№ 567
гр. София , 31.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на двадесет и шести март, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов
Светлин Михайлов
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Теодора Кръстева Въззивно търговско дело №
20201001002641 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ЗД „ДаллБогг: Живот и Здраве“АД
срещу решение № 260 230 от 28.10.2020 г. по т.д. № 180/2020 г. на Софийския
градски съд, VI т.о., 8 състав, с което, по иск с правно основание чл. 520 от КЗ
жалбоподателят е осъден да заплати на Гаранционния фонд сумата от
367 111, 50 лв., представляваща незаплатена вноска по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“, дължима за м. октомври 2019 г.,
ведно със законна лихва върху нея от 27.01.2020 г. до окончателното
изплащане, а по иск с правно основание чл.86 ЗЗД - сумата от 4 894, 82 лв. -
лихва за забава за периода от 11.12.2019 г. до 27.01.2020 г. вкл., както и на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК - направените по водене на делото разноски в
размер на 15 830, 25 лв.
В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд правилно е приел, че
физическото лице - посочено като страна - застраховано лице по един от
процесните застрахователни договори, както и физическото лице – законен
представители на търговското дружество, посочено като автор на
1
изявлението, направено от името на същото дружество, са починали преди
датата на съставяне на застрахователните полици, а оттам, че сключения с
физическото лице договор е нищожен поради липса на съгласие (чл. 26, ал. 2,
предл. второ от ЗЗД). Според жалбоподателя e правилно и становището на
съда, че по тези застрахователни договори застрахователят е извършил
погашения на задълженията на Гаранционния фонд към НББАЗ, произтичащи
от разпоредбата на чл. 519, ал. 1, т. 1, предл. второ от КЗ от 2016 г., респ. на
чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ (отм.). Оспорено е обаче становището на
първоинстанционния съд, че сключването на застрахователни договори, по
които страна и застраховано лице е дружеството и „Адика ВД“ ЕООД, след
като е настъпила смъртта на неговия управител и едноличен собственик на
капитала, представлява хипотеза на извършване на действия без
представителна власт, а не такава на липса на съгласие, откъдето е направил
неправилния извод, че те не са нищожни. Изложено е, че съдът не е съобразил
императивната норма на чл. 157, ал. 1 от ТЗ, според която дружеството, чийто
капитал се притежава от едно физическо лице, какъвто е настоящият случай,
се прекратява със смъртта му, ако не е предвидено друго или наследниците не
поискат да продължат дейността, като прекратяването настъпва по силата на
закона с факта на смъртта. Поддържа се, че макар и при запазена
персонификация, с прекратяването им на това основание, дружествата могат
да придобиват единствено права и задължения, обслужващи ликвидацията,
която цели удовлетворяване на кредиторите и заличаване на дружеството.
Посочено е, че ликвидаторът представлява дружеството единствено във
връзка с изпълнение на вече възникнали задължения, събиране на вземания и
осребряване на имущества, поради което не може да потвърждава действия,
извършени от името на дружеството през периода до пристъпване към
ликвидация, както и такива, които са извършени след прекратяване на
дружеството по силата на закона, поради смърт на едноличния собственик.
Затова се поддържа, че невъзможността за потвърждаване на такива действия
обуславя извод за изначалната им и абсолютна недействителност по чл. 26,
ал. 2, предл. 2 от ЗЗД, поради липса на съгласие, без възможност за саниране,
а не за висяща недействителност, която може да бъде санирана, чрез
потвърждаване. Оспорено е и разбирането на състава на първоинстанционния
съд, че в полза на застрахователя - ответник не са възникнали вземания по чл.
499 от КЗ към Гаранционния фонд за възстановяване на заплатените
2
обезщетения, тъй като нормата изисква плащането да е извършено, след като
при уреждане на претенцията е възникнал спор между фонда и застрахователя
относно това кой трябва да обезщети увреденото лице. Наведен е довод, че
наличието на такъв спор е обвързано единствено със задължението на
застрахователя да плати застрахователното обезщетение, преди да е разрешен
въпросът кое е задълженото за плащането лице, което е предвидено в интерес
на увредените лица, с оглед възможността да получат своевременно
обезщетение за вредите от застрахователното събитие при безспорност на
правото им да получат такова, без да изчакват извънсъдебното или съдебното
разрешаване на спора относно задълженото за заплащането му лице, а не като
предпоставка за възникване на вземането на застрахователя към фонда, както
е приел съдът, постановил обжалваното решение. Затова се поддържа, че
наличието на такъв спор не е елемент от фактическия състав, от който
възниква вземането на застрахователя по чл. 499, ал. 4 и ал. 5 от КЗ,
включително и поради това, че такъв може да възникне впоследствие, след
уреждане на претенциите, тъй като застрахователят е узнал, че обезщетението
е заплатено за погасяване на чужд дълг след извършеното плащане. Наведен е
и довод, че когато плащането на НББАЗ, равнозначно на изплащане на
обезщетение на увреденото лице, е извършено чрез едностранно усвояване от
страна на бюрото на банковата гаранция, дадена от застрахователя, „не се
стига до разискване чие е задължението“, респ. до формалното възникване на
спор, поради което не може да се приеме, че при такова плащане на
обезщетение, без съгласието на застрахователя, за последния не възниква
вземане спрямо действителния длъжник за връщане на платеното. Поддържа
се, че по делото са установени активните по компенсацията вземания по чл.
499 от КЗ към Гаранционен фонд, в размер на главницата от 348 201.80 лева и
законна лихва в размер на 27 024.36 лева, поради което е формулирано искане
за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с което
предявените от Гаранционния фонд искове да бъдат отхвърлени, поради
погасяването им чрез прихващане с насрещните вземания на жалбоподателя в
споменатия размер. Жалбоподателят претендира присъждане на направените
по делото разноски.
Въззиваемият Гаранционен фонд оспорва въззивната жалба.
В писмения отговор, депозиран по реда на чл.263, ал.1 от ГПК, се
3
твърди, че първоинстанционният съд правилно е приел, че доколкото
търговците-юридически лица извършват правни действия чрез органните си
представители или упълномощени от тях лица, когато изявлението /за
сключване на договора/ не изхожда от такива субекти, е налице действие,
/извършено от тяхно име/ без представителна власт, по отношение на което е
приложима нормата на чл. 301 от ТЗ, а не нищожност, поради липса на
съгласие. Поддържа се, че е в този случай е ирелевантно дали изявлението,
материализирано в документа, принадлежи на лицето, отразено като негов
автор, но то действа без пълномощно или при превишаване пределите на
овластяването, или изразената воля не изхожда от законния или
упълномощен представител, отразени в документа, а от неустановено трето
лице, при констатирана неавтентичност на документа. Затова с позоваване на
т. 2б от ТРОСТК № 1/7.03.2019 г. по тълк.д.№ 1/2018 г. се твърди, че в този
случай застрахователят не е легитимиран да се позове на недействителността
на сделката, а периодът на липса на законен представител има значение само
за момента на потвърждаване на действията, осъществени без представителна
власт, но не и за приложимостта на посочената норма. Инвокирано е и
възражение срещу твърдяната нищожност на договорите, с позоваване на чл.
293, ал. 3 от ТЗ, с довода, че неспазването на законоустановената форма за
действителност на търговската сделка не води автоматично до нейната
нищожност, а изисква оспорване на действителността на изявлението за
нейното сключване. Поддържа се, че нищожността на част от договорите и
извършеното от ответника погашение на задължението на Гаранционния фонд
към НББАЗ по чл. 519, ал. 1, т. 1, предл. второ от КЗ от 2016 г. и съответно по
чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ (отм.) само по себе си не поражда в полза на
застрахователя вземане по чл. 499 от КЗ, тъй като нормата изрично изисква
плащането да е извършено след възникнал в хода на уреждане на претенцията
спор между фонда и застрахователя, какъвто в случая не е възникнал.
Въззиваемият моли въззивния съд, да потвърди обжалваното решение и
да му присъди направените във въззивното производството разноски.
Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, във връзка с
доказателствата по делото, съобразно чл. 235 от ГПК, във връзка с чл. 273 от
ГПК, приема следното:
4
Въззивната жалба е подадена в процесуално - преклузивния срок по чл.
259, ал.1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт и от надлежно
легитимирана страна с правен интерес от обжалването, поради което е
процесуално допустима.
Според чл. 520, ал. 1 от КЗ, всички застрахователи със седалище в
Република България и застрахователите от трета държава, регистрирали клон
по Търговския закон в Република България, предлагащи задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и/или
задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците, или застраховка по
раздел I от приложение № 1, са длъжни да правят вноски в Гаранционния
фонд в размер и по начин, определени съгласно този кодекс. Съгласно чл.
555, ал. 1 от КЗ, Комисията по предложение на съвета на Гаранционния фонд
или по своя инициатива определя с решение размера на вноските по чл. 554,
т. 1 и срока за тяхното извършване, които се заплащат от застраховащия
заедно със застрахователната премия или първата вноска от нея и се посочва
на отделен ред в застрахователната полица. С решение № 100 – ГФ от
24.01.2019 г. Комисията по финансов надзор е определила вноската на
застрахователите, предлагащи в Република България задължителна
застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по чл. 461, т. 1 от
Кодекса за застраховането в размер на 10.50 лева за всяко отделно моторно
превозно средство, за отговорността във връзка с чието използване е
сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите (включително гранична застраховка „Гражданска
отговорност” на автомобилистите) - т. 1.1., както и размера на вноската на
застрахователите, предлагащи задължителна застраховка „Злополука” на
пътниците в средствата за обществен превоз по чл. 461, т. 2 от Кодекса за
застраховането на 0,15 лева за всяко място, без мястото на водача, за което е
сключена задължителна застраховка (т. 2). В т. 3 от същото решение, е
определен срок за превеждане на вноските по сметка на Гаранционен фонд, а
именно - ежемесечно до 10-то число на втория месец след месеца на
сключването на застраховките, като е установено задължение на
застрахователите да събират и внасят пълния размер на вноските по т. 1 или т.
2 в този срок, независимо от разсрочено плащане на премията, когато такова е
предвидено в застрахователния договор.
5
С писмо вх. № 07 - 30 – 21 – 53/10.12.2019 г. ЗД „ДаллБогг: Живот и
Здраве“АД е направило изявление за извънсъдебно прихващане на
задължението си по чл. 521, ал. 1, т. 1 от КЗ за извършване на вноска за м.
октомври 2019 г., с насрещното си вземане към Гаранционния фонд по чл.
499, ал. 5 от КЗ в размер на 367 136, 49 лв. за възстановяване на недължимо
платените обезщетения на пострадалите от пътнотранспортни произшествия,
предизвикани с незастраховани моторни превозни средства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, който регламентира т.нар. „ограничен
въззив“, извън задължението за служебно произнасяне по валидността на
решението и по допустимостта - в обжалваната му част, по останалите
въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Не се спори между страните по делото, че дължимата от ЗД „ДаллБогг:
Живот и Здраве“АД на Гаранционния фонд вноска за незастраховани моторни
превозни средства по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за
м. октомври на 2019 г., определена съобразно чл. 520, ал. 1, във връзка с чл.
554, т. 1 и чл. 555, ал. 1 от КЗ, падежът на задължението за заплащане на
която е до 10.12.2019 г., възлиза на 367 111, 50 лв. Не е оспорен и размерът на
законната лихва за периода от 11.12.2019 г. до 27.01.2020 г. от 4 894, лв.,
предмет на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Спорен между страните е въпросът относно възникването на активните
по компенсацията вземания на ЗД „ДаллБогг: Живот и Здраве“АД в каквато
насока са инвокираните в жалбата доводи.
В заключението на назначената в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза по данни от проверката, извършена в
счетоводството на ЗД „ДаллБогг: Живот и Здраве“АД е установено, че по
всяка от описаните в приложението към отговора щети застрахователното
дружество е извършено плащане в общ размер на 346 591. 72 лв. В таблица е
посочена оригиналната валута и левовата равностойност на всяко плащане,
извършено по образуваните преписки по щети, по всяка отделна полица,
както следва:
І. По полица, сключена с И. С. В., с ЕГН **********, починала на
31.10.2013 г.: полица № BG/30/116002959929 от 18.11.2016 г., по щета №
6
0802-005645/2017-02 на 29.01.2019 г. – 744, 47 лв. и по щета № 0802 –
005645/2017-03 на 13.09.2019 г. - 5 547, 78 лв.;
ІІ. По застрахователните отношения с „Адика ВД” ЕООД, с управител
Е. М. К., починал на 29.03.2015 г.: 1) полица № BG/30/115003192850 от
29.12.2015 г. по щета № 0802-005325/2017-03 на 01.07.2019 г. - сумата от
292 034, 74 лв. 2 ) полица № BG/30/11600383974 от 21.01.2016 по щета №
3К00001859-404-05 на 14.05.2018 г.- 48 269,73 лв.
Според заключението, законната лихва, изчислена върху всяко отделно
плащане по номера на всяка щета, за периода от съответната дата на плащане
до 10.12.2019 г. включително, възлиза в общ размер на 17 638,80 лв., посочен
в колона 10 от таблици Б в приложение № 1 към заключението, а законната
върху всяко отделно плащане на ДДС (посочено в колона 5 на същата
таблица), за периода от съответната дата на плащане до 10.12.2018 г.
включително, е в общ размер на 1610.08 лева. (колона 5).
По делото е безспорно, а това се установява и от представените по
делото справки от НБД „Население“, че физическите лица И. С. В. и Е. М. К.
са починали преди сключването на застрахователните договори,
обективирани в процесните застрахователни полици.
Съгласно чл. 519, ал. 1, т. 1 от КЗ, Гаранционният фонд извършва
плащания в полза на увредените лица за вреди, причинени от моторно
превозно средство, на което виновният водач няма сключена валидна
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
или когато няма сключена задължителна застраховка „Злополука“ на
пътниците. Нормата на чл. 499, ал. 5 от КЗ задължава застрахователя на
гражданската отговорност на делинквента, причинил настъпването на
застрахователно събитие извън територията на Република България, за
обезщетяване на вредите от което бюрото по чл. 506 от КЗ - в случая НББАЗ е
извършило плащане по реда на вътрешните правила на Съвета на бюрата, да
възстанови на бюрото платените от него суми, ако в хода на уреждане на
претенцията между него и Гаранционния фонд е възникнал спор относно това
кой трябва да обезщети увреденото лице. В този случай, ако впоследствие
бъде установено, че отговорността е на Гаранционния фонд, той възстановява
на застрахователя сумата, платена от бюрото, заедно със законната лихва от
7
датата на плащането. Тезата на жалбоподателя е, че поради нищожността на
договорите за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“,
сключени със споменатите физически и юридически лица, той е изпълнил
чуждо задължение – това на Гаранционния фонд по чл. 519, ал. 1, т. 1 от КЗ,
да обезщети увредените лица за вреди, причинени от моторно превозно
средство, чийто водач няма сключена валидна задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите или „Злополука“ на
пътниците. Твърди се нищожност поради липсата на съгласие, по смисъла на
чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД, на застрахователните договори, сключени с
посоченото в отговора на исковата молба физическо лице, поради това, че то
е починало преди датата на издаване на застрахователната полица, а на тези,
сключени с търговското дружество - поради прекратяването на дружеството
по право, на основание чл. 157, ал. 1 от ТЗ, със смъртта на физическото лице –
управител и едноличен собственик на капитала им, настъпила преди издаване
на застрахователните полици.
Дефинитивно липсата на съгласие като основание за нищожност по
смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД, е налице при външно
обективирана воля на страната по договора, която е опорочена, защото
волеизявлението е направено при условията на т. нар. „съзнавана липса на
съгласие“ - със съзнанието, че то не отразява действителната воля
(изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега,
като учебен пример и др.) или при несъзнавана такава, когато страната
изначално не е в състояние да формира правно валидна воля (волеизявление,
което е направено от недееспособно лице). Липса на съгласие е налице и
когато страните не са постигнали такова по съществените елементи на
договора, включително и в хипотезата на т. нар. „скрито несъгласие“, (форма
на несъзнавана липса на съгласие), при което въпреки формалното покриване
на насрещните волеизявления е налице съдържателно несъответствие между
действителната воля на всяка от тях. Основанието за нищожност по чл. 26, ал.
2, предл. второ от ЗЗД предпоставя наличието на външно обективирано
волеизявление, което е направено от страната, от която изхожда, защото само
в този случай са мислими двете форми на липса на съгласие - съзнавана и
несъзнавана, които се основават на разминаването между изразената и
действителната воля на страната, независимо дали страната има
8
субективнопсихическата представа за това несъответствие). Извън
приложното поле на нищожността поради липса на съгласие са случаите, при
които изобщо липсва волеизявление на една от страните по договора или
когато въобще не е налице насрещна страна, която да е могла да направи
такова волеизявление и в чиято правна сфера договорът да породи присъщите
си правни последици. В този случай изобщо липсва договор, а не е нищожен
поради липсата на съгласие.
По делото е установено, а това е и безспорно между страните по него,
че физическото лице, посочено като застрахована страна в едната от
процесните полици, е починало преди нейното издаване, на 31.10.2013 г. С
настъпване на смъртта, физическото лице загубва както своята
правоспособност, разбирана като способност да бъде носител на права и
задължения, така и своята дееспособност - признатото и гарантирано от
закона качество със свои правомерни действия да предизвиква правни
последици, изразяващи се във възникване, изменение, погасяване или
прекратяване на субективни граждански права и задължения. Ето защо по
този договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, по който застрахованото физическо лице е починало към
датата на сключването му не е възникнало застрахователно правоотношение,
от което да произтича задължение на застрахователя да обезщети вредите от
настъпване на застрахователното събитие, доколкото изобщо липсва
насрещен субект на правоотношението, който може да направи волеизявление
за неговото сключване и в чиято правна сфера той да породи правните си
последици. Налице е изначална недействителност, която не може да бъде
санирана, чрез потвърждаване от страна на наследниците на физическото
лице, тъй като страна по договора е починало към датата на сключването му
лице, което като неправоспособно не може да бъде носител на права и
задължения.
Доколкото договора за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, не е подписан от застрахованата страна, то според мотивите
към т. 2.а. от ТРОСГТК № 5/12.12.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. липса на
съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД, като основание за
нищожност на застрахователния договор „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, не е налице в хипотезата на неположен подпис на някоя от
9
страните, поради което и не настъпват правните последици на този вид
недействителност. Прието е, че формалното отсъствие на подпис в
застрахователната полица, като несъобразено с императивното изискване за
форма на застрахователния договор за застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите, установено с чл. 344, ал. 1 от КЗ, може да обективира и
липсата на съгласие за неговото сключване, но характерът на този договор на
абсолютна търговска сделка и разпоредбата на чл. 343, ал. 2 от КЗ дават
основание да се приеме, че в сочената хипотеза е приложимо общото правило
на чл. 293, ал. 4 от ТЗ. Същевременно, е налице трайна практика на ВКС, че с
оглед нормата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, липсата на подпис на застрахования не
води до нищожност на застрахователния договор, поради неспазване на
предвидената от закона форма - чл. 344, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 26, ал. 2,
предл. трето от ЗЗД, ако от поведението на застрахователя може да се
заключи, че той не е оспорвал действителността на изявлението, напр. приел е
заплатената му застрахователна премия, осчетоводил е застрахователната
полица и е изпратил данните от нея в Информационния център към
Гаранционния фонд (в този см. Решение № 115 от 23.07.2013 г., постановено
по т. д. № 348/2012 г., Т. К., І т. о. на ВКС ; Решение № 50 от 25.04.2012 г.,
постановено по т.д. № 95/2011 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС ; Решение № 179 от
27.11.2012 г., постановено по т.д.. № 527/2011 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). В
случая обаче, не става дума за неспазване на предвидената в чл. 344, ал. 1 от
КЗ писмена форма ad validitatem относно волеизявлението на застрахованата
страна, а за невъзможността такова да бъде направено поради липса на правен
субект - насрещна по правоотношението правоспособна страна, в чиято
правна сфера да настъпят правните последици на застрахователния договор.
Противен извод не следва и от нормата на чл. 477, ал. 2 от КЗ, която
очертава широк кръг от застраховани лица, по задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, каквито са освен
собственикът, още и ползвателят и държателят на моторното превозно
средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както
и всяко лице, което извършва фактически действия по управлението или
ползването на моторното превозно средство на законно основание, без да е
необходимо водачът да притежава изрично писмено пълномощно от тези
лица за това. Разпоредбата на чл. 483, ал. 1, т. 1 от КЗ, която установява
10
задължение за сключване на договор за застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите в тежест на всяко лице, което притежава
неспряно от движение моторно превозно средство, регистрирано на
територията на Република България, същевременно изрично предвижда, че
това изискване не забранява и на всяко друго лице, различно от собственика
на моторното превозно средство, да сключи застрахователния договор, като
мълчаливо препраща към кръга на лицата по чл. 477, ал. 2 от КЗ, чиято
гражданска отговорност е покрита от застрахователното правоотношение,
независимо от това кой е сключил застрахователния договор. В тази хипотеза,
договорът е действителен, ако третото лице от кръга на тези, на които законът
признава застрахователен интерес и което е направило волеизявление за
неговото сключване, е посочено в застрахователната полица като
застрахована страна. В случая, в процесната застрахователна полица, като
насрещно по застрахователното правоотношение страна, направила
волеизявление за сключване на обективирания в нея застрахователен договор,
е посочено лице, което субстанциално не съществува като правен субект, тъй
като е починало преди датата на съставянето й, поради което от негово име не
могат да бъдат поемани задължения. Затова това лице не може да сключа
такъв договор нито лично, нито чрез пълномощник, доколкото липсва
насрещна правоспособна страна, в чийто патримониум застрахователното
правоотношение да породи правни последици - задължение на застрахователя
да третите увредени лица при настъпване на застрахователното събитие. Ето
защо, настоящият въззивен състав намира, че застрахователния договор
сключен с И. С. В., няма правни последици, защото е сключен с починало към
датата на съставяне физическо лице, като застрахована страна. По същество
той не обективира договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ и от него не произтича задължение на застрахователя за
заплащане на обезщетение за вредите от настъпване на застрахователно
събитие, респ. за ангажиране на регресната му отговорност пред НББАЗ за
сумите, които бюрото е заплатило при настъпване на застрахователно
събитие в чужбина.
Различно е положението при договорите за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“, обективирани в полиците, в които като
застрахована страна е посочено юридическото лице „Адика ВД”ЕООД, с
11
управител и едноличен собственик Е. М. К., починал преди нейното издаване.
Действително, съгласно чл. 157, ал. 1 от ТЗ, дружеството, в което капиталът
се притежава от едно физическо лице, се прекратява със смъртта му, ако не е
предвидено друго или наследниците не поискат да продължат дейността. С
прекратяването си на това основание едноличното дружество с ограничена
отговорност не загубва автоматично своята правосубектност, докато не бъде
заличено от търговския регистър. Ето защо то е годен носител на права и
задължения, включително и на такива, произтичащи от договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Доколкото
физическото лице - органен представител на дружествата е починало към
датата на издаване на полиците и следователно при подписаните такива,
волеизявлението за сключване на договорите е направено без представителна
власт, настъпването на правните последици на обективираните в тях
застрахователни договори в патримониума на дружеството е обусловено от
потвърждаването им при условията на чл. 301 от ТЗ, но същите не могат да се
квалифицират като нищожни поради липса на съгласие, по смисъла на чл. 26,
ал. 2, предл. второ от ЗЗД. Съдът съобрази също, че съгласно т. 2 от
ТРОСГТК № 5 от 12.12.16 г. и ТРОСТК № 1 от 07.03.2019 г. по тълк. д. №
1/2018 г., на недействителността на застрахователния договор, поради
липсата на представителна власт за сключването му без знанието и волята на
представлявания може да се позове само мнимо представляваната страна, от
чието име е сключен, но не и насрещната по правоотношението страна, вкл. и
в случаите, когато потвърждаването се извършва по реда на чл. 301 от ТЗ,
чрез непротивопоставяне, незабавно след узнаването. Затова
застрахователните договори, сключени с „Адика ВД” ЕООД не са нищожни
по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД, респ. от тях не е възникнало
насрещно вземане на застрахователя към Гаранционния фонд за
възстановяване на сумите, заплатени въз онова на тях за обезщетяване на
вредите от настъпването на застрахователни събития.
Според чл. 499, ал. 4 от КЗ, в случай на застрахователно събитие, за
което има предявена претенция за заплащане на обезщетение пред
застраховател или пред Гаранционния фонд и ако в хода на уреждане на
претенцията възникне спор между Гаранционния фонд и застрахователя,
сключил задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
12
автомобилистите, относно това кой трябва да обезщети увреденото лице,
обезщетението се заплаща от застрахователя. Ако впоследствие бъде
установено, че отговорността е на Гаранционния фонд, той възстановява на
застрахователя сумата, платена на увреденото лице, заедно със законната
лихва от датата на плащането. Аналогична е хипотезата, уредена в чл. 499, ал.
5 от КЗ, когато застрахователното събитие е настъпило извън територията на
Република България. В този случай, ако в хода на уреждане на претенцията
възникне спор между Гаранционния фонд по чл. 518 и застрахователя,
сключил задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, относно това кой трябва да обезщети увреденото лице и
бюрото по чл. 506 е извършило плащане по реда на вътрешните правила на
Съвета на бюрата, застрахователят възстановява на бюрото платените от него
суми. Според същата алинея, ако впоследствие бъде установено, че
отговорността е на Гаранционния фонд, той възстановява на застрахователя
сумата, платена от бюрото, заедно със законната лихва от датата на
плащането. От цитираните норми е видно, че предпоставка за възникване на
регресната претенция на застрахователя към Гаранционния фонд за
възстановяване на заплатената сума на увреденото лице или на НББАЗ когато
застрахователното събитие е настъпило в чужбина и бюрото е извършило
плащане по щетата, е той да е оспорил собствената си отговорност за
репариране на щетите, с твърдение, че отговорен за заплащане на
обезщетението е Гаранционният фонд по чл. 518 от КЗ. В разпоредбите са
очертани и темпоралните граници, в които отричането от страна на
застрахователя на неговата отговорност представлява релевантно оспорване
по смисъла на чл. 499, ал. 5 от КЗ - то следва да е заявено пред Гаранционния
фонд „в хода на уреждане на претенцията“, т. е. най-късно до датата на
плащането (заявеното пред НББАЗ оспорване е ирелевантно, защото
единствено по отношение на увредения, или на бюрото се проявява
гаранционно- обезпечителният характер на отговорността на застрахователя,
който има установено ex lege задължение за плащане, независимо дали
оспорва наличието на валидно възникнало от полицата застрахователно
правоотношение към датата на настъпване на застрахователното събитие).
Само при наличието на тази предпоставка в полза на застрахователя възниква
вземане към фонда, ако впоследствие се окаже, че оспорването е основателно,
т. е. ако a posteriori бъде установено, че отговорността е на Гаранционния
13
фонд, поради това, че застрахователното правоотношение не е валидно
възникнало, или е било прекратено преди настъпването на застрахователното
събитие. При липсата на такова оспорване, направено в рамките на
релевантния период на „уреждане на щетата“, в полза на застрахователя не
възниква суброгаторно регресно право срещу Гаранционния фонд на
възстановяване на заплатената сума, дори впоследствие да бъде установено,
че фондът отговаря за репарирането при условията на чл. 519, ал. 1, т. 1 от
КЗ, поради причиняване на вредите от моторно превозно средство, на което
виновният водач няма сключена валидна задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите. По делото липсват
доказателства, а не се и твърди такъв спор да е възникнал между
застрахователното дружество и Гаранционния фонд в хода на уреждане на
претенциите, респ. до релевантния момент на плащането на сумите по всяка
от щетите. Застрахователят е заявил насрещните си вземания към
Гаранционния фонд с писмо, с вх.№ 07-30-21-53/ 10.12.2019 г. след като
плащанията на сумите по всяка от щетите вече са били извършени, без
застрахователят да е повдигнал пред фонда спор относно отговорността си за
обезщетяване на вредите по процесните щети. Неоснователен и доводът на
жалбоподателя, че тъй като плащанията са били извършени чрез едностранно
усвояване от страна на НББАЗ на банковата гаранция, дадена от
застрахователя, той не е могъл да оспори валидното възникване на
застрахователни правоотношения от процесните полици, както и че в този
случай „не се стига до разискване на въпроса чие е задължението“, респ. до
формалното възникване на спор. Адресат на оспорването, възникнало в хода
на уреждане на претенцията, по смисъла на чл. 499, ал. 5 от КЗ, не е НББАЗ, в
чиято полза е извършено плащането, вкл. и чрез усвояване на учредена в
негова полза банкова гаранция, а Гаранционният фонд, към когото е насочено
изявлението на застрахователя, че носител на задължението за обезщетяване
на вредите от застрахователното събитие, независимо от издадената
застрахователна полица, е фондът, а не застрахователят, тъй като от нея
изначално не е възникнало валидно застрахователно правоотношение, или то
е било прекратено преди настъпването му. Затова начинът на
удовлетворяване на НББАЗ – чрез активиране на гаранцията, или чрез
извършен от застрахователя пряк трансфер на съответната сума, е
ирелевантен за наличието на такова оспорване като предпоставка за
14
възникване на регресната му реституционна претенция към фонда, ако
впоследствие то се окаже основателно. Предвид факта, че при завеждането на
щетите, за обезщетяване на вреди, причинени с МПС по съответната полица,
индивидуализирана с номер, дата на сключване и насрещна страна -
застраховано по нея лице, съдът намира, че застрахователят е имал
възможност да узнае своевременно за обстоятелствата, които изключват
неговата отговорност, респ., от които произтича отговорността на
Гаранционния фонд и в срока по чл. 499, ал. 4 и 5 от КЗ да повдигне спор за
това пред фонда.
По горните съображения, въззивният съд намира, че в полза на
застрахователя не са възникнали активните по компенсаторното му изявление
насрещни вземания към Гаранционния фонд, съответно за главница и за
мораторна лихва, което обуславя неоснователност на възражението за
съдебно прихващане с предявените от фонда вземания, предмет на иска по
делото.
Предвид изложеното, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изхода на спора пред настоящата инстанция, на Гаранционния
фонд следва да бъдат присъждани разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв.
Водим от горното, съдът,
РЕШИ:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260 230 от 28.10.2020 г. по т.д. №
180/2020 г. на Софийския градски съд, VI т.о., 8 състав.
15
ОСЪЖДА ЗД „ДаллБогг: Живот и Здраве“АД, ЕИК ********* да
заплати на Гаранционен фонд разноски пред САС в размер на 100 лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16