№ 388
гр. Русе, 07.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Милен Петров
Членове:Галина Магардичиян
Васил Петков
при участието на секретаря Ирена Иванова
като разгледа докладваното от Милен Петров Въззивно гражданско дело №
20244500500381 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от П. К. К. чрез редовно упълномощен процесуален
представител против решение №1084/10.07.2023 г., постановено по гр.д.№ 3753/2022 г. по
описа на РРС, с което е уважен предявеният против нея иск с правно основание чл.422 ГПК-
за установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д.№ 883/2022 г. по описа на РРС в размер на 858.07 лв., дължима по запис на заповед от
28.03.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 14.02.2022 г. Твърди се, че решението е
неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения и неточно приложение
на закона по съображения подробно изложени в жалбата и се иска отмяна на решението и
постановяване на ново, с което искът се отхвърли. Претендира и направените разноски за
производството, вкл. и присъждане на адв. възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА.
П. К. К. е обжалвала и определение №663/15.02.2024 г. по същото дело, с което е
отхвърлено искането й за изменение на решението в частта за разноските, като моли
въззивният съд да го отмени.
Ответникът по жалбите „Прибалтик Пропърти Мениджмънт“ ООД - гр.София не
представя отговор по реда на чл.263 ГПК.
Окръжният съд, след като съобрази събраните по делото доказателства и провери
атакуваните актове с оглед наведените в жалбите оплаквания, прие за установено следното:
1
Жалбите са подадени в срок от страна, разполагаща с процесуална легитимация и
срещу подлежащи на обжалване актове, поради което се явяват допустими.
Разгледани по същество, жалбите са основателни.
Производството по първоинстанционното дело е образувано по предявения от
„Прибалтик Пропърти Мениджмънт“ ООД-гр.София против жалбоподателя иск с правно
основание чл.422 ГПК- за установяване на вземане в размер на 858.07 лв.-главница,
дължима по запис на заповед от 28.03.2018 г., предявен за плащане на 30.11.2020 г., ведно
със законната лихва, считано от 14.02.2022 г. по издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д.№ 883/2022 г. по описа на РРС.
Предявяването на специалният установителен иск по чл.422 ГПК предпоставя наличие
на издадена в полза на кредитора- ищец заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, която е
оспорена от длъжника с възражение в срока по чл.414 ГПК. Подаването на възражение
поражда правният интерес за кредитора да предяви иск в преклузивния едномесечен срок по
чл.415, ал.1 ГПК с цел да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на
оспореното вземане и да стабилизира изпълнителната сила на заповедта, за да послужи
същата като изпълнителен титул за реализиране на вземането срещу длъжника / арг. от
чл.416 ГПК/.
В конкретният случай е налице издадена в полза на ответника по жалбата заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК срещу която жалбоподателят е
подал възражение в срока по чл. 414 ГПК, което е породило и правният интерес от търсената
искова защита. Искът е предявен в едномесечния срок, регламентиран в закона, поради което
същият е допустим и законосъобразно е разгледан по същество.
С оглед на това въззивният съд приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Същото обаче е неправилно като постановено при съществени процесуални
нарушения и неправилно приложение на материалния закон.
Доказателствата по делото сочат, че ответникът по жалбата се е снабдил със заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на издаден от К. запис на заповед,
представен в оригинал по заповедното производство. От него се установява, че на
28.03.2018 г., К. се задължила безусловно и неотменяемо да плати на предявяване на
“Кредихелп“ ООД, ЕИК:********* или на негова заповед сумата от 1437.15 лв. Записът на
заповед е предявен за плащане на 30.11.2020 г. На гърба на записа на заповед е вписано
джиро от 28.10.2021 г., с което -"Мъни Плюс Мениджмънт" ЕАД, ЕИК:*********/ в
качеството му на универсален правоприемник на „Мъни Плюс Мениджмънт" ООД, ЕИК:
*********, с търговско наименование „Кредихелп“ ООД/ безусловно и неотменяемо
прехвърля всички права по записа на заповед на „Прибалтик Пропърти Мениджмънт“ ООД.
На основание чл.470, ал.1 ТЗ, „Мъни Плюс Мениджмънт" ЕАД е заявило, че не отговаря за
плащането на дължимите суми по записа на заповед.
Записът на заповед е абстрактна правна сделка, при която основанието за плащане не е
елемент от съдържанието и съответно условие за действителност на ефекта. В
2
производството по чл.422 ГПК съдът следва да извърши проверка за съществуването на
каузално правоотношение между страните, само ако длъжникът е направил възражение за
наличието на такова правоотношение, за обезпечаване на изпълнението на което е издаден
записът на заповед. Предметът на доказване в това производство следва да се изведе от
естеството на възражението на длъжника като защитно средство срещу твърдяната
материалноправна незаконосъобразност на документа.
В производството жалбоподателят е навел твърдение, че записът на заповед е издаден
като обезпечение на договор за кредит, сключен с "Мъни Плюс Мениджмънт" ЕООД, ЕИК:
*********/ с търговско наименование “Кредихелп“ ООД/-заличен търговец. Районният съд
изцяло е игнорирал тези твърдения и неоснователно е отказал да изиска документи по този
договор, което е наложило въззивния съд да упражни правомощията си по чл.266, ал.3 ГПК.
От представените с молба от 19.08.2024 г., писмени доказателства от неучастващо в делото
лице-"Мъни Плюс Мениджмънт" ЕАД по реда на чл.192 ГПК се установява следното:
На 28.03.2018 г. между П. К. К., като заемател, и „Кредихелп“ ООД/търговско
наименование на „Мъни Плюс Мениджмънт" ООД, ЕИК: *********/, като заемодател, е
сключен договор за заем код 279906. Същият е с предмет предоставянето на заем в размер
на 409.03 евро или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ за
еврото спрямо лева, при който 1 евро се разменяло за 1.95583 лв. Макар и от този текст на
договора да не става ясно по какъв начин и в каква валута ще бъде усвояван заемът, в
приложение № 1 към договора било посочено като размер на кредита 800.00 лв. На същата
дата е подписан и „Договор за предоставяне на допълнителни услуги във връзка със
сключен договор за заем код 279906/28.03.2018 г.“, като според него дружеството заемодател
предоставя на заемателя допълнителни доброволни услуги „Избягване на предсрочна
изискуемост“ и „Възможна промяна на погасителен план“. В процесния договор за заем е
уговорен фиксиран лихвен процент на възнаградителната лихва в размер на 39,61% и ГПР
на стойност от 41,59%. Заемателят се задължил да върне сумата в срок от 26 седмици, като
размерът на двуседмичната вноска е 34.92 евро, с левова равностойност според Приложение
№ 1- 68.30 лв. Общият размер на плащанията по кредита е 453.98 евро или 887.90 лв. В чл.
12 от Договора за заем е уговорено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от
сключването на договора да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията си по
договора чрез осигуряване на трето лице- поръчител, който да отговаря на следните
изисквания: да има навършени 25 години, да работи по валидно трудово правоотношение от
поне 6 месеца преди сключване на договора, с минимален брутен осигурителен доход
1500.00 лв., стабилна кредитна история и др. При неизпълнение на това задължение
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 280.83 евро/ 549.25 лв./ Според чл.
12, ал. 6 плащането на тази неустойка е разсрочено на 13 погасителни вноски, със същите
падежи като тези по основното задължение по договора за кредит. В чл.5, т.3 от договора за
заем е уредено правото на заемодателя по всяко време да прехвърля правата си по договора
за паричен заем на трето лице. Към приложенията по договор за заем №279906/28.03.2018 г.
е приложен и запис на заповед от 28.03.2018 г.
3
В трайно установената съдебната практика е прието, че издателят разполага с правото
да противопостави на ефекта както абсолютните си възражения, така и личните си
възражения, основани на каузалните отношения с кредитора. Релевирането на такива лични
възражения обаче е допустимо, само когато страните по менителничната и каузалната сделка
съвпадат, т.е. когато личните възражения на длъжника се противопоставят на поемателя.
Когато, както е и в случая, ценната книга е прехвърлена с джиро на трето лице – в полза на
ответник по жалбата, възраженията на длъжника, основани на каузалните правоотношения с
джиранта, са недопустими, освен в случаите на оборване на презумпцията за
добросъвестност.
В настоящият случай обаче каузалните правоотношения между джиранта „Мъни Плюс
Мениджмънт" ЕАД и длъжника се регулират не само от общите норми на закона, но и от
специалните правила, регламентирани в ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.26, ал.2 ЗПК при
прехвърляне на вземанията по договора на трето лице, потребителят има право да направи
спрямо това трето лице всички възражения, които има към първоначалния кредитор.
Цитираната правна норма регламентира изключение от горепосоченото правило като
предоставя правната възможност на длъжника да противопостави всичките си възражения,
вкл. и личните си на третото лице. Изложеното обуславя извод, че възраженията на
жалбоподателя, свързани с каузалните правоотношения, за обезпечение на които е издадена
ценната книга, са допустими и следва да се разгледат в производството.
В процеса в доказателствена тежест на жалбоподателя е да установи връзката между
записа на заповед и договорът за заем, сключен на 28.03.2018 г.
Посоченото обстоятелства е категорично и безспорно установено по делото. Предвид
всичко изложено, съдът приема, че процесния запис на заповед е издаден като обезпечение
на договор за заем 279906/28.03.2018 г. Следователно ответницата в първоинстанционното
производство е доказала, съществуването на каузално правоотношение, обезпечено със
запис на заповед от 28.03.2018 г.
Правото на заемодателят да прехвърли по всяко време правата си по договора на трето
лице е изрично уредено в чл.5, т.3 от договора за заем.
Спорен въпрос по делото е дали изискването на чл.26, ал.4 ЗПК потребителят да бъде
информиран от кредитора за прехвърляне на вземането е приложимо и в случаите, когато
това прехвърляне е станало посредством джиросване на издадения в обезпечение на
задълженията по договора запис на заповед в полза на трето лице. Отговорът е положителен
поради следното:
Джирото е специален /търговскоправен/ способ за заместване на носителя на субективно
право, материализирано в заповедна ценна книга, с друг. Действието на джирото е
нормирано в чл.317 ТЗ, като по отношение на неговата форма, легитимирането на
владелеца и проверката на легитимирането, както и за задължението на владелеца да
предаде ценната книга, е налице препращане към разпоредбите за менителницата –чл.468
ТЗ. Това, което е важно в случая е, че за разлика от цесията /чл.99, ал.4 ЗЗД /, действието на
4
джирото спрямо длъжника, с оглед осигуряването на бързина на търговския оборот, не е
обусловено от съобщаването му на последния. В разглеждания случай обаче, подобно на
цесията, специалният закон –чл.26, ал.4 ЗПК, която норма съдът счита за императивна с
оглед преследваната от този закон цел, също изисква нарочно уведомяване на длъжника. В
този смисъл конструкцията на чл.26, ал.4 ЗПК е сходна с тази на чл.99, ал.4 ЗЗД-
потребителят е следвало да бъде информиран за прехвърляне на вземането от стария
кредитор, в случая от „Мъни Плюс Мениджмънт" ООД, като евентуалното му уведомяване
от новия кредитор /джиранта/, в лицето на ищеца, няма такова действие. Това се подчертава
и в задължителната съдебна практика - прехвърлянето на вземането има действие спрямо
длъжника от деня, когато предишният кредитор му съобщи за прехвърлянето / вж. ТР № 142-
7 от 11.XI.1954 г., ОСГК и Решение № 123/ 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о./.
По делото липсват данни длъжника да е бил уведомяван за прехвърлянето от страна на
заемодателя, каквото задължение последният безспорно е имал. Съдът е изискал по реда на
чл.192 ГПК от същия пълната документация по сключения с ответницата договор за заем
№279906/28.03.2018 г. С молба вх. № 9112/19.08.2024 г. по настоящето дело е представена
цялата налична при предишния кредитор документация по кредита. В нея обаче липсва
каквото и да било съобщение от последния до ответницата, като потребител и длъжник, че
вземането срещу нея е прехвърлено в полза на ищеца. Подобна роля не може да играе нито
исковата молба, нито заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, тъй като
съдържащите се в тях изявления изхождат не от стария, а от новия кредитор /вж. мотивите
по цитираното решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК/.
Предвид изложеното настоящият състав на съда приема, че използването от
кредитора на търговскоправния метод за прехвърляне на правата по издадената с
обезпечителна цел ценна книга от длъжника - чрез джиро, без кредиторът да уведоми
последния за извършеното прехвърляне, съставлява заобикаляне на закона. Поради това и
джирото, като едностранна сделка, се явява нищожно на основание чл.26, л.1, пр.2 ЗЗД.
Нищожността на джирото, като едностранна сделка, води до извода, че то не е породило
визираното в чл.317, ал.1 и чл.469, ал.1 ТЗ прехвърлително действие, т.е. правата по
менителничния ефект, респ. по договора за потребителски кредит, не са били прехвърлени в
полза на ищеца и същият не е активно материално легитимиран да води иска по чл. 422, ал.1
ГПК.
Отделно от изложеното, съдът приема и че заемодателя е нарушил вмененото му
законово задължение по силата на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да включи в ГПР
всички необходими допускания във връзка с разходите на потребителя заемополучател. Това
се дължи на обстоятелството, че така уговореното в чл. 12 от Договора задължение за
заемателя да осигури трето лице, в качеството му на поръчител, за което са налице завишени
изисквания, включително и за притежаван брутен осигурителен доход от 1500.00 лв. и
предвидения изключително кратък 3-дневен срок за изпълнение, на практика превръщат
това задължение в неизпълняемо. Освен това самият факт на разсрочване на задължението
за неустойка на вноски с падеж, съответстващ на този по основното задължение по договора
5
за заем, е достатъчно показателно, че кредиторът изначало е смятал да наложи по-висока
цена на кредита, като допълнително възнаграждение за ползване на паричната сума под
формата на предварително обезщетение за риска да не бъде върната същата в срок. Поради
тези съображения уговорката в чл. 12 от Договора за заем всъщност не представлява клауза
за неустойка, а за възнаградителна лихва, поради което същата е следвало да бъде отразена
при калкулацията на ГПР, защото не е било посочено допускането, че при непредоставяне на
обезпечение заемодателят ще увеличи цената на заема като за заетата сума от 800.00 лв. ще
иска, освен посочената договорна лихва в размер на 39,61%, и допълнително
възнаграждение в общ размер на 549.25 лв., което е с повече от 50% от чистата стойност на
заема. Задължението на заемодателя да включи този вид възнаграждение в изчисляването на
ГПР произтича и от разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, която дава дефиниция какво се
включва в ГПР и според която в този показател следва да бъдат отразени лихви и
възнаграждения от всякакъв вид, включително и бъдещи такива. От това следва изводът, че
е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което съгласно чл. 22 ЗПК води до
недействителност на договора за потребителски кредит.
По изложените съображения предявената претенция се явява неоснователна и следва да
бъде отхвърлена. Обжалваното решение, с което искът е уважен се явява неправилно като
постановено при съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на
материалния закон. Същото следва да се отмени като вместо него се постанови ново
решение, с което искът се отхвърли като неоснователен. Предвид изхода на спора,
постановеното по реда на чл.248 ГПК определение №663/15.02.2024 г., също следва де
отмени.
Съгласно чл.78 ГПК разноските за исковото производството са в тежест на ответника по
жалбата. В полза на жалбоподателя следва да се заплатят действително направените от него
разноски- в размер на 40.00лв., платени държавни такси за въззивното производство. За
настоящото, за първоинстанционното и за заповедното производства следва да се присъди
и адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ответника - адв.
Б.. Същата му е предоставила безплатно правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. с чл. 7. ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, на адв. Б. следва да се присъди сумата в размер на
800.00 лв.- адвокатско възнаграждение за настоящето и за първоинстанционното
производства. За заповедното производство и съобразявайки, че по него адвоката е подал
само възражение по чл.414 ГПК, както и решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024 г. по дело C-438/22 г., съдът определя възнаграждение в размер на 50.00 лв.
Само за яснота следва да се отбележи, че съгласно трайната съдебна практика на ВКС,
нито адвоката, оказващ безплатна правна помощ, нито страната, на която тя е предоставена,
следва да доказват наличието на основанието, а именно, че лицето на което се оказва
помощта попада в една от изброените в чл. 38, ал.1 ЗА категории лица. Достатъчно е да се
представи договорът за правна помощ, защото писмената форма е един от способите за
доказването му, и в него да е отбелязано, че помощта се оказва безплатно при условията на
6
чл.38 ЗА, какъвто е и настоящият случай, за да може съдът да присъди на адвоката на
страната възнаграждение, когато изгубилата спора пред него насрещна страна е осъдена за
разноски/ в т.см. Определение № 121 от 1.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5525/2015 г., III г. о.,
ГК, Определение № 708 от 5.11.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4891/2015 г., IV г. о., ГК и др./.
Мотивиран така, Окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 1084/10.07.2023 г., постановено по гр.д.№ 3753/2022 г.
по описа на Районен съд-Русе и ВМЕСТО него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Прибалтик Пропърти Мениджмънт“ ООД-гр.София,
ЕИК:********* против П. К. К., ЕГН:********** от *** иск за установяване
съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д.№ 883/2022 г. по описа на Районен съд-Русе в размер на 858.07 лв., дължима по запис
на заповед от 28.03.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 14.02.2022 г.
ОТМЕНЯ изцяло Определение №663/15.02.2024 г., постановено по гр.д.№ 3753/2022
г. по описа на Районен съд-Русе.
ОСЪЖДА „Прибалтик Пропърти Мениджмънт“ ООД-гр.София, ЕИК:********* да
заплати на П. К. К., ЕГН:********** от *** сумата в размер на 40.00 лв.- разноски за
производството.
ОСЪЖДА „Прибалтик Пропърти Мениджмънт“ ООД-гр.София, ЕИК:********* да
заплати на адв. К. И. Б., ЕГН ********** от ***** на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско
възнаграждение в общ размер на 850.00 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7