Р Е Ш Е Н И Е
№ III – 35 23.04.2021г. град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, трети въззивен граждански състав
На втори март през две
хиляди и двадесет и първа година
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН ПАРАШКЕВОВ
ЧЛЕНОВЕ:
1. ЙОРДАНКА МАЙСКА
2. РАДОСТИНА
ПЕТКОВА
Секретар Жанета Граматикова
като разгледа докладваното от съдия Р.Петкова
въззивно
гражданско дело номер 252 по описа за 2021 година,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е пред
настоящата съдебна инстанция по повод въззивна жалба на
ищеца „ГОЛДЪН ПИК” ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление в гр. Свети Влас, местност „Ю.”, комплекс
„Голдън Ай Резиденс”, вх. Б, ет. партер, ап. 4,
подадена чрез упълномощения му процесуален представител адв. Жанета Иванова против решение № 260088 от 17.12.2020 г., постановено по гр. дело № 11/2020 г.
по описа на РС- Айтос, в частта, с която
първоинстанционният съд е отхвърлил
предявените срещу ответника Т.И.П., родена на
***г., гражданин на
Руската Федерация, с постоянен
адрес: гр. С. В.,
м. „Ю.“, вх. *, ет. *, ап.
**, код по БУЛСТАТ: ********* искове по чл. 422 от ГПК
вр. чл. 79,
ал. 1 и чл. 92 от ЗЗД вр. чл. 2 от ЗУЕС за установяване дължимостта на сумата от 688.44
евро,
представляваща половината от неплатени
такси за управление и поддръжка за 2019г. и
2020г., дължими съгласно т.2.1 от договор
за управление и поддръжка на общите части в жилищен комплекс от затворен тип „З.О.Р.”
от 11.06.2013г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 6270 от 11.06.2013г.
по описа на нотариус Стоян Ангелов и сумата
от 206.04
евро
– неустойки
по т. 8.1 от същия договор
в
размер на 30 % върху дължимата главница от 688.44
евро, за които вземания ищецът се снабдил със заповед № 173
от 04.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
издадена по
ч.гр.д. № 367/2019г. по описа на РС-
Несебър, както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на
ответницата направените по делото разноски по отхвърлените искове в размер на
500 лв.- платено адвокатско възнаграждение и 25 лв. за платен депозит за
преводач.
В жалбата се
изразява недоволство от решението в обжалваната му отхвърляща исковете по чл.
422 от ГПК част, като се излагат подробни съображения, че същото е постановено при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и материалния закон. Иска се отмяна на решението в
тази част и постановяване на ново, с което тези искови претенции да бъдат
уважени изцяло. Навеждат се съображения, че неправилно районният съд е тълкувал
клаузите на чл. 7.1 и на чл. 7.2 от сключения между страните договор за управление
и поддръжка от 11.06.2013г. по смисъла на чл. 2 от ЗУЕС, като в противоречие с
уговореното в тях и подменяйки волята на страните по тях е приел, че договорното правоотношение е
прекратено едностранно с писмено предизвестие от ответницата. Сочи, че ответницата
не е била изправна страна по договора, тъй като не е платила дължимите към
01.04.2018г. такси по договора, поради което не е имала правото едностранно да
го прекрати поради неизпълнение, още повече, че изявлението й е изпратено след
изтичане на предвидения срок по чл. 7.2 от договора. Изразява несъгласие с
изводите на съда, че договорът се считал за прекратен поради проведено на
16.07.2018г. общо събрание на етажната собственост, което е взело решение
поддръжката и управлението на затворения комплекс да се осъществява от етажната
собственост, по съображения, че договорът е сключен индивидуално с ответницата
при избран режим по чл. 2 от ЗУЕС. Сочи, че ищецът няма вина за частичната невъзможност на ищеца за изпълнение
на задълженията си по договора, като при отчитането й счита, че съдът не е
съобразил доказателствата по делото за извършените в комплекса дейности,
въпреки възпрепятстването му от ответницата в качеството й на управител на ЕС.
