Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, І-ви въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети октомври
през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЕТЯ КРЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
НИКОЛАЙ НИКОЛОВ
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Ваня Гаджева и в
присъствието на прокурора Благовест Байраков, като разгледа докладваното от
съдия Крънчева ВНОХД № 2413
по описа за 2018 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 313 и сл. НПК.
С
присъда от 11.01.2018 г., постановена по НОХД № 8340/2017 г., Софийският
районен съд (СРС), Наказателно отделение (НО), 99-ти състав е признал
подсъдимия П.Ф.Х. за виновен в това,
че на 04.12.2015 г., в гр. София, ж.к. „********, пред гараж, чрез нанасяне на
удар с щанга по ръката, е причинил на Х.Б.Х. средна телесна повреда, изразяваща
се в счупване на 5-та предкиткова (дланна) кост на дясната ръка, което е
причинило на Х.Б.Х. трайно затруднение в движенията на десния горен крайник за
период по-голям от 30 дни, поради което и на основание чл. 129, ал. 2, вр. ал.
1 от НК, вр. чл. 54 от НК, го е осъдил
на „Лишаване от свобода“ за срок от 1 (една) година.
С присъдата и на основание чл. 66, ал. 1 от НК, изпълнението на така наложеното по отношение на подс. П.Ф.Х. наказание в
размер на една година „Лишаване от свобода“, е отложено за изпитателен срок от 3 (три) години, от влизане в сила
на присъдата.
С
присъдата и на основание чл. 45 от ЗЗД, подс. П.Ф.Х. е осъден да заплати на гражданския ищец Х.Б.Х. сумата от 2500 (две
хиляди и петстотин) лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от престъплението, като е отхвърлен иска в останалата част
до пълния предявен размер от 5000 (пет хиляди) лева, като неоснователен.
С
присъдата, подс. П.Ф.Х. е осъден да
заплати в полза на държавата, по сметка на Софийски районен съд, сумата от 100
(сто) лева, представляваща държавна такса върху уважената част от гражданския
иск.
С
присъдата и на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, подс. П.Ф.Х. е осъден да заплати по сметка на СДВР
направените в хода на досъдебното производство разноски по делото в размер на
295,59 лева (двеста деветдесет и пет лева и петдесет и девет стотинки), а по
сметка на СРС – сумата от 608,00 (шестстотин и осем) лева, представляваща
направените разноски в хода на съдебното производство по делото.
Срещу
така постановения съдебен акт е постъпила въззивна жалба с допълнение от адв. И.К.
– от САК, в качеството й на защитник на подс. П.Ф.Х.. С така депозираната
въззивна жалба се твърди, че атакуваната присъда е неправилна,
незаконосъобразна и необоснована. Отправя се искане за отмяна на обжалваната
присъда и постановяване на нова такава, с която подсъдимият да бъде признат за
невиновен по повдигнатото му обвинение и оправдан с всички последици от това.
Алтернативно се иска изменение на постановената от СРС присъда, като бъде
намалено наложеното на подс. Х. *** и бъде отхвърлен изцяло предявения
граждански иск.
В
допълнението към депозираната въззивна жалба защитата на подс. Х. развива
доводи, че първият съд е кредитирал избирателно свидетелските показания по
делото и е достигнал до неправилни изводи по фактите. Оспорват се изводите на
съда, обективирани в мотивната част на атакувания съдебен акт, че подсъдимият е
бил собственик на апартамента, закупен от св. Г., като се сочи, че въпросът е
неотносим към предмета на доказване. Като неправилен се преценява изводът на
СРС по отношение на ползването на процесния гараж, като се изтъква, че
единствено св. Х. е заявил, че ползва гаража, но същият е заинтересован от
изхода на делото. Сочи се, че неправилно съдът не е кредитирал с доверие
показанията на св. Ф.Х. и Б.Х. по отношение ползването и състояние на
гаража. Изтъква се, че към
инкриминираната дата и час, св. П. К.е бил на работа, поради което няма как да
е възприел въпросния инцидент. Прави се анализ на показанията на свидетелите,
като се релевират аргументи, че по делото са останали неизяснени множество
въпроси и не са отстранени противоречия измежду доказателствения материал по
отношение на това – кой е закарал пострадалия Х. до болничното заведение; чия
собственост е бил гаражът и от кое лице е ползван; ударил ли е подсъдимия с
кози крак св. Х. и удрял ли е св. Х. подсъдимия, от удар с щанга ли е причинено
травматичното увреждане на Х.. Изтъква се, че присъдата на СРС е противоречива
и по отношение на сочената от съда степен на обществена опасност на подсъдимия.
В
съдебно заседание, защитата
на подс. Х. – адв. К. – от САК, поддържа жалбата по съображенията, изложени в
нея. Излага доводи, че първоинстанционният съд е достигнал до неправилни изводи
относно собствеността на апартамента, присъствието на св. К.и Д.по време на
извършване на инкриминираното деяние, собствеността и ползването на процесния
гараж, кое лице е закарало пострадалия до УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, удрял ли е
подсъдимият пострадалия с метален лост и от такъв удар ли са причинени телесните
повреди на пострадалия, както и нанасял ли е пострадалия удари спрямо
подзащитния й. Релевира съображения, че съдът неоснователно не е кредитирал с
доверие показанията на св. Ф.Х. и Б.Х., а е дал вяра на останалите, събрани по
делото гласни доказателствени средства, въпреки тяхната противоречивост.
Моли
присъдата на СРС, с която подзащитният й е признат за виновен в извършване на
престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, да бъде отменена и вместо нея
да бъде постановена нова, с която подсъдимият да бъде признат за невиновен по
повдигнатото му обвинение.
Алтернативно
отправя искане за изменение на постановената първоинстанционна присъда, в
частта относно наложеното на подсъдимия наказание, като предлага да му бъде
определено наказание при условията на чл. 55 от НК, а именно – „Пробация“, като
в тази насока излага, че подсъдимият е на млада възраст, с чисто съдебно минало
и трудово ангажиран.
Подсъдимият
П.Ф.Х., при упражняване правото си на лична защита, моли наложеното му
наказание да бъде отменено и да бъде оправдан. В последната си дума моли да
бъде признат за невинен.
Гражданският
ищец Х.Б.Х., редовно призован, не се явява, не изпраща представител и не
ангажира становище по фактите и обстоятелствата, включени в предмета на
доказване и по основателността на депозираната въззивна жалба.
Представителят
на СГП намира присъдата на СРС за правилна и законосъобразна, а депозираната
въззивна жалба – за неоснователна. Посочва, че първоинстанционният съд правилно
е приел, че от събраните по делото доказателства може да се направи категоричен
и безспорен извод, че именно подсъдимият е извършил престъплението – предмет на
настоящото производство. Предлага присъдата на СРС да бъде потвърдена.
Съдът,
като прецени изложените в жалбата доводи и след като провери изцяло
правилността на атакувания съдебен акт, в съответствие с изискванията на чл.
313 НПК, намира за установено следното:
За
да постанови присъдата си, първоинстанционният съдебен състав е събрал, в
качеството им на гласни и писмени доказателствени средства, и обсъдил
показанията на св. Х.Б.Х., депозирани в о.с.з. на 19.10.2017 г. и тези, снети в
хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност
по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК (л. 30 – 31 от досъд.
п-во); показанията на св. П. П.К., депозирани в о.с.з. на 19.10.2017 г.;
показанията на св. Н.Г.А., депозирани в о.с.з. на 19.10.2017 г. и тези, снети в
хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност
по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК (л. 28 – 29 от досъд.
п-во); показанията на св. Б.Л.М., депозирани в о.с.з. на 19.10.2017 г. и тези,
снети в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената
съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК (л. 26 – 27 от
досъд. п-во); показанията на св. Д.Д.Д., депозирани в о.с.з. на 19.10.2017 г. и
тези, снети в хода на досъдебното производство и приобщени към
доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 от НПК
(л. 32 от досъд. п-во); показанията на св. Х.А.Г., снети в о.с.з. на 19.10.2017
г., показанията на св. В.П.Г., снети в о.с.з. на 19.10.2017 г. и тези, снети в
хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност
по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 от НПК (л. 101 – 102 от досъд.
п-во); показанията на св. Б.Ф.Х., снети в о.с.з. на 19.10.2017 г.; показанията
на св. Ф.П.Х., снети в о.с.з. на 19.10.2017 г.;
съдебно-медицинско
удостоверение за освидетелстване на живо лице № 375/2015 г. по отношение на Х.Б.Х.
(л. 12 от досъд. п-во); съдебно-медицинско удостоверение за освидетелстване на
живо лице № 371/2015 г. по отношение на П.Ф.Х. (л. 58 от досъд. п-во); епикриза
на Б.Ф.Х. (л. 39 от досъд. п-во); заверено копие на страници от журнал, воден в
108-ми травматологичен кабинет в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, спешен лист, касаещ
посещението на лицето Х.Б.Х. и рентгенови снимки (л. 52 – 57 от досъд. п-во);
справка от Дирекция „Национална система 112“, РЦ 112 – София (л. 81 от досъд. п-во);
справка от „В.– С – С.“ ООД (л. 61 от съд. п-во), справка от „Б.“ ООД (л. 64 – 65
от съд. п-во), материали по пр. пр. № 5488/2016 г. по описа на СРП (л. 94 – 101
от съд. п-во), справка за съдимост на подс. Х. (л. 17 от съд. п-во);
както
и заключенията на назначените в хода на досъдебното производство и приети в
хода на съдебното следствие пред първия съд съдебнопсихиатрична и психологична
експертиза (л. 69 – 77 от досъд. п-во), съдебномедицинска експертиза по писмени
данни (л. 60 – 66 от досъд. п-во) и комплексна съдебномедицинска експертиза по
писмени данни, депозирана пред СРС на 03.01.2018 г. (л. 81 – 90 от съд. п-во).
При изграждане на
свободното си вътрешносъдийско убеждение относно фактите и обстоятелствата,
относими към предмета на доказване по делото, съдът е кредитирал изцяло
показанията на св. Х.Х., П. К., Н.А., Б.М., Д.Д., Х.Г.и В.Г., като е приел, че
са единни, вътрешно непротиворечиви и взаимно допълващи се. Съдът не е дал вяра
единствено на показанията на св. Ф.Х. и Б.Х., в частта им, в която същите дават
показания за нанасяни удари от св. Х., като е преценил, че показанията им са
вътрешно противоречиви и се явяват заинтересовани от изхода на делото.
Останалите, събрани по делото, писмени доказателствени средства и експертни
заключения съдът е кредитирал изцяло, като е приел, че същите са единни,
непротиворечиви, взаимно допълващи се и относими към предмета на доказване в производството.
Въз основа на така събрания
доказателствен материал, съдът е приел за установено, от фактическа страна, че подс.
П.Х. и баща му – св. Ф.Х., притежавали апартамент в гр. София, ж.к. „********,
който продали на св. В.Г. и Х.Г.. При закупуването на апартамента било
уговорено, че на купувачите ще бъде предоставен и гараж, който се намирал до
блока, и за който подсъдимият и неговият баща твърдели, че е тяхна собственост.
Този гараж обаче се ползвал от пострадалия Х.Б.Х., който държал в него
строително скеле и други свои вещи, заключвал го със свой катинар, и нито
подсъдимият, нито неговите близки имали ключ за гаража. Няколко пъти възникнали
спорове за ползването на този гараж между пострадалия и подсъдимия.
Такъв
бил случаят и на 04.12.2015 г., когато св. В.Г. поискал подсъдимия П.Х., баща
му Ф.Х. и брат му Б.Х., да му предадат предоставения за ползване към
апартамента гараж. Тримата завели св. Г.до гаража, използван от пострадалия Х.Х.,
и тъй като нямали ключ, подс. П.Х. разбил с метална щанга тип „кози крак“
катинара на вратата. След това подсъдимият и неговите роднини отворили вратата
на гаража и започнали да изхвърлят навън строителното скеле и други вещи на
пострадалия Х.Х.. В това време покрай гаража минал св. П. К., който видял
случващото се и се обадил на пострадалия Х.Х., за да му съобщи, че гаражът му
бил разбит и вещите му се изхвърляли навън. Пострадалият Х.Х. веднага се
запътил към мястото и пристигнал там след около 10 – 15 минути. Попитал
подсъдимия и неговите роднини защо са разбили гаража му за пореден път, след
което започнал спор между тях. В това време подсъдимият П.Х. взел в ръка
металната щанга тип „кози крак“, с която разбил катинара малка по-рано, и
тръгнал към пострадалия Х.Х.. Към пострадалия се насочили също така бащата и
братът на подсъдимия. Пострадалият Х.Х. се опитал да избяга, но бил съборен на
земята. В това време подсъдимият П.Х. замахнал към пострадалия със щангата, а Х.Х.
вдигнал ръцете си, за да се предпази, при което последвал удар с щангата по
дясната ръка на пострадалия. В същото време бащата и братът на подсъдимия
нанасяли удари с крака по тялото на пострадалия. Случващото се било забелязано
от множество свидетели, сред които П. К., Н.А. и Б.М., като последните двама се
намесили и прекратили побоя. Свидетелят А.хванал ръката на подсъдимия и успял
да вземе щангата, след което свидетелите А.и М.откарали пострадалия Х.Х. в
„Пирогов“ с автомобила на свидетеля М., за да му бъде оказана медицинска помощ.
В болницата бил извършен преглед на пострадалия и се установило, че имал
счупване на 5-та дланна кост на дясната ръка, след което същата била гипсирана.
Впоследствие Х.Х. посетил и съдебен лекар, който му издал съдебномедицинско
удостоверение от 04.12.2015 г. с констатация за налично счупване на 5-та дланна
кост на дясната ръка. Освен счупената ръка, пострадалият Х.Х. имал
кръвонасядания и дълбоки охлузвания по лицето и лигавицата на горната устна.
Счупването причинило болки на пострадалия, а поставеният гипс му създавал
затруднения и неудобство в ежедневието. Същия ден Х.Х. подал заявление до
началника на 02 РУ – СДВР за случилото се и депозирал саморъчни писмени
обяснения.
На
04.12.2015 г. подсъдимият П.Х. също посетил съдебен лекар, който след преглед
констатирал дълбоко ожулване на дясната вежда, кръвонасядане на гърба на носа и
травматичен кръвоизлив от дясната ноздра.
При
така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че с деянието си,
подсъдимият П.Х. е осъществил от обективна и субективна страна всички признаци
на престъплението по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като на 04.12.2015 г., в гр.
София, ж.к. „********, пред гараж, чрез нанасяне на удар с щанга по ръката, е
причинил на Х.Б.Х. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на 5-та
предкиткова (дланна) кост на дясната ръка, което е причинило на Х.Б.Х. трайно
затруднение в движенията на десния горен крайник за период по-голям от 30 дни. Съдът
е приел, че подсъдимият е осъществил деянието виновно, с форма на вината пряк
умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 1 НК.
Ето
защо е признал подсъдимия П.Ф.Х. за виновен в осъществен състав на престъпление
с горепосочената правна квалификация, като на основание по чл. 129, ал. 2, вр.
ал. 1 от НК, му е наложил наказание „Лишаване от свобода” за срок от 1 (една)
година, изтърпяването на което, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, е отложил с
изпитателен срок от 3 (три) години.
Съдът
е уважил, като основателен и доказан, предявеният от Х.Б.Х. срещу П.Ф.Х. и
приет за съвместно разглеждане граждански иск в наказателното производство, с
правно основание чл. 45 от ЗЗД, частично за сумата от 2500 (две хиляди и
петстотин) лева, представляващи обезщетение за претърпените неимуществени вреди
от деянието по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК,
претърпени от Х.Б.Х., като е отхвърлил предявеният иск до пълния
предявен размер от 5000 (пет хиляди) лева, като неоснователен.
Осъдил
е подсъдимия да заплати и сторените по делото разноски и дължимите държавни
такси в гореупоменатия размер.
Пред
настоящата съдебна инстанция не бе проведено съдебно следствие, респективно не
бяха представени и събрани нови доказателства и доказателствени средства. Въззивният
съд изгради своите фактически и правни изводи изцяло на база на
доказателствата, събрани в хода на съдебното следствие пред първата съдебна
инстанция.
Настоящият въззивен състав, след
цялостна проверка на доказателствената съвкупност по делото, споделя изцяло
както фактическите констатации, така и правните изводи на първоинстанционният
съд. Правилно СРС е приел, че събраните по делото гласни доказателства са
непротиворечиви, логични и обсъдени в своята взаимовръзка, установяват по
несъмнен и категоричен начин авторството на подсъдимия по отношение на
инкриминираното деяние.
Така, на първо място, въззивният съд
възприе изцяло изводите на първостепенния съд, относими към личността на
подсъдимия Х., семейното му положение, трудова заетост и предходна му съдимост.
Същите са формирани на базата на правилен и задълбочен анализ на събраните по
делото гласни и писмени доказателствени средства и в частност – въз основа на сведенията
относно самоличността на подс. Х. и отразеното в свидетелството за съдимост на
подсъдимия. Въз основа на показанията на св. Ф.Х. и Б.Х. се установява, също
така, че към инкриминираната дата подсъдимият и свидетелите живеели заедно.
Правилни и обосновани са изводите на
първоинстанционния съдебен състав относно осъществената продажба на недвижим
имот от страна на подсъдимия и неговите роднини, като продавачи, и св. В.Г. и Х.Г.,
като купувачи. В тази насока са показанията на св. Г., Г.а, Б. Х. и Ф. Х.,
които са напълно единни, еднопосочни, взаимно допълващи се и непротиворечиви,
поради което и за съда не възникна съмнение, че в обсъжданата част, по
отношение на тези факти и обстоятелства, са депозирани напълно обективно,
безпристрастно и добросъвестно, поради което и няма пречка да бъдат изцяло
кредитирани. Въз основа на същите съдът установи и и обстоятелството, че
подсъдимият и св. Б.Х. и Ф.Х. поели ангажимент към купувачите на имота да им
предоставят владението и върху гараж, находящ се в гр. София, ж.к. „********,
който смятали, че им принадлежи.
Настоящата
инстанция изцяло се солидаризира с изводите на решаващия първоинстанционен съд
в насока, че между подсъдимия и св. Б.Х. и Ф.Х., от една страна, и пострадалия
св. Х.Х., от друга, съществувал отдавнашен спор по повод гараж, находящ се на
горепосочения адрес, който всяка от страните по спора смятал за своя
собственост, като към процесната дата – 04.12.2015 г. същият се ползвал от св. Х.Х..
В тази насока събраните по делото гласни доказателствени средства – показанията
на св. Х.Х., Б.Х. и Ф.Х. са напълно единни, кореспондират със съобщеното
относно поводът за възникване на инцидента от св. П. К., Н.А., Б.М. и В.Г., и
не се оборват от нито едно от събраните по делото доказателства и
доказателствени средства.
Действително,
както правилно сочи защитата в допълнението към въззивната жалба и пред съда,
по делото не е установена по нужния несъмнен и категоричен начин собствеността
върху процесния гараж, но това обстоятелство е ирелевантно за преценката
относно съставомерността на инкриминираното деяние по възведения на подсъдимия
престъпен състав, поради което и настоящата инстанция намира, че като не е
събирал доказателства в тази насока, първият съд не е допуснал процесуално
нарушение. Решаващо, според настоящата инстанция, е поводът за възникване на
конфликта между подсъдимия и неговите роднини, и св. Х., а същият е безусловно
установен – ползването на процесния гараж.
Не
е спорно по делото, че на инкриминираната по делото дата – 04.12.2015 г.,
подсъдимият и св. Б.Х. и Ф.Х., придружавани от св. В.Г., отишли пред гаража,
ползван от св. Х.Х., и тъй като същият бил заключен с катинар, за който нямали
ключ, подсъдимият, с носената от него щанга тип „кози крак“ счупил катинара и
заедно с брат си и баща им се заел да изнася от вътрешността на гаража
оставените там от св. Х.Х. строителни материали. В тази насока по делото са
събрани категорични доказателствени средства – показанията на св. Б.Х., Ф.Х., Х.Х.
и П. К., които настоящата инстанция изцяло кредитира в обсъжданата част, като
прецени, че са напълно единни, еднопосочни, взаимно допълващи се, логични и
житейски убедителни.
Тук
е мястото да се посочи, че въззивната инстанция изцяло се довери на показанията
на св. П. К.в насока, че е бил в района на инцидента и е възприел както
действията на подсъдимия и неговите роднини по изнасяне на вещите на св. Х.Х.
от гаража, така и нанесения побой на пострадалия. Вярно е, че от изисканата от
СРС и постъпила справка от работодателя на св. П. К.– „Б.“ ООД, се установява,
че същият е работел на трудов договор на нормирано работно време от 09,00 ч. до
17,00 ч., като на процесната дата е бил на работа, но самият св. К.заявява, че
спецификата на дейността му – снабдител, не е изисквала работа на нормирано
работно време. Въз основа на показанията му и тези на св. Д.Д., депозирани в
хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност
по надлежния процесуален ред, за съда същите представляват сигурна
доказателствена опора в насока, че към инкриминираните дата и час св. К.е
възприел интересуващите производството факти и обстоятелства. Настоящата
инстанция не остави без внимание и противоречието между показанията на св. К.и
събраните по делото писмени доказателствени средства по отношение местоработата
на свидетеля към 04.12.2015 г., като в тази насока се довери на постъпилите по
делото справки от „В.– С – С.“ ООД и „Б.“ ООД. Като причина за констатираното
несъответствие, съдът прецени изминалия продължителен период от време между
датата, за която св. К.дава показания и тази на разпита му пред съда. Това
противоречие, обаче, по никакъв начин не разколебава изводите на съда, че св. К.депозира
обективно и добросъвестно показания пред съда, които няма пречка да бъдат
кредитирани в цялост.
Правилни
и обосновани са изводите на решаващия първоинстанционен съд досежно авторството
на подсъдимия по отношение на инкриминираното деяние и механизма на неговото
извършване. За да формира изводите си в този смисъл, първият съд се е доверил
изцяло на показанията на св. Х.Х., П. К., Н.А., Б.М., Д.Д.и В.Г. – свидетели –
очевидци на инкриминираното деяние, като е приел, че са единни, вътрешно
непротиворечиви и взаимно допълващи се. Въззивният съд няма основание да
ревизира този извод. Въз основа на така събраните гласни доказателствени
източници действително безпротиворечиво се установява, че именно подсъдимия е носел
метална щанга тип „кози крак“, с която е замахнал в посока главата и горната
част на тялото на св. Х.Х., а последният, за да се предпази, е вдигнал дясната
си ръка над главата, при което ударът, нанесен от подсъдимия, е попаднал в
десния горен крайник на свидетеля, причинил му съставомерните телесни
увреждания.
Действително,
измежду така събраните гласни доказателствени средства се наблюдават известни
несъответствия, които безспорно следва да бъдат отдадени на изминалия
сравнително продължителен период от време между датата на извършване на
деянието, за което дават показания – 04.12.2015 г., и тази на разпита им пред
съда – 19.10.2017 г., при което е съвсем естествено да не могат да
възпроизведат в цялост и в детайли възприетата от тях, близо две години
по-рано, фактическа обстановка. Тези несъответствия са преодолени от първия съд
чрез надлежно приобщаване към доказателстветната съвкупност на показанията на
част от свидетелите, депозирани в хода на досъдебното производство, пред
водещия разследването. Същите, обаче, не разколебават извода, че показанията им
са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно, поради което няма
пречка да бъдат кредитирани от инстанциите по същество и поставени в основата
на изводите им по фактите.
Иначе,
в своето единство и взаимовръзка, показанията на посочените по-горе свидетели –
всеки от тях възприел развитието на инцидента от различен зрителен ъгъл,
позволяват напълно категоричен и единствено възможен извод относно авторството
на подсъдимия П.Х. по отношение на инкриминираното деяние и механизма на
неговото извършване – възприет и подробно мотивиран от първия съд, който
въззивната инстанция изцяло споделя. По-конкретно, показанията на тези
свидетели досежно механизма на нанасяне на удари от страна на подсъдимия,
кореспондира по небудещ съмнение начин и със заключението на назначената в хода
на съдебното производство пред първия съд и приета като доказателство по делото
комплексна съдебномедицинска експертиза по писмени данни досежно механизма на причиняване на съставомерните увреждания
на пострадалия Х.. Предвид изложеното, въззивният съд намира възраженията на
защитата за недоказаност на авторството и механизма на извършване на деянието,
за неоснователни.
Правилно
първият съд не е дал вяра на показанията на св. Б.Х. и Ф.Х. в смисъл, че
пострадалият е тръгнал да напада и нанесъл удари на св. Б.Х., тъй като, от една
страна, същите остават напълно изолирани и неподкрепени от останалите, събрани
по делото гласни доказателствени средства, а от друга – по делото липсват
обективни находки за причинени на св. Б.Х. телесни увреждания. В тази връзка
следва да се посочи, че св. Х.Х., П. К., Н.А., Б.М., Д.Д.и В.Г. напълно
еднопосочно заявяват, че именно подсъдимият е нанесъл първи удар към пострадалия,
а по време на нанасяне на ударите същият е бил повален на земята и свит, за да
се предпазва, което прави напълно нелогични и житейски неубедителни твърденията
на св. Б.Х. и Ф.Х. за агресивно поведение на пострадалия спрямо първия от тях,
респ. за нанасяне на удари.
Действително,
по делото се установява, че подсъдимия П.Х. също е получил телесни увреждания –
дълбоко ожулване на дясната вежда, кръвонасядане на гърба на носа и травматичен
кръвоизлив от дясната ноздра. Такива увреждания принципно могат да се получат
при нанасяне на удар с ръка в областта на лицето на подсъдимия. По делото,
обаче, не са събрани каквито и да било доказателства в подкрепа на възможен
извод, че именно пострадалият е нанесъл удар в областта на главата на
подсъдимия (на такъв не сочат дори св. Б.Х. и Ф.Х.). Предвид изложеното съдът
напълно изключи като вероятен този механизъм на получаване на телесните
увреждания, констатирани при прегледа на подсъдимия.
Напълно
следва да бъдат споделени и изводите на първия съд досежно намесата на св. Н.А.
и Б.М. за преустановяване побоя над пострадалия и отвеждането му от тези
свидетели до болнично заведение, където да му бъде оказана медицинска помощ. По
отношение на тези обстоятелства, инстанцията по същество еднопосочно се
доверява на съобщеното от тези свидетели и от св. П. К.. Вярно е, че в
показанията си пред съда пострадалият Х.Х. заявява, че е бил отведен в
болничното заведение от свой познат на име „В.“ – неустановен по делото –
показания, които се явяват в противоречие със съобщеното от св. А.и М..
Показанията на пострадалия в този смисъл съдът не може да кредитира, като
изолирани и неподкрепени от доказателствената съвкупност, а като причина за
несъответствието съдът прецени изминалия продължителен период от време между
датата на деянието – 04.12.2015 г. и тази на разпита на свидетеля пред съда –
19.10.2017 г., както и притеснението и объркването на свидетеля в резултат на
нанесения му побой.
По
отношение на тези факти и обстоятелства по делото са събрани достатъчен по своя
обем и категоричност гласни и писмени доказателствени средства, които в своята
съвкупност позволяват на съда да формира еднозначни изводи по фактите. Тези
гласни доказателствени средства са напълно еднопосочни и безпротиворечиви,
поради което за съда не възникна съмнение, че са депозирани обективно,
безпристрастно и добросъвестно. Действително, между показанията на разпитаните
по делото свидетели се наблюдават известни разминавания; някои от свидетелите
не са в състояние да възпроизведат ясно, пълно и точно факти и обстоятелства,
за които са депозирали показания в хода на досъдебното производство, но това е
лесно обяснимо, предвид изминалия продължителен период от време между момента
на възприемане на доказателственорелевантните факти и обстоятелства, и този на
разпита на свидетелите пред съда, както и предвид индивидуалните особености на
всеки човек да възприема и пресъздава факти и обстоятелства от обективната
действителност.
Получените
от пострадалия телесни увреждания и тяхната медико-биологична характеристика,
както и проведеното лечение се установяват по безпротиворечив начин от заключенията
на назначените и изготвени съдебномедицинска експертиза по писмени данни и
комплексна съдебномедицинска експертиза по писмени данни, които настоящата
инстанция изцяло кредитира, като прецени, че са обективни, компетентни, пълни,
ясни и точни, и кореспондират със събраните по делото доказателствени източници
– показанията на св. Х.Х., П. К., Н.А., Б.М., Д.Д.и В.Г. и приложената и приета
като доказателство по делото медицинска документация.
Въз
основа на заключението на назначената и изготвена съдебно-психиатрична и психологична експертиза, настоящата
инстанция установи психичното състояние на подсъдимия към инкриминираната дата
и възможността му да разбира свойството и значението на извършеното, и да
ръководи постъпките си.
В
заключение следва да се посочи, че в хода на проведеното съдебно следствие са
събрани необходимите и възможни доказателствени източници, които да позволят на
съда, постановил атакувания съдебен акт, да формира еднозначни изводи по
отношение на обсъдените по-горе факти и обстоятелства. Същите са подложени на
изключително внимателен и задълбочен анализ от първия съд, обективиран в
мотивната част на атакувания съдебен акт, въз основа на който съдът е достигнал
до правилни и обосновани изводи по фактите. Не е допуснато твърдяното от
защитата нарушение на чл. 107, ал. 3 от НПК, тъй като в хода на съдебното
следствие съдът е положил необходимите и възможни процесуални усилия да попълни
делото с доказателствен материал, и е осигурил на страните равни възможности да
посочват и искат събирането на релевантните гласни и писмени доказателствени
източници.
При този анализ на доказателствената
съвкупност безпротиворечиво се установява, че на 04.12.2015 г., в гр. София,
ж.к. „********, пред гараж, чрез нанасяне на удар с щанга по ръката,
подсъдимият причинил на Х.Б.Х. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване
на 5-та предкиткова (дланна) кост на дясната ръка, което самостоятелно
реализира медико-биологичния признак „трайно затруднение в движенията на десния
горен крайник“ за период по-голям от 30 дни, по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК.
Нанасянето на удара с метална щанга в
областта на ръката на пострадалия от страна на подсъдимия, при това със значителна
кинетична енергия, е било достатъчно за причиняване на съответната по степен
телесна повреда, с което деянието е било и довършено. Между нанасянето на
ударите от страна на П.Х. и получаване на съответните телесни увреждания от
страна на Х.Х., е налице пряка и непосредствена причинна връзка. По делото не
се установява друга причина за настъпване на обсъжданите телесни увреждания,
освен нанасянето на удари в областта на ръката на пострадалия от страна на
подс. Х..
Правилен, следователно, е изводът на
първостепенният съд, че с това подс. Х. е осъществил всички признаци от
обективна страна на състава на престъплението по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК.
Верни са изводите на СРС и относно
субективната съставомерност на деянието на подсъдимия. Същият е действал
виновно, при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 1 НК,
като умисълът му е обхващал представите относно всички обективно съставомерни
признаци от престъпния състав с горепосочената правна квалификация. Нанасяйки
удар с метална щанга в областта на ръката на пострадалия, при това – със
значителна кинетична енергия, подсъдимият е съзнавал възможността и
неизбежността от накърняване телесния му интегритет. Посочените обстоятелства
се интерпретират от съда като недвусмислено обективиращи намерението на дееца
да причини телесна повреда на пострадалия от обсъждания вид. Подсъдимият е
съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е неговите
общественоопасни последици и пряко е целял настъпването им.
Предвид
заключението на назначената и приета като доказателство по делото СППЕ по
отношение на подсъдимия, следва да се приеме за безспорно установено, че към
датата на извършване на инкриминираното деяние, същият е могъл да разбира
свойството и значението на извършеното, и да ръководи постъпките си. При същия
не са налице данни за наличие на физиологичен или патологичен афект.
При това, правилно и законосъобразно
подсъдимият е бил признат за виновен в осъществен състав на престъпление по чл.
129, ал. 2, вр. ал. 1 НК.
Не са налице и основания за ревизия на
правните изводи на първоинстанционния съд в частта относно определеното на
подсъдимия наказание, в какъвто смисъл са възраженията на защитата.
За да определи конкретното по размер
наказание, което следва да бъде наложено на подсъдимия Х. за осъщественото от
него престъпно посегателство, първоинстанционният съд е преценил като
смекчаващо отговорността му обстоятелство чистото му съдебно минало, а като
отегчаващи – нанасянето на няколко удара на пострадалия, причинените му
допълнителни телесни увреждания, както и използването на метална щанга за
нанасяне на съставомерното телесно увреждане. При това е преценил, че
следващото се на дееца наказание следва да се определи при превес на
отегчаващите отговорността му обстоятелства, поради което и му е наложил
наказание „Лишаване от свобода” за срок от 1 (една) година.
Настоящият
съдебен състав изцяло се солидаризира с изводите на решаващия първоинстанционен
съд досежно смекчаващите и отегчаващи отговорността на дееца обстоятелства, но
дължи да посочи, че СРС е пропуснал да отбележи като смекчаващи обстоятелства
младата възраст на подсъдимия и трудовата му ангажираност, а като отегчаващо –
извършването на деянието през деня, на оживено място, при което същото е могло
да бъде възприето и е възприето от трети лица.
При
това своеобразие на конкретния казус, настоящата инстанция намира, че правилно
наказанието, което се следва на подсъдимия, е било определено при превес на
отегчаващите отговорността му обстоятелства, макар същото да е следвало да бъде
определено в размер, значително по-висок от определения му от СРС, но при липса
на съответен протест, СГС не може да упражни правомощията си по чл. 337, ал. 2,
т. 1 НПК.
Категорично,
обаче, не са налице предпоставки за занижаване размера на наказанието,
определено на подсъдимия от СРС, нито за индивидуализацията му по реда на чл.
55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК, в какъвто смисъл първият съд е изложил подробни
аргументи, които настоящата инстанция изцяло споделя и поради това не намира за
нужно да преповтаря. По делото не се констатират нито многобройни, нито
изключително смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство, което да налага
извода, че предвиденото за извършеното престъпление наказание се явява
несъразмерно тежко спрямо степента на обществена опасност на деянието и на
неговия извършител.
Правилни са и изводите на СРС, че са
налице предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК, за отлагане
изтърпяването на така наложеното на подсъдимия наказание „Лишаване от свобода”
с изпитателен срок от три години. Подсъдимият не е бил осъждан на „лишаване от
свобода“ за престъпление от общ характер, наложеното му наказание „Лишаване от
свобода” е за срок до три години, а именно – за срок от една година, и за
постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения, не
се явява наложително същият да изтърпи ефективно наложеното му наказание
„Лишаване от свобода“.
При преценка на
необходимата степен на наказателна репресия, която се следва на подсъдимия за
извършеното престъпление, СГС в този си състав, съобрази, че това е първо
осъждане на подс. Х.. При това се налага изводът, че целите на наказанието биха
били постигнати и с по-ниска по интензитет наказателна репресия, а именно – с факта
на осъждането му на наказание, свързано със засягане свободата на осъдения за
придвижване в пространството и с ограничението в правата му, следващо се от
факта на осъждане на „лишаване от свобода“ до настъпване на реабилитацията. Не
е необходимо спрямо същия да бъде постановявано ефективно изтърпяване на
наложеното му наказание „Лишаване от свобода“.
Въззивният съдебен състав изцяло
споделя и изводите на СРС, че са налице предпоставките за частично уважаване на
предявения и приет за съвместно разглеждане с наказателното производство,
граждански иск от пострадалия Х.Б.Х. срещу подс. П.Ф.Х., за обезщетение на
причинените му в резултат на инкриминираното деяние неимуществени вреди.
Така
предявеният граждански иск има своето правно основание в разпоредбата на чл. 45
от ЗЗД. Посочената разпоредба по един общ начин вменява в задължение на всички
правни субекти да не нанасят вреда другиму – както морална, така и материална.
Този правен институт има за цел да обезпечи признатата от Конституцията и
законите на страната закрила на личността, като единство от телесен и духовен
интегритет, на основните права и свободи, както и на обществения ред, като
среда за развитие на индивида.
Несъобразяването
с това общо правило за поведение влече след себе си неблагоприятни последици за
нарушителя – санкция, изразяваща се във вторичното по своя характер задължение
за репариране на причинените вреди, било чрез възстановяване на съществуващото
до момента на противоправното деяние фактическо или правно положение, било чрез
престиране на парична сума, явяваща се, макар и относителен, еквивалент на
причинената вреда, в случай, че възстановяването й в натура е невъзможно,
поради естеството на накърненото благо. Това е съдържанието на гражданската отговорност
на подсъдимия Х., ангажирана в настоящото производство.
Задължението за поправяне на вредите от
непозволено увреждане по своята правна природа има обезщетителен характер, като
едновременно с това представлява и едно предупреждение към причинителя на
вредата и останалите членове на обществото да не накърняват правата на
останалите правни субекти и сочи на последиците от неспазването на това
задължение.
В
синтезиран вид елементите на сложния фактически състав на непозволеното
увреждане са следните: да бъде извършено деяние; същото да бъде извършено
противоправно и виновно; от деянието да са настъпили вреди; да е налице пряка
причинно-следствена връзка между деянието и настъпилите вреди.
В конкретния случай, следва да се
приеме, че всеки един от така посочените по-горе елементи на гражданския
деликт, е налице. Така, безспорно се установи, че е налице деяние, което се
характеризира с висока степен на обществена опасност, същото е противоправно и
наказуемо. В резултат на същото и като пряко негово следствие, на пострадалия Х.Х.
е причинено счупване на 5-та предкиткова (дланна) кост на дясната ръка, което е
причинило на същия трайно затруднение в движенията на десния горен крайник за
период по-голям от 30 дни. Същото е резултат на виновното поведение на
подсъдимия Х..
С
оглед гореизложеното, въззивната инстанция се солидаризира с изводите на
първостепенния съд, че приетият за съвместно разглеждане в рамките на
наказателното производство граждански иск, е безспорно доказан по основание и
следва да бъде уважен.
В настоящото производство се претендира
обезщетение за претърпени в следствие на деянието неимуществени вреди. Предвид
особения характер на накърненото от деянието благо, репарирането на причинените
вреди може да бъде извършено само в пари. Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, размера на дължимото обезщетение се определя от съда по справедливост.
При преценка на размера на дължимото на
пострадалия Х.Х. обезщетение, първостепенният съд правилно е взел предвид дългия
период от време, необходим за възстановяването на Х., който е бил съпроводен
със значителни неудобства за пострадалия. В допълнение настоящата инстанция
следва да отбележи и причинените му допълнителни телесни увреждания, които не
дават отражение върху квалификацията. Същевременно, върху размера на
обезщетението следва да намери отражение чистото съдебно минало на подсъдимия и
предходните влошени взаимоотношения между подсъдимия и пострадалия.
При така сложилото се своеобразие на
конкретния казус, СГС, в този си състав намира, че първоинстанционният съдебен състав правилно и
законосъобразно е осъдил подсъдимия П.Ф.Х., на
основание чл. 45 ЗЗД, да заплати на Х.Б.Х. сумата от 2500 (две хиляди и
петстотин) лева, представляващи обезщетение за претърпените неимуществени вреди
от деянието по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, изразяващи се в болки и
страдания, претърпени от Х.Б.Х., като е отхвърлил предявения граждански иск до
пълния му размер от 5000 (пет хиляди) лева, като неоснователен.
Въззивният съдебен състав споделя и
обосновката на СРС в частта относно направените по делото разноски и държавни
такси.
Правилно
и обосновано, с оглед изхода на делото, първият съд е осъдил подс. Х. да
заплати в полза на държавата, по сметка на СРС, сумата от 100 (сто) лева,
представляваща държавна такса върху уважената част от гражданския иск.
Правилно
и в съответствие със закона, подс. Х. е осъден, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, да заплати по сметка на СДВР направените в хода на досъдебното
производство разноски по делото в размер на 295,59 лева (двеста деветдесет и
пет лева и петдесет и девет стотинки), а по сметка на СРС – сумата от 608,00
(шестстотин и осем) лева, представляваща направените разноски в хода на
съдебното производство по делото. Същите са правилно изчислени.
Тъй като при цялостната служебна
проверка на присъдата, въззивният съд не констатира допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния
закон, необоснованост или непълнота на докзателствата, които да налагат
отмяната или изменението на атакувания съдебен акт, то съдът счете, че същият
следва да бъде потвърден.
Така
мотивиран и на основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 НПК, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 11.01.2018 г.,
постановена от Софийският районен съд, Наказателно отделение, 99-ти състав, по
НОХД № 8340/2017 г. по описа на същия съд.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/