Р Е Ш Е Н И Е № 260089
гр. ВРАЦА,17.12.2020
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд, гражданско отделение, в
публичното заседание на 01 юли 2020 год. в състав:
Председател:
МИРОСЛАВ ДОСОВ
Членове: ПЕНКА Т.ПЕТРОВА
НАДЯ ПЕЛОВСКА
при секретаря Миглена Костадинова, като разгледа
докладваното от съдия Досов въззивно гр. дело №215/2020
год.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството
се движи по реда на чл.258 и сл ГПК.
С решение №278/03.12.2019
год. по гр.дело №286/2019 год. по описа на РС-Мездра състав на съда е уважил
предявения пред него иск с правно основание чл.422 във вр. с чл.415,ал.1 и
чл.124,ал.1 от ГПК, като е признал за установено,че ответникът Ц.Х.Ц., ЕГН **********,
с адрес *** дължи на ищеца "АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ"ЕАД, със
седалище и адрес на управление гр. ***, ЕИК ***, сумата от 228.65 лв. - главница; сумата 15.40 лв. договорна лихва
за периода от 18.01.2017 г. до 19.03.2017 г. /падеж на последната погасителна
вноска/; сумата 27.00 лв. такса разходи;
сумата 110.75 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 18.01.2017 г. до 19.03.2017 г. /падеж на последната погасителна
вноска/; сумата 40.57 лв. обезщетение за забава за периода от 19.03.2017 г до
07.12.2018 г. /датата на подаване на заявлението в съда/, ведно със законната
лихва върху главницата до окончателното
и изплащане, начиная от 07.12.2018 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК №760/02.04.2018
г. по ч. гр. дело №1675/2018 г. на
Районен съд-Мездра.
Със същото решение съдът е осъдил ответника да заплати на
ищеца и направените деловодни разноски в заповедното и в исковото производство.
Решение №278/03.12.2019 г. е обжалвано изцяло от Ц.Х.Ц.. Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в
противоречие с материалния и процесуалния закон и е необосновано. Навежда
доводи, че по делото няма данни за надлежно цедиране на претендираното вземане
от първоначалния кредитор "Изи Асет мениджмънт"АД на ищеца "АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ"
ЕАД. Твърди, че не е получавал уведомление по чл.99,ал.3 от ЗЗД преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК. Посочва, че договорът е изцяло недействителен, предвид разпоредбата на чл.22 ЗПК Развива
съображения, че клаузите на договора за кредит, касаещи ГЛП, задължение за
осигуряване на поръчител и разходи и
такси за извънсъдебно събиране на просрочени вземания, са нищожни, поради
противоречие с добрите нрави и на основание чл.146 ЗЗП. Жалбоподателят счита, че предявеният иск е
неоснователен и недоказан. Иска
решението да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.
В депозирания отговор "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД оспорва въззивната жалба и моли решението да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно. Въззиваемият счита, че районният съд правилно
е приел за доказано наличието на надлежно уведомяване на ответника за цесията.
Изтъква, че длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомление само
ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор. Оспорва твърденията за недействителност на договора
за паричен заем. Оспорва и твърденията за нищожност на договорни клаузи, поради
противоречие с добрите нрави, и излага подробни съображения за действителност
на клаузата за договорената възнаградителна лихва. Изтъква, че е спазена разпоредбата
на чл.19, ал.4 ЗПК относно размера на ГПР.
Пред въззивната инстанция не са
събирани нови доказателства.
Въззивната
жалба е процесуално допустима-подадена е от лице с правен интерес в установения
от ГПК срок против подлежащ на обжалване съдебен акт.
След
анализ на всички събрани доказателства,поотделно и в пълнота,във връзка с
доводите и съображенията на страните,настоящият състав приема за установено от
фактическа страна следното:
Районен съд -
Етрополе е сезиран със заявление от "Агенция за събиране на вземания"
ЕАД- гр.София, с което се иска да бъде издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против Ц.Х.Ц. с постоянен адрес *** за следните парични вземания: главница
в размер на 228.65 лева, дължима поради неизпълнение на задължение по договор за
паричен заем №***/18.11.2016г. сключен между "Изи Асет Мениджмънт" АД
и Ц.Ц.; договорна лихва в размер на 15.40 лева за периода от 18.01.2017г. до
19.03.2017г.; неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на
110.75 лв. за периода от 18.01.2017г. до 19.03.2017г.; обезщетение за забава в
размер на 40.57 лв. за периода от 19.01.2017г. до 07.12.2018г./датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение/,
такса разходи в размер на 27.00 лв. както и законната лихва от датата на
депозиране на заявлението в съда до окончателното изплащане на главницата.
Претендира се и присъждане на направените съдебни разноски за държавна такса в
размер на 25.00 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.дело №567/2018 г. по описа на
Районен съд-Етрополе. С определение №52/07.12.2018г. съда е приел, че делото не
му е подсъдно, с оглед обстоятелството, че постоянния адрес на длъжника Ц.Ц. ***,
поради което е прекратил производството и е изпратил същото по подсъдност на
Районен съд –Мездра.
По подаденото заявление е образувано ч.гр. дело №1675/2018г. по опис на РС
- Мездра и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
с което заявлението е уважено изцяло. Заповедта е
връчена на длъжника, който в срока по чл.414 ГПК е депозирал възражение, чрез
Адвокатско дружество "Български правни услуги" гр.София, поради което
с разпореждане от 28.01.2019 г. районният съд е указал на заявителя, че може да
предяви иск за установяване на вземането си. Съобщението с тези указания е
връчено на заявителя на 07.02.2019 г. и в срока по чл.415, ал.1 от ГПК,с молба
от 06.03.2019г., дружеството е уведомило заповедния съд,че е предявило иск пред
РС- Мездра за вземането си.
В исковата молба,
с която е сезиран РС-Мездра, се твърди, че на 17.11.2016г.
между "Изи Асет Мениджмънт"АД и Ц.Х.Ц. е сключен договор за паричен заем
№***, въз основа на който на ответника Ц. е предоставена сумата в размер на 300 лв.,като заемателят се е задължил да върне
предоставения му заем в срок до 19.03.2017г., на 4/четири/ равни месечни
погасителни вноски, в размер на 81.35 лв. Твърди се, че падежът на първата
погасителна вноска е бил 19.12.2016г., а на последната 19.03.2017г. Сочи, се че
съгласно договореното между страните, в случай, че заемателят е забавил
плащането на вноска с повече от 30 календарни дни, включваща главница и договорна
лихва по отпуснатия заем, същия дължи заплащането на такса разходи/в т.ч.
изпращане на напомнителни писма,електронни съобщения, провеждане на телефонни
обаждания и пр./ в размер на 9 лв. Според изложеното в исковата молба, тази
такса се начислява за всеки следващ период от 30 календарни дни,през който има
погасителна вноска, чието плащане е забавено, и не може да надхвърля сумата от
45 лв.
Ищецът твърди, че съгласно чл.4, ал.1 от договора, заемателят се е
задължил, в срок от 3 дни от подписването на договора да осигури като
обезпечение на задълженията си двама поръчители, които да отговарят на
условията на заемодателя, а именно да представят служебна бележка за размера на
тр.възнаграждение, като нетния размер на осигурителния им доход трябва да
надхвърля 1000 лв., да работят на безсрочен тр.договор, да не са заематели или
поръчители по др.договор за кредит от същия заемодател, няма неплатени
осигуровки през последните две години, няма лоша кредитна репутация, както и
подписва договор за поръчителство или банкова гаранция с бенифициер –
заемодателя.Сочи се, че заемателят Ц. не е представило исканото обезпечение,
поради което му е била начислена неустойка в размер на 151.40 лв., като
страните са били постигнали споразумение за разсрочено плащане на 4 равни
вноски, всяка в размер на 37.85 лв., платими на съответните падежни дати на
погасителните вноски по договора за заем. В случая се претендира неустойка в
размер на 119.20 лв., след направени от страна на заемателя вноски.
Твърди се, че на длъжника е начислена и договорна лихва за просрочие на
задълженията в размер на 40.57 лв.
Наведени са доводи, че длъжникът Ц. е платил частично или това е сума в
размер на 140 лв., от която сума 71.35 лв. главница; неустойка - 40.65 лв.; такса разходи-18.00
лв.; 10.00 лв.договорна лихва. Твърди се, че срокът на договора е изтекъл на
19.03.2017г., поради което не е обявена предсрочната му изискуемост.
Ищецът твърди, че с договор за цесия
от 16.11.2010г. и подписването на приложение 1/ 01.09.2017г. е придобил вземания
на кредитора "Изи Асет Мениджмънт"
АД, включително и това към ответника Ц. по договор за паричен заем № ***/17.11.2016г.,
с което обуславя правния си интерес и процесуалноправната си и материална
легитимация да претендира изпълнение на задължението за плащане от ответника.
Поддържа, че последният е неизправна страна по договора и дължи претендираните
суми, а именно: главница в размер на 228.65 лв.; сумата 15.40 лв. договорна
лихва за 18.01.2017г. до 19.03.2017г.; сумата 110.75 лева неустойка за изпълнение
на договорно задължение за периода от 18.01.2017г. до 19.03.2017г.; 27.00 лв.
такса разходи; 40.57 лева обезщетение за забава за периода от 19.01.2017г. до
датата на подаване на заявлението в съда; ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 07.12.2018 г. до окончателното изплащането на задължението. Поддържа
се в исковата молба, че крайният срок за погасяване на заема е 19.03.2017 г. и падежът
му е настъпил към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК – 07.12.2018 г., поради което
вземането е станало изискуемо поради изтичане на уговорения срок на договора.
По делото е представено уведомително писмо за извършено
прехвърляне на вземания от цедента "Изи Асет Мениджмънт" АД към
цесионера "Агенция за събиране на вземания"АД до ответника Ц. за
извършената цесия от 16.11.2010 г., като няма данни то е да получено от
адресата, тъй като адресата е непознат на този адрес, а и в исковата молба се
поддържа, че уведомяването предстои да бъде направено в исковото производство.
Направено е
искане да бъде приложено ч.гр.дело №567/2018г. по опис на РС Етрополе и
ч.гр.дело №1675/2018г. на РС - Мездра. Към исковата молба са представени
писмени доказателства.
В срока и по реда на чл.131 ГПК ответникът Ц.Ц.,
чрез адв.К. Б. от САК е депозирал писмен
отговор, с който оспорва исковете и обстоятелствата, на които се позовава
ищеца. Оспорва представените писмени доказателства, както и уведомяването на
ответника за извършената цесия. Прави възражения за прекомерност на фиксирания
годишен лихвен процент и на претендираната неустойка, като се позовава на
неравноправност на клаузите от договора и на тяхна нищожност по смисъла на
чл.143, т.5 и т.18 от ЗЗП.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел обективно съединените искове за основателни и ги е
уважил така, както са предявени.
При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави
следните правни изводи:
Правната
квалификация на предявените установителни искове е чл.422, вр. с чл.415, ал.1 и
чл.124, ал.1 ГПК.
При
извършеното оспорване на предявените искове в тежест на ответника е да докаже
недължимост на претендираните суми изцяло или отчасти като установи изпълнение
на задълженията си по договора или докаже наличието на правопогасяващи,
правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти.
Както бе
посочено, от представените доказателства се установи, че на 17.11.2016 г. между
"Изи Асет Мениджмънт" АД, гр.София и ответника Ц. е сключен Договор
за паричен заем № ***, по силата на който дружеството е предоставило на ответника
паричен заем в размер на 300,00 лева.
Договорът е
сключен при действието на Закона за потребителския кредит /Обн. ДВ бр.18 от
05.05.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./.
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър на БНБ
по чл.3а ЗКИ се установява, че посоченият в договора кредитор "Изи Асет
Мениджмънт" АД е регистриран като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство
определя дружеството и като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК.
От друга страна отпуснатият заем на ответника като физическо лице
представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на
ЗЗП и същата има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и
по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора,
настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято
правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по
силата на препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/.
Съгласно
разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на
чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата
на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а
според действащата към момента на сключване на процесния договор редакция на чл.22 ЗПК /преди допълнението, обн. ДВ бр.35
от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл.24 ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл.143-148 ЗЗП.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен
интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този
смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013
г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. В конкретния случай още с отговора
на исковата молба процесуалния представител на ответника - адв. К. Б. е навела
доводи за недействителност на договора, поради противоречие с разпоредби на ЗПК
и наличие на неравноправни клаузи.
При извършената
проверка относно действителността на сключения между страните договор,
въззивният съд намира, че договорът
за потребителски кредит не страда от пороци, водещи до неговата
недействителност в цялост и не противоречи на изискванията на посочените разпоредби
на ЗПК. Спазени са изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК относно формата на договора,
както и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1-12, като е разяснено и наличието на
право на отказ от договора. Към договора
не е приложен погасителен план, но такъв е инкорпориран в самия договор.
Както в
отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба ответника навежда
доводи за недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК, поради
неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Посочените разпоредби
въвеждат изисквания в договора да бъде посочен лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му, както и годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПК по определения в приложение № 1 начин. В процесния договор
са посочени както размера на ГЛП – 40.00%, така и ГПР - 47.44%, както и
допусканията при изчислението му.
Навеждат се
и доводи, че клаузата относно ГЛП е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави. Настоящият съдебен състав намира тези доводи за неоснователни, поради
следните съображения:
По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието
европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от
целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили
компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива
93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство
съответно в ЗЗП и ЗПК. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на
потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да
прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между
договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се
характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост,
имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е
застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна
практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Извън общата уредба на потребителска закрила, условията, при които следва
да се предоставят кредити на потребители, са предмет на специално регулиране от
1.10.2006 г. със ЗПК
(отм.); като на този начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно
оповестяване на волята на договарящите се, относно икономическата тежест
поемана от потребителя, чрез изискването за посочване на годишен процент на
разходите като задължителен реквизит на договора и забраната за търсене от
потребителя на каквито и да е суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен от
12.05.2010 г. с нов акт със същото наименование, който до изменението му с ДВ,
бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е уреждал изрично размера
на разходите, възлагани на кредитополучателя.
След посочените изменения са приети нови три алинеи на чл. 19 ЗПК,
като са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни разходи, надхвърлящи
пет пъти размера на законната лихва и съответно извършените плащания от
потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер, се приемат
за дължимо платени редуцирани по размер задължения. Според нормата на чл. 19 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Видно от мотивите за това нововъведение
/изявени при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта
за изменение и допълнение на Закона за
потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС/,
законодателят е целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на
потребители на "бързи" небанкови кредити, изолирани от банковите
услуги поради ниска кредитоспособност /влошено имуществено състояние,
нестабилни или неустановими доходи, налична вече задлъжнялост/ или ниска
информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков
пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. До
тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не е
било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но поради
злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал, съдът
намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки на
търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите съществено
надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната
лихва.
Договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това,
че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се
избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи
потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е
предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и
съответно е определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката
за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР.
Процесният договор за кредит е сключен след изменението на чл.19 ЗПК /обн.ДВ,
бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по отношение на същия
е приложимо изискването на алинея четвърта на същата разпоредба ГПР да не
надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Към датата на сключване на договора за потребителски кредит, размерът
на законната лихва е 10%, при основен лихвен процент, определен от БНБ 0% плюс
десет пункта отгоре. В случая, определеният в договора размер на ГПР от 47.44
% не надвишава пет пъти размера на
законната лихва, а договореният лихвен процент е 40.00 %, Следователно
посочената клауза не е нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5 ЗПК.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че предвидена в договора клауза за
неустойка противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е
предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т.
д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може
да изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза
за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора
в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидили неустойка, която се претендира по делото в размер от 50 % от
заемната сума.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Предвидено е
още предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка
вноска по договора,като така вноските нарастват още. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля
вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка
на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечаване на главното задължение. Т. е. и санкционната
функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната
цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на
връщане сума с почти двоен размер, което е в контраст с всякакви разумни
граници на добрите нрави и не се толерира от закона, поради което предявеният
иск за сумата от 110.75лв.-неустойка за периода от 18.01.2017 г. до 19.03.2017
г. следва да се отхвърли като неоснователен и обжалваното решение да бъде
отменено в тази му част.
От събраните
по делото доказателства се установи, че между кредитора по договора "Изи Асет Мениджмънт" АД и ищеца
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД е сключен валиден договор за
прехвърляне на вземания, по силата на който цедентът е прехвърлил вземания
произтичащи от сключени с физически лица договора за потребителски кредити,
сред които и вземанията си, произтичащи от сключения договор с ответника Ц.Ц..
Основно
възражение на процесуалния представител на ответника пред двете съдебни инстанции
е, че до длъжника не е изпратено уведомление за извършеното прехвърляне на
вземанията по договора за кредит.
Непротиворечива
е съдебната практика, че съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД
прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато е
съобщено от предишния кредитор - от цедента и че правно релевантно за
действието на цесията спрямо длъжника е единствено съобщаването й извършено от
цедента, но не и от цесионера - новия кредитор; момента, от който цесионерът е
материалноправно легитимиран кредитор по цесията срещу длъжника, съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД
е момента, от който цесията поражда действие спрямо длъжника - датата на
уведомлението до длъжника, извършено от цедента. От доказателствата по делото е
видно, че цедентът, чрез изрично упълномощения от него цесионер, е връчил на Ц.
уведомление за извършената цесия. Към исковата молба също е приложено уведомление на
цедента до длъжника за извършената цесия. Ответникът
не е намерен на регистрирания постоянен адрес. Връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на неговия проц.представител, и
от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици.
Това се отнася и до уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД за извършеното прехвърляне
на вземането. Ето защо съдът приема, че уведомлението за извършената цесия е достигнало
до длъжника, както лично, така и с връчване на препис от исковата молба и
приложенията на процесуалния му представител. При това положение е налице
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр.
1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД
и същото следва да бъде съобразено от съда. Най-сетне следва да се
отбележи и това, че след като в настоящето
производство не се установи задължението на длъжника да е изцяло погасено, то
получаването на уведомлението за извършена цесия лично от кредитополучателя е
ирелевантно за основателността на предявените искове. Уведомлението по чл.99,
ал.4 ЗЗД е предвидено в полза на длъжника с цел да го предпази от двойно
плащане на едно и също задължение. Длъжникът може да възрази за липсата на
уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария
кредитор или на овластено от него лице до момента на уведомяването. В случая
обаче липсват такива твърдения и не се установява претендираните с исковата
молба задължения да са погасени изцяло чрез плащане.
При тези съображения и като взема предвид доказателствата за усвояване на
сумата по кредита, настоящият съдебен състав намира, че ответника дължи
изплащане на непогасената част от главницата, уговорената възнаградителна лихва
за периода на действие на договора, както и обезщетение за забавено изпълнение
и разходите по кредита. Настоящият съдебен
състав намира, че в конкретния случай чистата стойност на предоставения кредит
е 300 лв., от които съгласно заявеното от ищцовото дружество е налице погасяване
от страна на ответника Ц. на сумата в размер на 71.35 лв., и за остатъка в размер на 228.65 лв. следва
извода, че се дължи както се дължи и договорена
лихва в размер на 15.40 лв., обезщетение за забава в размер 40.57 лв., и такса
разходи в размер на 27 лв.
При горните съображения,обжалваното решение като
частично неправилно ще следва да се отмени, в частта,в която е присъдена неустойка
в размер на 110.75 лв., с оглед на възприетата недължимост,поради установената
недействителност на договора за потребителски кредит и предявеният иск следва
да се отхвърли и в тази му част.
По разноските: С
оглед приетата частична неправилност на обжалваното решение, то ще следва да се
отмени и в частта за разноските,като на ищеца се присъдят такива,съобразено с
приетото в настоящото решение досежно частичната основателност на установеното
вземане. Съгласно задължителната практика на съдилищата т. 12 от
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК съдът, който разглежда иска по реда
на чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени
както в исковото, така и в заповедното производство.
При този изход на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемото дружество деловодни разноски по компенсация в размер на 129.11 лв.
за заповедното производство, 202.89 лв. разноски за исковото производство / 50
лв. юрисконсултско възнаграждение, редуцирано по ред на чл.78, ал.8 ГПК, вр. с
чл.37 Закона за правната помощ, вр. с чл.25, ал.1 ал. 2 от Наредбата
за заплащането на правната помощ и 152.89 лв. държавна такса / и 110.67 лв.
деловодни разноски за въззивната инстанция /150
лв. юрисконсултско възнаграждение, редуцирано по ред на чл.78, ал.8 ГПК, вр. с
чл.37 Закона за правната помощ, вр. с чл.25, ал.1 ал. 2 от Наредбата
за заплащането на правната помощ/.
Размерът на дължимите разноски за юрисконсултско
възнаграждение в настоящият случай следва да се определи по указанията в
разпоредбата на чл.
78, ал. 8 от ГПК "в полза на юридическите лица и едноличните
търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са
били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона
за правната помощ". Въз основа на посочената разпоредба следва,
че при определяне на дължимите разноски за юрисконсултска защита съдът се
ръководи от размерите, посочени в Наредбата за заплащането на правната
помощ, към която разпоредбата на чл. 37 от ЗПрП
препраща. Съгласно разпоредбите на чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, за защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. В случая сума от общо 150
лв., платима за въззивната инстанция, съдът счита за справедлива с оглед
правната и фактическа сложност на делото.
С въззивната жалба е направено искане за присъждане на
разноски в полза на жалбоподателя за заплатената държавна такса, както и за
присъждане на адвокатски възнаграждения на упълномощените от жалбоподателя
адвокати, оказали безплатна правна помощ в производствата по делото.С оглед
частичната основателност на подадената въззивна жалба в полза на въззивника
следва да бъде присъдена сумата в размер на 33.36 лв. за платена държавна такса
за въззивно обжалване и в полза на адв. К. Б., която е оказала безплатна правна
помощ на въззивника пред въззивната инстанция – сумата в размер на 94.40 лв.,
за представителство пред първоинстанционния съд сумата в размер на 78.66 лв. и
в заповедното производство за предоставена безплатна правна помощ от адв. В.Т.
сумата в размер на 78.66 лв.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 278/03.12.2019г.
постановено по гр.д.№ 286/2019г. по опис на РС-Мездра,в частта,с която предявеният
иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.415 ГПК и чл.124, ал.1 ГПК от "Агенция
за събиране на вземания" ЕАД гр.София против Ц.Х.Ц. е уважен за сумата в размер на 110.75 лв. представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
18.01.2017г. до 19.03.2017г., както и в частта за разноските и вместо
него в тази му част ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за сумата в размер на 110.75 лв. представляваща неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода от 18.01.2017г. до 19.03.2017г., като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Ц.Х.Ц. ЕГН **********, с адрес *** да
заплати на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД гр.София, ЕИК ***,
гр.*** по компенсация направените пред
първата инстанция разноски в размер на 202.89
лв., в заповедното производство в размер на 129.11 лв. и сумата в размер на 110.67 лв.,
представляваща разноски за въззивната инстанция, съобразно уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА "Агенция за събиране на вземания"
ЕАД гр.София, ЕИК ***, гр.*** да заплати на Ц.Х.Ц. ЕГН **********, с адрес ***
сумата в размер на 33.36 лв.,представляваща съответна част от платена държавна
такса за въззивно обжалване.
ОСЪЖДА "Агенция за
събиране на вземания" ЕАД гр.София, ЕИК ***, гр.*** да заплати в полза на адв. К. И. Б. с ЕГН **********
сумата в размер на 94.40 лв. за
представителство пред въззивния съд и сумата в размер на 78.66 лв. за оказана
безплатна правна помощ в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА "Агенция за
събиране на вземания" ЕАД гр.София, ЕИК ***, гр. *** да заплати в полза на адв. В.В.Т., с ЕГН **********
сумата в размер на 78.66 лв. за оказана безплатна правна помощ в заповедното
производство по ч.гр.дело №1675/2018г.
по опис на Районен съд – Мездра.
ПОТВЪРЖДАВА решението на РС-Мездра в останалата му част.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:........... ЧЛЕНОВЕ:1..........
2..........