РЕШЕНИЕ
№ 74
Самоков, 17.03. 2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
САМОКОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и първата
година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Дарина
Николова сложи за разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 286 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Г.Д.И. *** е предявила срещу Д.С.Г. *** за заплащане на сумата 25 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от извършено от ответника престъпление по
чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, за което той е осъден със споразумение с
последици на влязла в сила присъда по НОХД № 440/2019 г. на РС – Самоков,
изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на нанесените й телесни
увреждания, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.02.2016 г.
до окончателното й изплащане. Обстоятелствата относно основанието и размера на
иска са подробно изложени в исковата молба.
В срока по чл. 131 от ГПК
ответникът е представил отговор на исковата молба, в който е изложил
съображения, поради които заявява, че оспорва иска за обезщетение по основание
и размер. Наред с това ответникът е направил възражение за погасяване по
давност на основание чл. 111, б. „в“ на претендираното вземане за лихва за
забава върху обезщетението поради изтичане на тригодишен срок от датата на
твърдяния деликт до предявяване на иска.
Пред съда ищцата поддържа иска
чрез пълномощника си адв. Цветан Теофанов.
Ответникът се представлява от
пълномощника си адв. Иванка Стефанова, която заявява, че поддържа становището
по иска, изразено в отговора на исковата молба.
Съдът, като прецени по свое убеждение
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание
чл. 45, вр. чл. 52 от ЗЗД.
Искът е на общо основание
допустим като претенция за заплащане на обезщетение в размер 25 000 лв. за
неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва върху
тази сума от датата на увреждането до окончателното й изплащане. Изявленията на
ищцата в исковата молба, че оценява неимуществените вреди, причинени й
вследствие на отделните телесни увреждания, на различни парични суми, сборът от
които формира общата сума 25 000 лв., не обосновава извод за предявени
обективно съединени искове за всяка от тези суми, по които съдът да дължи
отделно произнасяне. Това е така, защото в исковата молба са изложени
твърдения, че отделните телесни увреждания са резултат от едно деяние на
ответника и второ – защото се претендира обезщетяване на вреди, изразяващи се в
болки и страдания от тези телесни увреждания, които са неоценими в пари и
съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетяването им е компенсаторно – по справедливост.
По съществото на иска съдът
намира следното:
С протоколно определение от 19.11.2019
г. по НОХД № 440/2019 г. по описа на РС – Самоков съдът е одобрил постигнато споразумение
за решаване на делото, с което ответникът е признат за виновен в това, че на 14.02.2016
г. около 08,30 ч. в гр. Самоков, в двора на къща, находяща се на ул. „Д.
Смрикаров“ № 14, е причинил на ищцата средна телесна повреда, изразяваща се в
счупване на горния клон на срамната кост, което й е причинило трайно
затрудняване на движението на десния долен крайник за период, по-голям от 30
дни, като й е нанесъл удар в областта между главата и дясното рамо, довел до
падането й на земята – престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, за
което му е наложено наказание „пробация“ като замяна на наказанието „лишаване
от свобода“ при конкретно посочени в одобреното споразумение пробационни мерки.
Така одобреното споразумение има
последиците на влязла в сила присъда (чл. 383, ал. 1 от НПК) и съобразно чл.
300 от ГПК въз основа на него съдът в настоящото производство е приема за
установени следните обстоятелства: че ответникът е извършил процесното деяние,
индивидуализирано в споразумението чрез посочените дата, място и начин на извършване;
че деянието на ответника е противоправно; че ответникът е извършил това деяние
виновно.
Съдът в настоящото производство е
обвързан от влязлата в сила присъда и относно формата на вината на извършеното
от ответника престъпление, а именно – че ответникът го е извършил умишлено, тъй
като от субективна страна престъплението по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, за
което той е признат за виновен, е умишлено, за разлика от състава по чл. 133 от НК на средна телесна повреда, причинена по непредпазливост. Това е така, защото
съгласно чл. 413, ал. 2, т. 2 и 3 от НПК влязлата в сила присъда е задължителна
за гражданския съд и по въпросите виновен ли е деецът и наказуемо ли е
деянието. Формата на вината на дееца, установена с влязла в сила присъда, в т.
ч. и с одобрено от съда споразумение, се определя според нормата на чл. 11 от НК и определя съставомерността на деянието от субективна страна като определено
престъпление, т. е. неговата наказуемост. Затова в настоящото производство не
могат да се правят възражения, както е сторено в отговора на исковата молба, че
ответникът е извършил вредоносното деяние по непредпазливост.
Освен това, трайното затрудняване
на движението на десния долен крайник на ищцата, причинено от счупване на
горния клон на срамната кост в резултат на деянието на ответника, е
съставомерен противоправен резултат на това деяние, който обуславя
наказуемостта му като умишлено причинена средна телесна повреда – престъпление
по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Поради това и след като съобразно чл. 413,
ал. 2, т. 3 от НПК влязлата в сила присъда (в случая –одобреното споразумение)
е задължителна за гражданския съд по въпроса наказуемо ли е деянието съобразно
приетата в нея негова правна квалификация като конкретно престъпление по НК, то
съдът е обвързан от съдържанието й и за наличието на причинна връзка между
деянието на ответника и този противоправен резултат. Затова доводите на
ответника в отговора на исковата молба, че това травматично увреждане било
установено повече от месец след датата на деянието са неотносими към предмета
на доказване по делото – щом като такива доводи не могат да обусловят спор
относно безспорно установената в наказателното производство причинна връзка
между деянието и това счупване, то и доказателства за опровергаването й са
недопустими. Само за пълнота следва да се отбележи, че събраните доказателства
по досъдебно производство № 151/2016 г. по описа на РУ – Самоков,
представляващи част от приложеното НОХД № 440/2019 г. на РС – Самоков,
изясняват логично продължителността на периода от време от деянието до
установяване на това увреждане – областта на пубисната (срамната) кост не е
била обхваната в първоначално извършеното рентгенологично образно изследване.
В настоящото производство с
всички допустими доказателствени средства подлежат на доказване – с оглед
определяне на компенсаторно обезщетение за тях – всички претърпени от ищцата
неимуществени вреди – болки и страдания, които са пряка и непосредствена
последица от извършеното от ответника престъпление, за което той е признат за
виновен. Важно е в тази връзка да се посочи, че това са не само болките и страданията, причинени от настъпване на съставомерния за средна телесна повреда
противоправен резултат – счупване на горния клон на срамната кост, което й е
причинило трайно затрудняване на движението на десния долен крайник за период,
по-голям от 30 дни, а и болките и страданията, причинени на ищцата от по-леки
телесни увреждания в резултат на същото деяние. Съгласно т. 18 от ППВС № 3/1979
г. ако с едно деяние са причинени на едно лице две или повече различни по вид
телесни увреждания, е налице едно престъпление, което следва да се квалифицира
с оглед на най-тежкия резултат. Този принцип на „поглъщане“ на по-леките
увреждания от по-тежките означава, че по-леките увреждания не се отразяват на
правната квалификация на деянието като едно престъпление, квалифицирано
съобразно по-тежкия резултат, но наличието и на по-леки увреждания е от
значение за индивидуализацията на наказанието, а на още по-силно основание – и
за гражданската отговорност на дееца за непозволено увреждане, защото тази
отговорност има за цел да компенсира пострадалия за цялостното посегателство
върху телесната му неприкосновеност.
В конкретния случай това
уточнение е съществено, защото е видно от заключението на вещото лице д-р Д.
Николов по съдебно-медицинската експертиза, намираща се в материалите по
приложеното наказателно дело и извършена след прекратяване на съдебното производство
по НОХД № 23/2019 г. на РС – Самоков и връщането на делото на РП – Самоков, че наред
със счупването на горния клон на срамната кост, на ищцата е причинена и гръдна
травма – счупване на седмо и осмо ребро вдясно по средна мишична линия, както и
охлузване в дясната лопаткова област на площ около 10 см2, като
счупването на ребрата без усложнения е причинило на ищцата временно
разстройство на здравето й, неопасно за живота, с период на възстановяване
20-25 дни, а охлузването й е причинило болка, с период на пълно възстановяване
5-7 дни. Тази експертиза е назначена в досъдебното производство, поради което заключението
по нея следва да се обсъжда в
настоящия исков процес като писмено доказателство, ценено в съвкупност с
останалите събрани в досъдебното производство писмени доказателства –
медицински документи. Съдът в настоящото производство обосновава извода си за
всички причинени от ответника телесни увреждания на ищцата и за
медико-биологическите им характеристики с това именно заключение, а не с други
експертни заключения, приобщени в цялостното развитие на приключеното
наказателно производство, защото то е било експертната основа за последното
прецизирано повдигнато обвинение на ответника в досъдебното производство и за
одобреното впоследствие споразумение по НОХД № 440/2019 г. на РС – Самоков.
В обобщение, вследствие
извършеното от ответника умишлено престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, за което той е признат за виновен с одобрено от съда споразумение с
последици на влязла в сила присъда, на ищцата са причинени следните травматични
увреждания: счупване на горния клон на срамната кост, довело до трайно
затрудняване на движението на десния долен крайник за период по-голям от 30
дни, с период на възстановяване 2-3 месеца; счупване на седмо и осмо ребро
вдясно по средна мишична линия без усложнения, довело до временно разстройство
на здравето, неопасно за живота, с период на възстановяване 20-25 дни и охлузване
в дясната лопаткова област на площ около 10 см2, причинило болка, с
период на пълно възстановяване 5-7 дни.
Установява се от детайлната и
съвкупната преценка на показанията на свидетелите Райна Поповянска и Стоян
Маринов, че до датата на причиняване на уврежданията ищцата била енергична и
двигателно активна, а в първите дни след това дишането й било болезнено, както
и изпитвала силни болки в областта на ребрата, таза и краката, поради което
приемала предписаните й болкоуспокояващи медикаменти; до началото на м. май
2016 г. изпитвала трудности при ходене и не можела самостоятелно да обслужва физиологичните
си нужди и да се къпе. Показанията на посочените свидетели възпроизвеждат
непосредствените им възприятия за тези обстоятелства като високата степен на
тяхната детайлност е обусловена от личното им участие според възможностите им в
полагане на грижи за ищцата в този период. Съдът кредитира показанията на
посочените свидетели като логични, безпротиворечиви и последователни, като
следва да отбележи, че не възприема близката семейна връзка на свидетелите с
ищцата като основание за дискредитиране на техните показания поради
заинтересуваност в нейна полза, защото е житейски логично и оправдано
най-близките хора на ищцата да имат най-много непосредствени впечатления за
състоянието й след процесното непозволено увреждане.
В тази връзка следва да се
отбележи, че показанията на свидетелите Поповянска и Маринов не се опровергават
от наличната по досъдебното производство по приложеното наказателно дело
писмена медицинска документация, в частност – от съдържанието на амбулаторен
лист от 23.03.2016 г. (л. 61 от ДП), в който като обективно състояние на ищцата
при извършения й преглед е посочено, че същата има самостоятелна походка с
бастун, с десностранно накуцване, ограничен обем на движение в дясна
тазобедрена става и палпаторна болка в дясна ингвинална гънка. По това време
ищцата е била на 74 години и възможността за придвижване с бастун и накуцване
съвсем не е равнозначна на възможност за самостоятелно обслужване и поддържане
на лична хигиена, тъй като тези дейности обуславят извършване на специфични
телесни движения, които са доста по-сложни от обикновеното ходене дори за
по-млад човек и именно те са били най-силно засегнати предвид естеството и
локализацията на получените травми, още повече че и в така обсъдения
амбулаторен лист е констатиран ограничен обем движения в дясна тазобедрена
става и палпаторна (констатирана при опипване) болка в дясна ингвинална гънка.
Освен това, инцидентното и извършено по необходимост посещение при лекар,
когато ищцата е ходела самостоятелно с бастун и накуцвайки, не може да даде
цялостна картина на състоянието й към този момент и да опровергае показанията
на св. Маринов относно продължителност на периода, в който ищцата не е можела
да ходи самостоятелно. Временната психо-физическа мобилизация за осъществяване
на такова едно посещение далеч не означава, че ищцата свободно е можела да ходи
с бастун по това време, още повече като се вземе предвид възрастта й и
обстоятелството, че фрактури в областта на таза се отразяват твърде
неблагоприятно на двигателните способности на по-възрастните хора. В този
смисъл, извън разбираемата по-висока емоционална наситеност на показанията на
св. Маринов (съпруг на ищцата), която при повърхностен прочит може да се
интерпретира като преувеличение за изложените от него обстоятелства, соченото в
частност от него, че за пръв път ищцата е излязла извън дома си с бастун на
рождения си ден (18.06.2016 г.), когато двамата са отишли заедно до църквата,
следва да се възприема като първия случай след инцидента, в който ищцата е
предприела свободна разходка извън дома си, а не посещения при лекари или в
болнични заведения.
Съдът не кредитира показанията на
свидетелите Мартин Г. и Георги Ярловски за сочените от тях обстоятелства, тъй
като ги намира за нелогични и опровергани от други събрани доказателства. Всеки
от тези свидетели заявява, че е виждал ищцата да се придвижва самостоятелно,
без бастун, в различни моменти в периода от деня след инцидента до м. април
2016 г. на различни места в гр. Самоков, включително и на мястото на този
инцидент (двора на къщата на сина на ищцата). Първо, при положение, че в
настоящото производство и двамата свидетели са разпитани в началото на 2021 г.,
не е логично те да имат толкова конкретни спомени за периода, датиращ около 5
години назад, в който са виждали ищцата да ходи самостоятелно непосредствено
след инцидента, седмица след това или до края на м. април 2016 г. Второ, дори
само поради съставомерното за средна телесна повреда увреждане на ищцата,
изразяващо се в счупване на горния клон на срамната кост и дори да бъдат игнорирани
на останалите увреждания, посочени по-горе, по медикобиологическите си
характеристики това увреждане е довело до трайно затрудняване на движението на
десния долен крайник на ищцата, т. е. за повече от 30 дни, като в случая
периодът на пълното й възстановяване от това увреждане е 2-3 месеца. Макар и
приблизителен, това не е абстрактно-теоретически определен период, а е
продължителността от време, което е било необходимо на ищцата за пълно
възстановяване на движението на крака й. Впрочем това, че на 23.03.2016 г.
ищцата се е явила на медицински преглед ходейки с бастун и накуцвайки, с
ограничен обем на движения на дясната тазобедрена става, опровергава както
показанията на св. Мартин Г., който заявява, че е виждал ищцата в имота на сина
й седмица след инцидента и сочи, че не е виждал тогава тя да се подкрепя с
бастун докато ходи, така и показанията на св. Ярловски, според когото няколко
дни след инцидента ищцата се разхождала със съпруга си в кв. „Самоково“ в гр.
Самоков. Отделен е въпросът, че липсата на логика в показанията на св. Г. и на
кореспонденция с останалите доказателства съдът отдава и на заинтересуваността
на този свидетел в полза на ответника, който е негов брат.
В обобщение, от кредитираната от
съда доказателствена съвкупност се установява, че ищцата е претърпяла болки и
страдания от телесните увреждания, причинени й от ответника с деянието, за
чието извършване е признат за виновен в приключеното наказателно производство.
За претърпените от ищцата
неимуществени вреди ответникът й дължи обезщетение съгласно чл. 45, вр. чл. 52
от ЗЗД. Интензитетът на претърпените от нея физически болки е бил значителен в
първите 3-4 седмици след причиняване на уврежданията, а страданията й са
продължили 2-3 месеца след причиняване на тези увреждания и са се изразявали в намалена
самостоятелна подвижност и в сериозни битови, а и морално-психически
неудобства, обусловени от ограничените й възможности за самообслужване и от
необходимостта от помощ от трети лица в тази насока. По това време ищцата е
била на 74 години и предвид нейната възраст причинените й увреждания (счупване
на срамната кост, счупване на две ребра и охлузване на гърба в областта на
дясната лопатка) както поотделно, така и в обективно медико-биологическо
съчетание, са се отразили по-неблагоприятно на интензитета и продължителността
на претърпените от нея болки и страдания. Съвкупността от всички тези конкретни
обстоятелства, относими към определяне на справедливия размер на обезщетението
за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обосновават извод, че един такъв
размер е сумата 10000 лв., за който искът следва да бъде уважен, а за разликата
над тази сума до 25000 лв. – отхвърлен като неоснователен. При определяне на
размера на обезщетението съдът взе предвид, че с деянието си ответникът не е
причинил непоправими увреждания на ищцата, както и че периодът на пълното й
възстановяване от тях не се отличава съществено от обичайния за възрастта й,
поради което определянето на обезщетение в размер повече от 10000 лв. не би
съответствало на справедливостта.
Процесното обезщетение се основава
на непозволено увреждане, поради което съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД ответникът
е в забава от момента на причиняване на увреждането, намиращо се в причинна
връзка с неимуществените вреди и от този момент дължи законна лихва за забава
върху обезщетението. При извършване на деянието неговият извършител е бил
известен на ищцата и затова в съответствие с чл. 114, ал. 3 от ЗЗД от същия този
момент е започнала да тече и погасителна давност за вземанията за обезщетение и
за законна лихва. Деянието е извършено на 14.02.2016 г., а искът е предявен на
20.05.2020 г., т. е. повече от 3 години след изпадане на ответника в забава. Лихви
се дължат за всеки изминал ден след изпадане на ответника в забава, а с
предявяване на иска давността е прекъсната. Съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД давностният
срок за погасяване на каквито и да са вземания за лихви е 3-годишен, а
вземането за лихва за забава върху обезщетение за вреди от непозволено
увреждане възниква ден за ден. Следователно щом искът е предявен след като са
изтекли три години от възникване на основанието на вземането за лихви, не се
погасяват всички лихви, а само тези, които са били дължими преди тригодишния
срок от предявяване на иска. Така възражението на ответника за погасяване на
вземането за лихви за забава върху обезщетението е частично основателно - законна
лихва върху определеното по-горе обезщетение не следва да се присъжда за
периода от 14.02.2016 г. до 19.05.2020 г. включително, а такава следва да се
присъди за периода от три години преди предявяване на иска (т. е. от 20.05.2017
г.) до окончателното изплащане на главницата, за който период вземането за
лихви не е погасено по давност. В този смисъл е задължителната за съдилищата
съдебна практика – Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по т. д. № 5/2005
г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед изхода на делото и
исканията на страните за присъждане на разноски съдът намира следното:
Ищцата е освободена от заплащане
на държавна такса по иска (чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК), поради което на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в
полза на РС – Самоков сумата 400 лв., представляваща дължимата държавна такса
върху уважения размер на иска.
В списък по чл. 80 от ГПК ищцата
претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер 2000 лв. съгласно
представен договор за правна защита и съдействие, а пълномощникът на ответника
е направил искане за намаляването на разноските за адвокатско възнаграждение
поради прекомерност. Това искане е отчасти основателно. Съгласно чл. 7, ал. 2,
т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и с оглед цената на предявения иск (25000 лв.) минималният
размер на адвокатското възнаграждение е 1280 лв. С оглед въведените от
ответника възражения срещу иска, фактическата и правна сложност на делото са обичайни,
но не са минимални, за да са съотносими с минимален размер на адвокатско
възнаграждение, а освен това процесуални действия с участието на страните са
извършвани в три открити съдебни заседания. Ето защо съдът намира, че на
основание чл. 78, ал. 5 от ГПК основа за определяне на дължимите от ответника
на ищцата разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъде сумата 1600 лв.,
а не платеното от ищцата адвокатско възнаграждение в размер 2000 лв. Затова на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищцата сумата 640 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с
уважената част от иска (10/25 от 1600 лв.).
В списък по чл. 80 от ГПК ответникът
претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер 1580 лв. съгласно
представен договор за правна защита и съдействие, а пълномощникът на ищцата е
направил искане за намаляването на разноските за адвокатско възнаграждение
поради прекомерност. Това искане е неоснователно. Вече се посочи какъв е
размерът на минималното адвокатско възнаграждение съгласно Наредба № 1/2004 г.
и този размер е еднакъв за двете страни. По-горе съдът изложи и съображения, че
с оглед фактическата и правната сложност на делото, както и предвид броя на
проведените открити съдебни заседания, не са налице основания за намаляване на
разноските за адвокатско възнаграждение под 1600 лв. като и тези съображения не
зависят от процесуалното положение на страната, заплатила адвокатско
възнаграждение. Разноските на ответника за адвокатско възнаграждение са под
този приет от съда размер, поради което то не следва да бъде намалявано като
основа за определяне на дължимите по съразмерност разноски. Затова и на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати на
ответника сумата 948 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с
отхвърлената част на иска (15/25 от 1580 лв.).
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 45, вр. чл. 52 от Закона за
задълженията и договорите, Д.С.Г.,
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Г.Д.И.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата 10000 лв. /десет хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания от следните травматични увреждания, причинени
на Г.Д.И.: счупване на горния клон на срамната кост, довело до трайно
затрудняване на движението на десния долен крайник за период по-голям от 30
дни, с период на възстановяване 2-3 месеца; счупване на седмо и осмо ребро
вдясно по средна мишична линия без усложнения, довело до временно разстройство
на здравето, неопасно за живота, с период на възстановяване 20-25 дни и
охлузване в дясната лопаткова област на площ около 10 см2, причинило
болка, с период на пълно възстановяване 5-7 дни, чието причиняване е
квалифицирано, при посочване на най-тежкия резултат, като престъпление по чл.
129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, извършено на 14.02.2016 г. около 08,30 ч. в гр.
Самоков в двора на къща, находяща се на ул. „Д. Смрикаров“ № 14, за което
ответникът Д.С.Г. е признат за виновен с одобрено на 19.11.2019 г. споразумение
по НОХД № 440/2019 г. по описа на РС – Самоков, с последици на влязла в сила присъда
от същата дата, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.05.2017
г. до окончателното изплащане на присъдената сума, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 45, вр. чл. 52 от ЗЗД В ЧАСТТА
МУ за разликата над 10000 лв. до пълния предявен размер от 25000 лв. като
неоснователен, както и искането за присъждане на законна лихва върху
обезщетението В ЧАСТТА МУ за периода от 14.02.2016 г. до 19.05.2017 г.
включително като погасено по давност.
ОСЪЖДА Д.С.Г., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати в полза
на Районен съд – Самоков сумата 400 лв., представляваща държавна такса върху
уважения размер на иска.
ОСЪЖДА Д.С.Г., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Г.Д.И.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата 640 лв. за разноски за адвокатско
възнаграждение съразмерно с уважената част от иска, след намаляване по реда на
чл. 78, ал. 5 от ГПК на основата за определяне на тези разноски от 2000,00 лв.
на 1600,00 лв.
ОСЪЖДА Г.Д.И., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Д.С.Г.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата 948 лв. за разноски за адвокатско
възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от иска.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
въззивна жалба пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на
препис.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: