Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 17.09.2021 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на първи юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Д.
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3542 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 05.11.2020 год., постановено
по гр.дело №31055/2019 год. по описа на СРС, ГО, 24 с-в, „А.“ ЕАД е осъдено да
заплати на Х.И.Д., представляван от своята майка и законен представител Р.Б.Ч.,
по искове с правно основание чл. 200 КТ сумата от 133 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди
– болки и страдания, претърпени от настъпилата на 17.04.2017 год. в резултат на
трудова злополука смърт на баща му И.Х.Д., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 17.04.2017 год. до окончателното й изплащане, сумата от 8 750 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от необходимата му
издръжка, от което е лишен за периода от 17.04.2017 год. до 31.05.2019 год., претърпени
от настъпилата на 17.04.2017 год. в резултат на трудова злополука смърт на баща
му И.Х.Д., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.04.2017
год. до окончателното й изплащане и сумата от 350 лв. месечно, представляваща обезщетение за имуществени вреди –
пропуснати ползи от необходимата му издръжка, от която е лишен за периода от
датата на подаване на исковата молба – 31.05.2019 год. до датата на навършване
на пълнолетие – 05.02.2028 год., претърпени от настъпилата на 17.04.2017 год. в
резултат на трудова злополука смърт на баща му И.Х.Д.; „А.“ ЕАД е осъдено да
заплати на Р.Б.Ч. по иск с правно основание чл. 200 КТ сумата от 150 000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания,
претърпени от настъпилата на 17.04.2017 год. в резултат на трудова злополука
смърт на И.Х.Д., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
17.04.2017 год. до окончателното й изплащане, като ответникът е осъден да
заплати, както следва: по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата
от 12 538 лв. – държавна такса и съдебни разноски и на адв. Х.В. Г.на
основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА сумата от 7 449 л.,
представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство.
Срещу
решение в частта му, в която са уважени предявените искове за обезщетения за
неимуществени вреди за разликата над 100 000 лв. до пълните присъдени
размери, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника „А.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че присъдените обезщетения
за неимуществени вреди били завишени. Първоинстанционният съд бил нарушил
принципа на справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, като не бил отчел
обстоятелството, че на ищцата Р.Ч. вече било заплатено обезщетение от ЗАД „Б.В.И.Г.“
в размер на 66 528 лв. Така общият размер на присъденото обезщетение на
посочената ищца възлизал на 216 528 лв. Следвало да се имат предвид
разясненията, дадени с т. 11 от ППВС №4/1968 год. За да обоснове конкретно
присъдения размер на СРС се бил основал само на субективните възприятия на
свидетели, близки на ищцата и не бил взел предвид съдебната практика относно
размера на присъжданите обезщетения в сходни случаи. В решението не били
посочени обективни данни за начина, по който били определени обезщетенията, те
били формирани произволно, без съобразяване на икономически индикатори или
индекси, като минималната работна заплата, покупателната способност, среден
доход на глава от населението или други обективни показатели, които биха могли
да се ползват за измерители на стойността на обезщетението. Присъденото на
ищцата обезщетение се равнявало на 309 средни месечни нетни работни заплати –
при средна месечна нетна работна заплата от 700 лв. към датата на трудовата
злополука. В този размер обезщетението се превръщало в източник на
неоснователно обогатяване. Обезщетението за загуба на близък трябвало да има
някакъв разумен таван, тъй като ответното дружество било натоварено със
социалната функция като работодател да осигурява трудова заетост на много
служители. Присъдените обезщетения в частност съответствали на високи
стандарти, типични за най-развитите и икономически напреднали европейски
държава, каквото не била България. Финансовият ресурс на ответника не бил
неограничен и неговото несправедливо разходване поставяло пред огромно
напрежение и натиск стабилността и функционирането му. Ето защо моли решението
на СРС да бъде отменено в обжалваните му части, а исковете – отхвърлени за
разликите над 100 000 лв.
Ответниците
по жалбата Х.И.Д. и Р.Б.Ч. считат, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваните му части. Поддържат, че платената от ЗАД „Б.В.И.Г.“
сума в размер на 66 528 лв. била получена от Х.Д., поради което и в исковата
молба било посочено, че същият претендира обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 133 000 лв. Първоинстанционният съд бил определил обезщетението
на Х.Д. в размер на 200 000 лв. и присъдил 133 000 лв., след като
отчел платената му сума. По делото липсвали доказателства, че ищцата Р.Ч. е
получавала каквото и да било обезщетение. СРС бил взел предвид всички
задължителни критерии при прилагане на принципа на справедливост и посочени в
ППВС № 4/1968 год. Следвало да се има предвид, че размерът на обезщетението за
вреди се влияел от конкретната
фактическа обстановка, която била различна за всеки отделен случай. В случая
загубата на баща и съпруг била внезапна и непредизвестена, обстоятелствата, при
които била настъпила смъртта, били многократно отразявани в средствата за
масова информация, което засилвало изключително тежкото и болезнено преживяване
на ищците, разклащало емоционалното им състояние и им причинявало силна
психична травма. Към момента на трудовата злополука Х.Д. бил едва на 7 години,
като страдал от епилепсия, астма с преобладаващ алегичен компонент и атопичен
дерматит. Загубата на баща му го лишавала от грижа и обич, както и от подкрепа
– духовна и материална. Нещо повече загубата на баща му влошила състоянието му
и довела до разстройство с дефицит на вниманието и хиперактивност, изискващо
системно и продължително психотерапевтично третиране. Съответно ищцата Р.Ч. –
фактическа съпруга на починалия, била преживяла стрес, болки и страдания с
голям интензитет, безмерно страдание. Тя трябвало в бъдеще да сама да се справя
с тежкото състояние, в което бил изпаднал сина й, трябвало да се справя с
всички грижи и отговорности към детето. СРС бил отчел и в достатъчна степен
икономическата конюнктура, като трябвало да се има предвид с оглед съдебната
практика, на която жалбоподателят се позовавал, че в случая на обезщетяване
подлежали вреди от 2017 год. Обстоятелството какви били финансовите ресурси на
ответника било напълно ирелевантно за спора. Размерът на определените
обезщетения за неимуществени вреди били съобразени с практиката на СГС и ВКС.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за присъждане на
обезщетения за неимуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл.
272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за
вредите от трудова злополука или професионална болест, които са причинили
временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или
смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено,
независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има
вина за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената
вреда – неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и
обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/.
Безспорно е във въззивното
производство, а и от събраните доказателства се установява, че към датата на
процесната злополука – 17.04.2017 год., между ответното дружество и И.Х.Д. е
съществувало трудово правоотношение, по силата на което последният е заемал длъжността
„технически ръководител“ в АБП Елешница, както и че на посочената дата по време
на обход във връзка с настъпило ПТП на пътен участък АМ „Хемус“ и оказване на помощ на пострадалите и докато
изчаквал пристигането на органите на КАТ в аварийната лента бил ударен от лек
автомобил „БМВ“ с рег.№СА 8742 ХТ, в резултат на което била причинена смъртта
му.
Не се спори между страните, че
посочената злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО,
според която норма трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето,
станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и
при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило
неработоспособност или смърт. Квалификацията на злополуката като трудова и
обстоятелствата, при които е настъпила, са установени и в представените
разпореждане №20593 от 25.05.2017 год. на НОИ – Териториално поделение – София град
по чл. 60, ал. 1 КСО /което е влязло в сила/ и протокол за резултатите от
извършено разследване на злополуката №35 от 23.05.2017 год. на НОИ –
Териториално поделение – София град, ползващ се с материална доказателствена
сила съобразно чл. 58, ал. 6 КСО.
Единствените спорни между страните въпроси
по същество във въззивното производство са свързани с размера на дължимите обезщетения
за неимуществени вреди.
Настоящият съдебен състав счита с
оглед приетото в Решение № 499 от 9.01.2012 г. на ВКС
по гр. д. № 1577/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 140 от
24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1328/2012 г., III г. о., ГК и Решение № 115 от
15.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4455/2017 г., III г. о., ГК, както и в Определение № 1299 от 18.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3590/2015
г., ІV г.о., ГК, че обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на
пострадал от трудова злополука възмездява страданията или загубата от морална
опора и подкрепа, понесени от близките на починалия. Изхождайки от предпоставката,
че неимуществените вреди са неизмерими в пари, а увредените лица са в различни
отношения с пострадалия, Пленумът на Върховния съд на Република България е
приел ограничителни критерии за определяне на лицата, имащи право на
обезщетение. Така съгласно т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 год., Пленум
на ВС, при смърт на пострадалия поради непозволено увреждане, кръгът на лицата,
имащи право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и
обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга. С
Постановление № 5 от 24.11.1969 год., Пленум на ВС, т. 2 от Постановление № 4
от 25.05.1961 год. е допълнена в следния смисъл: имат право на обезщетение за
неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият
го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето,
което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено
увреждане, без да е бил сключил брак.
Съобразно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2016 год. от
21.06.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2016 год., ОСНГТК, материално
легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт
на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 год.,
Пленум на ВС, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни
болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
В тази връзка предявената от Р.Б.Ч. претенция
по чл. 200, ал. 1 КТ не се основава на наследствени права, съгласно правилата
за наследяване по Закона за наследството, а на лично претърпени неимуществени
вреди от смъртта на пострадал при трудова злополука, а с оглед посоченото
по-горе в т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 год., Пленум на ВС, при смърт
на пострадалия при непозволено увреждане, каквото безспорно е трудовата
злополука, кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени
вреди, се определя от съда по справедливост, без оглед наследствените им права,
а лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при
непозволено увреждане, без да е бил сключен брак /от което съжителство е родено
и дете/, като най-близък негов родственик има право на обезщетение за
преживените морални страдания от смъртта му.
В частност във въззивното
производство не са спорни особено близката връзка на ищцата Р.Ч. с починалия и
действително претърпените от смъртта му сериозни вреди от всеки един от двамата
ищци /като интензитет и продължителност/, а и тези обстоятелства се установяват
въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства,
гласни доказателства чрез разпита на свидетелите И.Х.В.и Ю.Б.П.и заключението
на вещото лице по допусната и изслушана съдебна комплексна медицинска и
психиатрична експертиза.
Размерът на обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД. Справедливостта,
като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва
винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са
имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. Тя се извежда от преценката на конкретните
обстоятелства, които носят обективни характеристики. Такива обективни
обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на
увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, допълнителното
влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания,
осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са
възрастта на увредения, неговото обществено положение, отношенията между
пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От
значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз
основа на оценката им да заключи какъв размер на обезщетението по справедливост
да присъди за неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва в
най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото
действие – виж т. 2 и 11 от
Постановление № 4 от 23.12.1968 год., Пленум на ВС.
Неимуществените вреди нямат
стойностно изражение и не подлежат на аритметично изчисляване. Затова
следващото се за тях обезщетение се определя въз основа на принципа на
справедливостта в съответствие с формирането вътрешно убеждение на съда. При
определяне на обичайните вреди според общовалидния обществен критерий за
справедливост съдът не прилага субективни виждания, а отразява общите схващания
на даден етап от общественото развитие, като по-тежките по характер и степен
увреждания се обезщетяват с по-големи по размер обезщетения. Справедливостта,
като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди,
включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и
конкретни факти, свързани със стойността, която те са имали за личността на
увредения. Конкретно причинените вреди се определят в съответствие с конкретно
установените факти /виж Решение № 55 от 11.03.2013 год. на ВКС по гр.дело №
1107/2012 год., ІV г. о., ГК/. Размерът на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя
според тежестта на психичните увреждания – това са фактите и обстоятелствата,
които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и
интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и
неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето /заболяване/, а ако
увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. Не е в
тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли
са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и
съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе
предвид заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК /виж Решение № 316 от
14.10.2013 год. на ВКС по гр.дело № 121/2013 год., ІV г. о., ГК/.
В разглеждания случай, след
преценката на конкретно установените по делото обстоятелства – че в ранна
детска възраст – на 7 години, малолетното дете Х.Д. е останал полусирак, без
баща, когото няма възможност никога да опознае; дори пълноценната грижа,
предоставяна от майката, не би успяла да компенсира липсата на фигурата на
бащата и усещането на детето за отрастване в нетипична ситуация, в която е
отглеждано само от един родител; полаганите грижи от майката не биха могли да
компенсират неосъществяването на емоционалната връзка между баща и син; майката
и детето са разчитали изключително на финансовата подкрепа на починалия, който
е осигурявал материалната стабилност и опора в живота; възрастта на детето към
момента на злополуката предполага, че то вече е било привързано осъзнато към
баща си и е изградило близка връзка с него, като загубата му безспорно ще
остави негативни следи до края на неговия живот, в т.ч. същата е предизвикала чувство
на вина за случилото се, както и страх, че може да загуби и майка си; нуждата
от продължително психотерапевтично третиране на детето за намаляване/управление
на симптомите на установеното му разстройство с дефицит на вниманието и
хиперактивност – което третиране включва по принцип и семейна терапия и
консултация за родители и същевременно отчитайки икономическата обстановка в
страната към момента на злополуката, в т.ч. ръста на икономически растеж и
стандарта на живот, както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим
към аналогични случаи /виж например Определение № 684
от 19.06.2017 год. на ВКС по гр.дело № 1502/2017 год.., IV г. о., ГК и
Определение № 602 от 15.10.2020 год. на ВКС по гр.дело № 1842/2020 год., ІV г.
о., ГК/ настоящият съдебен състав намира, че с определянето на обезщетение в
размер на 200 000 лв. ще бъде постигнат справедлив баланс между претърпените
вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда съобразно принципа, въведен
с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. След приспадане на полученото от ищеца Х.Д.
застрахователно обезщетение в размер на 66 528 лв. по задължителна
застраховка „Трудова злополука“, законосъбразно първоинстанционният съд му е
присъдил претендираното обезщетение от 133 000 лв., ведно със законната
лихва от момента на настъпване на увреждането /трудовата злополука/ – виж
Решение № 217 от 25.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1038/2012 г., ІV г. о., ГК.
При преценката на конкретно установените по делото обстоятелства – че от
2009 год. до деня на злополуката починалият и ищцата Р.Ч. са живеели заедно на
съпружески начала, като отношенията им били хармонични и се основавали на
доверие и взаимна подкрепа, че внезапната смърт на най-близкия й човек, респ.
другар в живота – в активна и трудоспособна възраст /на 44 години/, е довела до
дълбока психологична травма, негативни изживявания, стрес, болки и страдания с
голям интензитет, изгубила е в негово лице морална и финансова подкрепа в живота си, като е поела цялата
родителска отговорност за отглеждането и възпитанието на малолетното дете,
което има редица здравословни проблеми – освен разстройство с дефицит на вниманието
и хиперактивност, същото боледува от астма с преобладаващ алергичен компонент и
е с установена епилепсия /понастоящем в продължителна ремисия/, поради което се
нуждае и от допълнителни грижи, които последици безспорно променят живота й и
същевременно отчитайки икономическата обстановка в страната към момента на
злополуката, в т.ч. ръста на икономически растеж и стандарта на живот, както и
създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи /виж
например Определение № 257 от 17.04.2018 год. на ВКС по гр.дело № 3572/2017 год., IV г. о., ГК, Решение № 102 от 17.12.2020 год. на ВКС по
гр.дело № 4741/2019 год., ІІІ г. о./ настоящият съдебен състав намира, че с
определянето на обезщетение в размер на 150 000 лв. ще бъде постигнат
справедлив баланс между претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от
обезвреда съобразно принципа, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както
законосъобразно е приел СРС, за да уважи изцяло релевираната претенция,
ведно със законната лихва от момента на
настъпване на увреждането /трудовата злополука/.
Неоснователни са възраженията на
жалбоподателя, че така определените обезщетения за неимуществени вреди не са
съобразени с икономическата обстановка в страната. За времето от настъпване на
трудовата злополука до приключване на последното заседание във въззивното
производство икономическата обстановка в страната се е променяла, което се е
отразило на размерите на минималната работна заплата, която от 01.01.2017 год.
до 31.12.2017 год. е била в размер на 460 лв., от 01.01.2018 год. до 31.12.2018
год. – 510 лв., от 01.01.2019 год. до 31.12.2019 год. – 560 лв., от 01.01.2020
год. до 31.12.2020 год. – 610 лв. и от 01.01.2021 год. – 650 лв. Същевременно
не са налице резки инфлационни процеси, обезценяване на националната валута,
значително нарастване на цените на комуналните услуги или основните продукти за
домакинството. Т.е. за посочения период икономическата обстановка в страната се
подобрява и приходите на населението нарастват, което съответно обуславя и извода,
че размерите на обезщетенията поетапно и логично следва да се увеличават, за да
отговарят адекватно на нуждите на пострадалите.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните му
части, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на адв. Х.В. Г.сумата
от 3 020 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство във въззивното производство, дължимо при условията на чл. 38,
ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 05.11.2020 год., постановено по гр.дело №31055/2019 год. по
описа на СРС, ГО, 24 с-в, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА „А.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв. Х.В. ***, сумата от 3 020 лв., представляваща възнаграждение
за безплатно процесуално представителство във въззивното производство, дължимо
при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/