Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
18.09.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети юни през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: М. ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 9744 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 93850 от 15.04.2019 год., постановено по гр.дeло № 64049/2018 г. на СРС, І Г.О., 173 състав, са отхвърлени предявените от М.С.И., ЕГН **********, срещу „П.И.Б.“ АД,
ЕИК *******, искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, за
осъждане на ответника да заплати на ищцата сумите, както следва: 1./ 2439,92
лв.- представляваща заплатени в повече и признати от ответника за дължими
възнаградителни лихви за периода 02.04.2008 г.- 06.11.2013 г. по договор за
банков кредит № 64КР-АА-2257/18.06.2007 г., ведно със законната лихва от датата
на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане; 2./ 1941,31 лв.-
представляваща заплатени в повече за периода 05.06.2014 г.- 01.10.2018 г.,
възнаградителни лихви по договор за банков кредит № 64КР-АА-2257/18.06.2007 г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното
й изплащане; 3./ 1072, 44 лв.- лихва за забава върху главницата от 2439,92 лв.
за периода 05.06.2014 г.- 01.10.2018 г. С решението на съда е осъдена М.С.И.,
ЕГН **********, да заплати на „П.И.Б.“ АД, ЕИК *******, на основание чл.78,
ал.3 ГПК, сумата от 110 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу решението на СРС, 173 с-в е постъпила въззивна жалба от М.С.И., подадена чрез пълномощника адв.М.Б., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това
да бъде постановено друго, с което предявените осъдителни искове с правно
основание чл.55, ал.1 пр.1-во от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, бъдат уважени изцяло,
по съображения изложени във въззивната жалба. В жалбата се излагат подробни доводи,
че решението е
неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на
процесуалноправни и на материалноправните
разпоредби на закона. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ответник „П.И.Б.“
АД, ***, чрез юрк.К.К.оспорва жалбата, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока
по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищцата М.С.И.
срещу ответника „П.И.Б.“ АД, ***, обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1 пр. 1-во от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на въззивника във връзка с неговата
правилност. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи за неоснователност на исковите претенции с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД и недължимост на
вземането, предявено с тях, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Изводите
на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Неоснователен
е изложеният във въззивната жалба довод, че при постановяване на съдебното
решение съдът е допуснал съществени процесуални нарушения. Съдът приема, че
доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение
към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава
по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни
са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на
обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране
на нови доказателства от въззивния съд, но във въззивната жалба не са направени
никакви доказателствени искания. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата
за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били
основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред
въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на
основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е направено. С оглед на
което доводите на ищцата за допуснати процесуални нарушения от СРС, изложени в депозираната от нея въззивна жалба
се явяват неоснователни.
Ищцата е предявила осъдителен иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД- искане за връщане на предоставена
парична престация при начална липса на основание. В чл.55, ал.1 от ЗЗД са
уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат разграничени с
оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и с
оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в този смисъл
Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/.
На следващо
място в настоящия случай, при предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во
от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже извършено плащане, а ответника от своя
страна носи доказателствена тежест да установи наличие на основание за същото. Следователно
в доказателствена тежест на въззиваемата страна- ответник, съобразно
разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК е да установи, че са налице всички
предпоставки за възникване на спорното вземане, а именно, че е налице валидно
правно основание за получаване на вземането и същото е дължимо от въззивника-
ищец.
Първият
фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД визира предаване, съответно получаване
на нещо при начална липса на основание, когато при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго/ в случая от имуществото на ищеца в имуществото на ответника/. В
настоящия случай, ищцата е доказала по делото извършено плащане в полза на ответника
на сумата от 4381,23 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за
банков кредит, сключен между страните на 18.06.2007 г. В случая сключения между
страните договор
за банков кредит № 64КР-АА-2257/18.06.2007 г., респективно разпоредбите на т.9
от договора опровергава твърдението на ищцата
за липса на основание на извършеното плащане на уговорената лихва в размер на
сумата от 4381,23 лв. Процесният договор за банков кредит е подписан от страните
по делото и обективира постигнато между тях съгласие относно съществените
елементи на договора. Самият договор за банков кредит от 18.06.2007 год.,
самото правоотношение между страните, по силата на което ищцата се е задължила
да извърши заплащане на лихва определена съгласно т.9 от договора, съставлява
основание на извършеното плащане на процесната сума от 4381,23 лв.
В настоящия
случай, ответникът е ангажирал доказателства по делото, че е налице валидно
правно основание за получаване на сумата от 4381,23 лв., представляваща
възнаградителна лихва, както и че същата е дължима от въззивника- ищец. Съдът
приема за безспорно установено по делото обстоятелство, че валидното правно
основание за получаване от ответника на уговорената и дължима възнаградителна лихва
за ползвания банков кредит е именно сключения между страните договор за банков
кредит от 18.06.2007 год., респективно разпоредбата на т.9 от договора. В т.9
от договора за кредит сключен между страните е предвидено, че за ползвания
кредит от кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на
основания лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 2,66 пункта. В
разпоредбата на т.9.1 от договора за кредит е уговорено, че дължимата от
кредитополучателя лихва, определена съгласно т.9, се заплаща периодично в
размер и на падежи подробно описани в погасителен план- Приложение № 1,
неразделна част от настоящия договор. Уговорено е също така в т.9.1 от договора,
че размерът на лихвените плащания
посочени в погасителния план- Приложение № 1 е изчислен върху главницата на
кредита на база основния лихвен процент на БНБ при сключване на процесния
договор и не отразява точния размер на дължимата лихва за всеки отделен лихвен
период, а има ориентировъчен характер.
По дефиниция от чл.430, ал.1 вр. ал.2 от ТЗ
договорът за банков кредит е възмезден - срещу задължението на банката да
отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок
заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума
съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва
по кредита. Лихвата /чл.430, ал.2 от ТЗ/ е своеобразна цена, която
заемополучателят дължи на банката като насрещна престация за ползването на
предоставените от нея парични средства. Предвид правната природа на лихвата по
чл.430, ал.2 от ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в договора за банков
кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя /кредитополучателя/
размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя.
Уговорката за лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит.
В процесния случай съдът приема, че клаузата на т.9 от договора за кредит не е
нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, като неравноправна по смисъла на
чл.143, ал.1 от ЗЗП, тъй като същата указва ясно и недвусмислено размера на
дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, съставляваща цената за
ползване на предоставения му кредит.
Следователно получената от въззиваемата страна-
ответник сума, представляваща дължима годишна възнаградителна лихва се явява
дадена при наличие на основание, тъй като към момента на самото получаване е налице основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго/ от
имуществото на ищцата в това на ответника по делото/. При това положение се
налага обоснован извод, че не са налице основания в закона, въззиваемата страна-
ответник да върне на ищцата получената на правно основание сума. От друга
страна съдът приема, че уговорената и дължима лихва за предоставения и ползван
банков кредит е очевидно предварително
определена и съгласувана между страните по делото с разпоредбата на т.9,
преди подписване на договора за банков кредит.
Изложените по-горе съображения дават основание на съда
да направи извод, че в хода на производството по делото при доказателствена
тежест за ответника, същия е ангажирал доказателства, от които се установява по
несъмнен начин, наличието на предпоставки за получаване на преведената от ищцата
на ответника сума, дължима като годишна възнаградителна лихва по договор за
банков кредит, а именно, че е налице валидно правно основание за получаване на
процесната сума, както и че същата е дължима на ответника от страна на въззивника-
ищец. В тази връзка предявените от ищцата срещу ответника обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал.1 пр. 1-во от ЗЗД и чл.86, ал.1
от ЗЗД се
явяват изцяло неоснователни и недоказани, и като такива правилно са били отхвърлени от първоинстанционния съд за
посочения размер.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на
приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното
производство.
При
този изход на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна
инстанция. С оглед изхода на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78,
ал.8 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят своевременно
поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна-
ответник съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото
юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна – ответник, съдът намира,
че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на
разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция
на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото,
следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди,
когато юридическо лице е било защитавано
от юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от
ответницата в полза на въззиваемата страна- ищец юрисконсултско възнагражение
следва да се определи от съда в размер
на 100 лв. за въззивната инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 93850 от 15.04.2019 год., постановено по гр.дeло № 64049/2018 г. на
СРС, І Г.О., 173 състав.
ОСЪЖДА М.С.И., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на „П.И.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание
чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 100 лв. /
сто лева/, представляваща разноски за въззивното производство/юрисконсултско
възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.