РЕШЕНИЕ
№ 142
гр. Пловдив, 05.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на пети август през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Васил Ст. Гатов
Членове:Милена Б. Рангелова
Елена Й. Захова
при участието на секретаря Мариана Н. Апостолова
в присъствието на прокурора Марина В. Белчева
като разгледа докладваното от Васил Ст. Гатов Наказателно дело за
възобновяване № 20245000600277 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава ХХXIIІ НПК.
С Присъда № 1/17.01.2024г. по нохд №13/22г., състав на Смолянския
районен съд е признал подсъдимите Б. Е. У. и А. Е. Е. за виновни по чл.129,
ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 и ги осъдил на по две години лишаване от свобода
всеки един от тях, като на основание чл.66, ал.1 НК отложил изпълнението на
наказанието на двамата с изпитателен срок от четири години, считано от
влизане на присъдата в сила.
Съдът приспаднал предварителното задържане на подсъдимите и се
разпоредил с веществените доказателства и с разноските.
Първоинстанционната присъда е била обжалвана и с Решение №
7/02.04.2024г. по внохд № 20/24г. по описа на Окръжен съд Смолян била
потвърдена.
1
Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване,
присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение.
Срещу влязлата в сила присъда са постъпили отделни искания от
двамата осъдени, чрез защитниците им, в които се сочат касационните
основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. И двамата осъдени претендират
възобновяване на делото, отмяна на въззивното решение и
първоинстанционната присъда и връщане на делото за разглеждане от друг
състав на първата инстанция.
В съдебното заседание представителят на Апелативна прокуратура
предлага искането да се остави без уважение. Сочи, че и двете инстанции са
съобразили всички относими за решаване на отговорността на двамата
осъдени обстоятелства и не са допуснали твърдените в исканията
процесуални нарушения.
Защитниците на двамата подсъдими поддържат подадените от всеки
един от тях искания. Обосновават наличие на касационните основания,
свързани с нарушение на материалния закон и допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Защитата на осъдения Е. сочи, че
неправилно първата е инстанция осъдила подсъдимия при липса на
доказателства за това. Според защитата на осъдения У. двете инстанции не са
съобразили разпоредбата на чл.107, ал.3 НПК, като не са обсъдили и
анализирали задълбочено всички събрани по делото доказателства и така са
опорочили вътрешното си убеждение, с което са нарушили правата на
осъдения. Отделно от това се отправя укор към първата инстанция, че е
нарушила правото на защита на осъдения У., като не му е предоставила
възможност да вземе становище и да изрази мнението в целия ход на процеса.
Същото оплакване се съдържа и в искането за възобновяване на делото на
осъдения Е..
Осъдените поддържат защитниците си.
Апелативният съд, след като обсъди доводите на страните и извърши
проверка за наличие на основанията за възобновяване, установи следното:
Искането за възобновяване е направено в законния шестмесечен срок от
процесуалнолегитимирани страни по отношение на съдебен акт, който не е
проверен по касационен ред, поради което е допустимо.
2
Разгледано по същество, искането на осъдените Б. У. и А. Е. е
основателно.
Произнасянето по основателността на оплакванията, направени от
двамата осъдени и насочени към основанието обхванато от разпоредбата на
чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е приоритетно, тъй като проверката за правилното
приложение на материалния закон може да бъде извършена само в рамките на
установената от двете инстанции фактическа обстановка, но само когато са
спазени процесуалните изисквания за формиране на вътрешното убеждение
на съда по фактите.
Претенциите на двамата осъдени за допуснати съществени процесуални
нарушения са еднопосочни и позволяват общото им разглеждане.
Основателни са оплакванията на касаторите, че първоинстанционният
съд като не им е дал думата за становище и не ги е изслушал по въпросите по
чл.248 НПК е нарушил правото им на защита. Същото становище е заел и
прокурорът, взел участие във въззивното производство, според който първата
инстанция е допуснала съществено процесуално нарушение, което е
ограничило процесуалните права на подсъдимите.
Правото на защита е едно от основните права на гражданите и е
гарантирано в чл. 122, ал. 1 от Конституцията на РБ и е проведено в
наказателния процес така, че съдът да осигури осъществяването му в пълен
обем във всички стадии на процеса. По силата на това основно
конституционно право, закрепено в чл. 15, ал. 1 НПК обвиняемият /респ.
подсъдимият/ има право на защита във всеки стадий на наказателния процес, а
срещу това право стои задължението на съда да му осигури реална
възможност за упражняване на процесуалните права, необходими за
осъществяване на защитата в пълен обем, включително и на правата по чл. 55
НК. От тук произтича принципното положение по чл. 15, ал. 2 и ал.3 НПК,
което задължава съдебните органи не само да разяснят на гражданите, които
участват в наказателното производство техните процесуални права, но и да им
дадат възможност реално да ги упражнят, за да се гарантира по този начин
ефективността на тяхната защита.
Именно това задължение не е изпълнил първоинстанционният съд. В
разпоредителното заседание на 09.03.22 г. са се явили лично подсъдимите А.
Е. и Б. У., представлявани от упълномощените им защитници. От
3
съдържанието на протокола се установява, че съдът не е изслушал
становищата на двамата подсъдими по въпросите по чл.248, ал.1 НПК, които
се обсъждат в разпоредителното заседание. В случая протоколът се явява
доказателственото средство по смисъла на чл. 131 НПК, с което се
удостоверяват извършените процесуални действия и реда, по който са
извършени. Отсъствието в съдържанието му на данни да е дадена думата на
двамата подсъдими за становище и те да са изслушани по въпросите по чл.248
НПК обуславя извод, че тези съдопроизводствени действия не са били
осъществени. А те имат задължителен характер, произтичащ от императива,
заложен в разпоредбата на чл.248, ал.5 НПК, съгласно който съдът се
произнася с определение, след като изслуша прокурора и лицата по чл.247в,
ал.1 и ал.2 НПК и този императив е гаранция, че всички страни в процеса са
осъществили правото си на лична защита, като са изразили становището си по
тези особено важни за по – нататъшния ход на делото въпроси. Така, като не е
изпълнил това си задължение първоинстанционният съд съществено е
нарушил процесуалните изисквания, като е ограничил правото на лична
защита на двамата подсъдими.
Същото процесуално нарушение първата инстанция е допуснала и в
хода на съдебното заседание по съществото на делото. След приключването на
съдебното следствие съдът е пристъпил към изслушване на съдебните прения,
но е дал думата само на прокурора и защитниците на двамата подсъдими, като
в нарушение на процесуалното задължение по чл. 291, ал. 2 НПК не е дал
думата на подсъдимите.
Описаните процесуални нередности са били забелязани от въззивната
инстанция, но същата вместо да осъществи правомощията си по чл.335, ал.2
НПК се е опитала да ги санира със съображения, които не могат да бъдат
споделени.
Неправилно въззивната инстанция е приела, че след като няма данни
двамата подсъдими да са имали желание лично да пледират, не са направили
възражение в момента на провеждане на съдебното заседание и са имали
упълномощени защитници, с които не са имали противоречия или различия в
линията на защитата, то допуснатото от първата инстанция нарушение на
процедурата, разписана в нормата на чл.291, ал.2 НПК не е съществено.
На първо място, буди недоумение как въззивната инстанция е стигнала
4
до извод, че двамата подсъдими нямат различия със своите защитници в
линията на защитата, при положение, че в първоинстанционното производство
на същите не е била предоставена възможност и те не са изразили
становището си по този въпрос в хода на съдебните прения. Вярно е, че
координирането и съгласуването на защитата между подсъдимите и
защитниците им се предполага, но тази презумпция е оборима, защото не са
единични случаите, при които в хода на съдебните прения защитните линии
между тях по съществото на делото започват да се разминават. Именно за да
провери това съдът е длъжен да изслуша всички страни, вкл. и подсъдимите.
Освен това, само обстоятелството, че двамата подсъдими са имали
упълномощени защитници, които упражняват своите процесуални права
лично и отделно от тях, не ги лишава от правото да упражнят лично защитата
си. Поначало няма пречка подсъдимият да се съгласи с позициите на
защитника си и да не вземе участие в съдебните прения, но това трябва да
бъде изрично заявено. По делото няма данни първата инстанция да е
предоставила възможността на двамата подсъдими да изразят становището си
нито по този въпрос, нито по въпросите за лично упражняване на
процесуалните им права. Константна е практиката на ВКС, че съдът не само е
длъжен да запознае страните с процесуалните им права, предвидени в НПК,
но и да им осигури необходимите процесуални средства и възможност да ги
упражнят. Неизпълнението на това задължение може да доведе до
изключване или ограничаване на процесуалните права на страните, какъвто е
и настоящия казус, а това винаги съставлява касационно основание за
отменяване на съдебния акт. Без значение в случая е, че двамата подсъдими са
имали защитници, с които нямали противоречия и различия в линията на
защитата, в каквато насока са съображенията на въззивната инстанция.
Цитираната от нея в тази връзка съдебна практика е инцидентна и не може да
промени горния извод.
Верни са съжденията на въззивния състав, че правната теория е
направила разграничение между пледоарията на подсъдимите и последната
дума, с която те изразяват отношението си към обвинението. Също така е
вярно, че това са два различни процесуални етапа /неправилно посочени във
въззивното решение като „действия“/, като всеки един от тях се отличава със
своята процесуална специфика и има своето самостоятелно значение за
законосъобразното развитие на наказателния процес.
5
Не може обаче да бъде споделено виждането, че разграничението между
тях е формално и не трябва да бъде абсолютизирано, защото законът не прави
такова разграничение, в каквато насока са доводите на въззивната инстанция.
Правото за участие в съдебните прения и правото на последна дума са
едни от основните права на подсъдимия в наказателния процес и основно
проявление на правото му на защита, като на тези права кореспондира
задължението на съда да му осигури възможност за пълноценното им
упражняване.
От друга страна, както беше отбелязано по - горе съдебните прения и
последната дума на подсъдимия са самостоятелни и задължителни етапи от
стадия на съдебното заседание, уредени в отделни разпоредби – раздел
четвърти и раздел пети на глава двадесета НПК и имат съответно и различно
значение, което е свързано с процесуалните права на всяка една от страните.
В пренията всяка страна, вкл. и подсъдимият има право да изрази
съображенията си както по фактите, доказателствата и доказателствените
средства, така и по правото и исканото наказание. Отделно от това с
участието си в пренията, подсъдимият реализира правото си, тезата му да бъде
обсъдена и да получи отговор на доводите и възраженията си от съда.
При последната си дума подсъдимият изразява окончателното си
отношение към обвинението. Обстоятелството, че той е взел участие в
съдебните прения не го лишава от правото му на последна дума, както и
обратното, даването на последна дума не може да се приеме за пледоария по
съществото на делото и съответно да санира лишаването му от участие в
съдебните прения.
Основателно е и другото възражение на касатора У., че в хода на
първоинстанционното производство съдът не е предявил и не е приел
веществените доказателства, но при постановяване на присъдата си се е
позовал на тях. Така според касатора, от една страна той е бил лишен от
възможността да се запознае с тези веществени доказателства и да вземе
отношение по тях, а от друга страна съдът се е позовал на доказателства,
които не са били събрани по реда на НПК. Касационната инстанция споделя
напълно доводите на касатора У.. Като не е предявил веществените
доказателства на страните, а след това се е позовал на тях при постановяване
на присъдата съдът е допуснал нарушения на чл.13, чл.104 и чл.106 НПК,
6
които съществено опорочават разписаната в чл.284 НПК процедура. Този
порок е останал вън от вниманието на въззивната инстанция, въпреки изрично
направените възражения във въззивната жалба. За въззивният съд не са
съществували процесуални пречки да го санира, като сам предяви
веществените доказателства. Той не само не е сторил това, но и в решението
си не е дал отговор на възражението на подсъдимия У. в тази връзка, което
сочи на липса на мотиви само на това основание.
По възражението в жалбата на защитника на подсъдимия У. за
необосновано отхвърляне на искането за назначаване на допълнителна или
повторна експертиза въззивната инстанция е отговорила бланкетно, като се е
задоволила да посочи в решението си единствено правния си извод, че не са
налице предпоставките на чл.153 НПК, но не е изложила каквито и да било
съображения в подкрепа на този извод. Вярно е, че въззивната инстанция като
инстанция по фактите има право да кредитира или не за достоверност дадено
доказателствено средство, но във всички случаи следва да обоснове
убедително този свой извод. Липсата на съображения не дава основание да се
приеме, че извършения въззивен контрол е съответен на изискванията на
чл.314 НПК, както и че възраженията на защитата са разгледани ефективно,
което от своя страна е самостоятелно нарушение по чл.348, ал.3, т.2 НПК и
във всички случаи обуславя отмяната на постановения съдебен акт.
