№ 181
гр. П., 26.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20231230100052 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове по чл. 26, ал. 1, предл. 3 и предл. 1 ЗЗД и по чл. 55, ал.
1, предл. 1 от същия закон.
Ищцата – В. А. В., с постоянен адрес в с. Б., общ. П., ЕГН **********, твърди,
че между нея (като заемополучател) и ответника (като заемодател) е бил сключен
Договор за паричен заем с № 443047 от 10.08.2021 г. Сочи, че в чл. 8 от този договор е
предвидено да заплати на заемодателя неустойка от 240,43 лв. Счита, че цитираната
уговорка е нищожна, защото влиза в колизия с добрите нрави и противоречи на
императивните разпоредби на чл. 143, ал. 1 във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Изтъква, че
затова не дължи неустойката, но е заплатила част от нея на ответната страна – 30,05 лв.
Иска нищожността на неустоечната клауза да бъде прогласена от съда, а недължимо
платената сума да й бъде присъдена, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаването на исковата молба – 06.01.2023 г., до погасяването. Желае в полза на
адвоката, който й е предоставил безплатна правна помощ в настоящото производство,
да бъде определено съответно възнаграждение.
Ответникът – „К. Й.“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. Х., ул.
„Л.“ № 12, ЕИК ***, не е изразил валидно становище по ищцовите претенции.
Съдът приема следното:
1. По исковете за нищожност на оспорваната договорна клауза заради
1
накърняване на добрите нрави и противоречие със закона (чл. 26, ал. 1, предл. 3 и
предл. 1 ЗЗД):
Недействителността на правните сделки е родово понятие, което обединява
всички сделки, имащи недостатък, предвиден в закона, който им пречи да произведат
юридическото действие, искано от страните по тях. Нормативната й уредба е с
разпоредби от императивен порядък. Нищожността пък е нейната най-тежка форма,
доколкото нищожната сделка изначално не поражда ефекта, към който е насочена (вж.
по-подробно по тези въпроси проф. В. Таджер, „Гражданско право на НРБ. Обща
част. Дял II“, изд. „Софи-Р“, 2001 г., стр. 454 и сл.).
С оглед диспозитивното начало в исковия граждански процес (чл. 6 във вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК), когато е сезиран с иск за обявяване на нищожността на правна сделка
или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по релевирания в
исковата молба порок (съобр. мотивите към Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г.
по тълк. д. № 1/20 г., ОСГТК на ВКС).
В практически аспект е възможно една сделка (или клауза от нея) едновременно
да страда от няколко порока, всеки от които да обуславя нищожността й, и всички те да
са заявени от ищеца по съдебен път. Тогава ще става въпрос за първоначално
обективно съединяване на искове (чл. 210, ал. 1 ГПК), понеже всяко различно
основание за нищожност представлява основание на отделен иск (вж. Определение №
494/05.08.2011 г. по ч. гр. д. № 267/11 г., IV г. о. на ВКС ). В такава ситуация
кумулативното разглеждане на исковете ще е допустимо, ако с уважаването на всеки
от тях ще се постигнат различни правни последици за страните (вж. Решение №
245/31.10.2011 г. по гр. д. № 1189/10 г., ІІ г. о. на ВКС ). В случай, че подобен правен
интерес не е обоснован от ищеца, обективното съединяване на исковете за нищожност
ще е от евентуален тип, при което уважаването на един от тях (т. е. на едно от
изтъкнатите основания) ще изключи необходимостта от произнасянето по останалите
(вж. Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/11 г., І т. о. на ВКС). Логиката е, че
така ще се постигне резултатът, преследван от ищцовата страна, и съответно няма да
съществува правнолегитимен интерес от разглеждането и на другите пороци за
нищожност, защото ефектът от съдебното прогласяване на нищожността поначало е
еднакъв при всичките й основания (чл. 34, ал. 1 ЗЗД).
Тъй като определянето на основанието на предявения иск и на юридическата
квалификация на правата и на възраженията, заявени от страните, е в прерогативите на
съда, сезиран със спора (чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК), точно той разполага и с
правомощието да извършва преценка за съотношението, в което се намират помежду
си съединените искове, без да е обвързан от изявлението на ищеца в тази връзка (вж.
Решение № 527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/09 г., ІV г. о. на ВКС ).
Копия на процесния договор и на погасителния план към него са приети като
писмени доказателства по делото. От тях се установява сключването на самата сделка
2
между ищцата (като заемополучател) и ответника (като заемодател), включително в
частта за неустоечната клауза, чиято нищожност се претендира.
Според тази уговорка, заемополучателят е длъжен да заплати на заемодателя
неустойка от 240,43 лв., ако в 3-дневен срок от подписването на сделката не му
предостави обезпечение, посредством банкова гаранция, ипотека, особен залог или
ценна книга.
От съдържанието на договора и на погасителния план се изясняват и останалите
базисни параметри на заемното правоотношение, а именно:
- главница – 400 лв.;
- годишен процент на разходите – 49,437 %;
- месечен лихвен процент – 3,4 %;
- обща стойност на плащанията, включваща главницата и договорната
лихва – 463,57 лв., от което следва, че размерът на самата договорна лихва е 63,57 лв.;
- срок – 8 месеца;
- погасяване – чрез нарочни погасителни вноски, разписани в погасителен
план, който е приложение към договора.
Съгласно постановките, възприети в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по
тълк. д. № 1/09 г., ОСТК на ВКС, както и в съдебната практика, формирана след
неговото приемане (вж. например Решение № 234/17.11.2016 г. по гр. д. № 1856/16 г.,
III г. о. на ВКС), една клауза за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите
нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се прави във всяка отделна хипотеза
към момента на сключване на договора. Семантичната конструкция, върху която се
базира обсъжданото разрешение, се извежда от обстоятелството, че автономията на
волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят
свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на
закона и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани правила, а съществуват като
общи юридически принципи или произтичат от тях (вж. Решение № 776/05.01.2011 г.
по гр. д. № 969/09 г., IV г. о. на ВКС).
Критериите, от които е детерминирана преценката дали дадена неустоечна
уговорка накърнява пределите на нравствената допустимост, трябва да се основават на:
естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойката; вида
на неизпълнението, за обезщетяване на което е уговорена тя; начина на определянето й
(като глобална сума или процент от главницата); базата за нейното начисляване
(съотношение между задължението и предварително определеното обезщетение за
вредите); наличието или липсата на уговорка за плаващо нарастване на размера на
неустойката, с оглед на продължителността на неизпълнението; наличието на други
правни способи, обезпечаващи изпълнението; принципа за забрана за неоснователното
обогатяване, респ. възможни са и други критерии (вж. отново цитираното вече
3
Решение № 776/05.01.2011 г. по гр. д. № 969/09 г., IV г. о. на ВКС, а също и Решение №
228/21.01.2013 г. по т. д. № 995/11 г., II т. о. на ВКС, Решение № 74/21.06.2011 г. по гр.
д. № 541/10 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 142/12.03.2011 г. по т. д. № 336/10 г., II т. о.
на ВКС и Решение № 4/25.02.2009 г. по т. д. № 395/08 г., I т. о. на ВКС).
В сегашната хипотеза уговорената неустойка е предназначена да санкционира
заемополучателя за виновното неспазване на договорното му задължение да
предостави обезпечение на заемодателя. Задължението за обезпечаване на основното
задължение (за главницата и договорната лихва) има вторичен характер и неговото
неизпълнение не рефлектира пряко върху последното. На тази плоскост и доколкото
неустойката е свързана с неизпълнението на вторично задължение, липсва адекватен
критерий за преценка дали и как размерът й ще надхвърли вредите от неизпълнението.
Същевременно непредоставянето на обезпечение за дадено (основно) задължение не
води до претърпяването на някакви конкретни вреди. Размерът на самата неустойка за
целия период на договора е фиксирана сума (240,43 лв.), която представлява 60,1075 %
от главницата, и то заради непредоставяне на обезпечение, след като сделката вече е
била сключена. Заемополучателят е физическо лице, встъпило в договора с цел
удовлетворяване на лични потребности от парични средства, а заемодателят –
търговско дружество, предоставящо потребителски кредити (заеми) по занятие. В този
смисъл кредиторът, въпреки че е имал възможността предварително да прецени
участието си в договора, се е съгласил да предостави заема без обезпечение. Ето защо и
санкционирането на длъжника само поради последващо непредоставяне на
обезпечение, с начисляването на неустойка, която повече от половината от заетата
сума, явно не кореспондира с риска, който заемодателят носи.
Очертаните характеристики на неустойката, съотнесени към принципните
критерии, визирани по-горе, дават основание да се приеме, че неустоечната клауза е
натоварена с функции, излизащи извън присъщите за нея обезпечителен и
обезщетителен ефект. Тя пряко нарушава принципа на справедливостта и създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя, за сметка на
заемополучателя, което противоречи на добрите нрави и я прави нищожна по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
В обобщение на казаното се налага финалната констатация, че първата от
обективно евентуално съединените ищцови претенции е основателна, поради което не
подлежи на разглеждане по същество втората такава, която е ориентираната към
идентичен процесуален резултат, но на друго основание – за нищожност на същата
договорна клауза, заради противоречието й със закона по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
2. По иска за присъждане на недължимо платената сума (чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД):
Уважаването на тази искова претенция е детерминирано от кумулативното
4
наличие на две предпоставки – 1/ предаване от ищеца и съответно получаване от
ответника на материалното благо, което е предмет на иска, и 2/ начална липса на
основание за имуществено разместване от такъв порядък (вж. в този смисъл
Постановление № 1 от 28.05.1979 г., Пленум на ВС).
С определението по чл. 140 ГПК ответното дружество е било задължено по чл.
190 от същия кодекс, в определен срок, да депозира справка за плащанията, направени
относно задълженията на ищцата по заемния договор. Въпреки отправеното му
предупреждение за процесуалните последици (по чл. 161 ГПК), които ще настъпят при
несъблюдаването на така вмененото му задължение, ответникът не го е изпълнил в
дадения му срок.
С оглед изложеното в предходния абзац, трябва да се приеме за доказано
плащането на твърдяното неустоечно вземане от ищцата към ответника.
Абсолютната недействителност на договорката, даваща регламентация на
обсъжданата неустойка, показва, че плащането е било без основание.
В този контекст се явяват изпълнени и условията за основателността на
осъдителния иск.
3. По съдебните разноски и държавната такса за делото:
Изходът от спора предоставя право на съдебни разноски само на ищцовата
страна (чл. 78, ал. 1 ГПК).
Ищцата не е ангажирала доказателства за реалното извършване на съдебно-
деловодни разходи, но е получила безплатна правна помощ в производството пред
настоящата инстанция. На адвоката, който я е предоставил – Д. В. М. от Адвокатска
колегия – гр. П., с адрес на кантората в гр. П., бул. „П. ш.“ № 81, ет. 3, ап. Б, трябва да
бъде присъдено възнаграждение (чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.). То е 480 лв. и е определено,
по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
на Висшия адвокатски съвет. Тъй като адвокатът, на когото се присъжда това
възнаграждение, е регистриран по реда на ЗДДС, съобразно представеното копие на
удостоверение за регистрация, издадено от органите на Националната агенция по
приходите, в него е включен и дължимият ДДС (вж. Определение № 280/14.06.2018 г.
по ч. гр. д. № 1704/18 г., IV г. о. на ВКС, Определение № 216/19.06.2018 г. по т. д. №
1587/17 г., II т. о. на ВКС и Определение № 429/19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1673/18 г., II
т. о. на ВКС).
Предвид освобождаването на ищцата от задължението за внасяне на държавни
такси и разноски по производството, ответникът дължи заплащането в полза на съда на
дължимата такса (чл. 78, ал. 6 във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК), чийто размер е 100 лв.
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П., Гражданско
отделение, Трети състав
5
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, за нищожна клаузата
за неустойка, съдържаща се в чл. 8 от Договор за паричен заем с № 443047 от
10.08.2021 г., сключен между В. А. В., с постоянен адрес в с. Б., общ. П., ЕГН
********** (като заемополучател) и „К. Й.“ ООД, със седалище и адрес на
управление в гр. Х., ул. „Л.“ № 12, ЕИК *** (като заемодател), поради накърняване
на добрите нрави.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, „К. Й.“ ООД, със седалище
и адрес на управление в гр. Х., ул. „Л.“ № 12, ЕИК ***, да заплати на В. А. В., с
постоянен адрес в с. Б., общ. П., ЕГН **********, сумата от 30,05 лв.,
представляваща недължимо платена неустойка по Договор за паричен заем с №
443047 от 10.08.2021 г., сключен между последната (като заемополучател) и първото
(като заемодател), ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на
исковата молба – 06.01.2023 г., до погасяването.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „К. Й.“ ООД, със седалище и адрес
на управление в гр. Х., ул. „Л.“ № 12, ЕИК ***, да заплати на адвокат Д. В. М. от
Адвокатска колегия – гр. П., с адрес на кантората в гр. П., бул. „П. ш.“ № 81, ет. 3, ап.
Б, сумата от 480 лв., представляваща възнаграждение за безплатната правна помощ,
която последният е оказал на ищцовата страна по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК, „К. Й.“ ООД,
със седалище и адрес на управление в гр. Х., ул. „Л.“ № 12, ЕИК ***, да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт, по бюджетната сметка на Районен съд – гр. П.,
сумата от 100 лв., представляваща дължимата държавна такса за производството по
делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр.
Благоевград, в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба,
която се подава чрез Районен съд – гр. П..
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
6