дни преди
прегледа ищцата е започнала отново работа, при същия работодател.
В хода на въззивното производство е прието и заключение по допусната
съдебно-психологическа експертиза, изготвено от вещото лице Х. С., според което в
резултат на преживяната трудова злополука за ищцата са възникнали емоционални и
поведенчески симптоми, изразяващи се в тревожност, колебания в настроението,
нарушения на съня, страхове – предимно за инвалидизация, несигурност от
възстановяване на нормален ритъм в ежедневието, които са били по-интензивни през
първите денонощия на възстановителния период и могат да бъдат квалифицирани като
остра стресова реакция с последващо нарушение в адаптацията. Понастоящем обаче,
ищцата е с възстановено функциониране, работеща и адаптирана. Симптомите на
тревожност са ситуитивни и епизодични, като са свързани само със спомена за
травмиращото събитие. Няма данни емоционалните й преживявания, свързани със
злополуката, да доведат до тежки психични разстройства.
При тези установени фактически обстоятелства, се налагат следните правни
изводи:
Наведените доводи в исковата молба са дали основание на първостепенния съд
да възприемe правната квалификация на претендираните права, като такава по чл. 200,
ал. 3 от КТ, като наведените с отговора на исковата молба възражения, са
квалифицирани като такива с правно основание чл. 201, ал. 1 и 2 от КТ. Тя е правилна,
като с доклада на съда надлежно е разпределена и доказателствената тежест.
Нормата на чл. 200, ал. 1 КТ постановява, че за вредите от трудова злополука,
които са причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност 50 %
или над 50 % или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря
имуществено, независимо от това дали негов орган или друг негов работник или
служител има вина за настъпването им, като обезщетение се дължи и за разликата
между причинената вреда – неимуществена и имуществена, включително
пропуснатата полза, представляваща разликата между брутното трудово
възнаграждение, което би получил, и обезщетението и/или пенсията по общественото
осигуряване – арг. чл. 200, ал. 3 от КТ.
За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на
причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител, ищецът, чрез
пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 от КТ, при условията на
кумулативност, следва да установи следните материални предпоставки - юридически
факти: 1) съществуващо трудово правоотношение, в срока на което е настъпила
трудова злополука; 2) вреда от това, водеща до неблагоприятни последици - болки и
страдания и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди,
т. е. причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от
злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната
работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието – така
Решение № 282/28.04.2010 г. на ВКС по гр.д. № 622/2009 г., III г.о., ГК, по чл. 290 от
ГПК.
В случая по делото не се спори, че страните са били в трудово-правни
отношения по силата Трудов договор №00710/05.11.1987 г., считано от 05.11.1987 г.
От събраните по делото доказателства се установява, че на 21.07.2023 г., по
време на изпълнение на трудовите си задължения, ищцата е претърпяла трудова
злополука, призната за такава с Разпореждане № 9 от 11.08.2023 г. на ТП на НОИ - гр.
8
Кюстендил – спр. л. 10, на основание чл. 60, ал.1 от КСО, за което няма данни да е
било оспорено. Същото е издадено в хода на проведено специално административно
производство по реда на чл. 57, сл. КСО и Наредбата за установяване, разследване,
регистриране и отчитане на трудовите злополуки, приета с ПМС № 263/30.12.1999 г.,
обн., ДВ, бр. 6/21.01.2000 г., в сила от 1.01.2000 г. То, с оглед съдържанието си, има
двойствено значение – като индивидуален административен акт относно наличието
или не на трудова злополука, а от друга страна като официален удостоверителен
документ за установените в него факти, и в частност за наличието на трудова
злополука, в който смисъл се ползва с доказателствената сила на официален
удостоверителен документ и гражданският съд, разглеждащ спора по чл. 200 от КТ,
следва да го зачете. Поради това установяването на факта на трудовата злополука
следва да бъде приет за доказан, още повече, че предвидения специален
административен ред не може да бъде игнориран. В този смисъл е установената
трайна практика на ВКС, а именно решение № 31/02.02.2011 г. по гр.дело №
1894/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 109/12.03.2012 г. по гр.дело № 622/2011 г. на
ВКС, IV г.о., решение № 753/28.01.2011 г. по гр.дело № 457/2010 г. на ВКС, III г.,
решение № 339/10.10.2011 г. по гр.дело № 859/2010 г. на ВКС, IV г.о. и др., всички
постановени по реда на чл.290 ГПК. Така, след като този юридически факт, който е
елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, и от
който зависи съществуването на правото, е установен по реда на ГПК, съдът намира,
че е налице първата предпоставка за уважаване на иска.
