№ 338
гр. П., 15.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П. в публично заседание на десети октомври през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Албена Г. Палова
Членове:Димитър П. Бозаджиев
Асен В. Велев
при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева
като разгледа докладваното от Асен В. Велев Въззивно гражданско дело №
20245200500465 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С Решение № 512/22.04.2024 г., постановено по гр.д. № 20235220104413
по описа за 2023г. на Районен съд - П. по предявения иск от А. С. С., ЕГН
**********, с адрес: с. Г., общ. П., ул. „П." №** против ответника „Н.“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Л. С." №* (Л.
Т.), ет.**, е признато за установено, че сключеният между същите страни
Договор от 21.10.2023 г. с № 202310211149130070 е недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК, във с вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С решението „Н.“
ООД е осъдено да заплати на ищцата А. С. С. сумата от 105,00 лева - сторени
разноски за държавна такса, а на адвокат С. М. от АК - П., със съдебен адрес:
гр. П., ул. „Ц. С." №**, к.**, сумата от 800,00 лева – адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38 от ЗАдв.
С Определение № 1667/11.06.2024 г. по същото дело, съдът е оставил без
уважение молба на ответника, за изменение на решението в частта за
разноските, с което в полза на процесуалния защитник на ищеца са присъдени
800,00 лева за адвокатско възнаграждение.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба
от „Н.“ ООД с аргументи за неговата неправилност. Неправилно съдът
стигнал до извод, че процесният договор за кредит бил недействителен.
Неустойката по чл. 6, ал. 1 не била елемент на ГПР и от същественото
съдържание на договора, понеже представлявала разход по смисъла на чл. 19,
ал. 3, т. 1 от ЗПК. Необосновано било към размера на ГПР и към
възнаградителната лихва да се прибавя вземането за неустойка, представено
1
като допълнителна печалба. Сочи, че съобразно практика на СЕС целта на
потребителската защита е да се възстанови правното и фактическо положение,
в което потребителят би се намирал без неравноправната клауза, при
съблюдаване принципа за пропорционалност. Съдът не следвало да обявява
договора за недействителен, ако правното и фактическо положение, в което би
се намирал потребителят без неравноправната клауза, може да се възстанови
като същевременно договорът продължи да се изпълнява. Сочи, че съобразно
договора ищцата е разполага с няколко възможности – да обезпечи заема с
банкова гаранция, посредством гаранция от финансова институция или да
осигури поръчителство, като поръчителят следвало да бъде нает на безсрочен
трудов договор и да получава брутно месечно възнаграждение в размер на
минимум 1 500,00 лева. С оглед на това, не споделя извода на съда, че
кредиторът е поставил изначално неизпълними условия пред
кредитополучателя. Прави искане за отмяна на първоинстанционното
решение и постановяване на ново, с което да бъдат отхвърлени исковите
претенции за прогласяване нищожността на договора. Претендира се
присъждане и на разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу определението, с което е оставена без уважение молбата на
ответника за изменение на решението в частта за разноските, е постъпила
частна жалба от него. Позовавайки се на Решение C-438/2022 на СЕС го
намира за неправилно, тъй като съдът не бил обвързан от минималните
размери на адвокатските възнаграждения по наредба № 1 от 2004 г. на ВАдС
при определяне на адвокатското възнаграждение, а следва да го определи,
съобразно фактическата и правна сложност на делото. Доколкото са
предявени при условията на евентуалност два иска, а съдът е уважил главния
иск, без да се произнася по евентуалния, намира, че следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение само по един от исковете, а в случая е присъдено и
за двата иска. Намира, че производството не се отличавало с фактическа и
правна сложност, поради което определеното адвокатско възнаграждение в
размер на 800,00 лева счита за прекомерно. Прави се искане за отмяна на
определението, като присъденото адвокатско възнаграждение бъде намалено,
поради прекомерност.
В срок са постъпили писмени отговори срещу двете жалби от
процесуалния представител на ищцата С. – адвокат С. М., с които същите се
оспорват изцяло като неоснователни. Излагат се подробни съображения, във
връзка с наведените доводи жалбите. Счита обжалваните съдебни актове за
правилни, поради което моли да бъдат потвърдени. Претендира присъждане
на разноски.
В открито съдебно заседание жалбоподателят не изпраща представител,
представя писмено становище. Процесуалният представител на въззиваемата
страна поддържа представените отговори на жалбите. Представя писмена
защита и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Въззивният съд, след като се запозна с твърденията, изложени във
въззивните жалби и писмените отговори, като обсъди и анализира събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, като взе предвид
доводите, изложени в открито съдебно заседание и в писмените становища и
при спазване разпоредбата на чл. 235 от ГПК, прие за установено от
2
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба на А. С. С., ЕГН
**********, с адрес: с. Г., общ. П., ул. „П." №** срещу ответника „Н.“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Л. С." №* (Л.
Т.), ет.**, представлявано от управителя И. Х..
Ищцата твърди, че на 21.10.2023г. между нея и ответника „Н.“ ООД е бил
сключен Договор за потребителски кредит № 202310211149130070, по силата
на който ответникът е предоставил в заем на ищцата сума в размер на 800,00
лева, а тя се е задължила да я върне на 12 равни месечни вноски, всяка от
които в размер на 82,00 лева, при лихвен процент по кредита от 40.06 % и ГПР
в размер от 48,29%. Твърди се, че съгласно чл. 4, ал. 3 от договора е била
длъжна да предостави до края на следващия ден от сключване на договора за
потребителски кредит, гаранция по кредита, подробно посочена в Общите
условия на договора (ОУ). Банковата гаранция или гаранцията от финансова
институция, следвало да бъде в размер на 984,00 лева, със срок на валидност
до 23.10.2024 г. Сочи, че съгласно чл. 6 от договора, ако не предостави такава
гаранция и в указания срок, ищцата следвало да заплати неустойка в размер
на 1 104,00 лева. Счита уговорената между страните в договора неустойка
била за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави
на кредитора обезпечение на дълга. Твърди се, че за ответното дружество е
било предварително ясно, че ищцата трудно би могла да осигури банковата
гаранция и че щяла да дължи неустойка. От това следвало, че действителната
цел на тази неустойка е била да породи допълнително парично задължение за
ищцата, наред с това да върне заемната сума и лихвата по кредита. Намира
неустойката нищожна, позовавайки се на Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Счита, че
определената неустойка представлявала скрита лихва и следвало да бъде
калкулирана в ГЛП и ГПР. Невключването й в разходите по кредита
заобикаляло изискването за максимален размер на ГПР по чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
съответно я правело недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. Същата
излизала извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функция. Това я правело нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като
противоречала на добрите нрави и нарушавала основните принципи на
справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и
кредитор. Заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща
при забава на потребителя, кредиторът да търси други вреди, освен лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Неустоечната клауза
била нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължавала
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Твърди се още, че нищожността на
неустоечната клауза водела до недействителност на целия договор за
потребителски кредит на основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, поради непосочване на всички компоненти на ГПР в договора. Счита, че
неустоечната клауза е била формулирана по такъв начин, че да заобикаля
императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, регламентиращи разходите по кредита. Същата задължавала ищцата при
неизпълнение на нейните задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Налице била значителна нееквивалентност на
3
насрещните престации в ущърб на потребителя, като по този начин
неравноправно се третирал икономически по-слабият участник в оборота.
Това противоречало на неписани правила за добросъвестност, накърнявало
принципа на справедливост и равнопоставеност между гражданскоправните
субекти и за еквивалентност на престациите по двустранни договори.
Нищожността на неустоечната клауза, водело и до недействителност на целия
договор за потребителски кредит на основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, тъй като не била включена в ГПР. Изложените са подробни
доводи и съображения в тази посока. С оглед изложеното, моли съда да обяви
целия договор за потребителски кредит за нищожен и евентуално - да
постанови решение, с което да обяви неустоечната клауза на чл. 6 от договора
за недействителна. Претендира се присъждане на разноски, както и
присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв.
В срока по чл. 131 е постъпил писмен отговор от ответника, в който се
изразява становище за недопустимост на иска за нищожност на неустоечната
клауза и неоснователност на иска за обявяване на целия кредит за нищожен.
Излагат се подробни доводи и възражения. Счита, че липсва правен интерес от
кумулативното съединяване на двата иска, тъй като резултатът от успешното
им провеждане се припокривало, съответно същите се намирали в
съотношение на поглъщане. При обявяване на договора за кредит за нищожен,
същият щял да бъде лишен от своите правни последици, включително и
неустоечната клауза, чиято нищожност се иска с отделен иск, който също би
имал за резултат лишаването на клаузата от правните й последици. По
съществото на спора намира, че информация за размера на ГПР е налична в
чл. 11, ал. 4 от договора (48.29%), а общата сума, дължима от
кредитополучателя - в чл. 11, ал. 5 от договора 984,00 лева. Твърди се още, че
ГПР бил изчислен при допусканията, посочени изрично в чл. 11, ал. 4 от
договора, както и, че както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО
не поставяли като изискване към съдържанието на договора посочване на
компонентите на ГПР. Те били нормативно определени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК и
Приложение № 1 към него, поради което и твърдението на ищеца, че в
договора за кредит следвало да бъдат посочени изрично разходите,
формиращи ГПР по кредита, било неоснователно. Доколкото компонентите,
които следвало да се включат в ГПР били нормативно определени, то за
кредитора не било налице задължение за тяхното посочване в договора за
кредит, съобразно Решение по дело С- 932/19 на СЕС. В чл. 11 от договора
било ясно посочено, че главницата по кредита е в размер на 800,00 лева,
лихвата е в размер на 184,00 лева, а общата дължима сума – 984,00 лева.
Потребителят е бил наясно каква сума получава, какво било оскъпяването и
колко точно щял да дължи, като тук неяснота липсвала. Относно твърдението,
че в ГПР следвало да бъде включена неустойката по чл. 6 от договора,
следвало да се вземе предвид, че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК
неустойката като санкция, която потребителят заплащал при неизпълнение на
задълженията си по договора, е била изрично изключена от формулата за
изчисляване на ГПР. Счита, че в ГПР не следвало да се включват сумите,
дължими от потребителя за неспазване на задълженията му по договора (в
случая неустойка). Това следвало и от това, че съгласно чл. 19, пар. 3 от
Директива 2008/48/ЕО изчисляването на ГПР се основава на базовото
4
допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че
кредиторът и потребителят ще изпълни задълженията си, при спазване на
условията и сроковете, предвидени в договора за кредит. В процесния случай
условията за издължаване били ясно и недвусмислено разписани в чл. 3, ал. 1,
във вр. с чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от договора, както и че погасителният план,
обективиран в чл. 11, ал. 2 от договора, изпълнявал изискването на закона,
доколкото съдържал информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски. С оглед приложимия по договора
фиксиран лихвен процент, изискването на закона за посочване на
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, било неотносимо към кредитното правоотношение. Прави се
искане съдът да прекрати производството по предявения в условията на
кумулативност установителен иск за обявяване на неустоечната клауза за
нищожна и да отхвърли като неоснователна установителната искова
претенция за нищожност на целия договор. Възразява срещу претендираното
от ищцата адвокатско възнаграждение, като прекомерно.
Пред въззивният съд не са събрани нови доказателства.
Безспорно е между страните, а се установява и от събраните по делото
писмени доказателства, че на 21.10.2023 г. между „Н.“ ООД, в качеството му
на кредитодател, и А. С. С., в качеството й на кредитополучател, е сключен
Договор за потребителски кредит № 202310211149130070.
Не е спорно и обстоятелството, че по силата на договора кредитодателят
е отпуснал на кредитополучателя кредит в размер на 800,00 лева. Страните не
спорят, че кредитът е усвоен от кредитополучателя. Не се оспорва и това, че
договореният годишен процент на разходите (ГПР) е размер на 48,29 % - чл.
11, ал. 4 от договора. Страните не спорят и за това, че общо дължимата сума за
връщане от кредитополучателя е в размер на 984,00 лева, включваща главница
и лихва.
От представения по делото договор е видно, че съгласно чл. 1, ал. 2
кредитополучателят се е задължил да върне предоставения кредит под
формата на заем, при условията и сроковете на договора, както и да заплати
уговорената лихва и другите разходи по кредита. Съгласно чл. 3, ал. 1 от
договора страните са договорили, че крайният срок за издължаване на кредита
е 22.10.2024 г., като същият се погасява на вноски съгласно погасителния план
по чл. 11, ал. 2 от договора. В чл. 4, ал. 3 от договора е предвидено, че в срок
до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят е
длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и
условията, предвидени в ОУ на договора, като банковата гаранция или
гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за
сума в размер на 984,00 лева, със срок на валидност до 23.10.2024 г. В чл. 6,
ал. 1 от договора е предвидено, че ако кредитополучателят не предостави на
кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 в установения срок и съгласно
реда и условията, предвидени в ОУ по договора, той дължи на дружеството
неустойка в размер на 1 104,00 лева. Неустойката се начислява на месец,
считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3, като се дължи само за периоди, в
които кредитът е бил без осигурена гаранция.
5
Съгласно чл. 7, т. 2 от договора, като случай на неизпълнение на договора
е уговорено, непогасяването в срок на изискуемо задължение на
кредитополучателя за заплащане на главница и/или лихви или друга дължима
сума по договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 8 от договора, ако
настъпи някой от случаите на неизпълнение, посочени в чл. 7 от същия,
кредиторът има право да изиска предсрочно погасяване на предоставения
кредит, като обяви кредита за предсрочно изискуем.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, кредитополучателят се задължава да
заплаща на кредитора годишна лихва (ГЛП) в размер на 40,39 % от главницата
по кредита. Видно от погасителния план, фиксиран в чл. 11, ал. 2 от договора,
полученият под формата на кредит заем се погасява на 12 равни вноски в
размер на по 82,00 лева, включващи главница и лихва, платими всеки месец.
Като безспорно е отделено между страните, че по договора плащанията от
ищцовата страна са в размер на сумата от 800,00 лева. По делото са
представени и два броя разписки.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна
настоящата инстанция приема от правна страна на първо място, че въззивната
жалба е постъпила в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, подадена е от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалване
на първоинстанционното решение, следователно същата се явява процесуално
допустима за разглеждане по същество.
При служебната проверка валидността и допустимостта на обжалваното
решение, на основание чл. 269 от ГПК въззивният съд намира, че същото е
валидно и допустимо.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните
съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно съединени искови
претенции, при условията на евентуалност, с правно основание по чл. 22, във
връзка с чл. 19 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП,
предявени от ищцата А. С. С. срещу ответника „Н.“ ООД, както следва: главен
иск - за прогласяване недействителността на сключения между страните
Договор за потребителски кредит № 202310211149130070 от 21.10.2023 г., и
евентуален иск - за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6 от
договора, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на
гаранция по кредита.
Първоинстанционният съд е уважил предявения главен иск за
прогласяване нищожността договора, като е приел, че са основателен,
доколкото е установил, че договорът за потребителски кредит е
недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК, поради несъответствието му с
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Доколкото е приел
главния иск за основателен, поради несбъдването на процесуалното условие за
разглеждане на евентуалния иск за прогласяване нищожност на неустоечната
клауза от договора, не го е разгледал.
Правните изводи на настоящата инстанция за основателност на иска за
прогласяване недействителността на процесния договор, съвпадат с тези на
първоинстанционния съд. Същият е изложил подробни и обосновани мотиви,
6
които въззивният съд не намира за необходимо да преповтаря, поради което и
на основание чл. 272 от ГПК, съдът препраща към мотивите на
първоинстанционното решение. Във връзка с възраженията, изложени в
подадена въззивна жалба, следва да се добави следното:
Процесният договор е за паричен заем, по отношение на който са
приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП, доколкото ищецът има качеството на
„потребител“. Съгласно § 13 от ДР на ЗЗП „Потребител“ е всяко физическо
лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо
лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. Ищцата безспорно има
качеството на потребител по смисъла на посочената разпоредба, с оглед на
което същата се ползва от потребителска защита предвидена в общия закон –
ЗЗП, както и от специалната такава, предвидена в ЗПК. С оглед горното, по
процесния договор за паричен заем са приложими разпоредбите на ЗПК, като
договорът следва да отговаря на императивните изискванията на закона, за да
бъде действителен. От друга страна разпоредбата на чл. 24 от ЗПК препраща
към чл. 143 от ЗЗП, според който неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря за изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя.
В разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на ЗПК, е нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК е посочено, че
ГПР не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС на
Република България, а според 19, ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи
определените параметри по ал. 4 се считат за нищожни. Разпоредбата на чл. 22
от ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Установено е по делото, че разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора
предвижда, че в срок до края на следващия ден от сключване на договора,
кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по
кредита, съгласно реда и условията, предвидени в ОУ на договора, като
банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова
институция, трябва да бъде за сума в размер на 984,00 лева, със срок на
валидност до 23.10.2024 г. – крайният срок за издължаване на кредита. В чл. 6,
ал. 1 е предвидено, че ако кредитополучателят не предостави на кредитора
гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно
реда и условията, предвидени в ОУ по договора, то дължи на дружеството
неустойка в размер на 1 104,00 лева, като в чл. 6, ал. 5 е уговорено, че
компенсаторната неустойка се начислява и заплаща заедно с погасителните
вноски по кредита съобразно уговорения погасителен план. По делото не се
спори, че неустойката не е включена в размера на ГПР.
Настоящата инстанция съобрази, че в чл. 92 от ЗЗД е посочено, че
неустойката гарантира точното изпълнение на задължението, като
7
същевременно кредиторът не е длъжен да доказва вредите от неизпълнението.
В настоящия случай предвидената неустойка излиза извън присъщите й
обезпечителна и обезщетителна функции и води до неоснователно
обогатяване на кредитора. Тя се дължи не при неизпълнение на задълженията
на кредитополучателя - да върне в срок дължимата сума, а възниква от
непредоставяне на банкова гаранция. Тази така наречена неустойка е
надвишава размерът на предоставения кредит с 304,00 лева. При предоставена
заемна сума в размер на 800,00 лева, дължимата неустойка при
непредоставяне на банкова гаранция, и то в размер на заемната сума и
дължимата възнаградителна лихва от общо 984,00 лева до края на деня,
следващ сключването на договора, кредитополучателят дължи неустойка в
размер на 1 104,00 лева или представлява 138 % от предоставената заемна
сума. Такава неустойка е значителна, противно на твърденията на
жалбоподателя, доколкото към задължението да се върне заемната сума плюс
дължимата възнаградителна лихва, се прибавя и задължение да се върнат още
138% от кредита, доколкото уговореният срок за предоставяне на гаранцията е
меко казано неизпълним. Тази неустойка значително оскъпява кредита, като
по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение за
кредитора, извън установения ГПР. Следва да се отбележи, че уговорката за
предоставяне на обезпечение и то в банкова гаранция, в размер по-голям от
цялата дължимата по кредита сума, съответно краткият срок от един ден за
предоставяне на банковата гаранция, практически прави неизпълними за
икономически по-слабата страна тези уговорки, съответно тя е поставена в
неравноправно положение, доколкото неминуемо ще дължи плащането на
неустойката. По този начин потребителят се задължава да заплати
необосновано висока неустойка, и то не за неизпълнение на цялото
задължение по договора, а за неизпълнение на задължението му да осигури
банкова гаранция в размер на заемната и дължимата лихва по него. Отделен е
въпросът, че правно и житейски необосновано е да се счита, че потребителят
ще разполага със съответна възможност да осигури гаранционната сума в
размер на дължимия кредит, както и че при възможност да осигури
последната, би имал интерес да търси сключване на процесния договор за
кредит. В този смисъл неоснователните са наведените в жалбата доводи, че
ищцата имала право на избор във връзка със задължението й за предоставяне
на банкова гаранция, за да не дължи посочената неустойка.
Във връзка с възражението, че в ГПР не следвало да се включва
уговорената неустойка, същото е неоснователно. В § 1 от ДР на ЗПК е дадено
легално определение на понятието „Общ разход по кредита на потребителя“ и
това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати. ГПР следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление
дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. В този смисъл ГПР е глобален израз на всичко
дължимо по кредита, като следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
8
кредитното правоотношение.
С оглед легалната дефиниция, настоящата инстанция приема, че
уговорената в чл. 6 от договора неустойка реално представлява разход, който
произтича от и е пряко свързан с договора за кредит и е следвало да бъде взет
предвид при определяне на ГПР. Това обаче не е сторено, доколкото е видно от
погасителния план по договора за кредит, че същата не е включена в ГПР,
макар да е уговорено изрично в чл. 6, ал. 5, че компенсаторната неустойка се
начислява и заплаща заедно с погасителните вноски по кредита съобразно
уговорения погасителен план. В случая не се спори относно обстоятелството,
че в уговорения с процесния договор ГПР (възлизащ на 48,29 %) не е
включена договорената неустойка – напротив, жалбоподателят изрично
набляга в доводите си, че тя не следва да се включва в ГПР. Задължението за
заплащане на процесната неустойка, доколкото не е отчетено при формиране
на ГПР, нарушава изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Поради това,
потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Не става ясно какви са
другите компоненти на ГПР и как се формира посоченият процент, съобразно
Приложение № 1 към ЗПК.
С разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК се цели да бъде избегнато
възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна
- потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва
от по - неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме
като законов критерий за определяне на ГПР, законодателят е отчел, че
размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства
на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за
да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като
критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита. В
настоящия случай, ако този разход на неустойката бъде включен при
определяне на ГПР, кредитът ще се оскъпи допълнително, като това
неминуемо води до нарушение и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото ГПР ще
бъде в по-висок размер от петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС на
Република България. Клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от договора за кредит са
неравноправни, противоречащи на добрите нрави и в пряко нарушение на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК са нищожни, което води до
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК, както правилно е
приел и първоинстанционният съд. В тази хипотеза, съгласно разпоредбата чл.
23 от ЗПК при установена недействителност на договора за потребителски
кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита, както правилно е посочил и
първоинстанционният съд.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че нищожността на
клаузата от договора не водела до недействителност на целия договор за
кредит и съдът не следвало да го прогласява за такъв. В случая общата
разпоредба на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е неприложима и се дерогира от
разпоредбите на специалния закон - ЗПК, уреждащ договора за потребителски
9
кредит, с оглед засилената потребителска защита и именно поради общия
принцип от правото на Европейския съюз – този на пропорционалността.
Правилно съдът е посочил, че в случая е приложима специална разпоредба на
чл. 22 от ЗПК, императивно предвиждаща, че когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от ЗПК, то договорът е изцяло
недействителен. С оглед на това не е приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4
от ЗЗД и договорното отношение не може да бъде запазено без нищожната
клауза като действащо между страните. Именно поради това, за да не се
стигне до неоснователно обогатяване на потребителя – получил заемната
сума, законодателят е предвидил защита и за кредитора с разпоредбата на чл.
23 от ЗПК. Същата предвижда, че в случаите на недействителност на договора
за потребителски кредит, потребителят дължи връщане на чистата стойност
по кредита – само това, което действително е получил.
Предвид гореизложените съображения, настоящата инстанция споделя
изводите на първоинстанционния съд изложени в мотивите на решението, че
процесният Договор за потребителски кредит № 202310211149130070 от
21.10.2023 г., сключен между страните „Н.“ ООД и А. С. С., е недействителен
и е прогласил недействителността му.
По изложените съображения, релевираните във въззивната жалба
възражения са неоснователни, като не се констатират твърдените от
жалбоподателя пороци на първоинстанционното решение. С оглед съвпадение
на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд,
обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
По отношение присъдените за първоинстанционното производство
разноски:
С първоинстанционното решение, с оглед изхода на спора, в полза на
ищцата са присъдени направените от нея разноски за държавна такса, а на
основание чл. 38 от ЗАдв, в полза на процесуалния й представител е
присъдена сумата от 800,00 лева – за осъществената безплатна адвокатска
защита. В срока по чл. 248 от ГПК ответното дружество е поискало изменение
на решението в частта за разноските, досежно присъденото адвокатско
възнаграждение, с искане за неговото намаляване. С Определение №
1667/11.06.2024 г. съдът е оставил искането без уважение.
Срещу това определение е подадена частна жалба. Същата е постъпила в
предвидения в чл. 248, ал. 3 от ГПК срок, подадена е от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес от
обжалването му, следователно също е процесуално допустима за разглеждане
по същество.
Разгледана по същество и тази жалба е неоснователна, по следните
съображения:
Процесуалният представител на ищцата своевременно е претендирал
присъждане на адвокатско възнаграждение, при условията на чл. 38, ал. 2, във
връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв - за оказване на безплатна правна помощ на
материално затруднено лице. Представен е Договор за правна защита и
съдействие и списък по чл. 80 от ГПК. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
10
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като
съдът следва да осъди другата страна да го заплати директно на адвоката. В
хода производството пред първоинстанционния съд ответникът е направил
възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, което с решението съдът е
отхвърлил, като е присъдил в полза на адвокат С. М. възнаграждение в общ
размер на 800,00 лева за двата обективно съединени иска, позовавайки се на
разпоредбите на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения на ВАдС (Наредбата).
Константна е съдебната практика, че в хипотезата на безплатно
предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38 от ЗАдв, адвокатското
възнаграждение се определя в зависимост от това дали постановеният от съда
резултат е в интерес на страната, която адвокатът представлява, а размерът на
възнаграждението се определя по правилата на чл. 78 от ГПК, съобразно
размера на уважената/отхвърлената част от иска/исковете. Трайно е
разбирането в съдебната практика, че размерът на възнаграждението за
безплатно осъществена правна помощ се определя съобразно размера на
уважената/отхвърлената част от иска, т.е. според защитения интерес, при
отчитане действителната фактическа и правна сложност на делото.
Единият от аргументите в жалбата е, че доколкото са предявени при
условията на евентуалност два иска, а съдът е уважил само главния иск, без да
се произнася по евентуалния, то следва да се присъди адвокатско
възнаграждение само по един от исковете, а не и за двата иска.
Това възражение е неоснователно.
Константна е съдебната практика, включително и на ВКС, че когато
между същите страни са предявени алтернативно или евентуално съединени
искове, дължимата такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение. В
случаите при кумулативното съединяване на искове, съдът дължи разглеждане
и произнасяне с решението си по всеки от кумулативно съединените искове,
като разноските се присъждат в зависимост от изхода на спора по всеки един
иск – когато той бъде уважен, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски
има ищецът, а когато искът бъде отхвърлен, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК
право на разноски има ответникът. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от
ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяването на
производството по който и да било от кумулативно съединените искове срещу
него. Различно е положението при евентуалното съединяване на искове срещу
един ответник – съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си по
главния иск, и ако го уважи, той изобщо не се произнася по евентуалния иск,
като в тези случаи право на разноски има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1
от ГПК, като ответникът му дължи разноските, направени както по повод
уважения главен иск, така и по повод неразгледания евентуален иск. Това е
така, доколкото ищецът е организирал защита си и по двата иска, доколкото в
случай, че бъде отхвърлен главният иск, на разглеждане подлежи
евентуалният иск. В този смисъл и Определение № 3413/09.11.2023 г. по ч. гр.
д. № 4456/2023 г. на IV ГО на ВКС.
Второто възражение е, че съгласно Решение по дело C-438/2022 на СЕС,
при определяне размерът на адвокатското възнаграждение, съдът не е
обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения по
11
Наредбата на ВАдС, а следва да го определи, съобразно фактическата и
правна сложност на делото. Действително с оглед постановеното от Решение
от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. от СЕС, задължително за съдилищата,
посочените в тази Наредба размери на минималните адвокатски
възнаграждения могат да служат само като ориентир и не са с обвързващ
характер за съда. Преценката за прекомерност на адвокатския хонорар следва
да се извършва съобразно фактическата и правна сложност на конкретния
казус, тежестта и спецификата на предоставяната процесуална защита и
очакваните усилия, труд и време, които адвокатът предстои да положи при
осъществяването й. В този смисъл са Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.
д. № 1908/2022 г., по описа на I ТО на ВКС, Решение № 524/08.08.2024 г. по
гр. д. № 4305/2022 г., по описа на IV ГО на ВКС.
В конкретния случай определеното от съда адвокатско възнаграждение в
размер на 800,00 лева за двата предявени в производството иска, настоящият
съдебен състав намира, че не е прекомерно. Съдът е сезиран с искане за
прогласяване за недействителен договор за потребителски кредит, с изложени
в исковата молба твърдения за наличие на неравноправни клаузи и
нарушаване на норми на ЗПК и ЗЗП. Следва да се има предвид, че при
изготвянето на искова молба трудът на процесуалния представител на
страната се свързва не само с правни и фактически действия, извършвани вече
в хода на производството, но и с такива, положени много преди исковата
молба да бъде подадена в деловодството на съда, изразяващи се в проучване
на случая, запознаване с документите и релевантната, развиваща се практика
на съдилищата. Предявяването на такъв иск изисква предварителна
подготовка, като материята, разглеждана в съдебните решения е сложна,
защото изисква познаване както на националното, така и на европейското
законодателство. В исковата молба е направен подробен анализ на
договорните клаузи и разпоредбите на закона. Делото е приключило в едно
съдебно заседание, в което адв. М. се е явил, участвал е при събирането на
доказателствата, взел е становище по отговора на исковата молба, представил
е и писмена защита. Макар, че делото не се отличава с фактическа сложност,
правната му сложност в никакъв случай не може да бъде определена като
ниска.
Настоящият съдебен състав, след преценка на така изложените значими
обстоятелства, като отчита наложилата се практика в сходни случаи при
пазара на квалифицирания адвокатски труд, приема, че определеното от
районния съд адвокатско възнаграждение в размер на 800,00 лева по двата
предявени иска, не е прекомерно, като в случая въззивният съд не се
съобразява с Наредбата на ВАдС за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а се ръководи от обективни критерии за неговото определяне,
каквито са правната сложност на спора и необходимата професионална
квалификация за предявяването на иска и неговата защита. По изложените
съображения, частната жалба е неоснователна, а доколкото
първоинстанционният съд е стигнал до същия извод, то постановеното от него
определение по реда на чл. 248 от ГПК следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, разноски за
настоящата инстанция се дължат на въззиваемата страна. Претендира се
присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат М. по чл. 38, ал.
12
2, във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв в размер на 800,00 лева. Представен е
договор за правна защита и съдействие за производството пред въззивния съд,
както и списък по чл. 80 от ГПК. Като се съобрази гореизложеното, във връзка
с присъденото адвокатско възнаграждение пред първоинстанционният съд,
доколкото процесуалният представител е изготвил и подал в срок отговори и
по двете жалби, явил се е и е участвал в съдебното заседание пред въззивния
съд, като е изготвил представил и писмена защита по делото, съдът намира, че
с оглед фактическата и правна сложност на същото, следва да му се присъди
възнаграждение в претендирания от него размер. С оглед на това,
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адвокат С. М. от АК – П.
сумата от 800,00 лева - адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна
адвокатска защита на въззиваемата страна пред въззивната инстанция.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 512/22.04.2024 г., постановено по гр.д. №
20235220104413 по описа за 2023 г. на Районен съд – П..
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1667/11.06.2024 г., постановено по
гр.д. № 20235220104413 по описа за 2023 г. на Районен съд – П..
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 от ЗАдв, „Н.“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Л. С." №* (Л. Т.), ет.**,
представлявано от управителя И. Х., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат С. В. М. от
АК – П., с адрес: гр. П., ул. „Ц. С." №**, к.**, сумата от 800,00 лева –
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13