Освен това доколкото възникналото между страните облигационно правоотношение
представлява договор за изработка, а ответницата не имала претенции за
неизпълнение, респ. не се е възползвала от възможностите по чл. 265 от ЗЗД,
ищецът счита, че последната следва да му заплати уговореното възнаграждение Претендира
присъждане на направените пред първата и въззивната
инстанция разноски. В съдебно заседание въззивникът, чрез упълномощения си
процесуален представител поддържа жалбата си моли съдът да я уважи, като отмени
решението в обжалваната част. Моли за присъждане на разноските по делото.
Направено е възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата –ответница Т.И.П., чрез упълномощения си процесуален
представител адв. Ивайло Мадамжиев е депозирала писмен отговор, в който счита
за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, както и изложените в тази
връзка аргументи на въззивното дружество. Моли съдът да потвърди решението на
първата инстанция в обжалваната част, като в случай, че въззивната жалба бъде
уважение заявява, че поддържа всички свои възражения, в т.ч. и по направени по
насрещните искове, които подробно излага в писмения си отговор по жалбата.
Сочи, че след постановяване на първоинстанционното решение е налице новоузнато
от нея обстоятелство, а именно отправено от съсобственика й надлежно
уведомление до ищеца за прекратяване на процесния договор за поддръжка поради
изтичане на срока, което представя. Тъй като същото е написано на руски език,
въззиваемата моли да й бъде предоставена възможност да представи негов превод на български език. По
подробно изложените в писмения отговор съображения моли за потвърждаване на първоинстанционното
решение в обжалваната му част и присъждане в тежест на въззивника на
направените във въззивното производство разноски. В съдебно заседание въззиваемата, чрез
упълномощения си адвокатски представител поддържа писмения си отговор и моли за
потвърждаване на решението в обжалваната му част. Претендира присъждане на
разноските по делото.
Бургаският окръжен съд, като
съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
по вътрешно убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Първоинстанционното
производство е образувано по предявени от ищеца „Голдън Пик” ЕООД обективно съединени искове по чл. 422 от ГПК
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 2 от ЗУЕС и чл. 92 ЗЗД за
приемане за установено по отношение на ответницата Т.И.П., че същата дължи на ищеца сумата от 688.44 евро,
представляваща ½ част от неплатена такса за управление и поддръжка за
2019г. и 2020г., дължима съгласно т.2.1 от договор
за управление и поддръжка на общите части в жилищен комплекс от затворен тип „З.О.Р.”
от 11.06.2013г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 6270 от 11.06.2013г.
по описа на нотариус Стоян Ангелов, сумата от 206.04 евро –
неустойка в размер на 30% върху дължимата главница по т. 8.1 от договора, за които вземания ищецът се снабдил със заповед № 173 от
04.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
издадена по
ч.гр.д. № 367/2019г. по описа на РС-
Несебър. В
срока по чл. 131 от ГПК ответницата Т. И.П. е предявила срещу „Голдън Пик” ЕООД
насрещни искове по чл. 211 от ГПК, които съдът е приел за съвместно
разглеждане, от които първият иск за прогласяване за
нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД на процесния договор
за управление и поддръжка на общите части в жилищен комплекс от затворен тип „З.О.Р.”
от 11.06.2013г. с нотариална заверка на подписите на страните поради противоречие с императивни норми, изразяващи се нарушения на чл. 2 вр. с т. 3 от параграф
3 от ЗУЕС и иск за унищожаване на
договора на основание по чл. 32, ал. 1 от ЗЗД - грешка в предмета на договаряне.
С постановеното в първата инстанция съдебно решение, районният
съд е отхвърлил искове на страните, като предмет на обжалване е
само решението, в частта, с която са отхвърлени първоначалните искове по 422
ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 2 от ЗУЕС и чл. 92 от
ЗЗД.
При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на първоинстанционното решение в обжалваната му
част, въззивният съд не установи
съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради
което намира, че то е валидно и допустимо. По съществото на спора, с оглед
изложените в жалбата оплаквания съдът намира следното:
По делото е безспорно установено от районният съд, че по силата на
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 11.06.2013г. ответницата
валидно е придобила правото на собственост върху ½ ид.ч. от недвижим
имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 11538.2.37.1.2, със
застроена площ от 48,24 кв. м., ведно с 9,13 кв. м. идеални части, находящ се в
гр. С. В., местност „Ю.”, вх. *, ет. *, ап. ** – в комплекс „З.О.Р.”. Видно от съдържанието на документа за собственост, другата половина от
имота е придобита в съсобственост с трето лице - С.Н.. Установено е също така,
че на същата дата -11.06.2013г. ответницата и съсобственика си Н. са сключили с
ищеца „Голдън Пик” ЕООД договор за
управление и поддръжка на общите части в жилищния комплекс, в който се намира процесния
имот, изготвен в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните по
него. Изследвайки статута на ваканционния комплекс, в който се намира имота - „З.О.Р.”,
районният съд правилно в съответствие с данните по делото е стигнал до
заключението, че същият представлява комплекс от „затворен тип“ по смисъла на пар. 1, т.
3 от ЗУЕС, поради което е счел, че договора
за поддръжка и управление от 11.06.2013г. е сключен в изискуемата от закона
форма – чл. 2 от ЗУЕС, не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или
унищожаемост, поради което валидно е обвързал страните по него.
Настоящата съдебна инстанция изцяло споделя горните
изводи на първоинстанционния съд, като след самостоятелна преценка на
ангажираните по делото доказателства счита, че отделни сградите с оглед техните характеристики и обстоятелството, че са
разположени в един общ поземлен имот, в който са построени и обслужващи всички собственици допълнителни обекти, с
контролиран достъп за външни лица, следва, че
процесния комплекс е такъв от „затворен
тип“ по смисъла на пар. 1, т. 3 от ДР
на ЗУЕС. С оглед
наведените съображения за неравноправност на отделни клаузи по договорното
правоотношение между страните районният съд правилно е приел, че ответницата
няма качеството „потребител“ по смисъла на ЗЗП като страна по процесния договор,
сключен по реда на чл. 2 от ЗУЕС. Този извод се също се споделя от въззивния съд, поради обстоятелството, че по формираната
практика на Съда на Европейския съюз относно понятието „потребител“ във
връзка с преюдициални запитвания по приложението чл. 2, б. "б" от Директива
93/13 като „потребител“ се дефинира всяко
физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на
директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата
търговска или професионална дейност. При пренасяне на правилата на директивата в националното ни законодателство,
е даденото сходно определение на същото понятие в пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Според него, потребител е всяко физическо лице, което
придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна
по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност. В случая договорът
за управление и поддръжка на комплекс от
затворен тип, сключен по реда на чл. 2 от ЗУЕС, какъвто е процесният, касае особена хипотеза, която не попада в
приложното поле на ЗЗП и не придава качеството на „потребител“ по смисъла на пар.
13, т. 1 ДР на ЗПП на лицата, задължени да заплащат разходите
за управление и поддържане на общите части на сградата в режим на етажна
собственост / в т. см. решение № 128/18.07.2018 г. по т.
д. № 601/2018 г. на ВКС, ТК, първо отделение/. Затова не следва
да се обсъждат съображенията на ответницата за неравноправност на отделни
клаузи по сключения с ищеца процесен договор, още повече, че такива доводи не са
наведени в писмения отговор по чл. 131 от ГПК, а в насрещния иск, който не е
предмет на разглеждане пред настоящата инстанция.
Видно от
съдържанието на договора, по възлагане на ответницата и съсобственика й Н., ищцовото дружество е приело да извършва поддръжката и управлението на общите
части в комплекса срещу задължението на възложителите да му заплащат годишна
такса за покриване на разходите за управлението в размер на 12 евро/кв. м.,
платима авансово – не по-късно от 31 март на годината, предхождаща годината, за
която се отнася задължението. Съдът намира, че с оглед равните права
на възложителите- съсобственици в имота и при липса на друга уговорка в договора
/напр. за солидарност/, отговорността им за заплащане на дължимите по договора
такси за срока на договора е разделна при равни квоти – по 1/2 ид.ч. за всяка
от тях. В
т. 7.1 от договора страните са уговорили, че същият се
сключва за срок от пет години, след изтичане на които страните следва да
подпишат предложен от управителя нов договор за управление и поддръжка. В т.
7.2 от e посочено, че ако управителят не предложи нов договор в двумесечен срок
преди изтичане на срока по т. 7.1, т.е. петгодишния срок на действие или ако в
същия двумесечен срок никоя от страните не отправи до другата писмено
предизвестие за прекратяването на договора, договорът се счита за автоматично
продължен за нов срок от 5 години. Районният съд, тълкувайки разпоредбите на т. 7.1 и т. 7.2 от договора е приел, че основната уговорка между
страните е да се обсъди и приеме нов писмен договор по предложение на
управителя, като последиците от липсата на предложен договор до 2 месеца преди
изтичане на срока на стария са възникване на право за другата страна по
договора да го прекрати с писмено предизвестие по всяко едно време или
договорът се счита за продължен или за още пет години, или до упражняването на
това право. Счел е, че в т. 7.2 от договора е предвиден специфичен срок за
развалянето му от собственика /до два месеца преди изтичане на срока му/, но
този срок важал единствено за първите пет години от договорната връзка, като е
приел, че при мълчаливо продължаване за още пет години за собственика възниква
право да прекрати договора по всяко едно време с писмено предизвестие.
Настоящата съдебна инстанция не
споделя така направеното от районния съд тълкуване на горните договорни клаузи,
като в тази връзка намира за основателно оплакването в жалбата, че тълкуването им е извършено в противоречие с договорните уговорки, чрез подмяната на ясно изразената воля на страните съгласно договора, който съгласно чл. 20а от ЗЗД има силата на закон за
тях. Въззивният
съд на счита, че клаузите на чл. 7.1 и чл. 7.2 относно срока на действие на
договора, възможността за прекратяването му, респ. за подновяването му при
изтичане на срока му, са ясни и недвусмислени и не се нуждаят от тълуване. С
тях между
страните изрично е уговорена възможност за
автоматично продължаване на срока на договора с нов
петгодишен срок, при условие че между страните не се постигне
съгласие за подписване на нов договор при други условия,
предложен от инвеститора в двумесечен срок преди изтичане на действието му или ако
в същия двумесечен срок никоя от страните не отправи до другата писмено
предизвестие за прекратяването на договора. Клаузите на т.
7.1 и т. 7.2 обаче не бива да се смесват с с принципната възможност на всяка от
страните да иска разваляване на договора по всяко време поради неизпълнението
му по чл. 87, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД. Тази възможност, макар да не е изрично
уговорена в договора, произтича от закона и всяка страна може да се възползва
от нея при наличието на предпоставките за това.
В случая по делото няма данни в
уговорения двумесечен срок преди изтичане на първоначалния петгодишния срок на
договора, ищецът да е предложил сключване на нов договор при други условия, както и в същия срок която и да от
страните по него да е отправила до другата страна писмено изявление за
прекратяването. В представената по делото „нотариална покана“ до ищеца
ответницата е направила изявление, че разваля
и прекратява договора помежду им поради следните обстятелства: на първо място поради
неизпълнение задължения на ищеца, свързани с осигуряване на контролиран достъп в комплекса, поддръжка на асансьорните
съоръжения, басейна, тревните площи и
хигиената в комплекса; на второ място поради
непредложен от ищеца в срока по т. 7 нов срок на договора, и на трето място
поради обстоятелството, че възлагането на дейностите по управлението и
поддръжката на комплекса са преминали в компетеността на общото събрание на ЕС.
Тъй като поканата е изпратена на 07.09.2018г., т.е. след изтичане на
предвидения в т.7.2 от договор двумесечен срок пред изтичане на първоначалния
петгодишен срок на договора, а същевременно в същият срок управителят не е
предложил нов договор, следва, че облигационно правоотношение е продължило
действието си между страните при същите условия за нов срок от
пет години.
По делото се установява, че по време на продължения нов петгодишен срок на
договора по чл. 2 от ЗУЕС собствениците на обекти в процесния комплекс са
провели общо на ОС на ЕС, на което са взели решения, обективирани в протокол 16.07.2018г., продължен на 17.07.2018г, съгласно
които на общо събрание собствениците на обекти в процесния комплекс са решили
ЕС да се самоуправлява чрез свой избран управител. Ищецът е възразил, че тези
решения са нищожни поради нарушение на чл. 18 от ЗУЕС , тъй като с тях не е
налице валидно изразена воля на ЕС. В съдебната практика се приема, че тъй като решенията на общото събрание на етажната
собственост не са сделки, поради което за тях не се прилагат
изискванията на
ЗЗД, а
тяхната законосъобразността се
определя от правилата в ЗС и ЗУЕС. Затова за разлика от нищожността на сделките по ЗЗД, на която може да се
позове всяка страна и заинтересовано лице безсрочно, контролът за
законосъобразност на решенията на етажната собственост е съдебен, и ограничен е със срок за предявяване на иска,
който като процесуален е преклузивен и тече от узнаването на решението,
извършено по реда за уведомяването за събранието - чл. 40,
ал. 2 ЗУЕС.
/в т. см. решение № 122 от 06.11.2019 г. по т. д. № 1830/2018г. на ВКС и решение по гр. д. № 658/2012г. на
ВКС /. Въпреки, че няма данни за проведен
по реда на чл. 40, ал. 2 от ЗУЕС съдебния контрол за законосъобразност на
процесните решения, същите не са нищожни по смисъла на закона. Въпреки това
обаче те не могат да обвържат страните, т.е. да дерогират действието на
сключения и действащ договор по чл. 2 от ЗУЕС, по следните съображения:
Както е прието по делото, в случая се касае
за „затворен комплекс‘ по смисъла на пар. 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС, чийто режим
относно управлението и поддръжката на общите части съгласно чл. 2 от ЗУЕС е
уреден чрез сключени с всеки от собствениците на обекти в комплекса договори за
поддръжка и управление, в т.ч. и такъв е и процесния сключен между страните
ответницата договор от 11.06.2013г., чийто първоначален петгодишен срок е
продължен за нови пет години. При
наличието на валидно сключен и действащ договор по чл. 2 от ЗУЕС, чрез който с
оглед особения режим на управление и поддръжка на общите части се осъществява
чрез отделни договорни правоотношения, следва, че управлението на ЕС чрез общо
събрание, предвидено от ЗУЕС се дерогира за срока на действие на договорите. От гореизложеното следва извода, че
тъй като към датата на провеждане на ОС,
процесния договор от 11.06.2013г. не е
бил прекратен и е действал по отношение на страните по него, проведеното ОС на
ЕС и взетите на него решения не могат да доведат до отпадане на поетите с
договора по чл.2 ЗУЕС права и задължения на страните, тъй като те вече са
обвързани с него.
По гореизложените съображения, въззивния съд не споделя доводите на първата инстация, че
след решенията на ЕС е настъпила конкуренция между два правни субекта за
осъществяване на едни и същи функции, което давало възможност на ответницата да
иска прекратяване на договора поради невъзможност на ищеца да изпълнява
задълженията си по него. Действително по делото се установява, че именно въз
основа на решенията на общото събрание от 16-18.07.2018г. и действията на
избрания управител на ЕС в лицето на ответницата, ищецът е бил поставен в
частична невъзможност да изпълнява задълженията си по договора. Това обстоятелство
обаче само по себе си обаче не създава право на ответницата да иска едностранно
прекратяване на договора на основание чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, тъй като ищецът е
бил поставен в невъзможност да изпълни изцяло именно поради поведението на
ответницата и част от останалите етажни собственици, създали пречки да изпълни
задълженията си по договора. Развалянето на договорно правоотношение
представлява едностранен акт на изправната страна поради виновно поведение на
другата страна, а в случая нито ответницата е изправна страна /в т.ч. същата е
избрана за управител на ЕС/, нито неизпълнението на част от задълженията на
ищеца се дължи на негово виновно поведение. Тъй като никой не може да черпи
права от собственото си недобросъвестно поведение, следва извода, че не е
налице това основание за прекратяване на договора, в тази връзка що се касае до правото на ответницата да развали договора
поради направеното възражение по чл. 90 от ЗЗД- за неизпълнението му от ищеца,
следва да се отбележи следното: В поканата си до ищеца, ответницата въпреки, че
е посочила, че е плащала дължимите по договора такси за предходните години
точно и в срок съобразно уговореното в договора, т.е. авансово, е посочила, че
ищецът не изпълнява задълженията си по договора по осигуряване на контролиран
достъп, асансьорните съоръжения,
басейна, тревните площи и и хигиената в комплекса, без обаче да сочи за
какъв период твърди, че е налице това
неизпълнение. Липсват твърдения на
ответницата да
е отправяла такива искания към изпълнителя, респ. срока за изпълнение и същия да е отказал да
изпълни задълженията си. Тъй като съгласно т. 2.1 от договора, задължението на ответницата за заплащане на
дължимите такси за 2019г. и за 2020г. е станало изискуемо преди започване
изпълнението на задълженията на ищеца за посочените две календарни години, т.е.– заплащането е дължимо авансово пред
предходната година съответно до 31.03.2018г. за таксата за 2019г. и до
31.03.2019г. за таксата за 2020г., следва,
че към датата на изпращане на
поканата – 07.09.2018г. началната дата за
изпълнението на задълженията на ищеца за
процесните 2019г. и 2020г. все още не е нестъпила. Освен това
към датата на поканата задължението на ответницата за плащане на таксата
за 2019г. е било вече изискуемо на 31.03.2018г., но няма нито твърдение, нито
данни да е платено. Това води до извод, че към момента на
отправеното предизвестие
ответницата по договора е била неизправна страна, а само изправната страна може
да иска разваляне поради виновно неизпълнение на другата страна. Затова въззивният съд приема,
че в разглеждания случай облигационната връзка между страните, породена от
сключения между тях договор от 11.06.2013г., не е прекратена едностранно от ответницата.
От гореизложеното следва, че тъй като по
делото се доказа, че между страните е налице валидно възникнало и действащо за
исковия период облигационно
правоотношение по процесния договор от 11.06.2013 г., по което въпреки доказателствената тежест,
която носи ответницата не доказа, че е изпълнила
точно и в срок съответно до 31.03.2018г. и
до 31.03.2019г. задължението
си за заплащане на дължимите такси за 2019г. и 2020г. в размер на по 344.22 евро за
всяка година или общо възлизащи в размер на 688.44
евро, това води до извод за основателност на предявените
искове по чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79 от ЗЗД и чл. 2 от ЗУЕС.
По отношение на исковете за дължимост на неустойката:
Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение на вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение
и за по-големи вреди.
В случая в т. 8.1
от договора е уговорено заплащане на неустойка от възложителя при забавено
изпълнение на задължението за заплащане на дължимите такси – в размер на 1 % за
всеки просрочен ден, но не повече от 30 % върху дължимата сума.
За уважаване на исковете по чл. 92 от ЗЗД в тежест на ищеца
е да докаже, че между страните е възникнало твърдяното облигационно правоотношение,
по силата на което ответницата да е поела задължение да заплати на ответника в
уговорения размер неустойка в случай на нарушение на конкретните договорености,
както и, че са налице твърдяните от ищеца факти и обстоятелства, на които
основава вменените в тежест на ответника задължения за неустойка. В тежест на ответницата
е да докаже положителния факт на изправно поведение за изпълнение на
договорното му задължение по т.2.1 от договора за авансово плащане на 31.03.2018г. и до 31.03.2019г. на дължимите такси за
2019 и 2020г. Както бе отбелязано по-горе между страните е налице валидно облигационно
правоотношение по процесния договор от 11.06.2013г., като не бяха представени доказателства ответницата да е изпълнила тези задължения, като наред с това не се доказа виновно
неизпълнение от страна на ищеца на задълженията му по процесния договор. Ето защо съдът намира, следва да се ангажира
договорната отговорност на ответницата за заплащане на уговорената неустойка в
предвидения размер – 30% от всяка от дължимите такси за 2019 и 2020г.,
възлизащи в размер на по 103.26 евро или общо сумата от 206.52 евро.
С оглед на горното съдът приема, че предявените
искове по чл. 422 от ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 и чл. 92 от ЗЗД вр. чл. 2 от ЗУЕС са основателни,
което налага отмяна на решението на районния съд в обжалваната му част и
постановяване на ново, с което тези искове следва да бъдат уважени изцяло.
По отношение на разноските, въпреки изцяло
отхвърляне на всички искове в първата инстанция районният съд макар да е
посочил, че при този изхода на делото никоя от страните на следва да дължи
разноски на другата, е осъдил ищеца да заплати на ответницата разноски по отхвърлените искове в размер на 500 лв.- платено адвокатско
възнаграждение и 25 лв. за платен депозит за преводач.
С оглед
разрешението на спора в настоящата съдебна инстанция обаче се налага отмяна на
решението и в частта за разноските, като на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК поради изцяло благоприятния изход за ищеца, изразяващ се в
уважаване на исковете на исковете му във въззивното производство и влязлото в
законна сила първоинстанционно решение, с което изцяло са отхвърлени на
насрещните искове, в негова ползва следва да бъдат присъдени всички разноски
пред първата и въззивната инстанция, възлизащи в общ размер от 870.79 лв.
съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от горното,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 260007 от 21.08.2020
г. по гр. д. № 12/2020 г. на Районен съд – Несебър, В ЧАСТТА, са отхвърлени предявените от „ГОЛДЪН ПИК” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр.
Свети Влас, местност „Ю.”, комплекс „Голдън Ай Резиденс”, вх. Б, ет. партер,
ап. 4, искове по чл.
422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 92 от ЗЗД вр. чл. 2 от ЗУЕС за приемане за установено по отношение на ответницата Т.И.П., родена на
***г., гражданин на
Руската Федерация, с постоянен
адрес: гр. С В, м. „Ю.“, вх. *,
ет. *, ап. **, код
по БУЛСТАТ: *********, че същата му дължи заплащане на сумата от общо 688.44 евро, представляваща
половината от неплатени
такси за управление и поддръжка за 2019г. и
2020г., дължими съгласно т.2.1 от договор
за управление и поддръжка на общите части в жилищен комплекс от затворен тип „З.О.Р.”
от 11.06.2013г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 6270 от 11.06.2013г.
по описа на нотариус Стоян Ангелов, както и сумата от общо 206.04
евро
– представляваща неустойки
по т. 8.1 от същия договор в размер на 30 % върху дължимата
главница от 688.44 евро, за които вземания
ищецът се снабдил със заповед № 173 от 04.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по
ч.гр.д. № 367/2019г. по описа на РС-
Несебър, както и в частта
за разноските, с която ищецът е осъден да заплати на ответницата
направените по делото разноски по отхвърлените искове в размер на 500 лв.-
платено адвокатско възнаграждение и 25 лв. за платен депозит за преводач, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т.И.П., родена на
***г., гражданин на
Руската Федерация, с постоянен
адрес: гр. С. В., м. „Ю.“, вх. *,
ет. *, ап. **, код
по БУЛСТАТ: ********, че същата ДЪЛЖИ
на „ГОЛДЪН
ПИК” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. Свети Влас,
местност „Ю.”, комплекс „Голдън Ай Резиденс”, вх. Б, ет. партер, ап. 4, на основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 92 от ЗЗД вр. чл. 2 от ЗУЕС сумата
от общо 688.44 евро, представляваща
половината от неплатени
такси за управление и поддръжка за 2019г. и
2020г., дължими съгласно т.2.1 от договор
за управление и поддръжка на общите части в жилищен комплекс от затворен тип „З.О.Р.”
от 11.06.2013г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 6270 от 11.06.2013г.
по описа на нотариус Стоян Ангелов, както и сумата от общо 206.04
евро
– представляваща неустойки
по т. 8.1 от същия договор в размер на 30 % върху дължимата
главница от 688.44 евро, за които вземания
ищецът се снабдил със заповед № 173 от 04.04.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.
№ 367/2019г. по описа на РС- Несебър.
ОСЪЖДА Т.И.П., родена на
***г., гражданин на
Руската Федерация, с постоянен
адрес: гр. С. В.,
м. „Ю.“, вх. *, ет. *, ап.
**, код по БУЛСТАТ: ******, че ДА ЗАПЛАТИ на „ГОЛДЪН ПИК” ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление в гр. Свети Влас, местност „Ю.”, комплекс
„Голдън Ай Резиденс”, вх. Б, ет. партер, ап. 4 на
основание чл. 78, ал. 1 и чл. 80 от ГПК сумата от 870.79 лв.,
представляваща разноските, направени пред двете инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.