Че е налице вреда, водеща до неблагоприятни последици – неимуществени
такива, страните не спорят (ответната страна спори не по обстоятелството, че ищцата е
претърпяла вреди, а единствено досежно техният размер, подлежащ на обезщетяване).
Те са описани в декларация за трудова злополука (л.13) – счупена раменна кост на
дясна ръка, която е изготвена от работодателя. Тези обстоятелства следа да бъдат
ценени като признат неизгоден за страната факт. В т. см. са и събраните гласни
доказателствени средства чрез разпита на свидетелите А. и Д.в, а и представената по
делото съдебно-медицинска експертиза.
Налице е и причинно-следствена връзка между злополуката и причинените
вреди, като в този аспект съдът отново възприема изцяло приложеното разпореждане,
което освен че има доказателствена сила за гражданския съд, разглеждащ спора по чл.
200 от КТ, обуславя недопустимост на преразглеждането на въпроса доколко
увреждането е в причинна връзка с извършваната работа по трудовото
правоотношение. Така и цитираното Решение № 1247 от 9.12.2008 г. на ВКС по гр. д.
№ 4465/2007 г., III г. о., ГК.
Изложеното обосновава извод за принципна доказаност на претенцията по
основание.
Спорен по делото е бил въпросът за размера на обезщетението, което следва да
се присъди на ищцата. Той е спорен и пред настоящата инстанция. За изясняването му
следва да се вземе предвид следното:
Съгласно препращащата норма на чл. 212 КТ правилата за деликтната
отговорност чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД намират приложение и при отговорността по чл.
200 КТ при определяне на обезщетението за неимуществените вреди, а относно
имуществените вреди - доколкото не е налице специална уредба. Подлежат на
репариране всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Водеща особеност в правната характеристика на отговорността на работодателя е
обусловеността от възлагането на риска без връзка с виновно поведение на лица, за
9
които отговаря работодателя.
В този смисъл значимо е и принципното разбиране, че неимуществените вреди,
с оглед естеството им, не могат да бъдат поправяни. Именно заради това
предназначението на обезщетението е да улесни увредения в друга област, като
законът овластява съда да определи неговия размер по справедливост. Съдебната
практика приема, че той зависи от вида на накърнените блага - душевен или телесен
интегритет, степента и продължителността на увреждането, очакваното развитие на
страданието, наличието на трайни увреждания, интензитет на негативните
преживявания, допълнителното влошаване на здравето на пострадалия, загрозявания и
др. (така и Постановление № 4 от 23.ХІІ.1968 г. на Пленума на ВС).
Следва да се има предвид също, че самото негативно изживяване, като болки,
страдания и неудобства, с оглед характера, степента и продължителността им, дори не
е необходимо да бъде доказвано, защото се формира като обективна последица от
причинените телесни повреди, поради което следва да се приеме, че уврежданията и
трудностите, които е имала ищцата, са дали негативно отражение на общото й
физическо и душевно състояние.
Все пак, в конкретиката на делото, от събраните по делото писмени
доказателства, в т. ч. представените болнични листове се установява, че в следствие
злополуката ищцата се е намирала в отпуск за временна неработоспособност за общо
172 календарни дни. В тази връзка и експертите д-р Е.Л. и д-р В.Н., в изготвеното и
представено по делото заключение, което този съдебен състав възприема с доверие,
сочат, че в резултат на падането ищцата получила фрактура на дясната раменна кост с
дислокация на фрагментите. При предприетото оперативно лечение, спадащо към
процедурите с голям обем и сложност, са използвани метални импланти и
интрафрагментарни винтове, като преценката дали да бъдат премахнати обичайно се
извършва година-година и половина след поставянето. Травматичното увреждане е
довело до трайно затрудняване на движението на ръката. При подобни травми
обичайно е налице остра и силна болка в момента на получаването и в периода до
имобилизацията, наместването и фиксирането на костните фрагменти, като за около
1,5 – 2 месеца ищцата не е могла да извършва дейности, изискващи пълноценно
ползване на дясната ръка, а в последствие е изпитвала затруднения при нейното
използване. При извършения преглед на 12.04.2024 г. – близо девет месеца след
злополуката - ищцата не е била напълно възстановена – налице е била лека оточност на
меките тъкани на мишницата, болезненост при натиск, болково ограничение в
крайните фази на движение в дясната раменна става. Налице са два белега от
оперативни разрези, които не създават функционални нарушения, но намиращият се в
средната част на мишницата леко променя и загрозява нормалния външен вид на
крайника. В съдебното заседание вещите лица са уточнили, че функцията на ръката на
ищцата по принцип е възстановена и от няколко дни преди прегледа ищцата е
започнала отново работа, при същия работодател.