Без основание въззивната инстанция упреква подсъдимите и
защитниците им, че макар и да са възразили в жалбата си срещу пропуска на
първия съд, след като не са направили искане за предявяване на веществените
доказателства във въззивното производство, то възражението им е
неоснователно. И тук въззивната инстанция не е съобразила разпоредбата на
чл.314, ал.1 НПК. За разлика от касационната инстанция, която е обвързана от
релевираните в жалбите касационни основания и доводите, които ги
подкрепят, въззивната инстанция е длъжна да провери изцяло правилността на
присъдата, независимо от основанията и исканията посочени от страните /по
арг. на чл.314, ал.1 НПК/. Това е нейно основно и безусловно задължение. То
стои вън и е независимо от волята на страните и неспазването му във всички
случаи води до отмяна на постановения въззивен съдебен акт.
Оплакването в жалбата, че въззивната инстанция в решението си не е
направила собствен анализ на гласните и писмени доказателствата и на
7
очевидните противоречия в тях е основателно. Основателно е и оплакването,
че тя не е взела отношение по възражението за липса на мотиви в
първоинстанционната присъда по въпросите за начина, по който са настъпили
конкретните телесни увреждания на пострадалия С..
Проверката на въззивното решение сочи на такъв порок при неговото
изготвяне с оглед на съдържанието му, тъй като то не отговаря на изискването
на чл. 339, ал. 2 от НПК. То съдържа буквален препис на мотивите на
първоинстанционната присъда и по съдържание този обем на решението
включва изложение на фактическата обстановка по делото и посочване на
доказателствата, въз основа на които е приета за установена тя.
Останалата част от решението би следвало да съдържа аргументите на
въззивния съд, поради които той счита, доказано ли е обвинението по един
безспорен и категоричен начин, подлежи ли подсъдимия на наказание и какъв
да бъде вида и размера му. Прочитът на тази част от решението сочи, че
въззивния съд бланкетно се е съгласил с изводите на първата инстанция, като
е отбелязъл единствено, че те са правилни. Поради това, с почти буквално
преповтаряне на мотивите на първостепенния съд в решението на Окръжния
съд трудно би могло да се приеме, че последният е изпълнил задължението си
по чл. 339 от НПК.
Вярно е, че е възможно и първата, и въззивната инстанции да достигнат
до аналогични фактически и правни изводи, но дори в този случай,
съответните мотиви биха имали поне минимални съдържателни или стилови
различия, а такива по настоящето дело липсват. От процесуалноправна гледна
точка не може да се очаква, че основанията на въззивната инстанция за
постановяване на съдебния си акт, ще се обективират с идентичното словесно
преповтаряне на фактическата обстановка и формалното отчитане на
правните съображения на първоинстанционния съд като правилни. Този
подход на въззивния съд не може да не създаде впечатлението, че там, където
и първият съд не е изложил мотиви, тъй като в хода на първоинстанционното
производство не са били направени съответните възражения и искания, които
се съдържат за първи път във въззивната жалба, липсват мотиви и в
решението на въззивния съд.
В жалбата и в допълнението към нея осъдените и защитниците им
детайлно са посочили какви според тях процесуални нарушения са допуснати
8
от първата инстанция и в какво се състои неправилното приложение на
материалния закон, но те изобщо не са били обсъдени в контекста на
направените искания, нито дори анализирани при направата на правните
изводи по делото.
Въззивният съд всякога е длъжен да даде отговор на възраженията и
доводите на страните, независимо дали ги счита за основателни или не и дали
ги уважава или не и този отговор винаги трябва да бъде обективиран по
делото - в мотивите на въззивното решение /по арг. чл.339, ал.2 НПК/.
Изготвянето на мотиви е гаранция, че съдът взема решенията си по вътрешно
убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички
обстоятелства по делото и на закона. Липсата на мотиви води до
невъзможност да се провери правилността на решението и затова всякога
представлява съществено нарушение на процесуални правила по смисъла на
чл. 348, ал.3, т.2 НПК. Но постановяването на съдебен акт без мотиви е
едновременно с това съществено нарушение на процесуални правила и по
смисъла на чл. 348, ал. 3, т.1 НПК. Правото на страните да атакуват по
установения от закона ред съдебни актове, които накърняват законните им
права и интереси, може да се упражни ефективно, когато се оспорят
убедително не само крайните изводи на съда, но и съображенията, върху които
са основани. От тази гледна точка именно липсата на мотиви ограничава
правото на защита на страните.
В случая въззивният съд е нарушил и принципа на чл. 14 от НПК, тъй
като съдържанието на въззивния акт не сочи на спазване на процесуалния ред
на изграждане на вътрешното убеждение на съда въз основа на "всички
обстоятелства по делото". Този ред е предвиден от законодателя като гаранция
срещу произволно и необосновано формиране на субективната увереност на
съда относно фактите по делото, както и гаранция за това, че това вътрешно
убеждение може да бъде проследено от страните, за да се разбере как е била
формирана волята на съда, а от друга страна, за да може да бъде поставено на
контрол по предвидения в НПК ред. В случая доводите на осъдените са били
ясно обективирани в подадените въззивни жалби, но въобще са били
игнорирани от въззивния съд.
Игнорирането на исканията и на аргументите на страните или простото
деклариране на несъгласие с доводите им, без да се изследват в пълнота и да
9
им се даде мотивиран отговор, сочи на необективно, невсестранно и непълно
изследване на всички обстоятелства по делото, а то вече е нарушение на
принципа, уреден в чл. 14 от НПК.
Тъй като по конкретното дело не е даден отговор на доводите на
осъдените и защитниците им, заложени в жалбите срещу присъдата и
поддържани изцяло в хода на съдебните прения, е било допуснато съществено
нарушение на чл. 14 и чл. 339, ал. 2 от НПК, съставляващо самостоятелно
касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК.
Въззивната инстанция е допуснала и друго съществено процесуално
нарушение. Въззивното производство е било образувано по въззивни жалби от
адв. Д. М. – повереник на частния обвинител С. С., от адв. Г. К. – защитник на
подсъдимия Б. У. и от адв. Ч. П. – защитник на подсъдимия А. Е.. От
протокола от проведеното на 25.03.2024г. съдебно заседание по въззивното
дело се установява, че като защитник на подсъдимия А. Е. не се е явил адв. Ч.
П., който е бил упълномощен още от първата инстанция, а адв. Ч. П., за който
по делото липсват данни да е упълномощаван устно или писмено от
подсъдимия Е.. От протокола е видно още, че от откриването до
приключването на съдебното заседание, вкл. и при съдебните прения е
участвал адв. П.. Както беше отбелязано по – горе няма данни адв. П. да е бил
упълномощаван от подсъдимия Е.. Участието на защитник, който не е бил
избран и упълномощен от подсъдимия по реда на чл.93, ал.1 и ал.2 НПК е
процесуално недопустимо и въззивната инстанция не е следвало да го допуска
до участие като в процеса, именно поради липса на изрично упълномощаване.
Като е сторила това и е допуснала адв. П., макар и ненадлежно упълномощен
като страна до участие във въззивното производство тя е нарушила
процесуалните правила, в частност тези разписани в чл.93 НПК. Не може да
бъде прието, че това се дължи на инцидентна техническа грешка, защото от
протокола се установява, че в хода на цялото въззивно производство като
защитник на подсъдимия Е. е участвал единствено и само адв. П..
Правото на последна дума е едно от основните права на подсъдимия в
наказателния процес и основно проявление на правото му на защита, като на
това право кореспондира задължението на съда да осигури възможност на
подсъдимия за изразяване на последна дума. Правото на последна дума е едно
от основните права на подсъдимия в наказателния процес и основно
10
проявление на правото му на защита, като на това право кореспондира
задължението на съда да осигури възможност на подсъдимия за изразяване на
последна дума. Правото на последна дума е едно от основните права на
подсъдимия в наказателния процес и основно проявление на правото му на
защита, като на това право кореспондира задължението на съда да осигури
възможност на подсъдимия за изразяване на последна дума. Правото на
последна дума е едно от основните права на подсъдимия в наказателния
процес и основно проявление на правото му на защита, като на това право
кореспондира задължението на съда да осигури възможност на подсъдимия за
изразяване на последна дума. Правото на последна дума е едно от основните
права на подсъдимия в наказателния процес и основно проявление на правото
му на защита, като на това право кореспондира задължението на съда да
осигури възможност на подсъдимия за изразяване на последна
дума.Посочените процесуални нарушения допуснати от първата инстанция и
неотстранени от въззивната, както и тези допуснати за първи път във
въззивното производство са достатъчно основание по смисъла на чл. 348, ал.
3, т. 1 и т.2 НПК за отмяна на решението и потвърдената с него присъда по
реда на възобновяването.
Независимо, че служебното начало не е присъщо на касационната
проверка, настоящият състав констатира и други процесуални нарушения
допуснати от първоинстанционния съд, които макар и да са останали вън от
вниманието не само на въззивния съд, но и на двамата касатори и техните
защитници следва да бъдат маркирани и съобразявани при новото
разглеждане на делото.
При разглеждането на делото в хода на разпоредителното заседание
първата инстанция е разяснила правата на двамата подсъдими не само по
чл.274 НПК, но и тези по чл.275 НПК без да съобрази, че в разпоредителното
заседание доказателствени искания не се допускат по силата на чл.248, ал.4
НПК. Така на практика първата инстанция е разяснила подсъдимите права, с
каквито те не разполагат в разпоредителното заседание. Това нарушение обаче
не е съществено, защото с нищо не ограничава процесуалните права на
подсъдимите и останалите страни.
Правата по чл.275 НПК обаче трябва да бъдат разяснени преди даване
ход на съдебното следствие и това е основно задължение на съда, което е
11
гаранция за осигуряване на възможност на подсъдимите да направят
доказателствени искания, което от своя страна е елемент от правото им на
защита, дадено от разпоредбата на чл.55 НПК. Точно това си основно
задължение е пренебрегнала първата инстанция. В съдебния протокол от
10.05.2022г. няма данни преди даване ход на съдебното следствие съдът да е
разяснил правата по чл.275 НПК на двамата подсъдими и да е изслушал
становището им по въпроса за доказателствените искания. Така той е
ограничил съществено правото им на защита, което по своя характер е
процесуално нарушение по смисъла на чл.348, ал.3, т.1 НПК и се явява
самостоятелно основание за отмяна на опорочения съдебен акт, в случая
първоинстанционната присъда.
Първоинстанционният съд е допуснал и друго съществено процесуално
нарушение, свързано с процедурата по чл.287 НПК. В съдебното заседание от
18.09.2023г. прокурорът на основание чл.287, ал.1 НПК е изменил
обвинението, поради съществено изменение на обстоятелствената част на
обвинението, съдът е приел новото обвинение и продължил разглеждането на
делото по него. След това съдът е разяснил на подсъдимите възможността да
дадат обяснения по новото обвинение, но не им е предоставил възможност да
сторят това, а е изслушал единствено и само становищата на прокурора и
защитниците и е отложил делото. Възможност двамата подсъдими да бъдат
изслушани по измененото обвинение не е била предоставена от съда и в
следващото съдебно заседание на 17.01.2024г., което е продължило с разпит на
свидетеля Е. У.. В т.р. № 57/84г. на ОСНК върховната инстанция е указала, че
когато съдът приеме новото обвинение, е длъжен веднага да изслуша
подсъдимите по него.
Изслушването на подсъдимите е гаранция, че същите са разбрали
измененото обвинение. Нещо повече, по този начин им се дава възможност да
изразят отношението си по него, да направят съответни искания и да
организират защитата си. Тези указания имат задължителен характер и като не
се е съобразил с тях и не ги е изпълнил първоинстанционният съд е опорочил
съществено разписаната в чл.287 НПК процедура, което от своя страна е
довело до ограничаване на правата на подсъдимите за защита.
Визираните нарушения не могат да бъдат отстранени в настоящето
производство и те законосъобразно водят до възобновяване на внохд № 20/24г
12
на Смолянския окръжен съд, отмяна на въззивното решение и
първоинстанционната присъда и връщане на делото на първата инстанция за
ново разглеждане от стадия на разпоредителното заседание.
Предвид необходимостта от упражняване на правомощието си по 425,
ал.1, т.1 НПК, настоящият състав не намира за необходимо да обсъжда
останалите доводи, съдържащи се в искането на защитника на подсъдимия Е.
и свързани с неправилното приложение на материалния закон. Те следва да
бъдат взети предвид при новото разглеждане на делото от
първоинстанционния съд.
Водим от горното и на основание чл. 425, ал.1, т.1 НПК Апелативният
съд
РЕШИ:
ВЪЗОБНОВЯВА внохд № 20/24г. по описа на Окръжен съд Смолян.
ОТМЕНЯВА изцяло въззивно решение № 7/02.04.2024г. по нохд №
20/24г. на Смолянски окръжен съд, както и потвърдената с него присъда №
1/17.01.2024г. по нохд №13/22г. на Смолянския районен съд
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Смолянския
районен съд от стадия на разпоредителното заседание.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13