РЕШЕНИЕ
№ 53
Самоков, 13.05.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
САМОКОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в публичното
заседание, проведено на петнадесети март през две хиляди двадесет и първата
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ ЯНКО
ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Дарина
Николова сложи за разглеждане докладваното от съдията АНД № 35 по описа на
съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
П.К.И. *** обжалва Наказателно постановление № 254, издадено на
24.04.2020 г. от Директора на Областна дирекция на Министерството на вътрешните
работи – София, с искане за неговата отмяна поради незаконосъобразност.
Пред съда жалбоподателят се
представлява от пълномощника си адв. Г. Ганева, която заявява, че поддържа
жалбата. В хода на съдебните прения пълномощникът на жалбоподателя моли за
отмяна на обжалваното наказателно постановление по съображенията, изложени в
жалбата и по допълнително изтъкнати такива. Претендира разноски.
В писмена защита, постъпила по
делото преди даване ход на съдебните прения, гл. юрк. П. Иванова – пълномощник
на въззиваемата страна, заявява, че оспорва жалбата, изразява становище за
нейната неоснователност и моли обжалваното наказателно постановление да бъде
потвърдено. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, а евентуално
– при неблагоприятен за въззиваемата страна изход на делото – прави възражение
за прекомерност на платеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение предвид
невисоката фактическа и правна сложност на делото и моли то да бъде определено
в минималния размер съгласно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Съдът, след като подложи на
преценка събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Производството е по чл. 59 и сл.
от ЗАНН (в редакция преди изм. и доп. обн. ДВ, бр. 109/2020 г., в сила от
23.12.2021 г.).
Жалбата е подадена от
легитимирано лице в законоустановения срок против подлежащо на обжалване пред
РС – Самоков наказателно постановление (НП), поради което е допустима, а
разгледана по същество е основателна.
В хода на
административно-наказателното производство са допуснати редица съществени
нарушения на процесуални правила, довели до нарушаване на правото на защита на
жалбоподателя.
Административно-наказателното
производство срещу жалбоподателя е образувано по реда на чл. 36, ал. 1 от ЗАНН
със съставен на 14.04.2020 г. акт за установяване на административно нарушение
(АУАН) от св. С.Г., на длъжност „младши полицейски инспектор“ в РУ – Самоков, за
това, че на 12.04.2020 г. около 10,30 ч. в гр. Самоков на ул. „Тинтява“ № 3 в
двора на Евангелската църква жалбоподателят нарушава въведеното ограничение за
посещение на открити обществени места, въведено със Заповед № РД 01-143/20.03.2020
г. на Министъра на здравеопазването за събиране на повече от двама човека на
едно място по време на обявеното извънредно положение в Република България.
Посочено е в АУАН, че с това жалбоподателят е нарушил чл. 63, ал. 7 от Закона
за здравето.
В разрез с императивното
изискване на чл. 42, т. 4 от ЗАНН в АУАН не е описано никакво конкретно
фактическо поведение на жалбоподателя, което да може да се определи като негово
деяние, извършено в нарушение на посочените в акта законна разпоредба и заповед
на Министъра на здравеопазването. Посочването в АУАН, че на определени дата,
час и място жалбоподателят нарушава определени ограничения, изобщо не е
равнозначно на посочване на негово деяние, с което той ги нарушава. Освен това,
в АУАН е налице неяснота и относно самото ограничение, въведено със Заповед №
РД 01-143/20.03.2020 г. на Министъра на здравеопазването, чието нарушение е
вменено на жалбоподателя – дали за посещение на паркове, градски градини,
спортни и детски площадки и съоръжения на открити и закрити обществени места,
каквото е съдържанието на т. І.1 от публично достъпната в интернет заповед с
горния номер или за събиране на повече от двама души на едно място, както
същевременно е посочено в акта, но изобщо не следва от която и да е част от
тази заповед.
Липсата на описано в АУАН деяние
на жалбоподателя и неясното посочване на въведено с акт на Министъра на
здравеопазването ограничение, чието нарушение е вменено на жалбоподателя,
поотделно и в съвкупност представляват първото допуснато в хода на
административно-наказателното производство – още при образуването му със
съставяне на акта – съществено нарушение на процесуални правила, тъй като то е
довело до нарушаване на правото на защита на жалбоподателя, в частност – да научи какво административно
нарушение му е вменено със съставяне на акта, както и да организира защитата си
срещу фактическите констатации на актосъставителя.
На следващо място, в нарушение на
императивната разпоредба на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН, в обстоятелствената
част на НП също липсва описание на конкретно деяние на жалбоподателя. Относно
фактическото поведение на жалбоподателя в НП е посочено единствено, че той „…нарушава въведеното ограничение за
придвижване на определени места /паркове, градинки и др./, с което негово
действие не изпълнява въведените противоепидемични мерки във връзка с
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020
г. ...“. Видно е, че и в НП липсва описание на деяние на жалбоподателя,
нарушаващо определено ограничение, а освен това, за пръв път в НП за пръв път е
посочено, че ограничението е за придвижване
на определени места (паркове, градинки и др.), за разлика от АУАН, с който на
жалбоподателя е вменено нарушение на ограничение за посещение на открити обществени места.
Освен това, в НП за пръв път като
нарушена от жалбоподателя е посочена друга заповед на Министъра на
здравеопазването - Заповед № РД 01-143/13.03.2020 г., с твърдение тя да е
изменена и допълнена със Заповед № РД 01-197/11.04.2020 г. и това на свой ред
също поставя жалбоподателя в невъзможност да научи в извършване на какво
административно нарушение е обвинен. Сред общодостъпните в интернет заповеди на
Министъра на здравеопазването не съществува заповед с номер РД 01-143, която да
е издадена на 13.03.2020 г. във връзка с разпространението на COVID-19 (има такава Заповед № РД
01-124/13.03.2020 г.), а пък Заповед № РД 01-197/11.04.2020 г. се отнася до
носенето на защитна маска за лице или друго средство, покриващо носа и устата,
от лица, които се намират в закрити или на открити обществени места, което няма
нищо общо с твърдението в НП, че жалбоподателят е нарушил въведено ограничение
за придвижване на определени места
(паркове, градинки и др.). В обобщение, с това им съдържание АУАН и НП създават
пълна неяснота какво фактическо поведение е вменено на жалбоподателя и кои
актове на Министъра на здравеопазването е нарушил той с евентуално извършено от
него деяние.
Наред с това, между АУАН и НП
съществува непреодолимо противоречие относно датата на извършване на
нарушението. В АУАН е посочено, че жалбоподателят е извършил нарушението на
12.04.2020 г. около 10,30 ч., а в НП като дата и час на извършване на
нарушението са посочени 14.04.2020 г. около 13,00 ч.
Ето защо съставеният срещу жалбоподателя
АУАН и издаденото НП, ценени както поотделно, така и в съвкупността им, изобщо не
могат да очертаят адекватна фактическа и юридическа рамка на
административно-наказателното обвинение и това е довело до пълна невъзможност
жалбоподателят да научи за какво нарушение е привлечен към
административно-наказателна отговорност, която невъзможност е основната форма на нарушаване на правото му на защита в
административно-наказателното производство съгласно чл. 249, ал. 4, т. 1 от НПК,
субсидиарно приложим в административно-наказателното производство на основание
чл. 84 от ЗАНН. Поради това посочените дотук нарушения на процесуални правила,
допуснати в административно-наказателното производство, са съществени.
Ето защо обжалваното НП следва да
бъде отменено, без съдът да изследва въпросите относно фактическото поведение
на жалбоподателя, съставомерността му като административно нарушение от
обективна и субективна страна и индивидуализацията на административното
наказание.
С оглед изхода на делото и
предвид разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН (в редакцията на разпоредбата,
действаща към датата на приключване на съдебните прения, обн. ДВ, бр. 94/2019
г.), вр. чл. 143, ал. 1 от АПК искането на жалбоподателя, чрез пълномощника му,
за присъждане на разноски, е основателно. Ответникът по жалбата следва да бъде
осъден да заплати на жалбоподателя разноски в размер 300 лв. за платено
адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и
съдействие. Възражението на представителя на въззиваемата страна за
прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение с оглед фактическата и
правната сложност на делото е неоснователно, тъй като това възнаграждение е
уговорено и платено в минималния размер съгласно чл. 18, ал. 2, вр. чл. 7, ал.
2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 254, издадено на 24.04.2020
г. от Директора на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи –
София.
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерството на вътрешните
работи, гр. София, ул. „Гео Милев“ № 71, да заплати на П.К.И., ЕГН **********,
с адрес ***, сумата 300 лв. за разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
касационна жалба пред Административен съд – София-област в 14-дневен срок от
съобщенията до страните за обявяването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: