РЕШЕНИЕ
гр.София,
04.08.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на десети
ноември през две хиляди двадесет и втора в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Ивета Антонова
Розалина
Ботева
при
секретаря Юлия Асенова и в присъствието на прокурора .................... като
разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 5 532 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 20277603 от 16.12.2020
г., постановено по гр.д.№ 76 785/2018 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 150 състав, Република България,
представлявана от министъра на финансите е осъдена да заплати на „С.С.“ ЕООД,
ЕИК ******на основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД и чл.7 КРБ сумата
7 221,48 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди,
вследствие на приемането на 42-то Народното събрание на разпоредбите на § 6,
т.2 и т.3 от ЗР на ЗДБРБ за 2014 г., с които се създават чл.35а – чл.35в и
чл.73 от ЗЕВИ, които са обявени за противоконституционни, ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 03.12.2028 г. до
окончателното й заплащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 3 042,81
лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 10.10.2014 г. до 03.12.2018 г. в размер на 3 042,81 лева, като искът
за главницата за разликата над сумата от 7 221,48 лева до пълния предявен
размер от 7 221,59 лева е отхвърлен като неоснователен.
Със същия съдебен акт Република
България е осъдена да заплати на „С.С.“ ЕООД чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1 440,56
лева – разноски в производството.
Постановеното
съдебно решение в частта, в която са уважени предявените срещу нея претенции, е
обжалвано от ответника Държавата Република България, действаща чрез министъра
на финансите. Във въззивната жалба се поддържа, че решението е
недопустимо поради липсата както на процесуална, така и на материалноправна
легитимация от ответника да отговаря по така предявените искове, доколкото
оплакванията на ищцовата страна касаят дейността на правен субект – НС, което притежава
самостоятелна правосубектност като държавен орган. Твърди се, че неправилни са
изводите на СРС, че Държавата следва да отго-воря за вреди от законодателната
дейност на НС и че приемането на противоконституционни разпоредби от
законодателния орган представлява противоправно поведение/деликт, както и че
същата не може да се разглежда като възложител на работата на народните представители.
Наведени са доводи, че на основание чл.149, т.2 от КРБ и чл.12, ал.1, т.2 ЗКС Конституцион-ният
съд е единствения орган, компетентен да се произнесе с решение противоконститу-ционност
на законите, като с оглед чл.151, ал.2 КРБ актът, обявен за
противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила,
а приемайки, че нормата на чл.35а ЗЕВИ е увредила ищеца е в пряко противоречие
с правните последици при обявена противоконституционност и решенията на КС; че
съгласно тази практика моментът, в който един закон преустановява да бъде обективно
приложимо право, е влизане в сила на решението на Конституционния съд, а
съгласно Тълкувателно решение № 3/28.04.2020 г. по конст.дело № 5/2019 и конст.дело
№ 12/2019 г., действието на решението на Конституционния съд по правило е
занапред, а настоящият случай не попада в изключенията на това правило. Релевирани
са съображения, че не са налице елементите от фактическия състав на нормата на чл.49 ЗЗД във вр. с чл.45 ЗЗД; че неправилно съставът на СРС е приел, че е налице
противоправно бездейст-вие от страна на Народното събрание поради непредприети
действия по чл.22, ал.4 ЗКС, тъй като дали такава уредба ще бъде приета и с
какво съдържание зависи единствено от НС, т.е. това правомощие не следва да се
тълкува като абсолютно задължение. Счита, че наведеното от жалбоподателя
възражение за изтекла погасителна давност относно исковете е основателно.
Моли въззивния съд да уважи
подадената жалба и да обезсили атакуваното решение, а при условията на
евентуалност – да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.
Претендира присъждането на разноски за двете инстанции.
В
подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор ищецът „С.С.“ ЕООД, *** оспорва
въззивната жалба, като релевира подробни аргументи за неоснователност на всяко
едно от изложените в нея възражения и оплаквания. Поддържа, че са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника на заявеното
основание.
Моли въззивната
жалба да бъде оставена без уважение и да се потвърди решението на СРС. Претендира
присъждането на разноски за настоящото производство.
Софийски градски съд
като прецени доводите на страните и събраните по делото дока-зателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено след-ното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12. 2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в
двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС.
Неоснователни
наведените в жалбата доводи, касаещи недопустимостта на постанове-ното от
първоинстанционния съд решение. Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че недопустимо
е съдебното решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може
да се реши по същество. Такива са решенията, постановени въпреки липсата на
право на иск или ненадлежното му упражняване, както и в случаите, когато съдът
е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна
процесуална предпоставка, правят решението недопустимо. Такива пороци в
дадената хипотеза не са налице.
С подадената искова
молба ищецът
„С.С.“
ЕООД, *** твърди,
че е собственик на фотоволтаична централа, изградена в УПИ ІІІ
– 1309,1308, кв.91 по плана на с.Чоба, община Брезово, въведена в експлоатация
с разрешение за ползване № ДК-07-ЮРЦ-128 на 07.06.2012 г. Поддържа се и че фотоволтаична
централа е присъединена към електроразпре-делителната мрежа на „ЕВН България
Електроразпределение“ АД въз основа на сключен между тях договор от 09.12.2010
г., а по силата
на подписан между тях договор № 748 от 27.07.2012 г. „ЕВН
България Електроразпределение“ АД изкупува произведената от дружеството
електрическа енергия. Наведени са твърдения и че 42-рото Народно събрание с § 6
от ПЗР на ЗДБРБ за 2014 г. е изменило ЗЕВИ, като са създадени нови чл.35а,
чл.35б и чл.35в и чл.73, като с нормата на чл.35а ЗЕВИ е
предвидено за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева
енергия да се събира такса в размер на 20 % от преференциалната цена без ДДС за
изкупената електрическа енергия, която дружеството ежемесечно е заплащало в
периода: 01.01.2014 г. до 10.08.2014 г., като удържаните от „ЕВН България
Електроразп-ределение“ АД суми в размер на 7 2221,59 лева са внесени в полза на
държавния бюджет.
Релевирани са доводи и че с решение № 13 от 31.07.2014 г. по
конституционно дело № 1/2014 г., влязло в сила на 10.08.2014 г., Конституционният
съд е обявил тези изменения на ЗЕВИ за противоконституционни, както и че приемането
на противоконституционния закон и неуреждането на последиците от това действие съгласно
чл.22, ал.4 ЗКС и чл.88, ал.4 от Правилника за дейността на Народното събрание,
в срок до два месеца от влизане в сила на решение на КС, представляват
противоправно поведение на народните представители, на които Държавата е
възложила законодателната дейност, както и че в пряка причинна връзка с това противоправно
поведение на ищеца са причинени имуществени вреди, изразяващи се в намаляване
на приходите му от произведената от централата електрическа енергия.
С
оглед изложеното се претендира заплащането на обезщетение за имуществени вреди
в посочения размер вследствие на противоправното приемането на обявените за
противоконс-титуционни разпоредби на ЗЕВИ, съотв. от противоправното
бездействие на НС, касаещо неизпълнението на чл.22, ал.4 ЗКС, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба, както и лихва за
забава в размер на 3 042,91 лева за периода от 10.08.2014 г. до завеждането на
исковата молба.
С депозирания отговор по чл.131,
ал.1 ГПК ответникът Държавата Република България, гр.София оспорва исковете
с доводи за недопустимост и неоснователност. Инвокира съображения, че нормативната
уредба не предвижда възможност държавата да носи отговорност във връзка със
законодателната дейност на Народното събрание, тъй като не е налице възлагане,
а законодателната дейност не подлежи на контрол от общите съдилища. Счита, че
действието на решението на КС е занапред и няма правовъзстановително действие,
поради което всичко извършено в периода на действие за обявените за противоконституционни
разпоредби е законосъобразно и не може да бъде източник на вреди; че липсва
вина като елемент от фактическия състав на чл.45, ал.1 ЗЗД, както и че правомощието
по посочената в исковата молба разпоредба на чл.22, ал.4 ЗКС е предоставено като
възможност, в случай че прецени, че е възникнала необходимост от преуреждане на
правните последици, а не задължение. Излагат се съображения и че не са налице
предпоставките за осъществяването на фактическия състав на чл.49 ЗЗД във вр. с
чл.45 ЗЗД, в т.ч. и възлагане на работа, противоправни действия, вина,
причинени вреди и причинна връзка, като се поддържа и че към момента на
плащането е съществувало годно основание за начисляване на събраните такси.
Наведено е и възражение за погасяване на вземането по давност. Заявява искане
претенциите да бъдат отхвърлени.
Между страните в производството
не е спорно, което се установява и от събраните пред
СРС писмени доказателства – нотариални актове за покупко-продажба на недвижими
имоти –
№ 40, том II, рег.№ 2492, дело № 224/23.03.2009 г. и
№ 176, том III, рег.№ 3202, дело № 333/09.04.2009 г., договори за доброволна
делба №№ 140 и 141 от 20.10.2009 г., заповед № 261/02.06.2010 г. на кмета на
Община Брезово, разрешение за строеж № 4/17.03.2010 г., заповед №
143/16.03.2012 г. на кмета на Община Брезово, че „С.С.“ ЕООД е
собственик на фотоволтаична електроцентрала с мощност 73,44 kWp, изградена в УПИ ІІІ-1309, 1308
, кв.91 по плана на с.Чоба, община Брезово, с разрешение за ползване от 07.06.2012
г.
По силата на договор № ********** от 09.12.2010 г., подписан между „С.С.“ ЕООД и „ЕВН
България Електроразпределение“ АД визираната фотоволтаична централа е
присъединена към електроразпределителната мрежа на „ЕВН България Електроразпределение“
АД, а съгласно последваща сделка между същите съконтрагенти – договор № 748 от
27.07.2012 г. е уговорено изкупуването на произведената електрическа енергия
от тази централа от „ЕВН България
Електроразпределение“ АД. Предвид клаузите на договора продавачът между
„С.С.“
ЕООД се е задължил да произвежда електрическа енергия, а купувачът – да
изкупува по преференциални цени цялото количество произведена и доставена от
продавача активна електрическа енергия от възобновяеми източници, с изключение
на количествата, които продавачът ползва за собствени нужди. В чл.3, ал.1 от
разглеждания акт договорът е със срок на действие от 20 години.
Безспорно е и че на
42-рото Народно събрание в проведеното на 04.12.2013 г. пленарно заседание с §
6, т.2 и т.3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на
Република България за 2014 г. са приети разпоредбите на чл.35а,
ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1, 2, 3 и 4, чл.35в, ал.1, 2 и 3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и
4 ЗЕВИ, като в нормата на чл.35а ЗЕВИ е предвидено, че за производството на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, определена
в ал.2 в размер на 20 % от цената на изкупената електрическа енергия без ДДС.
От приложените по делото 8 броя фактури – № **********/31.01.2014 г., №
**********/28.02.2014 г., № **********/31.03.2014 г., № **********/30.04.2014
г., № **********/31.05.2014 г., № **********/30.06.2014 г., №
**********/31.07.2014 г., № **********/31.08.2014 г., издадени от „С.С.“ ЕООД с
получател „ЕВН България Електроразпределение“ АД за продадената електроенергия,
произведена от фотоволтаичната цинтрала на ищеца в периода: м.01.2014 г. –
м.08.2014 г., отчетите за произведената ел.енергия от тази централа за исковия
период, обективирани в 8 броя протоколи, съставени в периода от 31.01.2014 г.
до 31.08.2014 г. от представители на продавача и купувача, и извлечения от
сметка
/неоспорени в процеса/, от които е видно, че
количеството произведена и продадена електрическа енергия от страна на ищеца е
била заплатена с приспадане на 20 % от всяка сума по фактурите.
Визираните обстоятелства се потвърждават и от изслушаното в
първоинстанционното производство заключение на допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза /ССЕ/, изготвена от вещото лице Пенка Делчева, неоспорено от
страните. Съгласно същото стойността на удържаните от ищцовото дружество такси по
чл.35б, ал.1 ЗЕВИ за процесния период е 7 221,48 лева, като същите са изплатени
на КЕВР от купувача на ел.енергията „ЕВН България Електроразпределение“ АД с
преводи за първо, второ и трето тримесечие – на 14.04.2014 г. на 15.07.2014 г.
и на 24.09.2014 г.
С
Решение № 13 от 31.07.2014 г. Конституционният съд на Република България, поста-новено
по конституционно дело № 1/2014 г., обнародвано в ДВ бр.65/06.08.2014 г.,
влязло в сила на 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3
от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република
България за 2014 г. /ДВ бр.109/20.12.2013 г./, с които са създадени чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.35б,
ал.1, 2, 3 и 4, чл.35в, ал.1, 2 и 3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ. Прието е, че разпоредбата
на ал.1 на чл.35а ЗЕВИ противоречи на чл.60, ал.1 от КРБ, съгласно която норма гражданите
са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните
доходи и имущество, а разпоредбата на чл.35а, ал.3 ЗЕВИ – противоречи и на
чл.19, ал.2 и ал.3 от КРБ, в които е предвидено, че законът създава и гарантира
на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска
дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция
и защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и
чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона. В мотивите на
решението е посочено, че разпоредбите на чл.35б, чл.35ви чл.73 от ЗЕВИ сами по
себе си не са противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите
на чл.35а, ал.1 и ал.3 ЗЕВИ, които са противоконс-титуционни и поради
обусловеност с тях са също противоконституционни, защото самостоя-телното им
съществуване влиза в противоречие с принципа на правовата държава.
При така приетото от фактическа страна настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована основателността и размера на претенциите на ищеца „С.С.“ ООД с правно основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от 03.12.2015 г. – 03.12.2018 г. в размер на 2 200,81 лева, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с наведените в жалбата доводи съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:
По
въпроса за правното основание на исковете за заплащане на удържаната такса по
противоконституционната разпоредба на чл.35а от ЗЕВИ е налице постановена задължителна
съгласно чл.130, ал.2 ЗСВ съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение
№ 1 от 20.04.2023 г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно
дадените с него разяснения правното основание на предявен срещу Държавата иск
за заплащане на сума – платена /удържана и внесена в държавния бюджет/ такса по
силата на чл.35а ЗЕВИ, предвид обявяването на нормата за противоконституционна
и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл.22, ал.4 ЗКС да
отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни
последици, e непозволено увреждане – чл. 49 ЗЗД. Прието е, че отговорността на
Държавата е деликтна, обективна, безвиновна, има гаранционно-обезпечителен
характер и се реализира без оглед обстоятелството виновно ли е било поведението
на съответните длъжностни лица.
Държавата е възложила на
народните представители да упражняват държавни функции, съгласно чл.62 и чл.63 от Конституцията на Република България /КРБ/, доколкото законодателната власт е
възложена на Народното събрание, което е колективен орган, състоящ се от 240
народни представители, и се явява възложител на тяхната работа. Няма правно
значение съставът на Народното събрание, нито как са гласували отделни народни
представители, защото правно обвързващо е решението на мнозинството, а това е
решение на държавния орган, осъществяващ законодателната власт. Предвид
изложеното неоснователни се явяват възраженията на жалбоподателя, че Държавата
не е материалноправно легитимирана страна да отговаря по заявената срещу нея претенция на обсъжданото
основание.
Разпоредбата на чл.7 КРБ
регламентира отговорността на Държавата отговаря за вреди, причинени от
незаконни актове или действия на нейни органи, включително и Народното
събрание, и длъжностни лица. Съгласно чл.5, ал.1 и чл.62, ал.1 основния закон
на страната Народното събрание е длъжно
да приема закони, които не противоречат на Конституцията на Република България.
Основно задължение на народните представители, което поемат под клетва на
основание чл.76, ал.2 КРБ при конституирането на всяко новоизбрано Народно
събрание, е да спазват Конституцията. Приемането на противоконституционен закон
е неизпълнение на основното задължение на Народното събрание и представлява
деликт, тъй като е противоправно действие /в какъвто смисъл са и мотивите на Тълкувателно
решение № 1/20.04.2023 г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС/.
От друга страна, разпоредбата на чл.22,
ал.4 ЗКС, чрез която се осъществява баланс между принципа за правна сигурност и
принципа за правна справедливост, установява задължение на Народното събрание
да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, за да възстанови по този начин нарушения
конституционен ред. Законодателният орган е длъжен в срок до два месеца от
влизане в сила на решението на Конституционния съд да преуреди
конституционосъобразно в последващ закон последиците от обявения за
противоконституционен закон – чл.88, ал.4 от Правилника за организацията и
дейността на Народното събрание /ПОДНС/, приет на основание § 1 от ПЗР на ЗКС /ДВ
бр.53/18.06.2013 г./, чл.90, ал.4 ПОДНС /ДВ бр.97/25.11.2014 г./, чл.94, ал.4
ПОДНС /ДВ бр.35/02.05.2017 г./, чл.90, ал.4 ПОДНС /ДВ бр.65/06.08.2021 г./ и чл.90,
ал.4 ПОДНС /ДВ бр.109/21.12.2021 г./. Бездействието на Народното събрание да
уреди правните последици от прилагането на противоконституционен закон също
представлява противоправно деяние, както и приемането на такъв закон, тъй като
в противоречие на императивна правна норма – чл.22, ал.4 ЗКС, не е изпълнено
предвиденото в нея задължение.
Предвид изложеното в дадения случай
по делото безспорно е установено, освен възлагане от Държавата, наличието и на противоправност
на деянието на длъжностните лица, съставящи колективния държавен орган – НС, изразяващо
се в противоправното действие на приемане на противоконституционен закон /чл.35а,
чл.35б, чл.35в и чл.73 от ЗЕВИ/ и противоп-равно бездействие, касаещо неуреждане
на имуществените последици след обявяването на закона за противоконституционен.
Извод в противния смисъл не следва
от доводите на въззивника, че до прогласяване на противоконституционността на
закона извършените действия по събиране на таксата са законосъобразни. Действително
с
разпоредбата на чл.151, ал.2, изр.3 КРБ законодателят е възприел правилото за
действие на решението на Конституционния съд за противоконсти-туционност,
постановено по реда на чл.149, ал.1, т.2 КРБ, занапред /ex nunc/ – актът,
обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане на решението
в сила, но предвид приетите разрешения, дадени в мотивите на решение №
3/28.04.2020 г. по конст.дело № 5/2019 г. на Конституционния съд и ТР № 1/20.04.2023
г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС спазването на конституционните принципи на правовата
държава и на върховенството на Конституцията се осъществява чрез съчетано
прилагане на действие занапред /ех nunc/ и обратно действие /ех tunc/ на
решенията на Конституционния съд по чл.149, ал.1, т.2 КРБ в различните
хипотези, което се извлича от систематичното тълкуване на чл.150, ал.2 и чл.151,
ал.2, изр.3 КРБ. Правилото, че решенията на Конституционния съд действат
занапред, не е абсолютно и е несъвместимо с върховенството на Конституцията,
което конституционното правосъдие гарантира. Законодателят допуска имплицитно
изключения от правилото в чл.151, ал 2, изр.3 КРБ, за които решението на
Конституционния съд има обратно действие /ех tunc/, а именно спрямо заварени
правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства.
Действието на решението на
Конституционния съд за в бъдеще, уредено от конституционния законодател като
проявление на принципа на правната сигурност, не може да дерогира действието на
принципа за примат на правовата държава, който е от по-висш порядък. Всяко
действие, което противоречи на Конституцията, е противоправно, без значение
кога е извършено и кой е неговият извършител – физически лица, юридически лица
или държавата в лицето на нейните органи /в г.см. и мотивите на ТР № 1/20.04.2023
г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС/.
Наличието на вреда, настъпила в
причинна връзка с установената с противоконсти-туционни разпоредби такса и
неизпълнението на задължението на Народното събрание по чл.22, ал.4 ЗКС, също е
доказано в производството. Съобразно обявените за противоконсти-туционни норми на
чл.35а, ал.2 и чл.35б ЗЕВИ размерът на таксата е 20 % от цената на количеството
изкупена електрическа енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители
без ДДС, която такса се удържа и внася от обществения доставчик, съответно от
крайния снабдител в държавния бюджет. В конкретния случай за периода:
01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. вкл. имуществото на ищеца е намаляло, тъй като
същият не е получил в цялост цената на произведената от него електрическа
енергия, поради това че му е била удържана сумата от 7 221,48 лева като такса
по чл.35а, ал.2 и чл.35б ЗЕВИ. Ако нормите на чл.35а и чл.35б ЗЕВИ не бяха
приети от държавния орган, на който Държавата е възложила законодателната
дейност в страната, посочената сума би била получена от ищеца.
С оглед изложеното въззивният съд
намира, че в полза на „С.С.“ ООД е налице вземане срещу ответника за обезщетение
на причинените му вреди в претендирания размер. Правилно искът по чл.49 ЗЗД във
връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД е уважен от първоинстанционния съд да установения
размер от 7 221,48 лева, ведно със законната лихва от предявяване на исковата
молба до окончателното погасяване на задължението.
Неоснователно е възражението на въззивника за изтекла погасителна давност по отношение на главния иск. С разпоредба на чл.110 ЗЗД е предвидено, че с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, какъвто е и даденият казус. По силата на чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като за вземания за непозволено увреждане съгласно чл.114, ал.3 ЗЗД – давността почва да тече от откриването на дееца. В случая давността започва да тече от откриването на делинквента – с обявяването на процесните законови разпоредби за противоконституционни, считано от 10.08.2014 г., когато е завършен фактическият състав на института по чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД, като към датата на подаване на исковата молба на 03.12.2018 г. установеният в чл.110 ЗЗД срок не е изтекъл относно заявеното главно вземане.
При липса на конкретни оплаквания
във въззивната жалба относно пороците на об-жалваното решение по отношение на
акцесорния иск въззивният съд не е задължен да излага доводи за неговата правилност, освен в
случаите, когато констатира нарушение по приложението на императивна
материалноправна норма. Районният съд не
е допуснал наруше-ние на императивна материалноправна норма, което да създава
задължение за настоящата инстанция да се произнесе по отношение на нея.
По отношение на тази претенция обаче релевираното процесуално възражение за изтекла погасителна давност е частично основателно. Съгласно чл.111, б.“в“ ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с изтичане на тригодишна давност. В дадения случай исковата молба е предявена на 03.12.2018 г., с оглед на което правото за принудително събиране на вземането за мораторна лихва преди 03.12.2015 г. се явява погасено по давност. Доказателства за спиране и прекъсване на теченето на давността в този период по чл.115 и чл.116 от ЗЗД не са ангажирани от страна на „С.С.“ ЕООД. С оглед тези обстоятелства заявената от ищцовото дружество претенция на разглежданото основание за времето от 10.10.2014 г. до 02.12.2015 г. вкл., възлизаща в размер на 842,00, определен по реда на чл.162 ГПК с помощта на електронния калкулатор на НАП, се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне.
Поради частичното съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези
на първоинстанционния съд по отношение изхода от разглеждането на предявените искове,
атакуваното решение на СРС следва да бъде отменено в частта, в която искът по
чл.86, ал.1 ЗЗД е уважен за разликата над сумата от 2 200,81 лева е за периода:
10.10.2014 г. – 02.12.2015 г. вкл. В останалата част решението е правилно и
следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в частта, в която ответната страна е осъдена да заплати на „С.С.“
ЕООД разноски за производството пред СРС
на основание чл.78, ал.1 ГПК за разликата над сумата от 1 322,39 лева.
С оглед приетия изход на делото съобразно уважената част
от жалбата на въззивника се дължат
разноски по реда на чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК за въззивното
производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на
41,45 лева. На основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК на същия следва
да се присъди и юрисконсултско възнаг-раждение за първоинстанционното
производство в размер на 24,61 лева.
На основание чл.78,
ал.3 ГПК за въззивното производство на въззиваемата страна се следват разноски
в размер на 834,70 лева – представляващи разходи за адвокатско възнаграж-дение
за осъществено процесуално представителство пред въззивната инстанция по
договор за правна защита от 02.04.2021 г., който съгласно клаузата на т.5 от
него служи за разписка за заплатения от „С.С.“ ЕООД договорен хонорар.
Размерът на
адвокатското възнаграждение е определен при условията на чл.78, ал.5 ГПК предвид
своевременно наведеното възражение за прекомерност от въззивника, което съдът
намира за основателно, с оглед действителната
фактическа и правна сложност на спора, обема на осъществената защита във
въззивното производство, броя на проведените открити съдебни заседания в същото
с процесуално представителство на ответника, като размерът е съобразен с
предвидения минимален такъв в чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на
ВАдС за минималните размери на адвокатските възнаграждения – в актуалната за
спора редакция до измененията с ДВ бр.88/04.11.2022 г.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
20277603 от 16.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 76 785/2018 г. по описа на
СРС, IІІ ГО, 150 състав –
в ЧАСТТА, в която Република
България, представлявана от министъра на финансите е осъдена да заплати на „С.С.“
ЕООД, ЕИК ******на основание чл.86, ал.1 ЗЗД разликата над сумата от 2 200,81 лева до сумата 3 042,81 лева и за периода: 10.10.2014 г. –
02.12.2015 г. вкл., както и в ЧАСТТА, в която Република България, представлявана
от министъра на финансите е осъдена да заплати на „С.С.“ ЕООД, ЕИК ******на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за първоинстан-ционното
производство за разликата над сумата 1 322,39 лева до сумата 1 440,56
лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.С.“ ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:*** срещу Република България, представлявана
от министъра на финансите, с адрес: гр.София, ул. ******с правно основание чл.86,
ал.1 ЗЗД разликата над сумата от 2 200,81 лева
до сумата 3 042,81 лева, т.е. за сумата 842,00 лева и за периода: 10.10.2014 г.
– 02.12.2015 г. вкл., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20277603
от 16.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 76 785/ 2018 г. по описа на СРС, IІІ ГО,
150 състав в останалата обжалвана част
ОСЪЖДА „С.С.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ
на Република
България, представлявана от министъра на финансите, с адрес: гр.София,
ул.“Г.С.Раковски“ № 102, на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 41,45 лева /четиридесет и един лева и
четиридесет и пет стотинки/ – разноски за въззивната инстанция, както и на
основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 24,61 лева /двадесет и четири лева и шестдесет и една стотинки/ –
разноски за првоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Република България, представлявана
от министъра на финансите, с адрес: гр.София, ул.******да ЗАПЛАТИ на „С.С.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 834,70 лева /осемстотин тридесет и
четири лева и седемдесет стотинки/ – разноски за въззивното производство.
Решението по отношение на главния
иск може да се обжалва пред Върховен касационен съд с касационна жалба при
наличието на основанията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
В останалата част решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.