Р Е Ш Е Н И Е № 134
гр.
Пловдив, 09.05.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, смесен търговски състав, в публичното заседание на единадесети
април през две хиляди осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КАТЯ
ПЕНЧЕВА
при участието на
секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното от съдия Костадинова въззивно търг. дело № 424 по описа за 2017 год. и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
чл. 294 от ГПК.
С решение № 66 от 09.07.2014 г., постановено
по т.д. № 140 по описа за 2013 г. на
Хасковския окръжен съд, е признато за установено по отношение на „С.о.” ЕООД, Щ.Я.Щ., „Б.” ООД и на М.Г.Щ. съществуването на вземания на „Ю.Б.” АД, за
които са издадени заповед № 110 от 14.02.2013 год. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от
14.02.2013 год. по ч.гр.д.№ 107 / 2013 г. по описа на Районен съд – Х., произтичащи от договор за банков кредит Продукт „Б.” № *от
16.12.2005 год., сключен между „Б.п.б.” АД и „С.о.” ЕООД – гр.Х., от анекс № 1
от 05.02.2007 год., сключен между „Б.п.б.”
АД – гр.С., „С.о.” ЕООД – гр.Х. и „Б.” ООД – гр.Х., от анекс № 2 от 08.02.2008
год., сключен между „Ю.” АД – гр.С., „С.о.” ЕООД – гр.Х. и „Б.” ООД – гр.Х., от
анекс № 3 от 10.12.2009 год., сключен между „Ю.” АД – гр.С., „С.о.” ЕООД – гр.Х.
и „Б.” ООД – гр.Х., от анекс № 4 от 17.12.2010 год., сключен между „Ю.” АД –
гр.С., „С.о.” ЕООД – гр.Х., „Б.” ООД – гр.Х. и Щ.Я.Щ., подписан и от М.Г.Щ. и
от договор за поръчителство от 17.12.2010 год., сключен между „Ю.” АД – гр.С. и
М.Г.Щ., включващи: 1. вземане за
главница в размер на 129 755.26
лева; 2. вземане за договорна лихва в размер на 11 943.17 лева, дължима за периода 21.05.2012 год. до 11.02.2013 год;
3. вземане за такси в размер на 618.83 лева, дължими за периода 21.05.2012 год. до
08.02.2013 год.; 4. вземане за законна лихва за забава върху главницата,
считано от 13.02.2013 год. до окончателното й изплащане и 5. вземане за
разноски в заповедното производство в размер на 5 094.14 лева.
С решението на ОС –
Х. са осъдени „С.о.” ЕООД, Щ.Я.Щ., „Б.”
ООД и М.Г.Щ. да заплатят на „Ю.Б.” АД
сумата в размер на 4 678.02 - деловодни разноски, от които 2 846.34 лева –
държавна такса, 1 556.68 лева – възнаграждение за адвокат и 275 лева –
възнаграждение за вещо лице.
Така постановеното
решение е обжалвано с въззивна жалба от ответниците Щ.Я.Щ. и М.Г.Щ..
Оплакванията са за неправилност, съществени нарушения на процесуалните правила
и необоснованост. Искането е за отмяна на обжалваното решение и постановяване
на ново по същество, с което се
отхвърлят предявените срещу тях искове, като им се присъди адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Ответникът по въззивната жалба „Ю.Б.“ АД
оспорва същата. Становището му е, че обжалваното
решение е правилно и следва да бъде
потвърдено. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.
По въззивната жалба
на Щ. и М. Щ.е образувано в.т. дело № 1177/2014 година по описа на Пловдивския
апелативен съд.
С решение № 845 от
30.12.2014 година, постановено по това дело, е потвърдено решение № 66 от 09.07.2014 г., постановено
по т.д. № 140 по описа за 2013 г. на
Хасковския окръжен съд, в частта с която е признато за установено по отношение
на Щ.Я.Щ. и на М.Г.Щ., съществуването на вземания на „Ю.Б.” АД, за които са издадени заповед № 110 от
14.02.2013 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК, определение № 729 от 23.07.2013 год. и изпълнителен лист от 14.02.2013 год. по
ч.гр.д.№ 107 / 2013 г. по описа на
Районен съд – Х., произтичащи
от описаните подробно по-горе договор за
банков кредит продукт „Б.” № *от 16.12.2005 год. и анекси към него и от договор за поръчителство от 17.12.2010
год., сключен между „Ю.” АД – гр.С. и М.Г.Щ..
С решението на Пловдивския апелативен съд по
в.т. дело № 1177/2014 година е оставена без разглеждане въззивната жалба
на Щ.Я.Щ. и М.Г.Щ.
против решение № 66 от 09.07.2014 г., постановено по т.д. № 140 по описа за 2013 г. на Хасковския
окръжен съд, в частта му, постановена по отношение на С.о.” ЕООД и на „Б.” ООД
и е прекратено производството по делото в тази му част.
Така
постановеното решение на Пловдивския
апелативен съд по в.т. дело № 1177/2014 година
е обжалвано с касационна жалба от Щ.Я.Щ. и М.Г.Щ..
С решение № 84 от
20.07.2017 година, постановено по т. дело № 1934/2015 година на ВКС, първо
отделение, е отменено решение № 845 от 30.12.2014 година, постановено по в.т.
дело № 1177/2014 година на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е
потвърдено решение № 66 от 09.07.2014 година по т. дело № 140/2013 година на ОС
– Х. за признаване съществуването на вземанията на „Ю.Б.“ АД срещу
Щ.Я.Щ. и М.Г.Щ. за главница в размер на 129755,26 лева, за договорна
лихва в размер на 11943,17 лева, дължима за периода от 21.05.2012 година до 11.02.2013 година, за
такси с размер на 618,83 лева за периода 21.05.2012 година – 08.02.2013 година,
за законна лихва върху главницата,
считано от 13.02.2013 година до окончателното й заплащане и за разноски за
заповедното производство за сумата 5094,14 лева, както и в частта за разноските
по делото, за които е издадена заповед за изпълнение № 110 от 14.02.2013 год.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и
изпълнителен лист от 14.02.2013 год.
по ч.гр.д.№ 107 / 2013 г. по
описа на Районен съд – Х..
С посоченото
решение на ВКС делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен
съд – Пловдив в отменената част.
Настоящото
производство е образувано след връщане на делото от ВКС за ново разглеждане.
При новото разглеждане
на делото от въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл. 294 от ГПК,
съдът е обвързан от указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона,
които са задължителни за него.
С определението по
чл. 288 от ГПК № 718 от 02.08.2016 година и с решение № 84 от 20.07.2017 година
по т. дело № 1934/2015 година на ВКС, първо търговско отделение, са приети за
неоснователни всички оплаквания срещу решението на първоинстанционния съд,
потвърдено от въззивния съд, освен
тези, касаещи непроизнасянето на първоинстанционния и на въззивния съд по
доводите на жалбоподателите за наличие на нищожни клаузи в процесния договор и
анексите към него, поради това, че са
неравноправни по смисъла на Закона за защита на потребителите. Касационното
обжалване е допуснато само по въпроса,
касаещ възможността на
физическите лица да се ползват в качеството си на потребители от защитата по
ЗЗП срещу неравноправни клаузи в договора и анексите към него.
По задължителен за
настоящата инстанция начин, доколкото става дума за прилагане и тълкуване на
закона, е прието от ВКС, че само М.Щ. има качеството на потребител по
смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП и се ползва със защитата по глава VІ от ЗЗП. Изрично с решението на ВКС е посочено,
че Щ.Щ. не се ползва с потребителската защита, респ. не може да се позовава на
неравноправност на клаузи от договора за кредит, доколкото макар и физическо
лице - съдлъжник, има тесни функционални
връзки с търговското дружество кредитополучател – той е негов управител и
едноличен собственик на капитала му към момента на сключване на процесния
договор за кредит и към настоящия момент. След като е прието от ВКС, че Щ.Щ. не може да се ползва от
потребителската защита срещу неравноправните клаузи, отмяната на въззивното решение спрямо него е мотивирана само с това, че във вътрешните си отношения
М.Щ. и Щ.Щ. в качеството си на
обикновени другари са обвързани от фактическите констатации на съда относно
общите факти, съдържащи се в мотивите на решението. ВКС е дал указания на
въззивната инстанция да извърши процесуални действия, изразяващи се само в обсъждане на възражението на М.Щ. за обвързването й с
неравноправни клаузи и тяхната нищожност.
Съобразявайки
предмета на произнасяне в настоящото производство, очертан с отменителното
решение на ВКС, настоящият съдебен състав намира следното:
На 16.12.2005 година е сключен договор за
банков кредит, продукт „Б.” № *между „Б.п.б.” АД и „С.о.” ЕООД като кредитополучател. С договора е отпуснат на
кредитополучателя кредит във формата на
кредитна линия в размер на 60 000 лева / чл. 1 ал. 1/ със срок за ползване
и погасяване на кредита 120 месеца / чл. 1 ал. 2/, считано от откриване на
заемната сметка. В чл. 3 ал. 1 от договора е уговорена годишната лихва за предоставения кредит, като е предвидено,
че тя включва сбора от действащия базов лихвен процент – малки фирми / БЛПМФ/
за лева, обявен от банката и договорна лихвена надбавка в размер на 1,5 пункта.
Изрично в чл. 3 ал. 2 от договора е посочено, че към момента на сключването му
БЛПМФ е 10%. Чл. 3 ал. 3 от договора предвижда, че действащия БЛПМФ не подлежи
на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, считано от
21-во число след промяната. Чл. 4 урежда лихвите при просрочие на дължимите
погасителни вноски и при предсрочна изискуемост, а именно добавяне на
наказателна надбавка / неустойка/ за просрочие на главницата в размер на 10
пункта към лихвата по чл. 3 ал. 1. От приложението към договора се установява,
че заемната сметка, която поставя началото на срока по чл. 1 ал. 2 от договора,
е открита на 22.12.2005 година.
Към договора са
сключени и четири анекса.
Анекс № 1 е от 05.02.2007 год. и е подписан от „Б.п.б.” АД като кредитор, „С.о.” ЕООД като кредитополучател и „Б.” ООД
като съдлъжник. С него е променен размера на кредита, като е увеличен с
още 50000 лева и срока на договора, който е увеличен с още една година. С чл. 3
от анекса са добавени и нови обезпечения към първоначалния договор – ипотека,
както и встъпване на „Б.“ ООД като съдлъжник. Други промени в договора,
по-конкретно такива, касаещи лихвените проценти, както и дължимите такси, не са
внасяни с анекс № 1.
Анекс № 2 от 08.02.2008 год. е сключен между „Ю.”
АД , „С.о.” ЕООД и „Б.” ООД. С него е
отменено продължаването на срока на договора от една година, извършено т. 1 от
анекс № 1. Променен чл. 3 ал. 1 от
договора, като е предвидено, че годишната лихва по кредита включва БЛПМФ на
банката и надбавка от 0,5 пункта / т.5.1. от анекса/. В т. 2 от анекса е предвидена възможност за
банката ежегодно едностранно да променя условията на договора или да го
прекрати съобразно финансовото състояние на кредитополучателя и актуализираната
оценка на дадените обезпечения. Предвидено е също така задължение за
кредитополучателя да подпише анекс за посочените едностранни промени в
условията на кредита с последица от
неподписването кредитът да стане изцяло предсрочно изискуем. В т. 3 от цитирания анекс е посочено, че
промените в БЛПМФ, внесени от самата банка, се съобщават на кредитополучателя
чрез обявяването им в банковите салони, а ако БЛПМФ е включен в тарифата на
банката – и на интернет сайта.
Анекс № 3 е от 10.12.2009 год. и е сключен между същите
страни – банката – кредитодател, кредитополучателя и съдлъжника „Б.“ ООД. С него отново е увеличен срока на
кредита на 240 месеца – т.2.1.
Договорени са и конкретни условия за облекчен ред за погасяване на
съществуващите вземания на банката за определен срок. В т. 3 от анекса е
предвидено, че при непогасяване на просрочените задължения в предвидения за
това с анекса срок, те се натрупват към редовната главница по кредита. С анекс
№ 3 е въведена и такса за управление на кредита в размер на 0,05% върху
остатъчната главница по кредита, платима ежемесечно. Предвидено е допълнително
обезпечение / т. 15/, а именно издаване от кредитополучателя на запис на
заповед, авалиран от Щ.Щ. до размера на дължимите суми по договора и до крайния
му срок.
Анекс № 4 от 17.12.2010 год. е сключен между „Ю.”
АД, „С.о.” ЕООД - кредитополучател, „Б.”
ООД – съдлъжник и Щ.Я.Щ., също в
качеството му на съдлъжник. В чл. 2 от анекс № 4 страните са постигнали
съгласие за размера на главницата към момента на подписването му, като са посочили, че този размер индикативно
е 121010,24 лева, а точно ще бъде
определен с погасителния план към анекса
и може да се различава от него. Страните са се съгласили към редовно усвоената
и непогасена част от главницата по договора
да се прибавят и всички останали просрочени задължения, а именно
просрочена главница, просрочени лихви, такси и комисионни, дължими във връзка с
кредита, застрахователни премии и други разноски съгласно договора за кредит,
при изразена готовност на банката да предостави детайлна справка за дължимите плащания
към датата на преоформяне на кредита. Извършено е условно разделяне на дълга на
две части, което е сторено само за нуждите на погасяването, без да преурежда
останалите задължения / чл. 11/, като са договорени облекчени условия за неговото погасяване. С
анекса е уговорено и встъпването на нов съдлъжник, а именно на Щ.Щ. / чл. 12/. В чл. 17 от анекса е предвидено, че за
обезпечаване на всички вземания на банката, произтичащи от анекса и от договора
за банков кредит, включително главница, лихви, такси, комисионни и други
разноски, се сключва договор за поръчителство с М.Г.Щ.. В погасителният план
към анекс № 4 е уточнен размер на задължението / редовна главница, формирана по
описания по-горе начин/ от 129755,26 лева.
Анекс № 4 е
подписан и от М.Г.Щ. в качеството й на
поръчител.
На 17.12.2010
година е сключен договор за
поръчителство между „Ю.” АД и М.Г.Щ.
, с който М.Щ. се е
задължила да отговаря солидарно с кредитополучателя пред банката за всички задължения по договора
и за всички претърпени вреди от банката
от неизпълнението му / чл. 4 от договора
за поръчителство/.
При така уредените
отношения между страните по договора за кредит, в заповедното производство по ч.гр.д.№
107/2013 год. по описа на Х.йския районен съд ищецът „Ю.Б.“ АД се е снабдил със заповед за
изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист против четиримата ответници - „С.о.“ ЕООД, „Б.“ ООД, Щ.Я.Щ. и М.Г.Щ.. Заповедта
за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителният лист са за процесните суми, а именно: 1. вземане за главница в размер на 129 755.26 лева; 2. вземане за
договорна лихва в размер на 11
943.17 лева, дължима за периода
21.05.2012 год. до 11.02.2013 год.; 3. вземане за такси в размер на 618.83 лева, дължими за периода 21.05.2012 год. до
08.02.2013 год.; 4. вземане за законна лихва за забава върху главницата,
считано от 13.02.2013 год. до окончателното й изплащане и 5. вземане за
разноски в заповедното производство в размер на 5 094.14 лева.
„С.о.” ЕООД, Щ.Я.Щ., „Б.” ООД и М.Г.Щ. са подали писмени възражения против заповедта
за изпълнение на парично задължение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което
банката е предявила установителни искове
по чл. 422 от ГПК срещу четиримата
ответници солидарно.
Исковете по чл. 422 от ГПК са уважени с решението на Хасковския окръжен съд
№ 66 от 09.07.2014 година по т. дело №
140/2013 година изцяло, в пълния им размер
по отношение и на четиримата ответници.
Решението е влязло в сила по отношение на ответниците „С.о.“
ЕООД и „Б.“ ООД.
