Номер 30509.09.2020 г.Град
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – СливенПърви въззивен граждански състав
На 09.09.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Ц. Сандулов
Юлиана И. Толева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело №
20202200500481 по описа за 2020 година
Производството е въззивно и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение
№ 620/02.07.2020г. по гр.д. № 2329/19г. на СлРС, с което е признато за
установено между страните, че М. К. М. дължи на „Теленор България”
ЕАД, гр.София сумата 1 813, 20 лв., за която е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение № 604/15.02.2019г. по ч.гр.д. № 831/19г.,
заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на
заявлението на 13.02.2019г до окончателното изплащане и е осъден
ответникът да заплати на ищеца 1 311, 02 лв. разноски по заповедното и
исковото производство.
Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство,
обжалва изцяло цитираното решение на СлРС чрез особен процесуален
представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК, като твърди, че то е
незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено в противоречие
със събраните доказателства. Заявява, че не са представени доказателства
за ползването на услугите, посочени в договорите за молибни услуги.
Представените фактури не били достатъчни в тази насока. Освен това
въззивникът твърди, че договорите за мобилна услуга и лизинг са сключени
при предварително определени условия от ищеца и ответникът не е имал
възможност да им влияе, те съдържат неравноправни клаузи и са нищожни
1
съгласно чл. 143 т. 5 и чл. 136 ал. 2 от ЗЗП. На последно място въззивникът
се оплаква, че клаузата за нейстойка също е нищожна като противоречаща
на добрите нрави, тъй като води до неоснователно обогатяване на
мобилния оператор, понеже той ще получи имуществена облага по
прекратения договор в същия размер, какъвто би получил ако договорът не
беше прекратен, но без да предоставя ползването на услугите.
С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло като
неправилно атакуваното решение и постанови ново, с което отхвърли
предявените искове като неоснователни.
Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на
производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и иска
потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Развива подробни доводи, с които последователно оборва всички релевирани
с въззивната жалба оплаквания, заявява, че представените доказателства
са годни и установяващи твърденията му, въз основа на направен подробен
анализ на същите. Поради това моли въззивната жалба да бъде оставена
без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски за тази инстанция.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални
искания за въззивната фаза на производството.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се
явява особен процесуален представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК, който
поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и иска отмяна на
обжалваното решение на НзРС и постановяване на ново, с което исковете
бъдат отхвърлени.
В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон, подадено е писмено становище от
2
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
оспорва въззивната жалба, поддържа отговора, иска потвърждаване на
атакувания съдебен акт, претендира разноски за тази инстанция,
представя списък, включен в становището.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението,
е правилна, поради което препраща мотивите си към нея. Освен това
споделя и правните му изводи, които са обосновани и намират опора в
материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Предявеният установителен иск има за предмет установяване на
парично задължение на ответника към ищеца, чийто размер и основание
следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Ищецът претендира, че му се дължи сумата
1 813, 20 лв., представляваща сбор от конкретно описани по размер
задължения за неплатени абонаметни такси и използвани услуги по договори
за мобилни услуги за предпочетени номера, лизингови вноски за предпочетени
номера по сключени договори за лизинг и неустойка по договори за мобилни
услуги за предпочетени номера, заедно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, и 396, 26
3
лв. разноски по заповедното производство.
Въззивният съд счита, че е извън всякакво съмнение, че между
страните са били сключени три договора за предоставяне на мобилни услуги
и три договора за лизинг към тях. Правата и задълженията по договорите
са описани в тях, както и в общите условия на мобилния оператор по
договора за мобилни телефонни услуги и по договора за лизинг, с които
ответникът е бил запознат, подписал се е за това и те са станали
неразделна част от съглашенията.
Неоснователно е първото оплакване на въззивника – че липсвало
доказателство за предоставянето на услугите. В представените като
писмени доказателствени средства фактури е описано потреблението за
периода по вид, количество, стойност. Те не са оспорени своевременно и
съдът приема, че не е оборена материалната им доказателствена сила.
Правата и задълженията на всяка от страните произтича от договорната
връзка, чието валидно съществуване съдът приема за непререкаемо
доказано, тъй като представените диспозитивни писмени документи,
носещи подписите на страните, не са оспорени относно тяхната
автентичност. В съдържанието на последните е отбелязано и, че те са
получени от лицето и с подписа си то е удостоверило верността на това
изявление. Неоснователно е и възражението, че представените фактури
носели подписа само на ищеца – тези счетоводни документи не
представляват по правния си характер нито договор, нито разписка и не е
необходимо да са подписани от задълженото с тях лице, тъй като те само
констатират неговото задължение, а не го създават. Както бе посочено –
в тях подробно е отразена разбираема информация относно клиента,
услугата, периода, количеството, единичната цена и общата стойност,
които кореспондират с уговореното в договорите.
Ищецът не разполага с друг вид доказателствени средства за
същите обстоятелства, които да имат по-голяма доказателствена
тежест. Представените от него писмени документи са годни и допустими
такива, и макар да са съставени от дружеството, това е извършено по
законоустановен ред, поради което те служат за доказване на твърдените
от него факти. Ето защо съдът ги цени сами по себе си, като носители на
4
информация относно правнозначимите факти. С оглед това въззивният съд
счита, че начисляването е точно и е отразено надлежно в представените
заверени копия от издадените фактури за периода.
Не са налице неравноправни по смисъла на чл. 146 от ЗЗП клаузи в
договорите от гледна точка на предварителното им изготвяне.
Действително договорите, представени от заявителя, очевидно имат общ,
типов характер и не са индивидуално съставени – с оглед личността на
клиента или с оглед някакви индивидуални особености. Това обаче не води
автоматично до заключението за неравноправност, доколкото видът и
характерът на предоставяните услуги по начало са еднакви за всички
потребители, не се касае за някакви индивидуално определени вещи или
услуги със специфики, изключващи идентичност, прилика и сходство с тези,
предоставяни на други ползватели. По никакъв начин не може да се счете
автоматично, че потребителят не е разполагал с възможност да влияе на
съдържанието на съглашенията, още повече, че е видно, че отделни
съществени уговорки имат гъвкава формулировка, допълнително са вписани
в съответните полета, което сочи, че са съобразени с конкретните
желания на клиента.
Оплакването, свързано с нищожност на клаузата за неустойка, а
оттам – и за недължимост на същата, също е неоснователно. Уговорената
неустойка е свързана с неизпълнението на договорните задължения и има за
предназначение да мотивира страната да престира редовно, както и в
противен случай - да обезщети доставчика на услугата. Начинът на
формиране размера на обезщетението за вредата от неизпълнението,
която да не се доказва самостоятелно, е уговорен като сбор от
оставащите абонаментни такси. Дори да се приеме, че така уговорен, той е
прекомерен /тъй като зависи от дължината на периода, който би се
формирал при осъществяване на предпоставката – предсрочно
прекратяване на договора/ - то в такъв случай съдът може да намали
размера на неустойката, без това да повлече нищожност на цялата
неустоечна уговорка. Така обезщетение в размер на три месечни вноски не се
явява прекомерно, а в случая е видно, че именно в такъв размер се
претендира неустойката.
5
Някакви други правоизключващи, правопогасяващи или
правопрепятстващи възражения, включително за извършени плащания,
ответната страна не е правила нито с отговора на исковата молба, нито с
въззивната жалба, поради което настоящият състав счита, че всички
описани в заявлението, съответно – в исковата молба суми, се дължат в
пълния заявен размер, съответстващ на този, за който е издадена
заповедта за изпълнение, заедно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва.
Така установителните искове се явяват изцяло основателни и
доказани, както и по отношение на дължимостта на сумата,
представляваща направени разноски по заповедното производство в размер
на 396, 26лв., поради което следва да бъдат изцяло уважени.
Ето защо, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат,
въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава, а
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, включително
относно разноските.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази
инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе
своите, както са направени, и заплати тези на въззиваемата страна в
размер на 100 лв. за особен представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК. Не са
представени надлежни доказателства относно други, действително
направени от страната разноски във въззивното производство, поради
което такива не следва да бъдат присъждани. Разноските по заповедното и
първоинстанционното исково производдство са присъдени с решението на
СлРС.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 620/02.07.2020г. по
гр.д. № 2329/19г. на СлРС.
6
ОСЪЖДА М. К. М. да заплати „Теленор България” ЕАД, гр.София
направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 100
лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7