гр. София, 07.03.2023 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове: Михаил Малчев
Калина Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело № 11964 по описа за 2020 година
Производството
е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 172485 от 10.08.2020 г.,
постановено по гр. д. № 51720/2018 г. на Софийски районен съд, 125-ти състав, е
прието за установено, че А.Д.М. с ЕГН:********** дължи на кредитора „Т.Б.“ ЕАД,
ЕИК ******, сумата 38,52 лева по фактура № **********/01.07.2015г. , ведно със законна
лихва от 12.12.2017 г. до изплащане на вземането, за която сума по гр. д. №
86760/2017 г. на СРС, 125- ти състав е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, като са отхвърлени предявените от „Т.Б.“ ЕАД искове за признаване на вземане по
издадената заповед за изпълнение за сумата от 1418,32 лева по фактура №
**********/01.09.2015 г., от която сумата 870,33 лева неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за услуги, съгласно чл.3.3 от сертификат за пакетни
услуги от 10.06.2015 г. и сумата 562,98
лева - предсрочно изискуем остатък за лизингови вноски на мобилен апарат „Леново“.
Предмет на настоящото въззивно производство е отхвърлителната част от съдебното
решение, с която отхвърлен иска за сумата 562,98 лева - предсрочно изискуем
остатък за лизингови вноски на мобилен апарат „Леново“, която сума е част от
дължимата такава по фактура № **********/01.09.2015 г. В останалата част
решението на районния съд не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
е обжалвано единствено в тази неизгодната отхвърлителна част за сумата от 562,98
лева от ищеца в първоинстанционното производство - „Т.Б.“ ЕАД, действащ чрез процесуалния си
представител. Изложените доводи във въззивната жалба са за неправилност на
решението в обжалваната част. Поддържа се, че въз основа на неправилна
преценка, районният съд е необосновано е заключил, че клаузите, обуславящи
дължимостта на всички непогасени лизингови вноски за мобилен апарат при
предсрочно прекратяване на договора, са неравноправни. Излагат се подробни
съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Моли се в тази
част решението да бъде отменено, като предявеният иск за сумата от 562,98 лв.,
представляваща предсрочно изискуем остатък за лизингови вноски на мобилен
апарат „Леново“, бъде уважен изцяло и да се присъдят сторените пред въззивната
инстанция съдебни разноски.
Ответникът
по въззивната жалба - А.Д.М., действащ чрез процесуалния си представител, е депозирал
в законовоустановения срок отговор на въззивна жалба. В него се излагат
съображения за правилност и законосъобразност на решението на районния съд в
обжалваната част.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с
мотивите на решението.
При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във
въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при
приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално
правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
В
случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се
установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни
норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи,
основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение в обжалваната част въззивният съд
намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да постанови съдебното решение в
обжалваната част, първоинстанционният съд е съобразил, че процесната сума се
претендира като неустойка за неизпълнение на договора за лизинг на мобилния
апарат „Леново“, чийто размер е формиран от сбора на неизплатените лизингови
вноски за мобилен апарат към момента на издаването на фактурата - фактура №
**********/01.09.2015 г. Районният съд е заключил, че такава неустойка,
предвидена в Общите условия (ОУ) към договора за лизинг, че ищецът има право
при едностранно прекратяване на договора за лизинг по вина на потребителя, да
претендира размера на всички вноски до края на срока на договора, е нищожна
като неравноправна клауза, защото задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка
съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП и позволява на търговеца да задържи сума, получена
за престация, която не е извършил, когато сам прекрати договора съгласно чл. 143,
т. 6, предложение 2 ЗЗП.
Изложените правни аргументи от районния
съд, въз основа на които е отхвърлил иска за сумата от 562,98 лева,
представляваща предсрочно изискуема цена по лизинговия договор, са
законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона и след анализ
на събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав счита, че
постановеното решение е правилно и следва да се потвърди в обжалваната част.
Неоснователни са възраженията на
въззивника за неправилна преценка на районния съд за неравноправността на
процесната клауза, предвидена в чл. 12, ал. 1 от УО към процесния договор за
лизинг на мобилен телефон. С оглед предмета, страните, правата и задълженията
процесният договор е потребителски. В чл. 143 ЗЗП е дадено определение на
понятието "неравноправна клауза" в договор с потребител. Там изрично
е посочено, че за такава се счита всяка уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, а различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно
изброени в 19 точки на разпоредбата. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея
2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при
общи условия. Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която
е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.
Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи,
които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директива 93/13/ЕИО
не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително
и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза
са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата
към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е
договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от
договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената
тежест да установи този факт. Тълкувайки съдържанието на чл. 12, ал. 1 от УО
към процесния договор за лизинг на мобилен телефон, на който се позовава
мобилният оператор, за да начисли процесната сума от 562,98 лева, въззивният
съд също установява нейната неравноправност съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП. Тази
разпоредба предвижда заплащане от страна на потребителя на месечни вноски, без същият
да ползва лизинговата вещ до края на срока на договора. По този начин се задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка / чл. 143, т. 5 ЗЗП/ и се позволява на
търговеца да задържи сума, получена за престация, която не е извършил, когато
сам прекрати договора / чл. 143, т. 6, предложение 2 ЗЗП/. Като резултат от
приложението на процесната неравноправна клауза въззивникът може да получи
обезщетение за неизпълнение два пъти - за невърнато устройство, каквото има
право по договора за лизинг и
едновременно с него за неплащане на
вноските за ползването. Ето защо несъстоятелни са доводите във въззивната
жалбата за необоснованост на извода на районния съд за неравноправност на
процесната клауза. Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че преценката
на районния съд за нейната неравноправност е правилна и следва да бъде
споделена.
Крайните изводи на двете съдебни
инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1,
изр. 1, пр. 1 ГПК следва да се потвърди в обжалваната отхвърлителна част за сумата от 562,98
лева - предсрочно изискуем остатък за лизингови вноски на мобилен апарат
„Леново“.
Въззиваемият на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК има право на съдебни разноски за въззивната
инстанция, но доколкото присъждането на такива не е поискано, то съдът не
следва да се произнася по този въпрос.
Воден
от изложеното, съдът
ПОТВЪРЖДАВА
в обжалваната част решение № 172485 от 10.08.2020 г., постановено по гр. д. №
51720/2018 г. на Софийски районен съд, 125-ти състав.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател:_______________________
Членове:
1.
2.