№ 12
гр. Пловдив, 10.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20215001000586 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК във вр. с чл.247,ал.4 и чл.250,ал.3 от ГПК.
С решение №174 от 02.12.2019 г.,постановено по т.д.№337/2018 г. по описа на
Окръжен съд-П.,е допълнено на основание чл.250 от ГПК постановеното на 16.10.2019г. по
делото решение с произнасяне по акцесорното по своя характер искане за приемане за
установено по отношение на ответниците,че ищеца има вземане за законната лихва върху
главницата,считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК по гр.д.
№3006/2018г.по описа на ПРС за 2018г.- 26.07.2018г. до окончателното й изплащане .
Наред с това,с решението от 02.12.2019 г. е извършена поправка на очевидна
фактическа грешка на основание чл.247 от ГПК в решението,постановено по горното дело
на 16.10.2019г. ,в което навсякъде да се чете: „З.“ ЕООД,а не както погрешно е записано
„З.“ ООД.
Освен това,с решението от 02.12.2019 г. е извършена на основание чл.247 от ГПК
поправка и на други очевидни фактически грешки в решението,постановено по делото на
16.10.2019г. ,както следва:в диспозитива на решението да се чете:“лихва за забава върху
просрочена главница за периода от 26.05.2017г. до 25.07.2018г.“ вместо както е записано до
03.04.2018г. и да се чете „…….за което е издадена заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№3006 от 2018г….“,вместо както е записано
1
„…….ч.гр.д.№3006 от 2017г…..“.
Настоящото въззивно производство е образувано по две въззивни жалби,подадени
срещу решение №174 от 02.12.2019 г.,постановено по т.д.№337/2018 г. по описа на
Окръжен съд-П..
Първата въззивна жалба-с вх.№11880 от 27.12.2019 г. по входящия регистър на ОС-
П.,е подадена от:1/„Ч.“ЕООД-гр.П. с ЕИК *** на самостоятелно основание и 2/от
„Ч.“ЕООД-гр.П. с ЕИК *** и „З.“ЕООД-гр.П. с ЕИК *** заедно в качеството им на
съдружници в ДЗЗД „К.“-дружество по чл.357 и сл. от ЗЗД с БУЛСТАТ ***,със седалище и
адрес на управление гр.П.,ул.“Г.Г.“№22,представлявано от управителя СТ. Д. З. /който е
управител и на „Ч.“ЕООД/.
Втората въззивна жалба-с вх.№644 от 20.01.2020 г. по входящия регистър на ОС-П.,е
подадена от „Р.“ЕООД-гр.С.,с ЕИК ***.
В първата жалба е изразено становище,че решението от 02.12.2019 г. е неправилно и
е постановено в нарушение на закона.Развити са доводи,че с това решение
първоинстанционният съд неправилно е допълнил решението от 16.10.2019 г. /т.е.
решението по съществото на спора/ с „произнасяне по акцесорното по своя характер искане
за приемане за установено по отношение на ответниците,че ищеца има вземане за законната
лихва върху главницата,считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК по
гр.д.№3006/2018г.по описа на ПРС за 2018г.- 26.07.2018г. до окончателното й
изплащане“.Жалбоподателите,подали тази жалба,посочват,че съдът действително не се е
произнесъл в диспозитива на решението от 16.10.2019 г. по искането на ищеца за
присъждане на законната лихва върху главницата,считано от 26.07.2018 г. до окончателното
й изплащане,но считат,че липсата на такова произнасяне се дължи на технически
пропуск,след като веднъж вече в мотивната част на решението е споменато искането за
присъждане на законна лихва.Поради това,според същите жалбоподатели,следва да се
приеме,че се касае не до основание за допълване на решението,а за основание за поправяне
на очевидна фактическа грешка.С оглед на това заявяват,че искането на „И.“АД за
допълване на решението /заявено в молбата на банката,по която съдът се е произнесъл с
решение №174 от 02.12.2019 г./ е неоснователно и съдът неправилно е уважил това
искане,като е допълнил решението от 16.10.2019 г. в посочения смисъл.
В жалбата с вх.№11880 от 27.12.2019 г. са изложени и съображения,че в
решението от 02.12.2019 г. има неправилно произнасяне и по заявеното в молбата на
„И.“АД искане за поправяне на очевидни фактически грешки в решението от 16.10.2019 г.В
тази връзка жалбоподателите намират,че относно направеното в молбата искане за
поправяне на периода за присъдената лихва за забава върху просрочената главница,не е
налице допусната от съда очевидна фактическа грешка в решението от 16.10.2019 г.,а се
касае за пропуск от страна на съда да се произнесе по цялото искане и това съставлява
основание за допълване на решението,а не за поправяне на ОФГ.Според
жалбоподателите,това е така,защото никъде в съдебното решение-нито в мотивната
част,нито в диспозитива,не е посочен период за дължимата лихва за забава от 26.05.2017 г.
2
до 25.07.2018 г.,а е постановено,че се дължи лихва за забава от 26.05.2017 г. до 03.04.2018
г.С оглед на това,в посочената жалба е изразено становище,че в случая не се касае за
техническа грешка или пропуск на съда,а за непроизнасяне по част от предявеното искане и
в тази част молбата за поправка на ОФГ е неоснователно,съответно на което неправилно е
била уважена от съда в тази й част.
Предвид горните съображения,във въззивната жалба с вх.№11880 от
27.12.2019 г. е поискано да бъде отменено обжалваното решение №174 от 02.12.2019 г. на
ОС-П.,с което се допълва решението по съществото на делото и се поправят очевидни
фактически грешки в същото.
Във втората въззивна жалба с вх.№644 от 20.01.2020 г.,подадена от „Р.“ЕООД-гр.С.,с
ЕИК ***,също е изразено становище за неправилност /а и за незаконосъобразност/ на
решение №174 от 02.12.2019 г.,с което е допълнено решението от 16.10.2019 г. и са
допуснати поправки на очевидни фактически грешки в последното.Някои от аргументите,с
които е обосновано това становище,се покриват като съдържание с доводите,изложени в
първата въззивна жалба.Така и от страна на жалбоподателя „Р.“ЕООД се поддържа
довода,че пропуска на съда да се произнесе в диспозитива на решението относно искането
на ищеца „И.“АД за присъждане на законна лихва върху главницата,считано от 26.07.2018 г.
до окончателното й изплащане,съставлява очевидна фактическа грешка и е основание за
допускане поправка на такава грешка,но не е основание за допълване на решението,тъй като
в мотивите на същото това искане е било посочено от съда като заявено от ищеца и
предявения от него иск е приет за изцяло основателен.Изложен е още и аргумента,че самото
искане на ищеца „И.“АД за допълване на решението от 16.10.2019 г. в тази част е
неправилно формулирано и по-скоро би следвало да се поправи ОФГ,изразяваща се в
технически пропуск в диспозитива на решението ответниците да се осъдят да заплатят на
ищеца законната лихва върху главницата,считано от 26.07.2018 г. до окончателното й
изплащане.
Освен това,в жалбата на „Р.“ЕООД се сочи,че първоинстанционният съд е уважил
неправилно и две искания на ищеца за поправяне на очевидни фактически грешки в
решението от 16.10.2019 г.,тъй като по мнението на жалбоподателя,тези грешки са „само на
някои места в постановения съдебен акт,не променят смисъла и значението на
постановеното по същество“ и поради не било необходимо,според жалбоподателя,да се
усложнява съдебния процес с подобно искане.
И на следващо място,във втората въззивна жалба също е поддържан довода,че
относно присъдения период за дължимост на лихвата за забава върху просрочената
главница,не е допусната от съда очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението
от 16.10.2019 г.,а се касае до необходимост от допълване на решението в тази му
част,поради което поправянето на такава грешка с решението от 02.12.2019 г. е неправилно
и незаконосъобразно.
Предвид горните аргументи,в жалбата на „Р.“ЕООД е поискано да бъде
отменено решение №174/02.12.2019 г.,постановено по т.д.№337/2018 г. по описа на
3
Окръжен съд-П.,с което е допълнено постановеното на 16.10.2019 г. решение по съществото
на делото и са извършени поправки на очевидни фактически грешки в същото.
От „И.“АД гр.С. с ЕИК ***-ищец в първоинстанционното производство по т.д.
№337/2018 г. по описа на ОС-П. и насрещна страна /въззиваем/ по горните две въззивни
жалби,е подаден в законния срок писмен отговор на всяка от тези жалби.И в двата отговора
е изразено становище,че обжалваното решение от 02.12.2019 г. е правилно,а съответната
подадена срещу него жалба е неоснователна по съображения,изложени в съответния от
двата отговора.И въз основа на същите съображения е поискано от „И.“АД жалбите срещу
посоченото решение да бъдат оставени без уважение.Поискано е и в полза на банката да
бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
От „М.П“ЕООД-гр.П. с ЕИК ***-ответник в първоинстанционното производство по
горното търговско дело на ОС-П. и имащ качеството на насрещна страна /въззиваем/ по
горните две въззивни жалби,не е подаден в законния срок отговор на жалбите и не е взето
становище по тях.
От „Р.“ЕООД с ЕИК *** като насрещна страна /въззиваем/ по въззивната жалба с вх.
№11880 от 27.12.2019 г. не е подаден отговор на тази жалба в законния срок и не е взето
становище по нея.
От „З.“ЕООД с ЕИК *** като насрещна страна по въззивната жалба на
„Р.“ЕООД не е подаден отговор на тази жалба и не е взето становище по нея.На
дружеството „ З.“ЕООД с ЕИК *** е връчен препис и от въззивната жалба с вх.№11880 от
27.12.2019 г. в качеството му на самостоятелен ответник по първоинстанционното дело и с
оглед на това,че то участва като жалбоподател по същата жалба,но само в качеството му на
съдружник в ДЗЗД „К.“ с БУЛСТАТ ***.Отговор на същата жалба не е подаден от
„З.“ЕООД в качеството му на несрещна самостоятелна страна по нея.
От „Ч.“ЕООД с ЕИК *** като самостоятелна насрещна страна по въззивната жалба с
вх.№644/20.01.2020 г. и от същото дружество,както и от „З.“ЕООД в качеството им на
съдружници в ДЗЗД „К.“ с БУЛСТАТ ***,не е подаден отговор на тази жалба в законния
срок и не е взето становище по нея.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от жалбоподателите оплаквания,а също и като съобрази обстоятелствата по
делото във връзка с производствата по чл.247 и чл.250 от ГПК,на основание на които е
постановено обжалваното решение,приема за установено следното:
Въззивните жалби са процесуално допустими,тъй като са подадени от лица-
търговски дружества,разполагащи със самостоятелна правосубектност и имащи правен
интерес да обжалват атакуваното от тях първоинстанционно решение,а и при подаването на
жалбите е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо жалбите подлежат на
разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
4
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната
власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в процесните въззивни жалби,както и
обстоятелствата по първоинстанционното дело във връзка с предмета на производствата по
чл.247 и чл.250 от ГПК,на основание на които е постановено обжалваното
решение,Пловдивският апелативен съд приема следното:
С решение №133 от 16.10.2019 г.,постановено по т.д.№337/2018 г. по описа на ОС-
П.,съдът се е произнесъл по съществото на установителните искове,предявени по делото от
„И.“АД с ЕИК *** против следните ответници:против „Ч.“ЕООД с ЕИК ***,против
„З.“ЕООД с ЕИК ***,против „М.п“ЕООД с ЕИК ***,против „Ч.“ЕООД с ЕИК *** и
„З.“ЕООД с ЕИК *** в качеството им на съдружници в Консорциум „Ч.“-Дружеството по
ЗЗД с Булстат ***,както и против „Р.“ЕООД с ЕИК ***,на основание чл.422 от ГПК,като е
уважил същите искове.
С молба,изпратена чрез куриер на 07.11.2019 г. и получена в ОС-П. на 08.11.2019
г.,ищецът „И.“АД с ЕИК *** е поискал да бъде допусната на основание чл.247 от ГПК
поправка на очевидни фактически грешки в решение №133 от 16.10.2019 г.,постановено по
т..№337/2018 г. по описа на същия съд,както е да бъде допълнено решението на основание
чл.250 от ГПК..Според изложеното в тази молба,в решението са допуснати няколко
очевидни фактически грешки,които се изразяват в следното:
1.Правноорганизационната форма на ответника „З.“ е еднолично дружество с
ограничена отговорност или ЕООД,а не както погрешно е посочено двукратно в
диспозитива на решението-дружество с ограничена отговорност или ООД;
2.Образуваното частно гр. дело №3006 по подаденото заявление за издаване на
заповед за изпълнение е от 2018 г.,а не както е посочено в диспозитива на решението 2017
г.;
3.Претендираната и присъдена лихва за забава върху просрочената главница за
периода от 26.05.2017 г. до 25.07.2018 г.,в какъвто смисъл е и заключението на вещото лице
по допуснатата,изслушана и приета ССЕ-за,а в диспозитива на решението погрешно е
посочено,че периодът,в който е начислена дължимата лихва за забава върху просрочената
главница е 26.05.2017 г. до 03.04.2018 г.
Искането в молбата на „И.“АД,основано на разпоредбата на чл.247 от ГПК,е за
поправяне именно на така описаните очевидни фактически грешки,допуснати в решението
5
от 16.10.2019 г.
А другото искане-за допълване на решението от 16.10.2019 г. на основание чл.250 от
ГПК,е обосновано с твърденията на банката-молител,че в същото решение,с което са
уважени изцяло предявените от банката искове,съдът не се е произнесъл по претенцията за
присъждане на законна лихва върху главницата,считано от 26.07.2018 г.-датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от
ГПК,от която дата се счита за предявен и иска на „И.“АД на основание разпоредбата на
чл.422 от ГПК.При тези твърдения и в конкретика,банката-ищец е поискала съда,на
основание чл.250 от ГПК,да се произнесе с допълнително решение,с което да се признае
дължимостта от ответниците,при условията на солидарност,спрямо банката-ищец,и на
законната лихва върху главницата,считано от 26.07.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението.
С обжалваното решение №174 от 02.12.2019 г.,постановено по т.д.№337/2019 г. по
описа на ОС-П.,съдът се е произнесъл по горната молба на ищеца „И.“АД,приемайки я за
основателна и уважавайки я изцяло.С оглед на това е допълнил на основание чл.250 от ГПК
постановеното на 16.10.2019 г. решение „с произнасяне по акцесорното по своя характер
искане за приемане за установено по отношение на ответниците,че ищеца има вземане за
законната лихва върху главницата,считано от датата на подаване на заявлението по чл.417
от ГПК по гр.д.№3006/2018 г. по описа на ПРС за 2018 г.-26.07.2018 г. до окончателното й
изплащане“.Заедно с това е извършил поправка на всички посочени в молбата очевидни
фактически грешки в решението от 16.10.2019 г.
И в двете въззивни жалби срещу решение №174 от 02.12.2019 г. е поискана пълната
му отмяна,но в първата жалба с вх.№1880 от 27.12.2019 г. са изложени оплаквания само
срещу частта на решението,с която е извършено допълване на решението от 16.10.2019 г. и
срещу частта,с която е поправена очевидна фактическа грешка,изразяваща се в погрешно
посочен период на присъдената лихва за забава върху главницата.Цялостна преценка за
правилността на атакуваното решение обаче е необходима с оглед съдържащите се в другата
въззивна жалба,подадена от „Р.“ЕООД,оплаквания срещу всички части на решението от
02.12.2019 г.
Настоящият съд намира обжалваното решение за изцяло правилно.Най-
напред,правилно е извършеното допълване на решението от 16.10.2019 г. на основание
чл.250 от ГПК.Действително,ищецът „И.“АД е поискал с исковата си молба да се признае за
установено на основание чл.422,ал.1 от ГПК,че наред с исковите суми,конкретизирани в в
същата молба,ответниците при условия на солидарност,му дължат и „законната лихва върху
главницата,считано от 26.07.2018 г. до окончателното изплащане на задължението“.В
самото решение №133 от 16.10.2019 г.,съдът е описал подробно сумите,за които е издадена
заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК,като е отразил,че заповедта включва и
„законната лихва върху главницата,считано от 26.07.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението“ и след това описание е посочил,че искането на ищеца е за постановяване на
решение,с което да се приеме за установено по отношение на ответниците при условията на
6
солидарност,че ищеца има вземане против тях „за сумите,посочени по-горе,за което е
издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по гр.д.№3006/2018 г. по
описа на РС-П.“.При това положение е ясно,че първоинстанционният съд е отчел като
заявено от ищеца и искането му за признаване дължимостта на законната лихва върху
главницата,считано от датата 26.07.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението.Въпреки това обаче,както в мотивната част на решението,така и в
диспозитива му липсва произнасяне по това искане.В мотивите липсват каквито и да било
съображения за това дали съдът приема същото искане за основателно,или-не,а в
диспозитива няма произнасяне по дължимостта на законната лихва върху
главницата,считано от посочената дата занапред.С оглед на това е правилен
извода,формиран в обжалваното решение от 02.10.2019 г.,че е налице непроизнасяне по
цялото искане на ищеца и този пропуск следва да бъде поправен по реда на допълване на
решението съгласно чл.250 от ГПК.Неоснователно е поддържаното и в двете въззивни
жалби становище,че в случая се касае за очевидна фактическа грешка в решението от
16.10.2019 г.,а не за непроизнасяне по заявеното от ищеца искане за установяване
дължимостта на законната лихва върху главницата,считано от датата 26.07.2018
г.Твърдяната от жалбоподателите очевидна фактическа грешка би била налице,ако в
мотивната част на решението си съдът външно бе изразил волята си по искането на ищеца за
признаване дължимостта на законната лихва върху главницата,считано от горната дата,но не
бе се произнесъл по същото искане в диспозитива на решението.В случая обаче,както вече
се посочи,липсва изразена воля на съда по това искане както в диспозитива,така и в
мотивите на решението от 16.10.2019 г. и с оглед на това не е налице очевидна фактическа
грешка,а е налице непроизнасяне по искането,подлежащо на отстраняване по реда на чл.250
от ГПК чрез допълване на решението,както правилно е прието от първоинстанционния съд с
обжалваното решение от 02.12.2019 г. и каквото е било и искането на ищеца,заявено в
молбата му от 07.11.2019 г.,получена в съда на 08.11.2019 г.Ето защо въззивните жалби
срещу частта на последното решение,с което е извършено допълване на решението от
16.10.2019 г. в посочения по-горе смисъл,са неоснователни,а атакуваното решение е
правилно в тази му част и като такова ще се потвърди в същата част.
Обжалваното решение е правилно и в частта,с която е извършена поправка на
очевидни фактически грешки,изразяващи се в грешно изписване в решението от 16.10.2019
г. на правноорганизационната форма на ответника „З.“ като ООД вместо вярното-ЕООД и
грешно изписване на годината на образуване на гр.д.№3006 по описа на РС-П. като 2017 г.
вместо вярната година на образуването му-2018 г.Действително,навсякъде в решението от
16.10.2019 г. ответникът „З.“ е посочен като ООД,но от данните за вписванията по
партидата на дружеството в електронния сайт на Търговския регистър към Агенция по
вписванията е видно,че от 2012 г. и досега дружеството е вписано като ЕООД,а не като
ООД,съответно на което е допусната и сочената в молбата на ищеца „И.“АД очевидна
фактическа грешка и същата правилно е поправена с обжалваното решение.Наред с това е
видно от данните по първоинстанционното дело,че гр.д.№3006 по описа на РС-П.,по което е
било подадено заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от
7
ГПК за сумите по процесните искове по чл.422,ал.1 от ГПК,е било образувано през 2018 г.,а
не през 2017 г.,както грешно е изписано в диспозитива на решението от 16.10.2019 г.Освен
това,в мотивната част на решението годината на образуване на същото дело е вярно
изписана като 2018 г.,противно на грешното й посочване в диспозитива като 2017 г.Ето
защо е налице ОФГ в диспозитива на решението относно изписване годината на образуване
на посоченото дело и съдът правилно е постановил поправянето й с обжалваното решение от
02.12.2019 г.Предвид изложеното,последното решение следва да се потвърди като правилно
и в частта,с която е извършена поправка на горните ОФГ.
Както по-горе се отрази,само в жалбата на „Р.“ЕООД са изложени доводи срещу тази
част на атакуваното решение на ОС-П.,но те са абсолютно неоснователни.Посочено е,че
така допуснатите от съда „технически грешки“ са само на някои места в постановения
съдебен акт и не променят смисъла и значението на постановеното по същество,поради
което не било необходимо да се усложнява съдебния процес с искане за поправянето
им.Законово право на всяка от страните по дадено дело е да иска поправянето на каквито и
да било очевидни фактически грешки в съответното съдебно решение,без за това да има
установен от закона срок,като дори поправянето им би могло да бъде инициирано и
служебно от съда.А това на колко места в решението са допуснати такива грешки и дали
чрез тях се променя „смисъла и значението на постановеното по същество“,няма значение
както за процесуалното право да бъде направено искането по чл.247 от ГПК,така и за
задължението на съда да разгледа и се произнесе по такова едно искане.
И на следващо място,в процесните въззивни жалби са направени оплаквания срещу
частта на решението от 02.12.2019 г.,с което е извършена поправка на очевидна фактическа
грешка в решението от 16.10.2019 г.,като е постановено „в диспозитива на решението да
се чете:“лихва за забава върху просрочена главница за периода от 26.05.2017г. до
25.07.2018г.“ вместо както е записано до 03.04.2018г.Жалбоподателите,подали двете
въззивни жалби считат,че относно посочения в диспозитива на решението период на
присъдената лихва за забава върху главницата не е допусната очевидна фактическа грешка,а
се касае за непроизнасяне по цялото искане и това е основание за допълване на решението в
тази му част на основание чл.250 от ГПК.Тези аргументи на жалбоподателите са
неоснователни,защото заявения от ищеца „И.“АД период на претендираната лихва за забава
върху просрочена главница е от 26.05.2017 г. до 25.07.2018 г. и в мотивната част на
решението от 16.10.2019 г. съдът е формирал воля за това какъв е дължимия размер на
същата лихва в рамките на заявения период,позовавайки се в тази насока на данните от
заключението на изготвената ССЕ-за,но в диспозитива на решението периода на лихвата за
забава върху просрочената главница грешно е изписан „от 26.05.2017 г. до 03.04.2018
г.“,вместо вярното-“от 26.05.2017 г. до 25.07.2018 г.“Т.е. в диспозитива на посоченото
решение действително е допусната очевидна фактическа грешка относно изписване периода
на признатата за дължима лихва за забава върху просрочена главница и тази грешка
правилно е поправена от съда с обжалваното решение и в съответствие с искането на
ищеца,което правилно е прието за основателно.Така,че обжалваното решение следва да бъде
8
потвърдено като правилно и в частта,с която е извършена поправка на ОФГ относно
изписване периода на признатата за дължима лихва за забава.
Като краен резултат,имайки предвид всички изложени по-горе
съображения,въззивният съд намира и двете разгледани жалби за изцяло неоснователни,а
обжалваното с тях решение-за правилно и като такова същото следва да бъде потвърдено
изцяло.
В отговорите,подадени от „И.“АД,на всяка от двете въззивни жалби,е поискано в
полза на банката да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. Предвид
неоснователността на жалбите и с оглед на обстоятелството,че отговорите на „И.“АД са
подадени чрез юрисконсулт,то така заявеното от банката искане е основателно.Затова
жалбоподателите по първата въззивна жалба-“Ч.“ЕООД и същото дружество заедно със
„З.“ЕООД в качеството им на съдружници в ДЗЗД „К.“ следва да бъдат осъдени да заплатят
на „И.“АД юрисконсултско възнаграждение по чл.78,ал.8 от ГПК в размер на 150
лв.,опредеделен на основание чл.25а,ал.3 от Наредбата за заплащане на правната помощ,тъй
като в полза на банката е предоставена правна помощ от юрисконсулт за изготвяне на
писмен отговор,без явяване на такъв в съдебно заседание.Наред с това,жалбоподателят
„Р.“ЕООД също следва да бъде осъден да заплати на „И.“АД юрисконсултско
възнаграждение от 150 лв.,определено като размер на основание същата разпоредба от
Наредбата за заплащане на правната помощ и по същите съображения.
Мотивиран от изложеното Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 174 от 02.12.2019 г.,постановено по т.д.
№337/2018 г. по описа на Окръжен съд-П..
ОСЪЖДА „Ч.“ЕООД с ЕИК ***,със седалище и адрес на управление
гр.П.,ул.“Г.Г.“№22 и същото дружество заедно със „З.“ЕООД с ЕИК ***,със седалище и
адрес на управление гр.П.,ул.“Ц.Ш.“№7А,ет.2 в качеството им на съдружници в ДЗЗД „К.“-
дружество по чл.357 и сл. от ЗЗД с БУЛСТАТ ***,със седалище и адрес на управление
гр.П.,ул.“Г.Г.“№22,да заплатят на „И.“АД с ЕИК ***,със седалище и адрес на управление
гр.С.,район Т., бул.“Б.“№85,сумата от 150 лв. /сто и петдесет лева/, представляваща
юрисконсултско възнаграждение по чл.78,ал.8 от ГПК.
ОСЪЖДА „Р.“ЕООД с ЕИК ***,със седалище и адрес на управление гр.С.,ул.“К.
I”№78 да заплати на „И.“АД с ЕИК ***,със седалище и адрес на управление гр.С.,район Т.,
бул.“Б.“№85,сумата от 150 лв. /сто и петдесет лева/, представляваща юрисконсултско
възнаграждение по чл.78,ал.8 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10