№ 2340
гр. Бургас, 05.10.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
като разгледа докладваното от РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА Въззивно частно
гражданско дело № 20222100501543 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от
ГПК и е образувано е по частната жалба на заявителя „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл.
53 Е, вх. В срещу разпореждане № 10229 от 01.09.2022г., издадено по ч.гр.д. № 5632/2022
г. по описа на БРС, в частта, с което е отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника С. Т. М., ЕГН:
**********, с адрес: гр. Б., ж.к. „В.“, бл. **, вх. *, ет. *, ап. ** за сумата 57.09лв.- договорна
възнаградителна лихва за периода от 10.01.2022г. до 10.07.2022г., за сумата от 70.80 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава за периода от 11.09.2021г. до 30.08.2022г., сумата
от 110.30лв. – възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ , сумата от 267.28лв. –
възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“, дължими въз основа на сключения
помежду им договор за потребителски кредит № 40005318123 от 11.08.2021г. и сумата от 20
лв. за такса за извънсъдебно събиране на вземането, начислена на 25.09.2021г.
В частната жалба се изразява недоволно от обжалваното отхвърлително
разпореждане, с искане за отмяната му и постановяване на ново, с което да бъде
разпоредено издаване на заповед по чл. 410 от ГПК за горепосочените вземания. Излагат се
съображения районният съд е излязъл извън обхвата на дължимата в рамките на
заповедното производство проверка и не разполага на този етап с правомощия да се
произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, в т.ч. и с оглед
настоящата редакция на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК. Оспорва като неправилни изводите на
съда за наличието на предпоставки по чл.411, ал.2 и ал.3 от ГПК за отказ да се издаде
заповед за изпълнение за горепосочените суми, за което излага подробни съображения.
Счита че в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при
формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато
получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на
договора за кредит. Изтъква се също, че предвид това следва, че разходите на потребителя за
въпросните допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита,
1
съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР, което означава, че дължимото
по процесните допълнителни услуги възнаграждение се дължи
от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, респективно не
следва да се включва при изчисляването на ГПР и не противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По
подробно изложените в жалбата съображения, моли въззивният съд да отмени
разпореждането в обжалваната част и да постанови издаването на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК за отхвърлените от районния съд вземания. Претендира присъждане на
направените във въззивното производство разноските за платена държавна такса от 15 лв. и
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.
Съгласно на чл.413, ал.2 от ГПК препис от частната жалба не е връчен на
длъжника.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и
събраните по делото доказателства, намира следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на
обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.
Разгледана по същество, съдът намира жалбата за частично основателна, по
следните съображения:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за издаване на заповед по чл.410 от ГПК против
длъжника С. Т. М. за вземания, дължими въз основа на сключен помежду им на основание
договор за потребителски кредит № 40005318123 от 11.08.2021г. за главница, договорна
лихва, мораторна лихва, такси за извънсъдебно събиране на вземането и възнаграждение за
закупен пакет за допълнителни услуги „фаст“ и „флекс“. Твърди се, че длъжникът е
изпълнил само част от задълженията си, като е изпаднал в забава, която е продължила и след
настъпване на крайния падеж по договора – на 10.07.2022г. кредита е обявен за предсрочно
изискуем на 25.09.2021г.
Районният съд е уважил частично заявлението, като е издал заповед за изпълнение
на задължение по чл. 410 от ГПК за главницата в размер на 405.12 лв. и за законната лихва
върху нея, считано от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК- 31.08.2022г. до
окончателното й изплащане, както и за деловодни разноски в размер на 10.88 лв. – за
държавна такса и за 21.77 лв. за юрисконсултско възнаграждение, изчислени съразмерно с
уважената част от претенциите.
С обжалваното разпореждане от 01.09.2022г., обективирано в заповедта по чл. 410
от ГПК, съдът е отхвърлил заявлението за останалите претендирани вземания – за
договорната възнаградителна лихва, мораторната лихва, таксите за извънсъдебно събиране
на вземането и за пакетите допълнителни услуги „фаст“ и „флекс“.
Заповедният съд е мотивирал отказа си да издаде заповед по чл. 410 от ГПК по
съображения, че вземанията са основани на договор за потребителски кредит, който е
недействителен съгласно разпоредбите на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10, чл.19, ал.4 и ал.5,
чл.22 и чл.23 от ЗПК. Счел е, че е налице неяснота как е формиран ГПР, тъй като
възнагражденията по допълнителните услуги не са включени в ГПР, а с включването им в
ГПР се надвишава максималния законов лимит от 50%. Приемайки, че тези нарушения водят
до недействителност на договора, на основание чл.23 от ЗПК е уважил искането за издаване
на заповед по чл. 410 от ГПК само за чистата стойност на кредита, ведно със законната
лихва за забава от подаване на заявлението до окончателното й изплащане.
Настоящата инстанция счита, че районният съд правилно е приел, че досежно
2
договорът за паричен заем, на който са основани процесните вземания е приложим ЗПК.
Доколкото съгласно изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен
служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави,
както и дали вземането се основава на неравноправна клауза, неоснователни са
оплакванията в частната жалба, че в заповедното производство съдът не следва да преценява
валидността на договора за кредит. С оглед изискванията на закона в чл. 411, ал. 2 от ГПК
такава служебна проверка е нужна с цел проследяване дали са спазени императивните
законови изисквания, поради което въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка,
заповедния съд не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на
съдопроизводствените правила. Затова изложеното в този смисъл оплакване в жалбата се
явява неоснователно.
Настоящия състав обаче не споделя доводите на районния съд, че процесния договор
за паричен заем е недействителен на основание чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.19, ал.1-4 вр. с
чл.22 от ЗПК, както и направения в тази връзка извод, че на основание чл.23 от ЗПК
потребителят дължи чистата стойност на кредита, респективно неплатения остатък от него.
Видно от съдържанието на договора същият съдържа необходимата информация посочена в
чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 от ЗПК, тъй като в него посочена отпуснатата сумата по кредита и
общият размер на кредита, както и условията за усвояването му, лихвеният процент по
кредита, годишния процент на разходите по кредита, изчислен по определения в
Приложение № 1 към закона начин и съобразно определените в закона допълнителни
допускания, посочени в ОУ, неразделна част от договора, които са и подписани от
длъжника. В договора е вписана и информацията по чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК относно
условията за издължаване на кредита – посочен е размера, броя и падежа на вноските, като
към договора е приложен и погасителен план, неразделна негова част, в който са описани
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а в т. 7.3.1 от ОУ е
предвидено правото на длъжника при поискване да се снабди с погасителен план за
извършените и предстоящите плащания. Изпълнено е и изискването на чл.11, ал.1, т.20 от
ЗПК, тъй като в т.7.1 от ОУ изрично е предвидено правото на потребителя да се откаже от
договора.
Относно мотивите на районния съд, касаещи нищожността на договорената
възнаградителна лихва в размер на 40,90%, поради противоречие с добрите нрави и
оплакванията в жалбата в този смисъл, въззивният съд намира следното: Съобразно
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения; нищожни са клаузите, надвишаващи този
размер. Законът не въвежда изискване или ограничение досежно размера на
възнаградителната лихва. Съобразно посоченото в решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС
по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва /чл.
240, ал. 2 ЗЗД/ над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД. По действащото българско право
максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или компенсаторна/ е
ограничен единствено от чл.9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Такава уговорка
е налице когато се уговаря компенсаторна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния
размер на законната лихва. По отношение на договорната лихва по необезпечен заем, ВКС
не е изложил съображения и не е предложил количествен критерий, извън който може да се
счита, че са накърнени добрите нрави. В настоящия случай предоставеният заем е
необезпечен, поради което не е налице ограничение в размера на възнаградителната лихва,
която страните могат да уговорят в полза на кредитора, а по посочените по-горе критерии,
не е налице и противоречие с добрите нрави, досежно възнаградителна лихва по
необезпечен заем, уговорена в размер на 40, 90%, след като ГПР е в законовите рамки, т.е.
3
не надвишава 50%. Предвид това това уговорката, касаеща размера на договорната лихва не
е нищожна.
С оглед така установеното съдържание на процесния договор за потребителски
кредит и ОУ към него, въззивният съд намира, че същият е сключен в съответствие с
посочените в чл.22 от ЗПК изисквания и като такъв е действителен, което обуславя
неприложимост на разпоредбата на чл.23 от ЗПК, поради което изводите на районния съд за
недействителност на договора за кредит по гореизложените съображения са неправилни.
Ето защо относно претендираните вземания за договорна възнаградителна лихва и за
мораторна лихва за забава липсва пречка за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК.
По отношение на вземанията за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ и дали
стойността на уговорените за тях възнаграждения реално е включена в ГПР, според
настоящата инстанция това не е въпрос, който може обективно да бъде преценен в
заповедното производство, а е предмет на изследване в исковото производство. Затова при
ясно посочен в договора размер на ГПР – в случая, който е в рамките на предвидения в
закона максимален размер, за целите на заповедното производство се налага извода, че не е
налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Дори и да бе такова, съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК
само посочената клауза би била нищожна, а не целия договор, тъй като за разлика от
посочените в чл. 22 от ЗПК нарушения, при нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК законът не
предвижда недействителност на целия договор, а само на клаузата, надвишаваща ГПР над
определения законов предел.
Настоящата инстанция споделя посоченото от районния съд нарушение на нормата
на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, с която е дадена възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставяне на потребителя на
допълнителни услуги във връзка с договора. По правилото на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, видът,
размерът и действието, за което ще се събират таксите, следва да бъдат точно и ясно
определени в договора. Нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК изрично забранява събирането на
такси и комисионни за дейности, свързани с усвояване и управление на кредита.
Видно от договора клаузата досежно закупуване на допълнителна услуга „Фаст“ е
включена с оглед приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит и е
уговорено „възнаграждение“, в размер на 180 лева. Тази клауза урежда предварителна
дейност на кредитора, която предхожда вземането на решението за отпускане на кредита.
Съгласно чл. 16 и сл. от ЗПК кредиторът разполага с възможност да изисква и събира
информация като след анализа й да прецени дали да предостави търсената сума.
Следователно не се касае за допълнителна услуга, защото дейността е изцяло насочена към
преценка и осигуряване на бъдещото изпълнение от страна на заемополучателя.
Досежно втората допълнителна услуга „Флекси“ се установява, че тя включва
възможност за гъвкав погасителен план, за която възможност е уговорено „възнаграждение“
в размер на 420 лв. Налице е противоречие с добрите нрави, тъй като видно от
представените приложения сумата по кредита е 600 лв., а цената на допълнителния пакет е в
размер, близък до заетата сума. Възможността за събиране от потребителя на такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата
на чл.10а, ал.1 от ЗПК. Законът обаче не допуска кредиторът да изисква заплащането на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл.10а,
ал.2 от ЗПК.
По гореизложените съображения, настоящата инстанция намира, че разпореждането,
с което е отказано издаване на заповед по чл. 410 от ГПК досежно претендираните вземания
за горепосочените допълнителни пакети „фаст“ и „флекс“ е правилно и съобразено с
4
предвидените в закона изисквания и забрани, визирани в нормата на чл. 10а от ЗПК.
По отношение сумата от 20 лева, претендирна за такси за разноски за извънсъдебно
събиране на вземането, настоящият състав намира следното: Съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса
разходи. С уговарянето на претендираната такса фактически се постига заобикаляне на
ограничението на чл. 33 от ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е
изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Подобна клауза противоречи на чл. 33 от
ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за
забава. На последно място следва да се отбележи и че не са изложени никакви обстоятелства
какви конкретни действия фактически са били предприети от заявителя за извънсъдебно
събиране на задължението. За да се търси възстановяване на разход следва да е обосновано
реалното му извършване, а в случая такива твърдения. Затова правилно районният съд е
отказал издаване на заповед по чл. 410 от ГПК за това вземане.
По горните съображения, разпореждането в обжалваната част – за вземанията за
договорна възнаградителна лихва и за мораторна лихва следва да бъде отменено като
неправилно, като вместо него следва да бъде постановено издаване на заповед за
изпълнение на задължение по чл. 410 от ГПК за посочените отхвърлени вземания за лихви.
В останалата част досежно останалите отхвърлени претенциите, обжалваното разпореждане
се явява правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото частично основателно се явява и искането на
жалбоподателя за присъждане на разноски пред въззивната инстанция – в размер на 3.65 лв.
за платена такса за въззивно обжалване и в размер на 12.17 лв. за юрисконсултско
възнаграждение по НМРАВ, изчислени съразмерно с уважената част от жалбата.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 10229 от 01.09.2022г., издадено по ч.гр.д. № 5632/2022
г. по описа на БРС, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника С. Т. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. Б.,
ж.к. „В.“, бл. **, вх. *, ет. *, ап. ** за сумата 57.09лв.- договорна възнаградителна лихва за
периода от 10.01.2022г. до 10.07.2022г., и за сумата от 70.80 лв., представляваща мораторна
лихва за забава за периода от 11.09.2021г. до 30.08.2022г., дължими въз основа на сключения
помежду им договор за потребителски кредит № 40005318123 от 11.08.2021г., като вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
5
на управление гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53 Е, вх. В, срещу длъжника С. Т. М.,
ЕГН: **********, с адрес: гр. Б., ж.к. „В.“, бл. **, вх. *, ет. *, ап. ** за следните вземания,
дължими въз основа на сключения помежду им договор за потребителски кредит №
40005318123 от 11.08.2021г а именно: за сумата 57.09лв.- договорна възнаградителна лихва
за периода от 10.01.2022г. до 10.07.2022г., и за сумата от 70.80 лв., представляваща
мораторна лихва за забава за периода от 11.09.2021г. до 30.08.2022г., както и за сумата от
3.65лв., представляваща разноски за платена държавна такса във въззивното
производство и юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер
на 12.17 лв.
ВРЪЩА делото на Районен съд- Бургас за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК съобразно настоящото определение, включително и за разноските пред
въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 10229 от 01.09.2022г., издадено по ч.гр.д. №
5632/2022 г. по описа на БРС, в останалата му обжалвана част.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6