Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 21.05.2019 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети
март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря
Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело
№14000 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
24.08.2018 год., постановено по гр.дело №52299/2017 год. по описа на СРС, ГО,
26 с-в, е отхвърлен предявения от М.В.И. срещу „Б.Е.“ АД иск с правно основание
чл. 7 от Регламент /ЕО/ 261/2004 за сумата от 250 евро, представляваща
обезщетение за причинени неудобства от закъснял полет по дестинация летище
София – летище Алегро – Фертилия, осъществен на 31.07.2012 год.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищцата М.В.И.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че отговорността по Регламент /ЕО/ 261/2004
е договорна и че погасителната давност за предявения иск следва да се определи
не съгласно Варшавската или Монреалската конвенции, които се позовават на
двугодишна давност, а на законовите разпоредби на съответната държава-членка,
касаещи погасяването на правото на иск. Мярката за обезщетение, предвидена в
чл. 7 от Регламент /ЕО/ 261/2004, не попадала в приложното поле на посочените
конвенции. Отговорността на превозвача в случая била деликтна – свързана с
плащане на парично обезщетение за стандартизирани вреди, изразяващи се в
причиненото неудобство, изразяващо се в загуба на време, и произтичала директно
от регламента. Основанието, на което се претендирало в частност обезщетението,
било по чл. 7, параграф 1, б. „а“ от Регламента. Извъндоговорният характер на
отговорността по чл. 7 от Регламента бил потвърден и в § 27 от Тълкувателно
решение по дело С-204/2008. Следователно приложима била общата петгодишна
погасителна давност по българското законодателство. Именно защото отговорността
не била договорна, а деликтна, неправилен бил и изводът на СРС, че закупуването
на билет от друг авиопревозвач освобождава от отговорност авиокомпанията,
реално осъществила полета. Обективната отговорност за пропуснатия свързан полет
била на ответното дружество, като без значение било това откъде бил закупен
билета. Според задължителното Тълкувателно решение по дело С-11/2011, дори за
полети, закъснели по-малко от предвиденото в чл. 6 от регламента, се дължало
обезщетение на пътник, пътуващ със свързани полети, ако първият от тях бил
излетял със закъснение, по-малко от установените в чл. 6 от регламента прагове
за продължителност на закъснението, но въпреки това пътникът е достигнал
крайния си пункт на пристигане със закъснение от три часа или повече след
предварително планираното време за пристигане по разписание, тъй като
посоченото обезщетение не зависело от наличието на закъснение при излитането на
полета и следователно от спазването на изискванията в посочения чл. 6. В
разглеждания случай ответникът бил осъществил полета с по-малко от три часа
закъснение, но в резултат на същото ищцата била достигнала крайната дестинация
от резервацията с повече от три часа закъснение. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Б.Е.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че процесният полет FB455
от 31.07.2012 год., опериран от него, бил пристигнал в М.М.със закъснение от 1
ч. и 15 м., което било под изискваните три часа закъснение, поради което нямало
основание за ангажиране на отговорността му. Отговорността на превозвача била
договорна – правоотношението между страните било по сключен договор за превоз.
Следователно не била приложима общата петгодишна погасителна давност, а
уредената в чл. 111, б. „б“ ЗЗД тригодишна погасителна давност. Безспорно било
по делото, че другият авиопревозвач – който изпълнявал втория полет, бил продал
билета по маршрут София – Алгеро – Фертилия, поради което правилно СРС приел,
че пред ищцата отговаря авиопревозвача продал билета, тъй като бил страна по
договора с пътника – той бил извършил и комбинирането на полетите и бил поел
ангажимента да го превози до крайната дестинация. Според процесния регламент,
ответникът имал договорното задължение за превози ищцата до Милан, който полет
бил закъснял с 1 ч. и 15 м. Претендира и присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с
правно основание чл. 7, параграф 1, б. „а“ от Регламент /ЕО/ 261/2004 на
Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004 г. относно създаване на общи
правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо
закъснение на полети, и за отмяна на Регламент /ЕИО/ №295/91 /в сила от
17.02.2005 г./.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни правни норми.
Решението е и правилно като краен
резултат.
Безспорно е във въззивното
производство, а и от събраните писмени доказателства по делото се установява,
че ищцата е направила резервация за полети на 31.07.2012 год. с направление
София – Милано, летище Малпенса, с авиопревозвач „Б.Е.“ АД и с направление
Милано – Фертилия, летище Алгеро, с авиопревозвач AIRONE
SPA, за което й бил издаден общ билет
от Авиокампания Alitaliya. Според първоначално предвиденото разписание самолетът на ищцата трябвало
да излети от летище София в 13.35 и да
пристигне на летище Малпенса в 14.45 ч., а самолетът от летище Малпенса
следвало да излети в 16.05 ч. и да пристигне на летище Алгеро в 17.20 ч. Началото
на осъществявания от ответника полет било забавено и самолетът кацнал на летище
Малпенса в 16.00 ч., вместо в 14.45 ч. Поради закъснението на този полет с 1 ч.
и 15 м., ищцата пропуснала първоначално предвидения свързващ полет до Фертилия,
летище Алгеро. Авиокампания Alitaliya извършила премаршрутиране и ищцата трябвало да
пристигне в крайната дестинация в 21.25 ч., вместо в 17.20 ч., т.е. със
закъснение повече от 3 ч.
Настоящият съдебен състав приема, че
по отношение на процесното правоотношение е приложим Регламент /ЕО/ 261/2004,
съгласно чл. 1 и 19 от същия. В разпоредбите на чл. 5 – 8 от Регламента са
предвидени правата на пътниците при закъснение и отмяна на въздушен полет,
когато последният има начална или крайна точна летище на територията на Европейския
съюз, какъвто и превозът, осъществен от ответника. Несъмнено е, че „Б.Е.“ АД се
явява „опериращ въздушен превозвач“ по смисъла на дефиницията, съдържаща се в
чл. 2, б. „б“ от Регламента – въздушен превозвач, който изпълнява или има намерение
да изпълнява полет съгласно договор с пътник или от името на друго лице,
юридическо или физическо, имащо договор с този пътник. Във връзка с
възраженията на ответника следва да се посочи, че чл. 3, параграф 5, второ
изречение от Регламента уточнява, че в случаите, когато опериращ въздушен
превозвач, който няма никакъв договор с пътника, изпълнява задължения съгласно
настоящия регламент, се счита, че той върши това от името на лицето, което има
договор с този пътник. Този превозвач следва да се счита за изпълнител на
доброволно поети задължения по отношение на страната, с която засегнатият
пътник има договор. Тези задължения произтичат от договора за въздушен превоз –
в този смисъл е тълкуването, дадено с решение на Съда на европейските общности /СЕС/
от 07.03.2018 г. по съединени дела С-274/2016, С-447/2016 и С-448/2016.
По отправеното преюдициално
запитване във връзка с приложението на Регламент /ЕО/ №261/2004, СЕС се е
произнесъл с решение от 19.11.2009 г. по съединени дела С-402/2007 и
С-403/2007, с което е дал задължително тълкуване /чл. 633 ГПК/, че членове 5, 6
и 7 от Регламента трябва се прилагат в смисъл, че пътниците на закъснели полети
може да се приравнят на пътниците на отменени полети за целите на прилагането
на правото на обезщетение и че същите имат правата по чл. 7 от Регламента,
когато поради закъснение на полет претърпяват загуба на време, равна на или
по-голяма от три часа /в смисъла, че са достигнали до своя краен пункт на
пристигане три или повече часа след определения от превозвача част на
пристигане о разписание/.
Съответно с решение от 26.02.2013 г.
по дело С-11/2011, СЕС е дал задължителното тълкуване на чл. 7 от Регламента,
че се дължи обезщетение на пътник и при свързани полети, ако първият е излетял
със закъснение, по-малко от това по чл. 6, но пътникът е достигнал крайния си
пункт на пристигане със закъснение от три или повече часа след планираното
време за пристигане по разписание.
В разглеждания случай е доказано, че
първият свързан полет на ищцата е закъснял, в резултат на което тя е достигнала
крайната си дестинация с повече от три часа закъснение, поради което въззивният
съд приема, че същата има право на обезщетение по чл. 7 от Регламента. Размерът
на обезщетението е поставен в зависимост от разстоянието между отправната и
крайна точка на полета, измерени по дъгата на големия кръг – чл. 7, параграф 1
и параграф 4 от Регламента. По делото не се спори, че разстоянието на полета на
ищцата е до 1 500 км., а именно 1 274.98 км., поради което и
дължимото обезщетение е в размера по чл. 7, параграф 1, б. „а“ от Регламента –
250 евро.
Същевременно своевременно
релевираното от ответника възражение за погасителна давност /чл. 131 ГПК и чл.
120 ЗЗД/ се явява основателно, поради следните съображения:
Регламент /ЕО/ №261/2004 не определя
давностни срокове за предявяване на искове пред националните съдилища. Срокът
за предявяване на исковете, които имат за предмет изплащане на предвиденото в
чл. 7 от Регламента обезщетение, се определя според правилата на всяка държава
членка относно погасяването на правото на иск – решение на СЕС по дело
С-139/2011. В това решение е дадено и тълкуването, че двегодишната давност,
установена в чл. 29 от Варшавската конвенция и в чл. 35 от Конвенцията от
Монреал, не може да се счита за приложима по отношение на исковете, предявени
на основание чл. 7 от Регламента. Следователно приложимо се явява българското
право.
Настоящият съдебен състав приема, че
една от целите на Регламент /ЕО/ №261/2004 е повишаване защитата на правата на
пътниците в областта на въздушния транспорт. Отказаният достъп на борда,
отмяната или дългото закъснение на полети, както е посочено в съображение 2 от
Регламента, причинява сериозно безпокойство и неудобство на пътниците – т.е.
неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с неточното
изпълнение от страна на въздушните превозвачи и не могат да бъдат поправени по
друг начин освен чрез обезщетение в предварително определен размер.
По принцип, в случаите на възникнало
правоотношение при условията на договор за въздушен превоз, няма пречка
увреденият да търси обезщетение за вредите по правилата на деликта, независимо
от наличието на договорно неизпълнение, тъй като между фактическите състави на
двата вида отговорност няма покриване. Договорното неизпълнение от страна на длъжника
накърнява позитивния интерес на кредитора – неблагоприятните последици се
дължат на неосъществяването на обективно полезна, очаквана и дължима промяна,
докато нарушеният от деликта интерес на кредитора е интересът от отсъствие на
промяна в действителността – негативен интерес /напр. в хипотезата на злополука/.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
4 от 29.01.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2012 год., ОСГТК, неизпълнението
на договорно задължение може да е основание за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди, доколкото те са пряка и непосредствена последица от
неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението.
В настоящия случай е несъмнено, че е
накърнен позитивният интерес на ищцата, тъй като опериращият въздушен превозвач
/ответникът/ не е осъществил полета при предварително очертаните параметри,
отнасящи се до времето за излитане и на пристигане, т.е. при условията на
договора за превоз. Превозвачът е могъл да предвиди още към момента на
възникване на правоотношението, че евентуалното закъснение на полета с повече
от три часа ще причини на пътника /ищцата/ неудобство и загуба на време
/неимуществени вреди/.
В тази връзка следва да се има
предвид и че в Решение на СЕС от 07.03.2018 г. по съединени дела С-274/2016,
С-447/2016 и С-448/2016, е прието, че чл. 5, т. 1, б. „А“ от Регламент №
44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „дела, свързани с договор“
по смисъла на тази разпоредба обхваща иск за обезщетение поради голямо
закъснение на свързващ полет, предявен от пътниците във въздушния транспорт на
основание Регламент /ЕО/ № 261/2004 срещу опериращия въздушен превозвач, с
когото засегнатия пътник няма сключен договор.
В този смисъл настоящият съдебен
състав приема, че отговорността на опериращия въздушен превозвач за изплащане
на обезщетенията, предвидени в чл. 7 от Регламента, следва да се квалифицира
като договорна, а не като деликтна.
Доколкото размерът на дължимото
обезщетение за причинените вреди от неизпълненото договорно задължение на
превозвача е предварително определен в Регламента, то същото по своето правно
естество представлява законна неустойка, вземането за която, според правилото
на чл. 111, б. „б“ ЗЗД, се погасява с изтичането на тригодишен давностен срок.
На основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо – в частност
от деня на изпълнението на закъснелия полет – 31.07.2012 год. При липсата на
твърдения и данни за настъпването на обстоятелства, обосноваващи спиране и/или
прекъсване на давността по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, въззивният съд
приема, че към датата на подаване на исковата молба – 31.07.2017 год., претендираното
вземане е било погасено по давност, поради което и релевираната претенция
подлежи на отхвърляне, както е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателката няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал.
3 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП жалбоподателката /ищцата/
следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.08.2018 год., постановено по гр.дело №52299/2017 год. по
описа на СРС, ГО, 26 с-в.
ОСЪЖДА М.В.И. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Б.Е.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, А. София, бул.“*****, на основание чл.
78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/