Що се отнася до
задълженията на ответницата М.Щ., съдът намира следното:
Договорът за поръчителство между „Ю.” АД като кредитор
и М.Г.Щ. като поръчител е валиден, с него М.Щ. е поела задължение за
отговаря солидарно с кредитополучателя и останалите съдлъжници по договора за
изпълнението на всички задължения по него. Солидарните длъжници са обикновени другари в
процеса, имащ за предмет установяване съществуването на вземането на банката и
всеки от тях може да противопостави на кредитора свои лични възражения.
Единственият ответник, който се ползва от потребителската закрила, респ. може
да се позове на нищожност на клаузи от договора и анексите към него поради тяхната неравноправност, е М.Щ., в
каквато насока е отговорът, даден в отменителното решение на ВКС.
Императивната
разпоредба на чл. 143 от Закона за защита на потребителите урежда общата клауза
за неравноправност на уговорките в потребителските договори. Неравноправна е
всяка неиндивидуално уговорена клауза,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В чл. 143 от ЗЗП са посочени отделни хипотези на неравноправни
клаузи, сред които и правото на търговеца едностранно и без наличието на
обективни предпоставки да изменя сключения договор, при което значително се
накърнява еквивалентността на насрещните престации или се ограничават способите
за защита на потребителя.
Неравноправните
клаузи в договора за кредит и анексите към него, на които се позовава М.Щ. както
в писмения отговор на исковата молба пред първата инстанция, така и във
въззивната жалба, касаят на първо място предвидената възможност банката
едностранно да променя договора. Посочени са по-конкретно клаузите, свързани с промяната
на размера на лихвения процент, наказателните лихви, неустойка, такси и други,
които стават задължителни за длъжниците по договора автоматично, като се
отразяват на размера на погасителната вноска. Акцентирано е на задължението за
заплащане на лихви, определени съобразно базовия лихвен процент на банката, без
да е ясно как точно се определя той и при какви условия се променя. Поддържа
се, че договорът и анексите към него били едностранно изготвени от банката, клаузите им
не били уговорени индивидуално и длъжниците не разполагали с каквато и да е
възможност да променят тяхното съдържание. Конкретно се поддържа, че са
неравноправни клаузите на чл. 3,4, 5, 7 и 20, целите раздели VІІ и VІІІ от
договора за кредит, както и чл. 2 , чл. 6, чл. 19 от анекс № 4 и чл. 6 и чл. 12
ал. 1 от договора за поръчителство.
От значение за
изхода на спора по настоящото дело е наличието на такива неравноправни клаузи в
договора за кредит и анексите към него, както и в договора за поръчителство,
които имат пряко отношение към
съществуването и размера на задължението към банката – ищец.
От съдържанието на договора и анексите към него е
видно, че са налице такива клаузи.
На първо място
става дума за клаузите, осигуряващи възможност на банката едностранно да
променя условията по договора за кредит, като промените автоматично стават
задължителни за другата страна.
Такива е
разпоредбата на чл. 1 ал. 4 от договора
от 16.12.2005 година, осигуряваща възможност на банката да променя едностранно
условията на договора, без да са ясни предпоставките за това и задължаваща страните да подпишат
анекс при извършена от банката едностранна промяна на условията с възможност
при отказ за подписването на анекс банката да обяви кредита за предсрочно
изискуем. С такова съдържание е и разпоредбата на т. 2 от анекс № 2. Тези разпоредби са
неравноправни сами по себе си. По делото
обаче не се твърди и няма доказателства те да имат пряко отношение към договорната
отговорност на длъжниците, по-конкретно тази на М.Щ..
Безспорно неравноправни
са клаузите, свързани с едностранното определяне на размера на дължимите лихви по договора от страна на банката. Според чл. 3 ал. 3 от договора действащият
базов лихвен процент за малки фирми не подлежи на договаряне и промените в него
стават задължителни за страните, считано от първото 21-во число след промяната
му. Тази клауза, наред с обстоятелството, че нито от договора, нито от анексите към него става ясно как се формира
БЛПМФ, не са посочени каквито и да било обективни
критерии, свързани с начина, по който банката сама, едностранно определя неговия
размер, налагат извода, че длъжниците са поставени в неравностойно положение.
Твърдението на ответниците, че в случая не става дума за индивидуално уговорени
клаузи, а за общи такива, приложими от банката в отношенията й със страните по сключваните от нея договори за
кредит, не са опровергани от банката, въпреки че тежестта за това е нейна, в
каквато насока е и непротиворечивата съдебна практика / Решение № 98/25.07.2017
година по т. дело № 535/2016 година на ВКС, І т.о./. Нещо повече, от разпитания
по искане на ответниците свидетел пред първата инстанция С.К.– служител на
банката към момента на сключване на процесния договор се установява, че става
дума за предварително изготвени от банката договори, чието съдържание страните
не са могли да оспорват.
Цитираният базов
лихвен процент за малки фирми за лева / БЛПМФ/ е единият от двата компонента, въз
основа на които се определят дължимите лихви – чл. 3 ал. 1 от договора, наред с
надбавка с фиксиран размер от 1,5 пункта, както и на лихвите при просрочие –
чл. 4 от договора, който предвижда, че при просрочие лихвата по чл. 3, ал. 1 се
увеличава автоматично с наказателна надбавка в размер на 10 пункта.
При липса на
каквато и да е информация за начина на формирането на БЛПМФ и при клаузи в договора, че едностранната му
промяна е обвързваща страните автоматично, посочените клаузи са неравноправни
по смисъла на закона и като такива нищожни. Допълнителен аргумент за
неравноправност на посочените клаузи е и обстоятелството, че нито в договора,
нито в анексите към него банката е поела задължение да уведомява лично
длъжниците за променения размер на БЛПМФ. В т. 3 от анекс № 2 е предвидено, че
промяната се съобщава на
кредитополучателя само чрез обявяването
й в банковите салони, а ако БЛПМФ е включен в тарифата на банката – и на
интернет сайта.
По изложените съображения съдът приема, че всички промени на договорните
отношения, основаващи се на едностранно променен от банката БЛПМФ, довел и до
промяна на дължимите лихви по договора за кредит, не обвързват страните, които
се ползват от потребителската защита по ЗЗП.
Що се отнася до
наличието на други неравноправни клаузи в договора и анексите, съдът намира
следното:
Чл. 5 от договора,
предвиждащ заплащане на такса одобрение в размер на 1% от кредита, но не
по-малко от 200 лева, платима еднократно при първо усвояване на кредита, не може да се приеме за неравноправна. С т. 15
от анекс № 3 е предвидена и такса за управление на кредита в размер на 0,05%
върху остатъчната главница по кредита, платима ежемесечно. Това са постигнати между страните по договора конкретни
уговорки. Неравноправна би била евентуална клауза, предвиждаща възможност за едностранна промяна на посочения
размер от страна на банката, без да са ясни условията за това. В този смисъл
сама по себе си неравноправна е клаузата на чл. 20 от договора, според която
банката си запазва правото по време на действие на договора да променя тарифата
си за такси и комисионни, които прилага по кредитните си операции, като
измененията в тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по настоящия договор. В случая обаче не се твърди и не
е установено със събраните по делото доказателства, по-конкретно с приетите
съдебно-икономически експертизи, извършването на такава промяна. При
изчисляване на размера на дължимите такси по договора в хода на настоящото
производство, включително в съдебно-икономическата експертиза, приета при
настоящото разглеждане на делото от въззивната инстанция, вещото лице е
съобразило конкретните уговорки между страните досежно вида и размерите на дължимите такси,
постигнати с договора и анекс № 3.
Неоснователни са
поддържаните от М.Щ. доводи за нищожност на чл. 7 от договора. Това е клауза,
установяваща задължение за кредитополучателя да подпише като обезпечение запис
на заповед за дължимите суми по договора. Тази клауза, както и клаузите в
анексите, касаещи вида на обезпеченията, включително добавянето на нови
обезпечения към първоначално предвидените в договора – ипотека, съдлъжник и
договор за поръчителство / подробно обсъдени по-горе/, представляват конкретни
уговорки между страните и не могат да бъдат приети за неравноправни клаузи.
Няма пречка към първоначално предвидените в договора обезпечения страните да
постигнат съгласие и за допълнителни такива. Дори да се приеме, че учредяването
на допълнителни обезпечения по договора е наложено от банката, не сме изправени
пред хипотезата на неравноправност на клаузи от договора и анекса.
Обезпеченията сами по себе си не се отразяват за задълженията за заплащане на
дължимите суми по договора, които са предмет на настоящото производство.
Що се отнася до
доводите на жалбоподателката Щ. за неравноправност
на клаузите на раздел VІІ „Условия по кредита“ и раздел VІІІ „Отговорност и
санкции“ от договора, съдът намира, че те са неоснователни. Става дума за
конкретни уговорки между страните, които нямат пряко отношение към въпроса за
размера на дължимите суми по договора.
Чл. 6 от анекс № 4,
предвиждащ срок и място, в който длъжниците по договора следва да подпишат и получат
екземпляр от погасителния план към анекс № 4 е клауза, която не отговаря на посочените по-горе предпоставки
за определянето й като неравноправна. Същото важи и за чл. 19 от анекс 4,
според който неразделна част от договора са Общите условия, като страните са
декларирали, че са ги получили, запознати са с тяхното съдържание и ги разбират
и приемат. Отделен е въпросът, че не се твърди и не се установява отношенията между страните по договора да са
уреждани в съответствие с конкретни
клаузи от общите условия към договора, а позоваването е на самия договор и
анексите към него.
Що се отнася до
разпоредбата на чл. 2 от анекс № 4, тя не е неравноправна. Става дума за
конкретна уговорка между страните за промяна на размера на отпуснатия кредит, чрез включване в общия размер на
кредита на първоначално уговорената и усвоена главница, както и на просрочените
лихви, такси и комисионни, застрахователни премии и други, дължими по договора.
Всъщност това е една конкретно постигната между страните уговорка за промяна в
размера на главницата по договора.
Клаузата на чл. 6 от договора за поръчителство,
предвиждаща че поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение
по договора за кредит, без да е необходимо банката да предявява иск срещу
кредитополучателя в шестмесечен срок от настъпване на падежа, за да запази
правото си спрямо поръчителя също не може да бъде определена като
неравноправна. Тази уговорка противоречи на императивна законова разпоредба –
чл. 147 от ЗЗД. В този смисъл тя е
нищожна. Това обаче не е основание да се приеме нищожност на договора за поръчителство, а в отношенията между
страните се прилага императивната законова разпоредба. В случая с определението си по чл. 288 от ГПК ВКС е
приел, че оплакванията за неправилно
приложение на разпоредбата на чл. 147 от ЗЗД са неоснователни, че изводите на
въззивния съд при предишното разглеждане на делото в тази им част са правилни и
не е допуснал касационно обжалване по този въпрос. Ето защо настоящият съдебен
състав не следва да се произнася отново по него.
Последната
посочена от М.Щ. като неравноправна
клауза на чл. 12 ал. 1 от анекс № 4 също няма такъв характер. Тя касае възможността
банката да прехвърли вземането си по
процесния договор на други търговски дружества – банкови, финансови и
нефинансови. Тази клауза сама по себе си не може да бъде приета за
неравноправна, а и няма отношение към процесния спор, доколкото заявителят в заповедното производство – ищец по иска по
чл. 422 от ГПК е банката, отпуснала кредита – „Ю.Б.“ АД, а не трето лице –
приобретател на вземането.
Имайки предвид
изложените до момента мотиви, настоящият съдебен състав намира, че М.Щ. е солидарно отговорна към банката за
задълженията по договора за кредит и анексите към него до размерите, определени
без прилагането на неравноправни клаузи.
От изложеното по-горе е видно, че такива са клаузите, касаещи определянето на
договорните лихви върху редовните и просрочените главници едностранно от самата
банка въз основа на възприет от нея
БЛПМФ, без да са ясни елементите, включени при определянето на този базов
лихвен процент и обективните причини за изменението му. Неравноправността на клаузите, касаещи едностранната промяна на
лихвените проценти от банката не дава основание да се приеме нищожност на целия
договор за банков кредит и на анексите към него, а само на клаузите за дължими
лихви – редовна и върху просрочени вноски.
Нищожността на тези неравноправни клаузи следва да бъде преодоляна, като
при определяне на размера на задълженията на М.Щ., която единствено може да се
позовава на тях, следва да бъдат съобразени размерите на лихвата, уговорени конкретно с
първоначалния договор, според който размерът на участващия при формирането на
лихвите БЛПМФ е 10 пункта. Следва също така да бъдат взети предвид размерите на
надбавката върху този БЛПМФ, която за периода от сключването на договора до сключването на анекс № 2 от 08.02.2008 година
е 1,5 пункта / чл. 3 ал. 1 от договора/. След
сключването на анекс № 2 от 08.02.2008 година надбавката е 0,5 пункта.
При посочените размери на дължимите лихви и при съобразяване на
обстоятелството, че промените в размера на отпуснатия кредит чрез предоговаряне
и увеличаване на размера на главницата, като се прибавят и просрочените задължения за лихви, такси и
разноски, не е неравноправна клауза
според настоящия съдебен състав, следва да бъде изчислен размера, до който М.Щ.
в качеството си на поръчител и лице, ползващо се от потребителска защита,
отговаря за задълженията към банката.
Изчисления по
описания по-горе начин са направени с
приетата от настоящата инстанция съдебно-икономическа експертиза. Съдът
възприема заключението на вещото лице Ш. като компетентно, незаинтересовано и
неоспорено от страните. От заключението е видно, че общият размер на дължимата
главница по договора за кредит към момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед по чл. 417 от ГПК по ч.гр. дело № 107/2013 година по описа
на Районен съд – Х., определен по този начин / без прилагане на неравноправните
клаузи/ би бил 114880,66 лева. Общият размер на дължимите лихви по договора,
включващ лихви върху редовна главница от 8450,76 лева и лихви върху просрочена
главница от 2187,04 лева, би бил 10634,80 лева.
Що се отнася до
размера на дължимите такси по договора, както и до дължимите застраховки към
момента на заявлението по чл. 417 от ГПК, те са общо 618,83 лева според вещото
лице, от които 539,28 лева такси и 79,55 лева застраховки. При тяхното
определяне са съобразени клаузите на
договора и анексите, които не са неравноправни, като в тази връзка съдът изложи
мотиви по-горе.
С оглед на всичко
гореизложено настоящият съдебен състав намира, че следва да отмени
първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от „Ю.Б.“ АД против М.Щ.
иск по чл. 422 от ГПК е уважен в размерите над 114880,66 лева до 129
755.26 лева – дължима главница по процесния договор за кредит и анексите към
него; над 10634,80 лева до 11 943.17 лева - дължими лихви за периода 21.05.2012 год. до 11.02.2013 год.
Следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което да се отхвърли предявения иск в посочените
части.
В останалата
обжалвана част / за главница в размер 114880,66 лева, лихви в размер 10634,80 лева
за периода от 21.05.2012 година до 11.02.2013 година и такси в размер на
618.83 лева, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от
13.02.2013 год. до окончателното й изплащане, решението по отношение на М.Щ. следва
да бъде потвърдено.
Първоинстанционното
решение по отношение на ответника Щ.Щ. следва да бъде потвърдено изцяло. При
настоящото разглеждане на делото, с оглед указанията, дадени в отменителното
решение на ВКС, не се установяват такива факти и обстоятелства, които да са
общи за М.Щ. и Щ.Щ., респ. да налагат отмяна / пълна или частична/ на
първоинстанционното решение по отношение на Щ.Щ..
Що се отнася до първоинстанционното решение в
частта, с която е прието за установено вземането на „Ю.Б.“ АД за разноски в заповедното производство в
размер на 5094,14 лева, същото е недопустимо и следва да бъде обезсилено.
Съгласно задължителната съдебна практика - чл. 10 б. „в“ от ТР 4/2013 от 28.06.2014
година на ОСГТК на ВКС разноските в заповедното производство не са предмет на
установителния иск по чл. 422 от ГПК. С решението си в исковото производство
съдът осъжда страните и за разноските, направени в заповедното производство, съобразно
изхода на спора. Съобразявайки
цитираното тълкувателно решение, съдът намира, че след обезсилване на
първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено
съществуването на вземането за разноски, следва да постанови осъдителен
диспозитив. С него Щ.Щ. следва да бъде осъден да заплати на „Ю.Б.“ АД
разноските, направени в заповедното производство в пълния им размер от 5094,14
лева / дължими заедно със „С.“ ЕООД и „Б.“
ООД, решението по отношение на които е влязло в сила и с М.Щ., последната до
размера на 4515 лева/. М.Щ. следва да бъде осъдена да заплати разноски за
заповедното производство на „Ю.Б.“ АД до
размера на 4515 лева / които дължи общо с останалите трима ответници, посочени
по-горе/.
Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено и в частта, с която М.Щ. е осъдена наред с
останалите трима ответници да заплати на „Ю.Б.“ АД разноски на ищеца за
първоинстанционното исково производство в размера над 4146,18 лева до 4678,02
лева.
При произнасяне по
въпроса за дължимите разноски пред въззивната инстанция / при предишното и при
сегашното разглеждане на делото/, както и пред касационната инстанция / по т.
дело № 1934/2015 година на ВКС/, съдът съобрази следното:
„Ю.Б.“ АД не е направила и не претендира
присъждане на разноски за посочените инстанции.
Щ.Щ. и М.Щ. са
освободени от заплащане на държавни такси и разноски за производството по
делото, поради което не са внесли дължимите държавни такси за въззивното и
касационното обжалване, както и възнаграждението от 300 лева за изготвената в
настоящото производство експертиза, което е заплатено от бюджета на съда.
Съобразявайки изхода на спора съдът намира, че „Ю.Б.“ АД следва да бъде
осъдена да заплати държавна такса за
въззивната и касационната инстанция за отхвърлителната част от иска по
отношение на М.Щ.. Установителните искове по отношение на М.Щ. са отхвърлени за
16179,97 лева. Върху тази сума следва да бъде заплатена държавна такса от по 2%
за въззивната и за касационната инстанция, или по 323,60 лева. Част от
заплатеното от бюджета възнаграждение за вещо лице също следва да бъде
заплатено от „Ю.Б.“ АД, а именно сумата
от 34,11 лева.
М.Щ. е защитавана в
производството по делото от упълномощен от нея адвокат - адвокат Д. А.от Хасковската адвокатска
колегия, който претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за всички
инстанции при условията на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Налице са
предвидените в закона предпоставки за присъждане на такова възнаграждение. По делото е
установено с договора за правна помощ, че процесуалното представителство
е осъществявано безплатно на основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от Закона за
адвокатурата – на материално затруднено лице.
В тази хипотеза на процесуалния представител съгласно чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата се дължи от ответника при уважаване на иска, респ. от
ищеца при отхвърляне на иска адвокатско възнаграждение
в размер не по-нисък от предвидения в
Наредба № 1 от 09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. При обща цена на исковете срещу М.Щ. от 142317,26
лева е приложима разпоредбата на чл. 7
ал. 2 т. 5 от Наредбата, предвиждаща минималният размер на адвокатското възнаграждение при
искове с цена от 100 000 лева до 1 000 000 лева
да е 3530 лева плюс 2% за горницата над 100 000 лева, или в случая
4376,35 лева. Съобразявайки уважена и отхвърлена част от иска, минималното
възнаграждение, което ищецът „Ю.Б.“ АД дължи на адвокат Д. А.като процесуален
представител на М.Щ. по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата за една
инстанция, е в размер на 497,54 лева. Съдът намира, че следва да осъди „Ю.Б.“
АД да заплати на адвокат Д. А.като процесуален представител на М.Щ. общо
възнаграждение от 1500 лева – по 500 лева за първата, въззивната и касационната
инстанция. За настоящото въззивно производство не следва да се присъжда
възнаграждение на адвокат Д. А.. Той не
се е явявал по делото пред настоящата инстанция. Всички процесуални действия по
настоящото дело са извършвани с молби, подписани лично от М. и Щ. Щ., с
изключение на молбата от 11.10.2017 година. С тази молба адвокат Д. А.само е
изразил становище за даване ход на
делото след връщането му от ВКС и е претендирал да му бъде присъдено адвокатско
възнаграждение за всички инстанции. Други действия не са извършвани в настоящото производство от
адвокат Д. А.като процесуален представител на М.Щ.. Т.е., пред настоящата инстанция не е оказвана адвокатска
помощ и съдействие на М.Щ. от адвокат Д. А., поради което не му се дължи
възнаграждение.
С оглед изхода на
спора Щ.Щ., както и представлявалия го адвокат Д. А.нямат право на разноски за
производството по делото.
По изложените
съображения Пловдивският апелативен съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 66 от 09.07.2014 г.,
постановено по т.д. № 140 по описа за
2013 г. на Хасковския окръжен съд, В
ЧАСТТА, С КОЯТО е признато за
установено по отношение на М.Г.Щ., ЕГН **********, съществуването на вземания на „ Ю.Б.“ АД, ЕИК *, за които са издадени заповед № 110
от 14.02.2013 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 14.02.2013 год. по
ч.гр.д.№ 107 / 2013 г. по описа на
Районен съд – Х., включващи:1. вземане за
главница в размера над 114880,66
лева до 129 755.26 лева; 2. вземане за
договорна лихва в размера над
10634,80 лева до 11 943.17 лева, дължима за периода 21.05.2012 год. до 11.02.2013 год.
включително, както и в частта, с която е
осъдена М.Г.Щ. да заплати на „Ю.Б.“ АД разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 4146,18 лева до 4678,02 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ю.Б.“ АД, ЕИК * против М.Г.Щ. ***, ЕГН **********,
искове по чл. 422 от ГПК за приемане за установено по отношение на М.Щ. съществуване
на вземания на „Ю.Б.“ АД, за които са издадени заповед № 110 от 14.02.2013 год.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и
изпълнителен лист от 14.02.2013 год.
по ч.гр.д.№ 107 / 2013 г. по описа
на Районен съд – Х., включващи: 1.
вземане за главница в размер над
114880,66 лева до 129 755.26 лева; 2. вземане за
договорна лихва в размера над 10634,80 лева до 11
943.17 лева, дължима за периода
21.05.2012 год. до 11.02.2013 год. включително.
ОБЕЗСИЛВА решение № 66 от 09.07.2014 г.,
постановено по т.д. № 140 по описа за
2013 г. на Хасковския окръжен съд, В
ЧАСТТА, С КОЯТО е признато за установено по отношение на М.Г.Щ., ЕГН **********, и Щ.Я.Щ., ЕГН **********, съществуването на вземане за разноски в
заповедното производство на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *,
в размер на 5094,14 лева, за което е издадена заповед № 110 от 14.02.2013 год. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен
лист по ч.гр.д.№ 107 / 2013 г. по описа
на Районен съд – Х..
ПОТВЪРЖДАВА решение № 66 от 09.07.2014 г., постановено по т.д. № 140 по описа за 2013 г. на Хасковския
окръжен съд В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ
ЧАСТИ, с които:
- е признато за установено по отношение на Щ.Я.Щ.
съществуването на вземания на „Ю.Б.” АД,
за които са издадени заповед № 110 от 14.02.2013 год. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 14.02.2013 год. по
ч.гр.д.№ 107 / 2013 г. по описа на
Районен съд – Х., включващи: 1.
вземане за главница в размер на 129 755.26 лева; 2. вземане за
договорна лихва в размер на 11
943.17 лева, дължима за периода
21.05.2012 год. до 11.02.2013 год., включително; 3. вземане за такси в размер
на 618.83 лева, дължими за периода
21.05.2012 год. до 08.02.2013 год.; 4. вземане за законна лихва за забава върху
главницата, считано от 13.02.2013 год. до окончателното й изплащане
- е осъден Щ.Я.Щ. да заплати на „Ю.Б.” АД, сумата в размер на 4 678.02 -
деловодни разноски за първата инстанция / дължими заедно със „С.о.“ ЕООД, „Б.“
ООД и М.Г.Щ., последната до размера на 4146,18 лева/;
- е признато за
установено по отношение на М.Г.Щ. съществуването на вземания на „Ю.Б.” АД, за които са издадени заповед № 110 от
14.02.2013 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от
14.02.2013 год. по ч.гр.д.№ 107 / 2013 г. по описа на Районен съд – Х., включващи: 1. вземане за главница в размер на 114880,66 лева;
2. вземане за договорна лихва в
размер на 10634,80 лева, дължима
за периода 21.05.2012 год. до 11.02.2013 год. включително; 3. вземане за
такси в размер на 618.83 лева, дължими
за периода 21.05.2012 год. до 08.02.2013 год.; 4. вземане за законна лихва за
забава върху главницата, считано от 13.02.2013 год. до окончателното й
изплащане
- е осъдена М.Г.Щ. да заплати
на „Ю.Б.” АД, сумата в размер на 4146,18 лева - деловодни разноски за
първата инстанция / заедно със „С.о.“ ЕООД, „Б.“ ООД и Щ.Я.Щ./;
ОСЪЖДА Щ.Я.Щ. ***, ЕГН **********, да заплати на „ Ю.Б.“ АД, ЕИК *, сумата от 5094,14 лева - направени разноски в заповедното
производство - ч.гр. дело № 107/2013
година по описа на Районен съд – Х. / дължими заедно със „С.о.“ ЕООД, „Б.“ ООД
и М.Г.Щ., от последната до размера на 4515
лева/.
ОСЪЖДА М.Г.Щ. ***, ЕГН **********, да заплати на „ Ю.Б.“ АД, ЕИК *, сумата от 4515 лева
направени разноски в заповедното производство - ч.гр. дело № 107/2013 година по описа на
Районен съд – Х. / дължими заедно със „С.о.“ ЕООД, „Б.“ ООД и Щ.Я.Щ./.
ОСЪЖДА „ Ю.Б.“ АД, ЕИК *, да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт общо 681,31 лева, от които 323,60 лева
държавна такса за въззивното производство, 323,60 лева държавна такса за
касационното производство и 34,11 лева разноски за експертиза, направени по
в.т. дело № 424/2017 година на АС - Пловдив.
ОСЪЖДА „ Ю.Б.“ АД, ЕИК *,
да заплати на адвокат Д. Г. А.от
Адвокатска колегия – Х., с адрес град Х., ул. „Д.“ № 14, ет. 2, ЕГН **********,
сумата от 1500 лева - адвокатско възнаграждение в качеството му на пълномощник на М.Г.Щ.,
включващо по 500 лева за първата инстанция, въззивната и касационната
инстанция, дължима при условията на
чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.