Именно заради това следва да се отчетат данните, че през сочения период
ищцата е била в зависимост от допълнителни грижи на трети лица, според изложените
показания на свидетелите М.Р.а и С.П. (син на ищцата). Те последователно и логично
дават представа за това, че при престоя в болница, заради невъзможността да си служи
с дясната ръка, тя е имала нужда от придружител, а в последствие за още около два
месеца също се нуждаела от постоянно съдействие и обгрижване, т.к. поради травмата
не е успявала сама да извършва адекватни действия за задоволяване на ежедневните
си потребности за спазване на лична хигиена, прехрана и битови нужди. Заради
10
изпитваните болки се налагало да приема болкоуспокоителни, злополуката се отразила
зле и на психическото й състояние – споделяла притеснения, че няма да се възстанови
и ще остане инвалид, оплаквала се от безсъние, сочат свидетелите. Показанията им в
т.см. са последователни и логични. С оглед близкото родство на св. Петров с ищцата
показанията му съдът цени при условията на чл. 172 от ГПК, но и изхождайки от това,
че пресъздават лични и непосредствени впечатления, неопровергани от другите
доказателства по делото, им се доверява.
Наред с това експертите сочат, че не се установява връзка между злополуката и
проявилото се в последствие заболяване на левия бъбрек. Този факт е значим за
преценката досежно размера на дължимото обезщетение. Те сочат, че при злополуката
няма данни за удар и травма в лявата лумбална област, такива данни няма и в
документацията за проведеното лечение след злополуката, а в документацията за
лечението на бъбрека няма данни състоянието да се свързва с травмата отпреди три
месеца.
Така, според данните за интензитета на търпените болки и страдания, периодът,
в който са търпени, прогнозата за пълно възстановяване функциите на засегнатия
крайник, възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си
кариера и да се социализира, но и постоянните оперативни белези, като козметичен
недъг, продължаващите почти девет месеца след злополуката лека оточност на меките
тъкани на мишницата, болезненост при натиск, болково ограничение в крайните фази
на движение в дясната раменна става – по сведения на вещите лица д-р Е.Л. и д-р
В.Н., както и негативните психически натоварвания във връзка със злополуката,
отбелязани от вещото лице Хр. С., понастоящем като ситуитивна тревожност, с
произтичащия от това характер на търпения и битов дискомфорт, но и наличните два
белега от оперативни разрези, които, както сочат експертите, не създават
функционални нарушения, но намиращият се в средната част на мишницата леко
променя и загрозява нормалния външен вид на крайника, както и предстоящите
интервенции по премахване на използваните метални импланти и интрафрагментарни
винтове, което по мнение на вещите лица обичайно се извършва година-година и
половина след поставянето, и сочи на непълно възстановяване и понастоящем, съдът
намира, че със сумата от 18 000 лв. ще бъдат компенсирани неимуществените вреди
(болки и страдания), макар и в човешки план те да не подлежат на остойностяване.
В този смисъл първостепенният съд е пропуснал да прецени телесното засягане
в контекста на последвалото от това внезапното увреждане на здравето на работника,
извършената медицинска интервенция, високия интензитет на понесените спонтанни
болки през първите дни след травмата и при оперативното лечение, които съпътстват
обичайно процеса на причиняване на травмата и лечението й, болковата симптоматика
и занапред при физически натоварвания, негативното отражение върху психиката,
макар и понастоящем ситуитивно, последвалите процеси на рехабилитация, наличните
белези, които не се очаква да се заличат по естествен път, водещи и до социален
дискомфорт, продължителния период на неработоспособност – 172 дни, при обичайно
възстановяване за около 4-5 месеца, както и това, че поставените метални импланти и
интрафрагментарни винтове, подлежат на премахване и предполагат непълно
възстановяване понастоящем.
Споделимо е обаче становището, че до пълния претендиран размер искът
подлежи на отхвърляне освен при горните съображения, и поради това, че
последвалите медицински интервенции по повод бъбречното заболяване на ищцата, не
са в пряка причинна връзка на настъпилата трудова злополука, като в този аспект е и
11
заключението на вещите, което ценено с оглед другите доказателства по делото, не
може да бъде игнорирано.
При този извод на разглеждане подлежи и поддържано в хода на делото
възражение, намиращо правна опора в разпоредбата на чл. 201, ал. 1 от КТ:
С нормата на чл. 201, ал. 1 от ГПК законодателят е изключил възможността
работодателят да отговаря за вреди от трудова злополука, ако пострадалият ги е
причинил умишлено. Налице е изрично позоваване в т.см. с отговора на исковата
молба с твърдение, че злополуката е в следствие на умишлено причиняване на
самоувреждането. Такива обстоятелства обаче, не се установяват от събраните по
делото доказателства. Действително от показанията на свидетелите Г.Д.в и С.А. се
установява, че в предприятието са приети правила във връзка с безопасността на
работното място и на ищцата са провеждани предвидените обучения и инструктажи.
При извършената проверка след злополуката не били установени допуснати
нарушения, довели до падането на ищцата: по пода нямало предмети, бил сух, ищцата
била с работни противоплъзгащи обувки. Въпреки това, данни за умишлено
нараняване свидетелите не сочат. Такива не се съдържат и в приобщените писмени
доказателства. От доказателствата по делото е установено, че всички необходими
инструктажи и обучения по отношение на ищцата са били осъществени, но при
безупречна работна среда и въпреки това, се е реализирала процесната злополука.
Умисъл за увреждане от нейна страна не се установява.
Не се установят и обстоятелства в подкрепа на евентуалното възражение по чл.
201, ал. 2 от КТ:
Нормата на ал. от чл. 201, ал. 2 от КТ – в редакцията й към процесния момент,
предвижда, че отговорността на предприятието може да се намали, ако пострадалият е
допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.
Груба небрежност по смисъла на посочената правна норма е налице само в
случаите, когато работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният би
положил в подобна обстановка – напр. Решение № 510/30.11.2011 г. по гр. д. №
1923/2009 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 291/2012 г. по гр. д № 951/2011 г. на ВКС, IV
г.о. и др. Възприет е стандарт и досежно признаците за отличаване на грубата
небрежност в Решение № 348/2011 Г. по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, IV г. о.; Решение
№ 291/2012 Г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 62/2015 Г. по гр. д. №
2798/2014 г. на ВКС, IV г. о. и др., които най-общо се свеждат до липса на елементарно
старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност - когато не е
положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства,
респ. съпричиняване при трудова злополука има, когато работникът извършва работа
без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и
правилата за безопасност (срвн. решения по чл. 290 от ГПК- решение № 62/24.02.2015
г. по гр.д.№ 2798/2014г на ВКС, решение № 291/11.07.2012г по гр.д.№ 951/2011г по
описа на ВКС). Отговорността на работодателя може да се намали само когато
пострадалият е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност,
тоест проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни
правила за безопасност, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би
положил при същите обстоятелства. За да е налице груба небрежност следва
пострадалият да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но
лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще успее да го
предотврати. Преценката е конкретна и зависи от фактите по делото (решение №
142/27.07.2022 г. по гр. д. № 3306/2021 г. на ВКС, III г. о.).
12
Доказването на грубата небрежност е в тежест на работодателя, който е
релевирал възражението по чл. 201, ал. 2 КТ. В т.см. е и цитираната от
първоинстанционния съд съдебна практика.
В конкретния случай са ангажирани доказателства за извършен инструктаж за
безопасно полагане на труд на процесното работно място.
Според данните в събраните гласни доказателствени средства чрез разпита на
свидетелите е Г.Д.в и С.А. се установява, че в предприятието са приети правила във
връзка с безопасността на работното място и на ищцата са провеждани предвидените
обучения и инструктажи. При извършената проверка след злополуката не били
установени допуснати нарушения, довели до падането на ищцата: по пода нямало
предмети, бил сух, ищцата била с работни противоплъзгащи обувки.
Това е достатъчно да обоснове тезата, че ищцата е изпълнила всички
задължения, които й вменяват както трудовият договор и длъжностната
характеристика, но и действащото трудово законодателство Действията й, при които е
възникнала злополуката, не са в разрез правилата за безопасност и здраве, с които тя е
била запозната, а поведението й логически и житейски е съответно на посочените
правила. При тези съображения съдът намира възражението за съпричиняване за
недоказано.
В контекста на изложеното за абстрактно и абсолютно неоснователно се
възприема твърдението за умишлено самонараняване.
По възраженията за прихващане:
В срока за отговор на исковата молба ответната страна е направила възражение
за прихващане на дължимото обезщетение с изплатените на работника суми за
временна неработоспособност, считано от 22.07.2023 г. до датата на приключване на
съдебното дирене, както и по сключената от работодателя задължителна застраховка –
по договори за застраховка, сключени в полза на ищцата от работодателя от *** АД –
общо 2 618, 11 лв.; от „*** - клон България“ - за временна загуба на работоспособност
от злополука общо 1354, 75 лв., а по полица „злополука и критично заболяване“ –
общо 5 789, 17 лв., съобразно претендирания с направеното възражение размер – за
сумата 8 407, 28 лева., което поддържа и пред настоящата инстанция.
От постъпилото удостоверение от ТП на НОИ - гр. Кюстендил се установява, че
изплатеното на ищцата обезщетение за временна неработоспособност за периода
22.07.2023 г. – 13.03.2024 г. възлиза общо на 16064,05 лева, представляващи
обезщетения от фонда на ДОО по чл. 55, ал. 1 от КСО за трудова злополука и
професионална болест.
В контекста на принципа за забрана на неоснователно забогатяване, нормата на
чл. 200, ал. 3 от КТ сочи, че работодателят дължи обезщетение за разликата между
причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза,
и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Обезщетението за
неимуществени вреди компенсира причинените болки и страдания чрез предоставяне
на други блага. Това обезщетение няма връзка с обезщетението по общественото
осигуряване, което компенсира загубата на трудовото възнаграждение, представляваща
имуществена вреда от вида на пропусната полза. Поради това получаването на двете
обезщетения - за неимуществени вреди по чл. 200 КТ и обезщетението от
общественото осигуряване, компенсиращо загубата на трудовото възнаграждение, не е
двойно плащане и не води до неоснователно обогатяване, а напротив до пълно и
справедливо обезщетение на причинените видове вреди (спр. Решение № 54 от
13
23.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3649/2018 г.). Настоящият въззивен състав споделя
посоченото разрешение на съдебната практика, което възприема за справедливо и
отразяващо смисъла на законодателя за възмездяване на вредите, настъпили по време
на работа, макар и да е запознат със съдебни актове в обратен смисъл, вкл. посочените
във въззивната жалба на ответния работодател, както и от първостепенния съдебен акт,
като противоречието в съдебната практика е предмет и на висящо понастоящем
тълкувателно дело № 1/2023 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на
Върховния касационен съд (ОСГК на ВКС), поради което намира, че не е налице
основание за приспадане на изплатените на ищеца суми по общественото осигуряване
от дължимото от работодателя обезщетение за неимуществени вреди.
Не така обаче може да се тълкува обезщетението, изплатено от застрахователя
по повод настъпилата злополука. Съгласно чл. 200, ал. 4 КТ дължимото обезщетение
по ал. 3 се намалява с размера на получените суми по сключените договори за
застраховане на работниците и служителите.
Съгласно разпоредбата начл. 459 от КЗ, договорите за застраховка "Злополука"
се сключват срещу рискове, свързани с живота, здравето или телесната цялост на
физическо лице, които са настъпили в резултат на злополука. Съгласно чл. 16, ал. 1 от
Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите по риска
"Трудова злополука", договорът за задължителната застраховка "Трудова злополука" се
сключва от работодателя и застрахователя или от упълномощени от тях лица за всяка
календарна година. По своето правно естество те представляват договори в полза на
трето лице почл. 22, ал. 1 от ЗЗД, като работникът и служителят, полагащ труд при
ответното дружество, е бенефициер. Следователно, при така възникналото
правоотношение работодателят може да иска при настъпване на покрит
застрахователен риск от застрахователя заплащане на уговорената застрахователна
сума - в полза на увредения работник. Процесната застраховка "Трудова злополука" не
е само лична, а притежава обезщетителна /по отношение на пострадалия
работник/служител/ и обезпечителна функция /по отношение на работодателя/. Със
сключването на този застрахователен договор работодателят е целял да обезпечи
своята гражданска, гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 200, ал. 3 от КТ. В
този смисъл работодателят дължи само разликата между действителния размер на
обезщетението при трудова злополука и уговорената застрахователна сума по
договора за застраховка "Трудова злополука", поради което тази застраховка не е само
лична, но и притежава и обезпечителна и обезщетителна функция и поради което
обстоятелство следва да бъде приспадната по реда начл. 200, ал. 4 от КТ /за разлика от
обезщетенията по личните договори за застраховка ППВС № 4 от 25.05.1961 г. /.
Законът – разпоредбите на чл. 200, ал. 3 и 4 от КТ, не разделя вида на
обезщетението за причинените вредоносни последици от настъпване на трудовата
злополука - дали се касае до имуществени или неимуществени вреди, поради което със
заплатеното застрахователно обезщетение може да бъде намалено обезщетението
както за имуществените, така и за неимуществените вреди - арг. ал. 4 от чл. 200 от КТ,
който препепраща към ал. 3 от същия текст. (за имуществените и неимуществените
вреди)– в този смисъл Рещение №211/2010 г. по гр. д. № 719/2009 г. IV г. о. на ВКС.
При горните съображения следва да се вземе предвид това, че според
приложените на л.254-256 от делото доказателства изплатените на ищцата
застрахователни обезщетения са: от *** АД – общо 2 618, 11 лв.; от „*** - клон
България“ - за временна загуба на работоспособност от злополука общо 1354,75 лв., а
по полица „злополука и критично заболяване“ – общо 5789, 17 лв., или всичко 9762,03
14
лв., като с оглед изричното изявление на процесуалния представител на ответното
дружество в първото по делото съдебно заседание пред първата инстанция – на
22.03.2024 г., от тази сума за прихващане се претендира сумата от 8407,28 лв.
Следователно, направеното възражение за прихващане се явява основателно и
от размера на обезщетението – 18 000 лв., следва да се приспадне на основание чл.
200, ал. 4 от КТ сумата от 8407,28 лв., или искът се явява основателен до размер от
9592,72 лв. То се дължи ведно със законна лихва от датата на настъпване на
злополуката до окончателното плащане, т.к. лихвата като обезщетение при
неизпълнение на вземане за неимуществени вреди, произтичащо от деликт, е дължима
от момента на настъпване на правопораждащия вредите юридически факт -
увреждането, а не от момента на влизане в сила на съдебен акт за определяне размера
на обезщетението, т. е. от момента на изискуемостта на вземането, а не от момента на
ликвидността му. Посочените правила намират субсидиарно приложение и при
отговорността на работодателя за неимуществени вреди, причинени на
работника/служителя в следствие на трудова злополука или професионално
заболяване, по силата на препращащата разпоредба на чл. 212 от КТ. Така Решение №
217 от 25.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1038/2012 г., IV г. о., ГК.
При тези доводи атакуваното съдебно решение следва да бъде отменено в
частта, в която претенцията е отхвърлена за разликата над сумата от 5592,72 лв. до
възприетия за основателен от настоящия съдебен състав размер от 9592,72 лв., като
вместо него бъде постановено друго, с което за този размер искът бъде уважен. С
оглед на това атакуваното решение ще бъде отменено и в частта за разноските,
определени по правилата на чл. 78, ал. 1, респ. ал.3 от ГПК, с оглед изхода на спора
пред първата инстанция. В останалата му част решението ще бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
По разноските:
Разпоредбата на чл. 81 от ГПК предвижда, че съдът се произнася по исканията
на страните за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната
инстанция. Отговорността в т.см. е функционално обусловена от изхода на спора.
Относно разноските в първата инстанция:
С оглед изхода на делото разноски за първа инстанция се следват на страните
съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска – арг. от разп. на чл. 78, ал. 1
и ал. 3 от ГПК.
Ищецът поддържа искане за присъждане на разноски, като в списъка по чл. 80
от ГПК не са отразени такива, но е отправено искане за определяне на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА. В т.см. следва да се посочи, че при оказана
безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение цели да възмезди
положения труд от адвоката, а не представлява присъждане на разноски (по своята
правна същност обезщетение) на спечелилата делото страна по реда на чл. 78 от ГПК.
С оглед на това, липсата на искане за присъждане на разноски, а и липсата на
доказателства за сторени такива, съдът не следва да се произнася в т.см.
Досежно поисканото присъждане на адвокатско възнаграждение при условията
на чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата:
Според трайната съдебна практика адвокатското възнаграждение, дължимо на
основание чл.38, ал.2 от ЗА, се присъжда директно на процесуалния представител на
страната, като в тази насока се прилагат процедурните правила по чл.78 и сл. от ГПК.
15
В случая за осъществяваната правна помощ на ищеца, видно от договора за
правна защита и съдействие (л. 247от делото), не е договорено възнаграждение. В
такива случаи при уважаване на иска се дължи на адвоката възнаграждение, платимо
от другата страна в определен от съда размер. Споделя се в т.см. обаче съдебната
практика, която сочи, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на
правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери
на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези
размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото – така напр. Определение №
50015/16.02.2024 година, по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на ВКС,Търговска колегия,
първо отделение, определение по ч.гр.д.№ 3551 от 2024 г. на ВКС на РБ, ГК, първо
отделение и мн.др.
Ето защо, съразмерно с уважената част от исковете в полза на адв. П.Б.Д. следва
да се определи адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на
ищцата като материално затруднено лице по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА в размер на
4000 лв., при отчитане на незадължителността на минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определени с Наредба № 1/09.7.2009г. на ВАС, съгласно
решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С-438/22, както и видът на спора, интересът,
видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото. С оглед изхода на спора от тази сума му се следва възнаграждение
в размер на 372,85 лв.
Според списъка по чл. 80 от ГПК, представен пред първата инстанция,
ответното дружество претендира присъждане на разноски за платено адвокатско
възнаграждение в размер на 5950 лв. Ангажирал е и доказателства за извършването им
– л. 293 от делото. Поддържано е било възражение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК,
което се възприема за е основателно от този съдебен състав. Както вече се посочи,
съобразно Решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/22 на СЕС съдът да не е обвързан
от посочения в Наредба № 1/09.01.2004 г. минимален размер на адвокатското
възнаграждение. Наред с това делото не се отличава с особена фактическа и правна
сложност, която да не е присъща за делата от този вид, поради което присъденото
адвокатско възнаграждение се явява в несправедлив размер, респ. справедливото и
обосновано адвокатско възнаграждение за положения от адв. Г. труд по делото възлиза
на 4000 лв. Съобразно отхвърлената част от предявения иск на дружеството се следват
разноски в размер на 3627,15 лв.
По разноските пред въззивната инстанция:
В развилото се пред въззивната инстанция производство Д. П. не е сторила
разноски. Поддържала е обаче искане за присъждане на адвокатско възнаграждение,
както и възражение по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Пред тази инстанция спорът е бил
изяснен от фактическа и правна страна, събирани са допълнително доказателства, но
не са заявявани допълнителни доводи и възражения от страните, като не се
констатират процесуални усложнения. Отчитайки тези факти, както и вече изложените
по-горе аргументи, че съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС при
определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение, националният съд не е
обвързан от предвидените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на
16
адвокатските възнаграждения, настоящият състав намира, че от договореното и
платено от ответника адвокатско възнаграждение за процесуално представителство за
въззивната инстанция в размер на 4330 лв. следва да бъдат присъдени не повече от
4000 лв. с ДДС. Предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. П.Д. сумата от 639,51 лв.
адвокатско възнаграждение, определено за тази инстанция на основание чл. 38 от ЗА.
Ответното дружество претендира разноски за един адвокат в размер на 4330 лв.
– съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК на л. 59 от делото, като ангажира и
доказателства за извършването им. При вече изложение съображения за основателност
на възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК, за справедливо този състав намира
възнаграждение от 4000 лв., а с оглед изхода от въззивното обжалване 3360,49 лв. от
тях ще бъдат възложени в тежест на ищцата.
Тъй като се касае за трудов спор ищецът е освободен от заплащане на държавна
такса, съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. С оглед изхода на делото
обаче, дължимата такава за производството размер на 383.71 лв. (съгласно чл. 1 от
ТДТССГПК), следва да бъде заплатена от ответника по сметка на ДРС, на основание
чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. На същото основание по сметка на КОС
следва да плати и сумата от 191,85 лв. На ответника следва да е възложат и сторените
разноски за изготвената по делото експертиза в размер на 900 лв., както и 643,41 лв. за
възнаграждението на вещото лице Хр. С..
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение подлежи на касационен контрол, съобразно
императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №223 от 13.05.2024 г. по гр. д. 209/2024 г. по описа на
Районен съд – Дупница (ДРС) САМО В ЧАСТТА, в която ДРС е отхвърлил иска за
осъждане на *** АД, ЕИК ***, да заплати на Д. К. П., ЕГН **********, обезщетение
за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания в резултат на
приета с Разпореждане № 9 от 11.08.2023 г. на ТП на НОИ - гр. Кюстендил трудова
злополука, станала на 21.07.2023 г., за разликата над сумата от 5 592, 72 лв. до сумата
от 9592,72 лв. (дължим остатък след приспадане съгласно чл.200, ал.4 КТ на
получените суми по сключените договори за застраховане на ищцата, съгласно
направеното възражение - 8 407, 28 лева), както и в частта за разноските и
следващите се държавни такси, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА *** АД, вписано в Търговския регистър с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление ****, представлявано от Г.М. в качеството му на Изпълнителен
директор, да заплати на Д. К. П., ЕГН **********, с адрес гр. ***, обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания в резултат на
приета с разпореждане № 9 от 11.08.2023 г. на ТП на НОИ - гр. Кюстендил трудова
злополука, станала на 21.07.2023 г., наред с присъдените от ДРС 5592,72 лв., още
4000,00 лв. (или общо 9592,72 лв.), (представляваща дължим остатък след приспадане
съгласно чл.200, ал.4 КТ на получените суми по сключените договори за застраховане
на ищцата, съгласно направеното възражение - 8 407, 28 лева), ведно със законната
лихва, считано от датата на увреждането – 21.07.2023 г., до окончателното изплащане
17
на сумата
ОСЪЖДА *** АД, вписано в Търговския регистър с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление ****, представлявано от Г.М. в качеството му на Изпълнителен
директор, да заплати на адвокат П.Б.Д. от САК, с ЕГН **********, с адрес на
упражняване на дейността ******, сумата от 1012,36 лв., представляваща определено
от съда по реда на чл. 38 от ЗА адвокатско възнаграждение за осъщественото
безплатно процесуално представителство на ищцата Д. К. П., в т.ч. пред ДРС 372,85
лв., и пред КОС – 639,51 лв.
ОСЪЖДА *** АД, вписано в Търговския регистър с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление ****, представлявано от Г.М. в качеството му на Изпълнителен
директор, да заплати по сметка на Районен съд – гр. Дупница държавна такса в размер
на 383,71 лв., както и разноски на съда за вещи лица в размер на 900,00 лв.
ОСЪЖДА *** АД, вписано в Търговския регистър с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление ****, представлявано от Г.М. в качеството му на Изпълнителен
директор, да заплати по сметка на Окръжен съд – гр. Кюстендил държавна такса в
размер на 191,85 лв., както и разноски на съда за платеното възнаграждение на вещо
лице в размер на 643,41 лв.
ОСЪЖДА Д. К. П., ЕГН **********, с адрес гр. ***, да заплати на *** АД,
вписано в Търговския регистър с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ****,
представлявано от Г.М. в качеството му на Изпълнителен директор, разноски по
делото в общ размер на 6987,64 лв. – в т.ч. 3627,15 лв. пред ДРС и 3360,49 пред КОС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №223 от 13.05.2024 г. по гр. д. 209/2024 г. по описа
на Районен съд – Дупница (ДРС) в останалата му обжалвана част, в която искът за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения
размер от общо 9592,72 лв. до предявения от 60 000 лв., е отхвърлен като
неоснователен.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд на Република България по правилата на чл. 280 от ГПК, в едномесечен
срок от неговото съобщаване – по арг. от разп. на чл. чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания на чл. 7,
ал. 2 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18