Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 29.03.2018 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на
двадесет и осми март през двехиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
С. МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Соня В., като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 137 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по две въззивни
жалби против първоинстанционно решение №
986/06.11.2017г. по гр.д. № 2821/15г. на СлРС, с което е
отхвърлен като неоснователен и недоказан
предявеният на основание чл. 69 от ЗН
от М.К.В. против П.Й.К., Й.К.П., Ж.Д.К., П.А.П. и С.С.Г. иск за допускане на
делба на следните недвижими имоти:
- УПИ ІV-1004 с площ 1370 кв.м. с граници: север – улица, изток - УПИ V-1004, юг – УПИ V-1004 и запад – УПИ
І-1005 и УПИ ІІІ-1007, ведно с построените в него: двуетажна масивна жилищна сграда, построена през 1963г., състояща
се от сутерен – три стаи и салон, етаж – три стаи и салон, със ЗП – 83 кв.м.,
РЗП – 152 кв.м.; масивна лятна кухня,
построена през 1973г. със ЗП 24 кв.м. и масивен
гараж, построен през 1973г. със ЗП 27 кв.м. и
- УПИ V-1004 с площ 760 кв.м. с граници: север – УПИ ІV-1004 и улица,
изток - улица, юг – улица, запад -УПИ
VІ-1005, ведно с построените в него паянтова стопанска сграда, построена през 1960 г. без строителни книжа и
документи, със ЗП 159 кв.м. и селскостопанска
сграда – сеновал, построена през 2015г. със ЗП 257 кв.м., разрешение за
строеж № 188/30.06.2015г.,
отхвърлен като неоснователен и недоказан
предявеният на основание чл. 76 от ЗН
от М.К.В. иск за признаване недействителност, поради липса на съгласие,
на дарение, обективирано в нотариален акт № 93, т. VІІІ, д. № 2833/1992г. на
нотариус при СлРС
и ищцата е осъдена
да заплати разноски на ответниците Ж.К. и П.П. в размер на 800 лв. и държавна
такса по сметка на съда в размер на 100 лв.
Против това
решение са постъпили две въззивни жалби от ответниците П. Й.К. и Й.К.П. и от ищцата
в първоинстанционното производство.
Първата въззивна жалба е
подадена от ответниците П. Й.К. и
Й.К.П. в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло решението,
като въззивниците заявяват, че то е неправилно и необосновано. Твърдят, че са
допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. Не са
изложени собствени мотиви, не са обсъдени всички релевантни факти и наведени
доводи. Съществените оплаквания на въззивниците са в две насоки. На първо място
те считат, че необосновано и неправилно е възприето от съда, че съществува
действително н.а. № 119 т. V, д. № 119 от 1975г. Заявяват, че това не е доказано по убедителен начин и
възприемането му за осъществен факт е
довело до неправилни фактически и правни изводи. Развиват подробни съображения
с анализ на доказателствените средства, за да обосноват виждането си, че поради
неосъществяването на сделката обуславя включването на процесните имоти в
наследствената маса и те подлежат на делба. Оплакват се, че не е уважено
оспорването по чл. 193 от ГПК на н.а № 119 от 1975г. и на н.а. №93 от 1992г. Втората
линия на оплакванията, въведени с въззивната жалба касае неправилното
приложение на института на придобивната давност от страна на решаващия съд.
Въззивниците считат, че не са доказани възприетите категорично в тълкувателната
практика на ВКС и в съдебната практика елементи на владение на съсобствени
части от един съсобственик когато се касае за имоти, част от наследство.
Излагат детайлна аргументация и в тази насока. На последно място, в светлината
на втората група доводи, въззивниците считат, че в случая намира пълно проявление
хипотазата на чл. 76 от ЗН, а съдът не се е произнесъл по този иск, а само е
отбелязал, че той е неоснователен, защото не е установена съсобственост между
ищцата и ответниците на основание чл. 76 от ЗН.
Поради всичко изложено
въззивниците молят въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и реши спора
по същество, като уважи предявените искове и допусне делба на процесните имоти
при квоти съгласно закона.
Няма направени нови
доказателствени или други процесуални искания.
Втората въззивна жалба е
подадена от ищцата в първоинстанционното производство и с нея също се атакува
изцяло посоченото решение, като неправилно и необосновано и материално и
процесуално незаконосъобразно. Доводите, изложени в тази въззивна жалба до
голяма степен се препокриват с тези на първите двама въззивници. Оплакванията
на ищцата също касаят неправилното възприемане от страна на СлРС, че е налице
сделка, обективирана в н.а. № 119 т. V, д. № 119 от 1975г. Заявява, че такъв
акт няма и не могат да се черпят права от него, а съдът неправилно е отказал да
открие производство по оспорването му, както и на н.а. № 93/1992г. по реда на
чл. 193 от ГПК. Твърди, че в такъв случай процесните имоти подлежат на делба,
тъй като са част от наследствената маса. Развива също съображения относно неправилното
приложение на фигурата на придобивната давност, за която извежда заключение
след анализ на доказателствата, че не е изтекла в полза на вторите двама
ответници, респективно - наследодателя
им. Заявява още, че е недействително и дарението на единия от имотите,
направено през 1992г., като излага аргументи в тази насока. Също се оплаква, че
съдът не се е произнесъл по иска й по чл. 76 от ЗН, като сочи, че са налице
всички основания за уважаването му, които подробно описва. В обобщение
въззивницата заявява, че процесните недвижими имоти са наследствени и ищцата притежава своя, гарантирана й от
закона наследствена идеална част от правото на собственост.
Поради изложеното
въззивницата по втората въззивна жалба моли въззивния съд да отмени атакувания
съдебен акт и реши спора по същество, като уважи предявените искове и допусне
делба на процесните имоти при квоти съгласно закона
Няма направени нови
доказателствени или процесуални искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по двете жалби страна – вторите двама ответници в
първоинстанционното производство - Ж.Д.К. и П.А.П., е подала писмен отговор и по двете
въззивни жалби, с който ги оспорва изцяло като неоснователни. Въззиваемите
заявяват, че изложените в тях доводи са несъстоятелни, съдът е формирал вярна и
обективна фактическа обстановка, която е субсумирал под приложимите
материалноправни разпоредби. Няма нарушение на материалния или процесуалния
закон. Първостепенният съд е разгледал и обсъдил всички релевирани доводи и се
е произнесъл по всички претенции, с които е бил сезиран, като правилно е счел,
че процесните два имота следва да се изключат от наследствената маса, тъй като
са придобити /още когато са представлявали един/ от техния наследодател приживе
на общия на страните наследодател, или пък, евентуално – по силата на давностно
владение. Развиват и доводи относно основателността на тези си ствърдения. В
обобщение считат, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради
което искат то да бъде потвърдено, а жалбите – оставени без уважение.
Претендират разноски за въззивната инстанция.
Няма направени нови
доказателствени искания за въззивната фаза на производството.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
Последната ответница –
въззиваема в това производство – С.Г., не е подала в законовия срок писмени
отговори по двете въззивни жалби.
В същия срок няма подадени
насрещни въззивни жалби.
В с.з., от въззивници пор.
№№ 1 и 2, редовно призовани, лично се явява само пор. № 1, който поддържа
въззивната жалба и иска тя да бъде уважена,. Иска въззивният съд да отмени
решението и допусне делба на процесните имоти при законовите квоти. Няма
доказателствени или други искания.
В с.з., въззивница пор. №
3, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие
по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, намира за основателна
въззивната жалба на другите двама въззивници, оспорва отговора на въззиваеми
пор. №№ 4 и 5. Иска въззивният съд да отмени решението и допусне делба на
процесните имоти при законовите квоти, като уважи и насрещния иск. Развива
подробна аргументация в защита по същество, с която преповтаря доводите,
съображенията и анализите, изложени пред първата инстанция и с въззивната жалба
пред тази. Няма доказателствени искания. Претендира разноски.
В с.з. от въззиваеми пор.
№№ 4 и 5, редовно призовани, се явява лично пор. № 5, за двамата се явява процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивните
жалби на ищцата и първите двама ответници в първоинстанционното производство,
като ги счита за неоснователни, поддържа отговора, моли да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира разноски, представя
списък.
В с.з. въззиваема пор. № 6
редовно призована, не се явява и не се представлява.
Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и
допустими, тъй като отговарят на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК,
същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи
правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на
въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания съдебен
акт, в рамките, поставени от двете въззивни жалба, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред РС
доказателства, намира, че той е и правилен, поради което следва да бъде
потвърден.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както
е изложена в мотивите, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения
материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са
обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия
спор.
Поради това, и с оглед
разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща
мотивите си към тези на първоинстанционния съд.
Изложените в двете въззивни
жалби /от ищцата и първите двама ответници/ оплаквания са изцяло неоснователни.
Поради сходството на оплакванията и въведените аргументи, те ще бъдат
разгледани в цялост и доколкото засягат в пълнота съдебния акт на
първостепенния съд, по тях въззивната инстанция ще постанови общо.
Най-напред следва да се посочи, че по
отношение на спорните имоти - УПИ ІV-1004 с площ 1370 кв.м. и УПИ V-1004 с площ
1760 кв.м. в кв. 121 няма спор, че са идентични с имота на общия на страните
наследодател – П.К. М., описан в н.а. от 1962г. за собственост на недвижим
имот, придобит по завещание - № 98, т. ІІ, д. 877/1962г., тогава идентифициращ
се като дворно място с построени в него жилищна сграда, сълма, плевник и
хамбар, находящи се в с. Жельо войвода, Сливенски окръг, кв. № 81, образуващо
п-л VІІ-321 по плана на селото от 1921г., състоящ се от 2 000 кв.м. при
граници: от две страни улици, И.К.и П.М..
Въззивният съд счита, че
тъй като този имот е бил заснет по своите граници /изградени огради/ и с влязъл
в сила ПУП от 1988г. е получил имотен №
1004, като за него са били отредени два УПИ – УПИ –V-1004 и УПИ V-1004 в кв.
121, то няма никакво съмнение относно почти пълното тъждество между обекта на
спора във вида му към 1962г., /съответно – 1975 г. и 1978г. /и към настоящия
момент, независимо от разликата в общата площ.
Един недвижим имот се
характеризира и описва чрез няколко съществени признака и без съмнение площта
му е един от тях. Описанието на един имот е насочено към неговата локализация и
отграничаване от всички други по принцип, тоест предметът на вещното право се
индивидуализира както по териториалното си разположение, така и по своя обем.
Когато границите като такива са известни и безспорни, както в случая, те
“затварят” този предмет в себе си и са достатъчни за определянето му.
Категорично е установено, че фактическа промяна не е настъпвала в течение на
времето – в уд. изх. № 9400-20558/28.09.17г. на община Сливен е посочено, че
външните граници на двата УПИ по плана от 1988г. от север, изток и юг съвпадат
напълно с границите на УПИ от 1921г., в западната има неголеми разлики, а от
свидетелските показания се установява, че на място западната не е била премествана.
Така е резонно да се приеме, че това, което се намира между тези граници е
съдържанието на предмета на спорното вещно право, независимо дали посочваната в
различните документи /н.а., скици, удостоверения, планове и т.н./ площ на имота
е била с различно числово изражение, след като тя може да бъде намерена по
чисто математичен път. Разминаването се дължи на грешки и неточности в
измерването, а не в правна или физическа промяна на границите, в които се е
простирало правото на собственост на наследодателя П. М..
Така ищцата заявява
претенция за допускане делба на имота на общия на страните наследодател,
представляващ към момента УПИ V-1004 и УПИ ІV-1004 в кв. 121 по плана на с.
Жельо войвода от 1988г.
Централният правоизключващ
довод на вторите двама ответници, въззиваеми в тази инстанция - Ж.Д.К. и П.А.П.,
се изразява в твърдението, че тези имоти /представлявали през 1975г. един - п-л
VІІ-321в кв. № 81 по плана на селото от 1921г./ са излезли от патримониума на
общия наследодател П. М. приживе, по силата на вещно-транслативния ефект на
договор за покупко-продажба от 25.04.1975г., сключен между него само техния
наследодател – А. П.К. /син на П.К. М./ и това отнема качеството им на
съсобствени, тъй като към момента на откриване на наследството през 1978г. имотът
не е попаднал в наследствената маса.
От своя страна ищцата се
брани с контравъзражение, състоящо се в отричане на съществуването на
нотариалния акт и нотариалното дело. Тази теза се поддържа и пред въззивната
инстанция, като в производството пред СлРС ищцата е оспорила по реда на чл. 193
от ГПК истинността на представения от ответниците оригинален екземпляр от н.а.
№ 119 т. V, д. № 119 от 1975г. /в делото е приложено заверено ксерокопие/,
относно неговото съдържание и подписи. Във въззивната жалба твърди, че този
нотариален акт не е подвързан в книгата от 1975г., не е запазено нотариалното
дело, а вписването в азбучната книга не отразявало твърдяното съдържание,
поради което заявява, че такъв н.а. не съществува и не е налице сделката,
обективирана в него.
Накратко – наличния
нотариален акт тя оспорва по съдържание и подписи, а едновременно с това отрича съществуването
му въобще.
По отношение оспорване
истинността на съдържанието и подписите на цитирания н.а, настоящият въззивен
състав намира, следното:
По начало единствената
възможност да се оспори валидността на нотариалния акт като такъв, е
регламентирана в чл. 576 от ГПК, който указва при какви условия се счита
нищожно едно нотариално удостоверяване. В случая съдът намира, че не е налице
никой от визираните пороци, което би могло да обоснове нищожността на
нотариалния акт.
На следващо място документите могат да бъдат истински
или неистински, като понятието включва две обективни форми и техните отрицания
– автентични или верни, съответно – неавтентични или неверни. Когато се касае
за верността, тоест – за установяване на съответствие между съдържанието на
документа и удостовереното с него действително фактическо положение, тази форма
на неистинност може да се изследва само при свидетелстващите документи /каквито са
удостоверяванията/. Диспозитивните документи /каквито са сделките/, с оглед характера на
материализираното в тях волеизявление, могат да бъдат само автентични или
неавтентични – тоест изявлението е или не е било направено от посоченото като
негов автор лице.
Официалните свидетелстващи
документи се ползват с материална доказателствена сила, обвързваща съда, поради
което средството за защита срещу нея е именно оспорване верността на документа.
При частните свидетелстващи документи съдът не е обвързан с материална
доказателствена сила, а я преценява с оглед на всички събрани доказателства и
по свое вътрешно убеждение, тоест – защитата срещу нея не е подчинена на
изискванията за оспорване истинността на документа. Когато пък документът е
диспозитивен – независимо частен или официален, единствената възможност за
оспорване на неговата истинност е да се докаже, че е неавтентичен, тъй като той
има само формална доказателствена сила.
В светлината на казаното,
оспорването на автентичността на подписите, положени от страните върху
нотариалния акт /който е комбиниран документ/, в този случай може да стане
единствено чрез оспорване на договора, сключен в нотариална форма, инкорпориран
в н.а., и който пък представлява частен диспозитивен документ, а не чрез оспорване
на самия н.а., което ищцата не е сторила надлежно.
Това е така, понеже
нотариалният акт по своята основна правна същност представлява официален
свидетелстващ документ и ако е издаден от лице, снабдено с държавна
удостоверителна власт, в кръга на неговата компетентност, при спазване на
предвидените от закона ред и форма, се ползва освен с формална и с обвързваща
съда материална доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното
изявление на длъжностното лице, са се осъществили така, както се твърди в
документа.
Истинността на съдържанието
на н.а. като официален свидетелстващ документ може да касае само тези негови
части, които не съставляват съдържанието на сделката, понеже последната,
бидейки диспозитивен документ, отразяващ воля на страните, не може да бъде
оспорвана по реда на чл. 193 от ГПК по отношение на верността на съдържанието
си. По изключение може да се твърди интелектуална подправка, ако действителните
изявления на страните са обективно невярно закрепени от нотариуса.
На практика извън
съдържанието на договора и подписите на страните по него, само останалите части
от съдържанието на н.а и подписа на нотариуса са елементите на официалния
свидетелстващ документ, а както вече се посочи, успешното им опровергаване води
след себе си нищожност на нотариалното действие съгласно чл. 576 от ГПК, но
дори като нищожен официален документ, н.а.
пак има силата на частен документ, щом е подписан от страните. Казаното
дотук изцяло важи и по въпроса за оспорването истинността на н.а. №93/92г. /Може
само да се допълни, че посочената от ищцата поправка в същия е само в две от
ръкописните цифри на номера на нотариалното дело, представлява техническа грешка, не поражда колебание
относно изписаното число, не касае съдържанието на изявленията на страните в
нотариалното производство и не влияе на действителността на нотариалния акт./
В случая доводите,
изтъкнати от ищцата не касаят нито неверни обстоятелства, удостоверени от
нотариуса, нито невярно възпроизвеждане в
нотариалния акт на волята на страните, обективирана в договора, внедрен в него,
а точно обратното – тя отъждествява неистинността на н.а. с липсата на сключен
договор за покупко-продажба, която извлича от отричането на съществуването на
документа.
Ищцата не е твърдяла и нищожност
на договора за покупко-продажба на някое от императивно и изчерпателно
обхванатите от правната норма на чл. 26 от ЗЗД основания /или евентуално тези
за неговата унищожаемост/, защитата й се ограничава в твърдението, че „няма такъв нотариален акт и дело,
следователно – няма сделка.“
Аргументите на ищцата, изложени
по-горе, могат само по тълкувателен път да бъдат сведени до твърдение за липса
на изискуема от закона форма за сключване на договора за покупко-продажба от
1975г., което по същество е възражение за нищожност на същия по смисъла на чл.
26 ал. 2 пр. 3 от ЗЗД.
Тази защитна конструкция не
издържа критика
Факта, че н.а. № 119 т. V,
д. № 119 от 1975г. фигурира в правната среда, формирана във физическите
измерения на делото като заверено надлежно ксерокопие, а вторите двама ответници са представили в
о.с.з на съда за справка и сравнение своя оригинален екземпляр от документа,
ищцата напълно пренебрегва като годен да докаже сключването на договора за
покупко-продажба, обективиран в този документ.
Този въззивен състав счита,
че сключването на сделката в предвидената от правната норма форма ad solemnitatem е непререкаемо доказано.
Липсата на нотариално дело
№ 119/25.04.1975г. е обяснима с факта, че законоустановеният срок за физическо
съхранение е 5 г. /съгласно чл. 41 б. „в“ от ПВп и аналогичната предходна норма
на чл. 38 от ПВп от 1955г./ и е изтекъл, което е надлежно удостоверено от АВп,
служба по вписвания, гр. Сливен. Тоест – това не представлява доказателство
само по себе си, че такава сделка не е изповядвана.
Обратното – документални
следи за това са закрепени в предвидените за това носители – в Азбучна книга от
1975г., /л. 138/, е отбелязано вписването на н.а. № 119, т. V,
„покупко-продажба“ с № 1808 , на името на П. К. Минков от с. Жельо войвода. Има
достатъчно съвпадения относно съществените данни, а доколкото вписванията в
азбучната книга не създават права, а са само спомагателен източник на
информация, който се цени в съвкупност с всички други носители на такава, съдът
счита, че разминаването в номера на делото и фамилията на продавача само по
себе си не е достатъчно да преодолее доказателствената тежест на останалите
събрани доказателства. Освен това, в н.а. № 93, т. VІІІ, д. 2833/06.10.1992г.,
/по аналогични причини нотариалното дело не се съхранява към момента, но
страната представя оригиналния си екземпляр от акта/, по силата на който
купувачът по първия н.а. – А. П.К., е дарил на своята съпруга – ответницата Ж.Д.К.
единия от двата свои УПИ - УПИ ІV-1004 в кв. 121, ведно с постройките, сред
представените по сделката документи фигурира „н.а. № 119 т. V, д. № 119 от
1975г.“ и това обстоятелство е верифицирано с подписа на нотариуса, изповядал
сделката и носещ отговорност за действията си във връзка със съставянето на
акта.
Така, и при наличието на
оригинален екземпляр от н.а. № 119 т. V, д. № 119 от 1975г., въззивният съд
намира, че са налице достатъчно значими и определящи съвпадения, проявяващи се
в непрекъснатата верига от факти, които го убеждават категорично в
осъществяването на твърдения от ответниците юридически факт. Хронологичното
наслагване на поредицата събития е проследимо чрез оставените във физическата
реалност материални следи и тяхната съвкупност дава ясна представа относно
действията на лицата, момента на тяхното извършване, авторството на изявленията
и тяхното съдържание.
Ето защо, щом общият на
страните наследодател приживе е прехвърлил възмездно своето право на
собственост върху имота си /сега - процесните два УПИ/ само върху наследодателя
на вторите двама ответници /негови съпруга и син/, то доколкото не е оборена
действителността на сделката, след неговата смърт имотът не е принадлежал към
наследствената маса.
Настоящият въззивен състав
приема, че правото на собственост върху спорните имоти наследодателят на вторите
двама ответници А. К., е придобил чрез деривативен способ и след смъртта му то
е преминало в патримониума само на неговите наследници Ж.Д.К. и П.А.П. по
силата на наследяването. Поради това счита за напълно излишно да разглежда
наведените в условията на евентуалност доводи за придобиване на собствеността
чрез оригинерния способ на давностното владение от страна на двамата ответници
посредством такова, упражнено от наследодателя им А. К. до 1992г., към което след
смъртта му са присъединили и свое такова. Безпредметно е обсъждането на въпросите
дали е било осъществено владение на части на съсобственици, когато
съсобствеността е възникнала от факт, различен от наследяването, или е
упражнявано владение на идеалните части на другите наследници, след като съдът приема,
че ищцата и останалите трима ответници не са придобивали изобщо такова качество
по отношение на спорния имот, а преминаването на правото на собственост върху
него през 1975г. не е било опорочено.
Поради това, щом процесните
имоти нямат характер на наследствени, по отношение на тях между страните не
съществува съсобственост, която да бъде прекратена чрез делба.
Искът по чл. 341 от ГПК, като неоснователен, следва да бъде отхвърлен.
Тук следва да се отбележи,
че ответниците Ж.Д.К. и П.А.П. противопоставят общо свое изключително право на
собственост, чийто произход свързват с наследяване от прекия си наследодател – А.
К., с което отблъскват претенцията на ищцата и останалите ответници –
наследници на общия наследодател П.К., и е без значение по отношение на
настоящия спор извършеното с н.а. № 93, т. VІІІ, д. 2833/06.10.1992г. дарение
от страна на А. К. на УПИ ІV-1004 в кв. 121, ведно с постройките в полза на
съпругата му Ж.Д.К.. Поради това не следва да се коментира и направеното от
ищцата аналогично оспорване на нотариалния акт като несъществуващ.
Напълно ирелевантни са, с
оглед приетото по-горе от съда, валидността на тази сделка, правните й
последици и факта на осиновяване на ответника П.А.П. от А. П.К. преди брака му
с ответницата Ж.Д.К., тъй като те касаят отношенията само между вторите двама
ответници и не рефлектират върху разглеждания спор. За целите на същия е
достатъчно да се докаже правопрепятстващия правото на делба факт, което е
успешно сторено.
В този смисъл се явява
неоснователен и инцидентният установителен иск по чл. 76 от ЗН.
Тази норма касае такива разпоредителни актове, които произвеждат
действие при извършването им, приживе на лицето, което ги извършва. Тя
предвижда, че „актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени
предмети са недействителни, ако тия предмети не се падат в негов дял при
делбата.“ Този иск е предявен в релация с твърдението на ищцата, че
покупко-продажба няма и наследодателят на вторите двама ответници - А. К., не е
закупил имота, а го е наследил в законовата си квота след смъртта на общия
наследодател П.К. през 1978г. и поради това извършеният дарствен акт през
1992г. попада под санкцията на разпоредбата на чл. 76 от ЗН. След като се
доказа, че при откриване на наследството на П.К. през 1978г. процесният имот не
е бил в патримониума му, то по отношение на него между наследниците му не е
възникнала съсобственост на основание наследяване. Наследникът му А. К. е бил
вече едноличен собственик и правото му да се разпорежда с целия имот не е било
ограничено, поради което върху сделката, обективирана в н.а. № 93, т. VІІІ, д.
2833/06.10.1992г не тежи
недействителността по смисъла на чл. 76 от ЗН спрямо останалите наследници.
Предявеният на основание
чл. 76 от ЗН ИУИ също следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
В обобщение въззивният съд
счита, че двете въззивни жалби, като неоснователни, следва да се оставят без
уважение, а атакуваното решение – да се потвърди.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски следва да се възложи на въззивниците М.К.В., П. Й.К. и Й.К.П., които следва да понесат своите
както са направени и заплатят тези на въззиваемите Ж.Д.К. и П.А.П. в размер на 300 лв. за тази инстанция.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
първоинстанционно решение № 986/06.11.2017г. по гр.д. № 2821/15г. на СлРС като
ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА М.К.В., Й.К.П. и П. Й.К. да заплатят на Ж.Д.К. и П.А.П. направените разноски по делото за
въззивната инстанция в размер на 300 лв.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: