Решение по дело №2520/2022 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.107 ал.3, вр. чл.156 ал.4 от ДОПК и е образувано по жалба от П.Е.К. *** против Акт за установяване на задължения №МД-АУ-6316/29.06.2022г., издаден от главен инспектор „КРД” в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, потвърден с Решение №МД-РШ-029/05.08.2022г. на директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, с който в тежест на жалбоподателя са установени задължения за довнасяне на данък върху недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 2017г., 2018г., 2019г., 2020г. и 2021г. в размер на 304.41лв. /триста и четири лева и четиридесет и една стотинки/ главница и 86.37лв. /осемдесет и шест лева и тридесет и седем стотинки/ лихви за просрочие, изчислени към 29.06.2022 г.

Жалбоподателят твърди, че оспорения акт е отчасти незаконосъобразен. Сочи, че за процесния имот с партиден номер *** е получил съобщение по чл. 103 от ДОПК за констатирани несъответствия, които не е успял да отстрани поради липсата на предоставена възможност по чл. 17, ал.1, т.5, б. „д“ от ДОПК за дигитално попълване на декларация по чл. 14 от ЗМДТ. Твърди, че органът е извършил служебна проверка без да установи по документи дали е бил издаден Акт за ползване на процесния имот като магазин. Сочи, че действителният вид на обекта е „гараж в жилищна сграда“, което обстоятелство е останало непроверено в хода на проверката, поради което релевира липсата на обективност и неспазване на служебното начало в производството по чл. 103 от ДОПК. Сочи, че за процесния период от 01.01.2017г. до 31.12.2021г. предназначението на обекта „гараж в жилищна сграда“ не е било променяно и разрешение за ползването му като магазин не е било издавано, за което се позовава на Удостоверение от 25.07.2022г. на РДНСК-Варна и два протокола от 16.11.2020г. на „ЕРП Север“. Същевременно с жалбата декларира пред дирекция „МД“ промяна в обстоятелствата относно процесния имот, а именно - че обектът представлява гараж и не се използва със стопанска цел. В този аспект – поради неправилно определения вид на имота, оспорва като неправилно определени и размерите на ДНИ и ТБО и съответните лихви, начислени върху тях. По изложените съображения настоява за отмяна на оспорения АУЗ. В съдебно заседание не се явява и не се представлява.

Ответната страна - Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна чрез процесуалния си представител гл.ю.к. Д.В. оспорва жалбата като неоснователна. В хода по същество моли за отхвърляне на жалбата, като релевира, че фактическото ползване на магазина като гараж не е основание за промяна на данъчното облагане, предвид наличието на подадена декларация по чл.14 от ЗМДТ с приложение – нотариален акт на нотариус Б.В. от 13.04.2000 год., с който жалбоподателят е придобил магазин, преустроен от гараж, Разрешение за строеж № ** от 22.02.1999 год. на Главния архитект на р-н „***“, с което се разрешава промяна на предназначението на гаража в магазин, находящ се в гр. Варна, ул. „*** и писмена справка в КК и КР на гр. Варна, от която е видно, че процесният имот е с предназначение „за търговска дейност“, както и липсата на подадена коригираща декларация по чл.14 от ЗМДТ. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

След преценка на събраните в производството по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

С нотариален акт за продажба №**, ***, жалбоподателят е придобил магазин, преустроен от гараж №5, целия с площ от 18.78 кв.м., находящ се в гр.Варна, ***№**, вх. Г. Имотът е деклариран от жалбоподателя по реда на чл.14 от ЗМДТ с декларация вх.№95-345/07.02.2001г. като търговски обект – магазин, година на построяване 1962г., РЗП 18.78кв.м., стопанска цел-да, конструкция М2. Формирана е партида за облагане с №***.

Съгласно писмо от район „***$ с рег.№МД-Т22005403ВН_003ВН от 18.05.2022 г., годината на построяване на сградата е 1985 г., а конструкцията е монолитна, скелетно-гредова, стоманобетонова и отговаря на М3 от таблица 3 от декларацията по чл.14 от ЗМДТ. Във връзка с установеното до жалбоподателя е изпратено съобщение по чл.103 от ДОПК с рег.№РД*** от 19.05.2022 г. за констатираните несъответствия с декларираните данни, което е приложено към отговор до лицето с изх.№РД***ВН_002ВН от 30.05.2022 г. Съобщението е получено на 05.06.2022 г., видно от писмо от лицето с вх.№ РД***ВН_003ВН от 07.06.2022 г.

В законоустановения 14-дневен срок не е подадена декларация по чл.14 от ЗМДТ, поради което задълженията за периода 2017 г.-2021 г. са установени служебно, на основание чл.107, ал.3 от ДОПК, изречение трето с оспорения в настоящото производство АУЗ.

Предвид данните за невнесени дължими суми за ДНИ и ТБО от жалбоподателя за горепосочения имот, с оспорения АУЗ Милена Капитанова - гл. инспектор „КРД“, Дирекция „Местни данъци“ при Община Варнаq установила дължимостта и размера на задълженията за довнасяне на ДНИ и ТБО за периода 2017г., 2018г., 2019г., 2020г. и 2021г. в размер на 304.41лв. главница и 86.37лв. лихви за просрочие, изчислени към 29.06.2022 г. АУЗ е изпратен на жалбоподателя по електронен път на 07.07.2022г. и е получен от него на 12.07.2022г., видно от отговор на лицето на електронната поща.

Своевременно предприетото обжалване на АУЗ на 25.07.2022г. от К. по административен ред приключило с Решение №МД-РШ-029/05.08.2022г., с което горестоящият административен орган – директора на Дирекция „МДТ“ при Община Варна, потвърдил процесния АУЗ. Решението е получено от жалбоподателя на 17.08.2022г. и е обжалвано от него на 30.08.2022г. по електронен път.

В хода на съдебното дирене са приобщени писмени доказателства - писмо с.д. № 2581/20.2.2023 год. от СГКК – Варна, с което предоставят информация относно обекти с идентификатори ***и ***за периода от 2000 год. до настоящия момент, ведно с извадка от Кадастралния регистър на недвижимите имоти; писмо с.д. № 2614/20.02.2023 год. от Кмета на р-н „***“, с което уведомява, че от направената справка в регистъра на въведените в експлоатация строежи е установено, че в р-н „***“ не е издавано Удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж, разрешен с Разрешение за строеж № **/22.02.1999 год. на главен архитект на р-н „***“, и писмо с.д. № 3309/02.03.2023 год. от Кмета на р-н „***“, с което уведомяват, че при тях не се съхранява удостоверение за въвеждане в експлоатация на обект с идентификатор по КК 10135.1503.136.1.77, по издадено от р-н „***“ Разрешение за строеж № **/22.02.1999 год., както и че в архива на район „***“ не са налични данни в кадастралните регистри за обекти с идентификатор по КК ***и ***за периода 01.01.2000 год. – 2008 год.

Горната фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на писмените доказателства по административната преписка, въз основа на които е издаден оспорения АУЗ, и тези, приобщени в хода на съдебното дирене като доказателства по делото, чийто съвкупен анализ не налага различни изводи.

При така установената фактология съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е депозирана в законоустановения срок, от легитимиран субект – адресат на оспорения ИАА и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

Задълженията за ДНИ и ТБО представляват публични общински вземания, изрично регламентирани в чл.162 ал.2 т.1 и т.3 от ДОПК вр.чл.1 ал.1 т.1 и чл.6 ал.1 б.„а“ от ЗМДТ. По аргумент от чл.162 ал.2 т.9 от ДОПК като публични общински вземания следва да се определят и лихвите за забава на плащането на посочените общински вземания за данъци и такси.

По отношение компетентността на органа, издал оспорения акт:

Разпоредбата на чл.1** ал.1 от ДОПК предвижда, че установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон, като приложимият ред относно вземанията за ДНИ и ТБО е регламентираният в ДОПК. Съгласно чл.4 ал.1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК; обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Според чл.4 ал.3 вр.ал.4 от ЗМДТ в производствата по ал.1 служителите на общинската администрация, определени със заповед на кмета, имат правата и задълженията на органи по приходите, а в ал.5 е предвидено, че ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община упражнява правомощия на териториален директор, вкл. предвидените в чл.107 ал.4 от ДОПК. Редът за установяването, обезпечаването и събирането на местните такси по ЗМДТ е също този по чл.4 ал.1, с оглед препращащата разпоредба на чл.9б от ЗМДТ.

Компетентността на органа по приходите е установена в закон – горецитираният чл.107 ал.3 от ДОПК вр.чл.4 ал.1 от ЗМДТ. Длъжностното лице от общинската администрация – Милена Капитанова, главен инспектор „КРД“, издало оспорения АУЗ, е надлежно определено като орган по приходите с т.2.4 от Заповед №2888/15.07.2019г. на заместник кмета на Община Варна в съответствие с чл.4 ал.4 и чл.9б от ЗМДТ. В условията на заместване на 15.07.2019г., предвид Заповед № К-045/12.07.2019г. на Кмета на Община Варна, зам. кметът на Община Варна е издал Заповед №2888/15.07.2019г. за определяне на длъжностните лица от общинската администрация, които са с правата и задълженията на органи по приходите. От друга страна имотът, за който с оспорения АУЗ е установена дължимостта и размера на ДНИ и ТБО, е на територията на Община Варна. Жалбата срещу АУЗ е разгледана също от надлежно компетентния орган – Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна.

Предвид установеното съдът приема, че оспореният акт и потвърждаващото го Решение са издадени от териториално и материално компетентни органи, т.е. същите не са нищожни.

По отношение спазване на изискването за форма на акта:

Съдът намира, че от посочените в акта фактически основания могат да се установят юридическите факти, от които органът черпи конкретно упражненото от него субективно право. В АУЗ е посочено, че задълженията на жалбоподателя произтичат от изброените индивидуализирани с дата и номер декларации за притежавани от него недвижими имоти по чл.14 от ЗМДТ, като при извършена проверка е установено, че дължимите за тези имоти задължения по вид, период, размер, лихви за просрочие и правно основание за ДНИ и ТБО не са платени. Посочено е и правното основание за издаването на акта – чл.107 ал.3 от ДОПК вр. чл.9б от ЗМДТ. В този смисъл не е налице съществено нарушение на изискванията във връзка с формата на акта, което да представлява самостоятелно основание за отмяната му.

По отношение спазването на административнопроизводствени правила:

Съдът не установява и съществено нарушение на административнопроизводствените правила – такова, чието избягване би резултирало в различно произнасяне по същество на спорния предмет, доколкото органът се е произнесъл след изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая и при спазване на процесуалните правила. Съгласно чл.107 ал.3 от ДОПК органът по приходите (в случая общински служител) издава акт за установяване на задължението служебно, в случаите, когато задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия.

По отношение съответствието на акта с материалния закон:

Съгласно чл.14 ал.1 от ЗМДТ за новопостроените или придобити по друг начин имоти собственикът, съответно носителят на ограничен вещно право, уведомява за това писмено в 2-месечен срок общината по местонахождението на имота, като подава данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти. Според чл.3 от ЗМДТ декларацията се подава от данъчно-задължените лица по образец, одобрен от министъра на финансите. С декларацията по чл.14 ал.1 от ЗМДТ данъчно задълженото лице не определя дължимия данък за имота, а единствено декларира релевантните за определянето му факти и обстоятелства, въз основа на които компетентният орган по чл.4 ал.3 от ЗМДТ изчислява облагаемата данъчна основа и размера на данъка. Като изискуем от закона частен удостоверителен документ, данъчната декларация по чл.14 ал.1 от ЗМДТ обвързва подателя си с декларираните от него и скрепени с подписа му факти и обстоятелства.

Съгласно чл.10 ал.1 от ЗМДТ (в сила до 31.12.2018 г.) с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл.8 ал.1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Съгласно чл.10, ал.1 от ЗМДТ (в сила до 31.12.2019 г.) с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната поземлени имоти, сгради и самостоятелни обекти в сгради в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8 т.1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Съгласно чл.10 ал.1 от ЗМДТ (в сила от 01.01.2020 r.) с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и самостоятелни обекти в сгради, както и поземлените имоти, разположени в строителните граници на населените места и селищните образувания, и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8 т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Съгласно чл.15 ал.1 от ЗМДТ, за новопостроените сгради или части от сгради се дължи данък от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени или е започнало използването им, изменен както следва: (1) (Изм. - ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) За новопостроените сгради или части от сгради се дължи данък от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени; (5) (Нова - ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.). Данъкът по ал. 1 се дължи и в случаите, когато в двегодишен срок от завършването на сградата в груб строеж, съответно в едногодишен срок от съставяне на констативен акт по чл. 176 ал. 1 от Закона за устройство на територията, сградата не е въведена в експлоатация или не е издадено разрешение за ползване.

Границите на зоните в населените места и категориите на вилните зони на територията на Община Варна се определят съгласно решение №912-8 от Протокол №16 от заседание на Общински съвет - Варна, проведено на 27.03.2013 г.

Съгласно чл.22 от ЗМДТ, Общинският съвет определя с наредба размера на ДНИ за 2017 г. - 2021 г. върху данъчната оценка на имота. Съгласно чл.14 от Наредбата за определяне размера на местните данъци на територията на Община Варна размерът е 2,00 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот. Съгласно чл.28 ал.1 от ЗМДТ ДНИ се плаща на две равни вноски в следните срокове: от 1 март до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим.

Както вече беше посочено, установяването на задълженията за този вид местен данък и местна такса се извършва по реда на ДОПК от служители на общинската администрация. В случая установяването на задълженията за ДНИ и ТБО е по реда на чл.107 ал.3 вр.чл.4 ал.1 от ЗМДТ с издаването на АУЗ, въз основа на подадени от задълженото лице декларации. В чл. 19 ал. 1 от ЗМДТ е предвидено, че данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимия имот.

В контекста на настоящия казус единственият спорен между страните по делото въпрос е относно вида на имота – гараж или магазин, преустроен от гараж, тъй като в зависимост от предназначението на имота данъчната оценка, която служи като основа за определяне размера на процесните публични задължения, ще бъде различна, което ще доведе до съответна разлика и в размера на дължимите ДНИ и ТБО.

По отношение на така очертания предмет на спора съдът възприема становището на административния орган и счита възраженията на жалбоподателя в тази насока за неоснователни. От анализа на събраните писмени доказателствени средства не се установява допуснато от административния орган неправилно приложение на материалния закон или друго нарушение при определяне на оспорените задължения за ДНИ и ТБО.

Съгласно писмо от район „***" с рег.№МД-Т***ВН_003ВН от 18.05.2022 г., годината на построяване е 1985, а конструкцията е монолитна, скелето-гредова, стоманобетонова и отговоря на М3 от таблица 3 от декларацията по чл.14 от ЗМДТ, а не както е посочено от жалбоподателя като панелна - М2 при подаване на декларацията по чл.14 от ЗМДТ с вх. №95-345 от 07.02.2001 г. Неправилно в декларацията е посочена и годината на построяване на сградата - 1962 г., поради което правилно органа по приходите е изпратил до жалбоподателя съобщение по чл. 103 от ДОПК за отстраняване на констатираните несъответствия, което не е сторено от последния. В тази връзка неоснователно жалбоподателят се позовава на неосигуреното му право да подаде коригираща декларация по електронен път. Лицето има право да подаде декларация по електронен път при съответното техническо обезпечаване на процеса, в противен случай – при липса на такава възможност – жалбоподателят е могъл да подаде декларацията си по чл. 14 от ЗМДТ на място в дирекцията. Единственото изискване на закона е декларацията да бъде подадена, и то своевременно, независимо от способа, по който това е сторено, а след като жалбоподателят не е изпълнил това си задължение, органът по приходите правилно е предприел служебно определяне на задълженията му.

Не е спорно, че съгласно нотариален акт №**, *** г., П.Е.К. придобива обект - магазин, преустроен от гараж №5, находящ се в гр. Варна, в жилищна сграда на ул. „***" №**, вх.Г, подробно описан в т.1 от акта за продажба на недвижим имот. Лицето - купувач заявява в т.2 от нотариалния акт, че се съгласява и купува имота, подробно описан в точка 1. Процесният имот е декларира като търговски обект и в подадената декларация по чл.14 от ЗМДТ; не е спорно между страните, и че за този имот не е подавана коригираща декларация по чл.14 от ЗМДТ. Същевременно видно от писмо от СГКК – Варна, с.д. № 2581/20.2.2023 год., от одобряването на кадастралната карта на район ***, гр. Варна със заповед №РД-18-98/10.11.2008г. на ИД на АГКК до настоящия момент не са извършвани изменения в границите на обекти с идентификатори ***и ***, както и за данните в тях, като начин на трайно ползване на обекта е за търговска дейност.

При горните констатации е очевидно, че към момента на издаване на оспорения АУЗ обектът е деклариран от собственика му като търговски обект - магазин със стопанска цел, което изцяло съответства на описанието му в легитимиращия го титул за собственост – н.а. от 13.04.2000г. Едва при оспорването на АУЗ по административен ред К. релевира възражение, че обекта не е със сменено предназначение от гараж в магазин, както и че погрешно е описан в документа за собственост.

Инициативата при промяна на основните параметри, необходими за изчисляване на данъчната оценка по чл. 21 от ЗДМТ, е на данъчнозадълженото лице. Ако жалбоподателят е считал, че декларираното от него предназначение на имота не съответства на действителното, е имал възможността да заяви настъпилите промени във вече декларираните обстоятелства в указания в чл. 14 ал. 1 от ЗМДТ срок, което той не е сторил. С декларацията по чл. 14 от ЗМДТ се декларират факти, които са от значение за облагането и тя има обвързващо за подалия я правен субект действие. Тя е частен писмен документ, подписан от лицето, сочено като неин издател, и като такъв го обвързва поради декларирането на неизгодни за него факти и обстоятелства, които водят до възникване на данъчно задължение. Данъчният орган има задължение за приемане данните за верни и релевантно за него е декларираното предназначение на имота, защото именно собственикът е този, който знае най-добре с каква цел се ползва имота.

С подаването на коригираща данъчна декларация по см. чл. 14 ал. 1 от ЗМДТ, задълженото лице фактически би се отказало от декларираното с предходната декларация и би се обвързало с фактите, което декларира с коригиращата декларация. Именно декларираното в нея става достоверно за данъчния орган. В конкретния случай коригиращата декларация е било възможно да се подаде във всеки един момент след първоначално подадената на 07.02.2001г., но жалбоподателят дори след получаване на съобщението по чл. 103 от ДОПК, т.е. почти 22 календарни години по-късно, не е подал такава. Предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на задължение по чл. 107 ал. 3 от ДОПК, според чл. 106 ал. 1 от ДОПК, когато в декларация по чл. 105 от ДОПК се установят несъответствия, които засягат основата за данъчното облагане или за изчисляването на задължителните осигурителни вноски или размера на задължението, които не са отстранени по реда на чл. 103 от ДОПК в 14-дневен срок от подаване на декларацията, органът по приходите издава акт за установяване на задължението, с който се коригира декларацията. Тоест, несъответствия в декларацията, които не са отстранени в 14-дневния срок по реда на чл. 103 от ДОПК и засягат основата за данъчното облагане, могат да бъдат отстранени единствено и само с акт за установяване на задължения по декларация, с който се коригира декларацията. Точно така е процедирано и в настоящия казус.

Както беше посочено по-горе, разпоредбата на чл. 14 от ЗМДТ урежда хипотезите на деклариране на недвижимите имоти, които подлежат на облагане с ДНИ пред общинските органи по приходите, като според ал. 5 (изм., ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г.) при преустройство и при промяна на предназначението на съществуваща сграда или на самостоятелен обект в сграда, както и при промяна на друго обстоятелство, което има значение за определяне на данъка, данъчно задължените лица уведомяват общината по реда и в срока по ал. 1 (двумесечен срок от настъпване на новите обстоятелства). Съдът намира за необходимо да посочи, че през различните години текстът на тази алинея е имал различна номерация, но за задължението за подаване на коригираща декларация винаги е бил определен двумесечен срок от настъпване на събитието.

Във връзка с горното видно от кадастралната карта обекта е с начин на трайно ползване - за търговска дейност. Съгласно чл. 23 от Закона за кадастъра и имотния регистър обекти на кадастъра са поземлени имоти и сгради. А съгласно чл. 2 ал. 5 от ЗКИР данните в кадастралната карта и в кадастралния регистър, досежно основните кадастрални данни, са доказателство за обстоятелствата, за които се отнасят, до доказване на противното. Щом в кадастралната карта, която безспорно е влязла в сила, обекта е нанесен с предназначение – за търговска дейност и му е присвоен идентификационен номер, до доказване на противното този статус на процесния обект е задължителен за държавните органи, в т.ч. за съда и за органа по приходите в общината. Недопустимо е инцидентното опровергаване на верността на удостовереното в кадастралната карта в хода на съдебното производство по оспорване на акт за установяване на задължения по декларация, както жалбоподателят желае да процедира в настоящия казус. Той е имал възможност в случай, че обектът е неправилно нанесен, да защити правата си в хода на приемане на кадастралната карта, съответно – впоследствие да поиска нейното изменение поради грешка, от които възможности обаче не се е възползвал. Поради това към момента на постановяване на оспорения АУЗ, както и понастоящем, правният статут на обекта – собственост на жалбоподателя, се определя в съответствие с отразеното в действащата кадастрална карта. В тази връзка и предвид твърдяното от жалбоподателя като подадено от него заявление 05-103-05.01.2023г до СГКК, след успешното провеждане и приключване на процедурата по отстраняване на грешка в КР (при наличие на такава), К. следва да декларира промяната по реда на чл.14 от ЗМДТ, за да бъде съобразявана от органите по приходите при по-нататъшното определяне размерите на дължимите ДНИ и ТБО.

Тук следва да бъде посочено още, че съгласно т.41 от §5 от ДР на ЗУТ промяна на предназначението на обект е промяната от един начин на ползване в друг съгласно съответстващите им кодове, представляващи основни кадастрални данни и определени съгласно Закона за кадастъра и имотния регистър и нормативните актове за неговото прилагане. Предназначението е част от основните кадастрални данни за сградата или самостоятелния обект в сградата, съгласно чл.27 ал.1 т.2 и т.3 от ЗКИР, като класификатора на начина на трайно предназначение на териториите, начина на ползване и предназначение на недвижимите имоти е определена в Наредбата по чл. 31 от ЗКИР. Съгласно класификатора за предназначение на сградите, на съоръженията на техническата инфраструктура със самостоятелни обекти и на самостоятелните обекти в тях по приложение №4 към чл. 16, ал. 3 от Наредба №РД-02-20-5 от 2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, са определени различни кодове за самостоятелните обекти. В конкретния казус легитимираният собственик – жалб.К. не твърди и не доказва извършена от него промяна на предназначението на обекта, поради което за местната администрация и за съда липсва основание да приеме, че предназначението му е различно от това, отразено в акта му за собственост и в КККР.

Възражението, че за притежавания от жалбоподателя гараж не е издавано разрешение за ползването му като търговски обект, ерго – той никога не е функционирал като магазин, е неоснователно. На първо място разрешение за ползване се издава само за строежи от І до ІV категория вкл., сред които преустроеният в магазин гараж на жалбоподателя не попада. За останалите строежи е необходимо издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация от гл.архитект на съответния район. Видно от две писма от Район „***“ при Община Варна с.д. №2614/20.02.2023г и с.д. №3309/02.03.2023г, не е издавано и не се съхранява удостоверение за въвеждане в експлоатация на обект с идентификатор по КК ***по издадено от район „***“ РС №**/22.02.1999г, и в архива им изобщо не са налични данни в КР за същия обект за периода 01.01.2000г – 2008г. Липсата на издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация обаче не заличава факта, че с н.а. от 2000г П.К. е придобил именно магазин, а не гараж, и е декларирал придобития търговски обект по реда на чл.14 от ЗМДТ.

Не водят до различни изводи и представените от жалбоподателя Протоколи от ЕРП Север от 16.11.2020г. Според чл.11 ал. 1 от Общите условия на договорите за пренос на електрическа енергия през електроразпределителните мрежи на „Електроразпределение Север” АД преди започване на пренос на електрическа енергия всеки ползвател следва да представи на „Електроразпределение Север” АД идентифицираща информация, както следва: 1. ползвателите на електрическа енергия за битови нужди – трите си имена, единен граждански номер, постоянен адрес, телефон за контакт, административен адрес на обекта, снабдяван с електрическа енергия, е-mail; 2. ползвателите на електрическа енергия за стопански нужди – номер, том, партида и фирмено дело за вписване в съда, ИН по ДДС, номер по булстат, седалище и адрес на управление, трите имена на лицето представител, телефон за контакт, номер на банкова сметка, ***, снабдяван с електрическа енергия, е-mail. Чл.16 т.7 предвижда задължение за ползвателя да съобщава в 30-дневен срок в писмена форма за всяка промяна в данните по чл.11 ал.1 от Общи условия, както и за промени, свързани със собствеността. Следователно извършването на промяна по договорните взаимоотношения с електроразпределителното дружество и клиентите им е предпоставено от и не вменява на собствениците задължение за промяна предназначение на обект по смисъла на § 5 т. 41 от ДР на ЗУТ. Формулирано по различен начин – промяната на вида на използваната електрическа енергия не се обвързва с промяна на предназначението на обекта по реда и при условията на ЗУТ, поради което позоваването на това обстоятелство от жалбоподателя не води до отмяна на определените му за довнасяне ДНИ и ТБО.

В конкретния случай определящото е, че жалбоподателят не е подал своевременно коригираща данъчна декларация, с която да декларира процесния имот като гараж. Поради това за целите на данъчното облагане с данък върху недвижимите имоти, респективно за таксата за битови отпадъци, и при липсата на основания за данъчния орган да счита декларираните факти в частта за начина на ползване на имота му за неверни, релевантно е декларираното от К. предназначение на имота за стопанска цел. Тук следва да бъде подчертано, че декларираната с жалбата до Административен съд-Варна промяна на предназначението на обекта няма характер и действие на декларация по чл. 14, ал. 3 от ЗМДТ, защото съдебното производство е различно от производството по чл. 14 от ЗМДТ, т.е. декларацията не е отправена до компетентен административен орган.

Отделно от всичко гореизложено в случая твърденията на жалбоподателя, че действителното фактическо ползване на придобития с н.а. от 13.04.2000г недвижим имот е гараж, а не магазин, останаха недоказани в рамките на настоящото съдебно производство.

По отношение на размерите на ДНИ по оспорения АУЗ: Причините за промяна чрез увеличаване на размера на дължимия данък за процесния период 2017г – 2021г са две: установените в хода на служебната проверка разлика в година на построяване на сградата – действителната 1985г, вместо декларираната от К. 19**г; и разлика във вида на конструкцията – действителната монолитна, скелето-гредова, стоманобетонова, отговаряща на М З от декларацията по чл.14 от ЗМДТ, вместо декларираната от К. панелна конструкция, отговаряща на М 2 от декларацията по чл.14 от ЗМДТ. Начисляването на допълнителни задължения за ДНИ на К. не е обусловено от промяна на предназначението или начина на ползване на собствения му обект, за каквато липсват основания по гореизложените подробни съображения, а от установените по-висок клас конструкция и по-ново от декларираното строителство на сградата, довели до увеличаване на данъчната оценка на обекта. В РА в табличен вид прегледно са посочени размера на данъчната оценка за всяка отделна година от процесния период 2017 -2021г, дължимият ДНИ в размер на 2‰ като стойност, платената от К. част от главницата (определени за по-нисък клас конструкция и по-стара сграда) и дължимият остатък, ведно с дължимата за същия лихва. Жалбоподателят не е оспорил тези конкретно определени стойности, а съдът счита, че те са вярно изчислени.

По отношение на размерите на ТБО по оспорения АУЗ: Размерът на данъчната ставка е определян ежегодно от Общински съвет пропорционално на данъчната оценка за съответната година, като начислените такива за нежилищни имоти на физически лица са в размер на по 3.70 ‰ пропорционално върху данъчната оценка на имотите. По видове услуги таксата е както следва: - за сметосъбиране и сметоизвозване – 2.00 на хиляда за нежилищни имоти на граждани; - за обезвреждане на битови отпадъци и депо – 0.55 на хиляда за нежилищни имоти; - за почистване на територии за обществено ползване – 1.15 на хиляда за нежилищни имоти. Предвид размера на данъчната оценка на имота за всяка конкретна година и липсата на изменение на ставката на ТБО – 3.70 на хиляда, правилно с оспорения АУЗД е изчислено задължението за ТБО за всяка една от 5-те години.

Правилно и законосъобразно с оспорения акт е начислена и лихва за неплатените в определените срокове задължения, както за ДНИ, така и за ТБО, на осн.чл.175 ал.1 от ДОПК вр.чл.4 ал.2 от ЗМДТ и чл.1 ал.1 от ЗЛВДТДПДВ до 29.06.2022г. върху главниците за тези задължения, като в тази част не могат да бъдат споделени възраженията на жалбоподателя, че тъй като няма получени съобщения за дължимите суми, лихви не се дължат. Съгласно чл.162 ал.2 т.1, т.3 и т.9 от ДОПК вземанията за ДНИ и ТБО и вземанията за лихви върху тях са публични общински вземания. За неплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължи лихва в размер, определен в съответния закон по арг. от чл. 175 от ДОПК. Сроковете за заплащане на ДНИ и ТБО са регламентирани в закона, поради което при неплащането им в срок задълженото лице изпада в забава и дължи лихва. Неуведомяването на задълженото лице по чл.69 ал.2 от ЗМДТ не е от значение за съществуването и изискуемостта на вземането за ДНИ и ТБО. Невнесените в срок местни данъци и такси по силата на чл.4 ал.2 вр.чл.9б от ЗМДТ се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания. В този смисъл - Решение № 6881 от 22.05.2014 г. по адм. д. № 15201/2013 на ВАС, Решение № 5446 от 22.04.2014 г. по адм. д. № 15836/2013 на ВАС, Решение № 15916 от 29.11.2013 г. по адм. д. № 7287/2013 на ВАС, Решение № 3932 от 19.03.2012 г. по адм.д. № 14636/2011 г. на ВАС.

На последно място съдът намира за неоснователно възражението на жалбоподателя за изтекла давност за ДНИ и ТБО за 2016г. предвид липсата на установявания за дължими задължения за 2016г. – видно от съдържанието му, с процесния АУЗ са установени задължения за довнасяне за д.п. 2017г.-2021г.

Предвид изложеното оспореният АУЗ е обоснован и законосъобразен като издаден от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с разпоредбите на материалния закон, поради което жалбата следва да се отхвърли като неоснователна.

С оглед изхода на спора и своевременно направеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на разноски по делото, на основание чл. 161, ал.1, изр. второ от ДОПК, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 400 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, изчислено на основание чл. 7, ал.1, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Мотивиран от изложеното, съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на П.Е.К., ЕГН **********,***, против Акт за установяване на задължения №МД-АУ-6316/29.06.2022г., издаден от главен инспектор „КРД” в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, потвърден с Решение №МД-РШ-029/05.08.2022г. на директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, с който в тежест на К. са установени задължения за довнасяне на данък върху недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 2017г., 2018г., 2019г., 2020г. и 2021г. в размер на 304.41лв. главница и 86.37лв. лихви за просрочие, изчислени към 29.06.2022 г.

ОСЪЖДА П.Е.К., ЕГН **********,*** да заплати на Община Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 40 (четиристотин) лева.

Решението е окончателно на осн. чл. 160, ал. 7 от ДОПК.

Преписи от решението да се връчат на страните.

	Председател: