Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 18.03.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, 13 състав, в публично заседание на девети
декември през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росен Димитров
при
секретаря Светлана Кръстева като разгледа докладваното от съдията гр.д. №
12912/2020 г., за да постанови решение, взе предвид следното:
Предявени са субективно съединени
искове с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ, вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС,
вр. с чл. 9, пар. 1 Регламент /ЕО/ № 1889/2005 г. на Европейския Парламент
и на Съвета.
Ищецът О. Е., гражданин на Р.Т.,
излага в исковата молба, че на 18.05.2017 г. при преминаване на Митнически
пункт Калотина не е декларирал сумата от 58 510 евро. За деянието е образувано
досъдебно производство и ищецът бил задържан. На 19.05.2017 г. Райанен съд Сливница
одобрил споразумение по НОХД № 408/2017 г., с което на основание чл. 251,
ал. 1 от НК е наложено наказание лишаване от свобода за пет месеца,
отложено с три годишен изпитателен срок, а на основание чл. 251, ал. 2 от НК недекларираната сума, предмет на престъплението, е отнета в полза на Р.Б..
Наказанието е в нарушение на чл.
9, пар. 1 Регламент /ЕО/ № 1889/2005 г. на Европейския Парламент и на
Съвета, който осигурява защита на гражданите от несъразмерни и изключително
тежки санкции в случай на неизпълнение на задължението за деклариране.
Счита, че ответникът Н.С.на Р.Б., като
не е отменил разпоредбата на чл. 251, ал. 2 от НК, за да премахне
несъответствието между националното и европейско законодателство, е допуснал
нарушение на правото на Съюза, с което е причинил вреди на ищеца, които
подлежат на обезщетяване на основание на чл. 4, пар. 3 от ДЕС.
Ответникът Р.С.С., като е одобрил
споразумението по горепосоченото наказателно дело, допускайки кумулиране на
санкциите по двете алинеи на чл. 251 от НК, без да съобрази прякото
приложение, което имат нормите на регламента, също е увредил ищеца и следва да
отговаря за претърпените от него вреди на същото основание.
Предвид изложеното ищецът предявява иск
за постановяване на решение, с което да бъдат осъдени солидарно ответниците да
заплатят на ищеца сумата от 58 510 /петдесет и осем хиляди петстотин и десет/
евро, с левова равностойност 114 135,61/ сто и четиринадесет хиляди
четиристотин тридесет и пет лева и 61 стотинки, представляваща обезщетение за
имуществени вреди в резултат от неприлагане на правото на ЕС, ведно със
законната лихва от 19.05.2017 г. до окончателното плащане. Претендира
направените по делото разноски.
Ответникът Н.С.НА Р.Б. в писмения си
отговор излага съображения за недопустимост и неоснователност на иска. Счита,
че не е надлежен ответник по делото, тъй като разпоредбите на ЗОДОВ не включват
в предметния си обхват дейността на Народното събрание, а искът по чл. 4,
пар. 3 от ДЕС е различен от предметния обхват на ЗОДОВ и не може да се
прилага аналогия между тях. Счита, че не е пасивно легитимиран и на
осн. чл. 31, ал. 1 от ГПК, съгласно която разпоредба държавата се
представлява от министъра на финансите.
Излага, че като законодателен орган,
който представлява суверена на страната, дейността му не подлежи на контрол от
страна на съдебната власт. Контролът върху законосъобразността на актовете на Н.С.принадлежи
само на Конституционния съд, а не на гражданските съдилища. По същество,
поддържа, че макар и отменена понастоящем, нормата на чл. 251, ал. 2 от НК е била част от действащото българско законодателство към 2017 г.,
когато ищецът е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението
по чл. 251, ал. 1 от НК. Съгласно чл. 4, пар. 2 от Регламент №
1889/2005 г., ако задължението за деклариране не е изпълнено, парите в
брой могат да бъдат задържани след издаване на административно решение в
съответствие с условията, предвидени по националното законодателство.
Регламентът не посочва изрично дали парите се връщат и при какви условия.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 от Регламента, всяка държава-членка въвежда
санкции за неизпълнение на задължението за деклариране, които трябва да са ефективни,
съразмерни и възпиращи. Счита, че държавата-членка с външна за ЕС граница
разполага с възможността да установява и прилага различни методи на контрол,
дори и по-строги. Ето защо, употребата на "задържани" в чл. 4 от
Регламента не означава забрана предметът на престъплението да се отнема в полза
на държавата. Поддържа, че съгласно мнението на Европейската комисия
конфискацията е допустима мярка в случая, което се извежда от писмо на
Генералния секретариат от 28.04.2016 г. На последно място, дори да се приеме,
че е налице нарушение на правото на ЕС, то не може да се квалифицира като
съществено, липсва и причинно-следствена връзка с твърдените вреди. Ако въобще
е налице такава, то тя не е със законодателната му дейност, а с постановения
съдебен акт от Р.С.С.. Моли производството да бъде прекратено, евентуално –
искът да бъде отхвърлен. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът Р.С.С. в писмения си
отговор поддържа, че в особеното производство по одобряване на споразумение
между страните – защитник и прокурор, със съгласието на обвиняемия, респ.
подсъдимия и фиксирания в закона 7-дневен срок за решаване на делото, съдът
няма задължение и възможност да отправя преюдициално запитване до СЕС, още
повече че дори и след произнасянето по такова запитване, законодателната власт
не е привела нормата в съответствие. Подчертава, че ал. 2 на чл. 251 от НК е отменена едва със ЗИД на НК, обнародван в ДБ, бр. 83, в сила от
22.10.2019 г., след предявяването на настоящия иск и още няколко с идентично
правно основание, по които Н.С.също е ответник. Счита, че не следва да отговаря
районният съд, в качеството му на правоприлагащ орган, който е приложил
действащото национално законодателство към момента на одобряване на споразумението,
което национално законодателство впоследствие е било обявено за противоречащо
на правото на ЕС. Отговорността е за Народното Събрание, което не е
синхронизирало вътрешното право с правото на ЕС. Изтъква, че към момента на
одобряване на споразумението не е имало друга релевантна практика на СЕС по
тълкуването на чл. 4, пар. 2 и чл. 9, пар. 1 от Регламента, освен Решение
от 16.07.2015 г., C.С – 255/14, където разпоредбата на чл. 4, пар. 2 всъщност
не е обект на тълкуване, а само е възпроизведена по съдържание в мотивите.
Останалата релевантна практика е постановена едва през 2018 и 2019 г. Никаква
част от мотивите или диспозитива на посоченото решение на СЕС на позволява да
се приеме, че извършеното от Р.С.С. нарушение на правото на ЕС представлява
явно несъобразяване с практиката на СЕС. В посоченото решение въобще не се
коментира санкция, сходна на предвидената в ал. 2 от чл. 251 от НК, а
административното наказание "глоба". Несъвместимостта на мярката по
ал. 2 с правото на съюза е установена по очевиден, несъмнен начин едва с
определение от 30.01.2019 г. Ето защо, нарушението на Р.С.С. не е достатъчно
съществено, за да ангажира неговата отговорност. На последно място, излага, че
действието на постановения акт в производство по преюдициално запитване има
действие ex tunc и не може да засяга правоотношения, потвърдени с влязъл в сила
съдебен акт, какъвто е настоящият случай. Ето защо, счита, че не са налице
основания за ангажиране отговорността на Р.С.С. и моли искът да бъде отхвърлен
като неоснователен.
Участващият в производството като
контролираща страна на осн чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ прокурор намира
иска за неоснователен и недоказан.
Съдът
като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните,
приема за установено от фактическа страна следното:
Безспорно е между страните и от
доказателствата се установява, че при преминаване на българската граница на
18.05.2017 г. при МП – Калотина ищецът не е декларирал пред митническите органи
сумата от 58 510 /петдесет и осем хиляди петстотин и десет/ евро, с левова
равностойност 114 135,61/сто и четиринадесет хиляди четиристотин тридесет и пет
лв. и 61 стотинки/. С одобрено на осн. чл. 382 от НПК споразумение от
19.05.2017 г. по НОХД № 408/2017 г. по описа на Р.С.С., ищецът бил признат за
виновен в нарушение на разпоредби от Валутния закон и на Наредба № Н
– 1 от 01.02.2012 г. на Министъра на финансите, за което на осн. чл. 251,
ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 от НК му било наложено наказание 5 месеца
лишаване от свобода, отложено с 3-годишен изпитателен срок, а на осн. чл.
251, ал. 2 от НК недекларираната сума от 58 510 евро, с левова
равностойност 114 135,61 лева, предмет на престъплението, била отнета в полза
на държавата.
Не е спорно, че към момента на
извършване на инкриминираното деяние на ищеца, в националното право е действала
изрична материалноправна норма, обективирана в разпоредбата на чл. 251,
ал. 1 от НК, която предвижда, че при нарушение на закон, на акт на МС или на обнародван
акт на БНБ, относно режима на сделките, вноса, износа или други действия с
валутни ценности или задълженията за тяхното деклариране и стойността на
предмета на престъплението е в особено големи размери – деецът се наказва с
лишаване от свобода или с глоба, а разпоредбата на чл. 251, ал. 2 от НК (отм. - ДВ, бр. 83 от 2019 г.) предвижда, че предметът на
престъплението се отнема в полза на Държавата, а когато той липсва или е
отчужден – се присъжда неговата равностойност.
На съда служебно е известно, че през
2015 г. е постановено решение на СЕС по Дело C-255/14 C., в което е
прието, че наказание глоба в размер на 60 на сто от недекларираните парични
средства по отношение на суми над 50 000 EUR е непропорционално и не
съответства на член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005.
На съда е служебно известно и че в
проведено производство пред Съда на ЕС в Люксембург по преюдициално запитване
на Районен съд – гр. Свиленград е налице произнасяне с Определение от
12.07.2018 г. по дело С-707/2017 г. по описа на СЕС, което е прието, че
чл. 9, пар. 1 от Регламент /ЕО/ № 1889/2015 г. на ЕП и на Съвета от 26.10.2015
г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността,
трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като
разглежданата в главното производство, която предвижда, от една страна,
отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, а от друга страна,
наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната
сума на предмета на престъплението.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема за установено от правна
страна следното:
Между страните е налице спор относно
наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за
нарушаване правото на ЕС и кой е органът, причинил с действието/бездействието
си настъпилата имуществена вреда. Съгласно член 4, параграф 2 от Регламент
/ЕО/ № 1889/2005 г., ако задължението за деклариране, предвидено в член 3,
не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани след издаване на
административно решение в съответствие с условията, предвидени в националното
законодателство. В член 9, параграф 1 от същия регламент е предвидено, че всяка
държава-членка въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението
за деклариране по чл. 3. Тези санкции следва да бъдат ефективни, съразмерни и
възпиращи.
Съгласно българското законодателство
към 2017 г., и по-конкретно чл. 251, ал. 1 от НК, който не изпълни
задължение за деклариране на парични средства, благородни метали, скъпоценни
камъни и изделия със и от тях, пренасяни през границата на страната, която е
външна граница на Европейския съюз, и стойността на предмета на престъпление е
в особено големи размери, се наказва с лишаване от свобода до пет години или с
глоба в размер на една пета от стойността на предмета на престъплението. В
алинея втора на същия член е предвидено, че предметът на престъплението се
отнема в полза на държавата, а когато липсва или е отчужден, присъжда се
неговата равностойност. Втората алинея на чл. 251 е отменена с изменение на НК
/ ДВ, бр. 83 от 2019 г. /.
Нормите на Регламента, посочени
по-горе, предоставят на частноправните субекти правото на съразмерна санкция,
което означава, че държавата членка има правото да предвиди за съответното
нарушение подходящите според нея санкции, чрез които ефективно да се постигат
целите на наказателното преследване и които да имат съответния възпиращ ефект.
Същевременно, държавата членка има задължението да следи предвидените санкции
да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение, защото това води до
нарушаване на въведения с регламента принцип за пропорционалността.
Не може да бъде споделено становището
на ответника Р.С.С., че към момента на одобряване на споразумението по
наказателното дело, водено срещу ищеца, не е имало релевантна практика на СЕС,
която да бъде съобразена, тъй като към този момент е било постановено
единствено решението по делото Chmielweski, C – 255/14, където всъщност
разпоредбата на чл. 4, пар. 2 от Регламента не е обект на тълкуване, а се
спомнава само в мотивите и се разглежда наказанието "глоба", а не
мярка, сходна с предвидената в чл. 251, ал. от НК. Според настоящия
съдебен състав, видно е от решението по делото Chmielweski, че щом санкция
/глоба/ в размер на 60% от недекларираната сума се приема за несъразмерна и
несъответна с принципа за пропорционалност, по аргумент на по-силното основание
невъзможно е санкция /отнемане/ в пълен размер да се приеме за съразмерна. Ето
защо, съдебният акт на Р.С.С. е постановен "въпреки постановяването на
решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по
преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда в конкретната
област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение",
поради което нарушението има характера на съществено.
Спорната алинея втора на чл. 251
от НК е в пряко противоречие с посочения принцип. Съвместното приложение
на предвиденото в нея отнемане, ведно с наказанието "лишаване от
свобода" по ал. 1, явно нарушава принципа за съразмерност на санкцията,
заложен в цитирания по-горе текст на Регламента. Това е посочено в цитираните
определения на СЕС от 12.07.2018 г. по дело № С-707/17 и от
30.01.2019 г. по дела С-335/18 и С-336/2018, постановени по
преюдициални запитвания, отправени от български съдилища, с които е прието, че
кумулирането на някое от наказанията по чл. 251, ал. 1 НК с
отнемането на недекларираната сума по чл. 251, ал. 2 НК е в пряко
противоречие с разпоредбите на чл. 4, параграф 2 и чл. 9,
параграф 1 от Регламент 1889/2005 г. на ЕС и Съвета. Това тълкуване
действа от момента на влизане в сила на тълкуваната норма или в случая от 2007
г., когато Р.Б. става член на ЕС, т. е. в този смисъл същата е следвало да се
разбира и към 2017 г., когато е одобрено споразумението от Р.С.С.. Ето защо,
като е постановил необжалваем акт чрез одобряването на Споразумението
по чл. 381 от НПК, при съвместно приложение на двете алинеи на чл. 251, Р.С.С.
е допуснал съществено нарушение на правна норма от общностното право, която
предоставя права на частноправните субекти. Съдът приема, че по отношение на
този ответник са налице първата и втората предпоставки за наличие на право на
обезщетение – нарушена е правна норма на европейското законодателство, с което
са засегнати правата на ищеца.
Съществено нарушение е извършено от
една страна, като е допуснато съществуването в националния правов ред на норма,
намираща сe в противоречие с разпоредба на европейски регламент, и отдруга
страна – като въпросната норма на националното право е приложена спрямо ищеца.
Първата и втората предпоставки за ангажирането отговорността на държавата
спрямо ищеца са налице по отношение и на двамата ответници – спрямо Парламента,
който не е хармонизирал националното законодателство с европейското такова и
спрямо съда – който е приложил правна норма, намираща се в противоречие с
европейски регламент. Настъпилата имуществена вреда за ищеца е в размер на на
отнетата сума.
По отношение на третата предпоставка,
съдът намира, че настъпването на имуществената вреда се намира в причинна
връзка само с действията на Р.С.С.. В решението по делото Kobler (дело
С-224/01) СЕС изрично допуска възможността подлежащите на обезщетяване вреди да
бъдат причинени от национална юрисдикция, която правораздава като последна
инстанция. Съдът правоприлага, като тълкува и прилага разпоредбите на
вътрешното право и общностното право, в съответствие с тълкуването, направено
от СЕС. Ако установи противоречие между национална норма и общностна норма, по
силата на принципа на върховенство на общностното право, съдът е длъжен да
приложи общностната норма. Извън това, според императивната норма на чл.
267 ДФЕС, националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване,
когато е сезирана със спор, разрешаването на който налага тълкуване на норми от
общностното право, е длъжна да отправи преюдициално запитване до СЕС. Като не е
приложил директно правната норма на европейския регламент, а при съмнения
относно тълкването й – не е отправил преюдициално запитване и е постановил
необжалваем по същество акт, Р.С.С. е извършил съществено нарушение, в пряка
причинно-следствена връзка от което са произтекли имуществени вреди.
На следващо място, ако съответните
власти бяха своевременно предприели мерки по привеждане на законодателството в
съответствие с посочените по-горе норми на Регламента, чрез отстраняване на
въпросната втора алинея на чл. 251 от НК, а не едва през 2019 г. след
образуването на наказателна процедура срещу Р.Б., въобще нямаше да се стигне до
постановяването през 2017 г. на процесния необжалваем акт на Р.С.С. във вида
му, довел до настъпването на вредите. Причинната връзка с това бездействие
обаче не е пряка. Вредоносният резултат в конкретния случай е настъпил
непосредствено от постановения съдебен акт, поради което и постановилият го съд
е органът, материално легитимиран да отговаря по предявения иск. Бездействието
на държавата, в лицето на законодателния й орган, по отношение предприемането
на адекватни стъпки за хармонизацията на вътрешното законодателство в
продължение на години, макар и укорително, не може да послужи като основание за
ангажиране отговорността на Н.С.в конкретния случай поради липсата на пряка
причинна връзка с настъпилите вреди, тъй като същата е опосредена от
правоприлагащата дейност на съда.
Предвид изложеното, основателен е и
следва да бъде уважен в пълния предявен размер предявеният иск срещу ответника Р.С.С.,
а искът за солидарно осъждане на Народното събрание, следва да се отхвърли като
неоснователен и недоказан.
По искането за присъждане на законна
лихва върху процесната главница от 19.05.2017 г, съдът приема, че претенцията
за присъждане на законна лихва е основателна. Доколкото предмет на уважения иск
е вземане, произтичащо от непозволено увреждане, следва да се приеме, че лихва
за забава се дължи от датата на увреждането. Съдът приема, че в случая вредата
е настъпила при изземване на процесната сума от ищеца на 18.05.2017 г., но с
оглед диспозитивното начало в гражданския процес такава следва да се присъди от
датата, посочена от ищеца - 19.05.2017 г.
Възражението на ответниците
по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД е основателно. Лихвата върху присъдената
сума се дължи три години преди завеждане на исковата молба, или от 24.11.2017
г.,а за времето преди това е неоснователна.
При този изход на спора и на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца разноски за такса
от 20 лв. и за адвокатска защита от 2000 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи на отвтеника Н.С.на Р.Б. направените разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Р.С.С. да
заплати на О. Е., турски гражданин, роден на *** г. представляван от адвокат Т.Б.Х.от
САК с адрес гр. София, ж.к. „********“, бл. ********, на основание чл. 2в
от ЗОДОВ, вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС сумата от 114 135,61 лева – обезщетение
за претърпени имуществени вреди от нарушение на общностното право, представляващо
постановяване на краен съдебен акт – определение от 19.05.2017 г. по НОХД №
408/2017 г. на Р.С.С., с което е одобрено споразумение по чл. 381 от НПК,
в противоречие с чл. 4, пар. 2 и чл. 9, пар. 1 от Регламент /ЕО/
№ 1889 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година
относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, ведно
със законната лихва от 24.11.2017 г. до окончателното плащане, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК направените по делото разноски в
размер на 2020 лева, като ОТХВЪРЛЯ
предявния иск против солидарния ответник Н.С.НА Р.Б. като неоснователен.
ОСЪЖДА О. Е. да
заплати на Н.С.НА Р.Б. сумата от 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: