Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.Русе, 25.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви състав, в открито
заседание на двадесет и седми август през две хиляди и двадесета година, в
състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при секретаря Наталия
Георгиева, като разгледа докладваното от съдията адм.д.
№ 243 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.156 и сл. от ДОПК.
Образувано е
по жалба на „Каолин“ ЕАД, със седалище в гр.Сеново, общ.Ветово, обл.Русе, против ревизионен акт №
Р-29002918007830-091-001/19.12.2019 г., издаден от Ц.Г.Б., на длъжност главен
инспектор по приходите в отдел „Контрол“ при ТД на НАП „Големи данъкоплатци и
осигурители“, възложил ревизията и К.И.Ш..П., на длъжност главен инспектор по
приходите в същата дирекция, ръководител на ревизията, който акт е потвърден с
решение № 379/10.03.2020 г. на Н.К.К. – директор на
дирекция „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП. С ревизионния акт на жалбоподателя, като
данъчно задължено лице по чл.3, т.2 от ЗДДФЛ, въз основа на направените изводи
за извършени действия, водещи до отклонение от данъчно облагане и на основание
чл.16, ал.1 от ЗКПО вр.чл.77 от ЗДДФЛ, са установени
задължения, представляващи допълнително начислен данък върху доходите от
трудови правоотношения в общ размер на 171 825,04 лева за данъчни периоди
от месец януари 2013 г. до месец декември 2014 г. включително, ведно с лихвата
за забава в общ размер на 101 789 лева, считано от съответната дата по
чл.65, ал.11 от ЗДДФЛ, на която става изискуемо задължението за внасяне на
удържания данък, до 29.10.2019 г. В жалбата и в депозираната писмена защита се
изложени подробни съображения за незаконосъобразност на оспорения ревизионен акт.
Сочи, че от събраните доказателства не се установява извършването на действия,
водещи до отклоняване от данъчно облагане, тежестта за установяването на
каквито е възложена върху органите по приходите. Поддържа, че само по себе си
обстоятелството, че неговите работници и служители са се възползвали от
предвиденото в закона – чл.19, ал.2 от ЗДДФЛ данъчно облекчение не съставлява основание да се приеме, че е налице избягване
на данъчно облагане. Жалбоподателят заявява, че не е страна в правоотношенията
(членствени, застрахователни и заемни) между
работниците и служителите, от една страна, и застрахователя по сключените
индивидуални застраховки „Живот“, от друга, поради което не би могъл чрез тях
да извърши действия, представляващи отклонение от данъчно облагане. Твърди, че
щом не е страна нито по застрахователните, нито по заемните правоотношения, то данъчната
тежест неправилно е възложена върху него, а не върху застрахователя, който е
задължено лице за окончателния данък върху обратно получените суми по
застраховка "Живот" на работниците и служителите, респ. в случаите на
усвояване на сумите по застрахователния договор за погасяване на отпуснатия заем
– чл.65, ал.7 (в приложимата редакция към ДВ, бр. 95 от 2015 г.) вр.чл.46, ал.1 вр.чл.38, ал.8,
т.1 и т.6 от ЗДДФЛ. Сочи, че в ревизионното производство е допуснато нарушение
на принципите на предвидимост, законност и
обективност, тъй като едни и същи застрахователни договори са третирани
различно в различни данъчни периоди като въз основа на същите факти органите по
приходите са достигнали до различни правни изводи в предходно ревизионно
производство срещу жалбоподателя, приключило с ревизионен акт № 291
400021/31.03.2014 г. на ТД на НАП „ГДО“ и в ревизионното производство срещу
застрахователя „Синдикална взаимозастрахователна
кооперация – СиВЗК“, приключило с ревизионен акт №
29001100160/25.08.2011 г. Моли съда да постанови решение, с което да отмени
оспорения ревизионен акт. Претендира присъждането на деловодни разноски.
Ответникът по жалбата – директорът на Дирекция "ОДОП“
– София, чрез процесуалния си представител, в представената молба с вх. № 1649/01.06.2020 г. и в писмената
защита, намира депозираната жалба неоснователна, за което излага подробни
съображения. Сочи, че в развилото се ревизионно производство не е допуснато
нарушение на сочените от жалбоподателя основни принципи в производствата по
ДОПК, тъй като различните правни изводи, до които са стигнали органите по
приходите, са резултат от настъпило ново обстоятелство – издаденото решение №
1501-ЖЗ/01.12.2017 г. на КФН, с което се отнема лиценза на застрахователя СиВЗК и в което се анализира цялостната му дейност,
включително практиката му по сключените застраховки „Живот“ да бъдат отпускани
заеми на застрахованите лица. Поддържа, че от доказателствата се установява, че
застрахованите работници и служители не са наясно, че са сключили със
застрахователя и договор за заем, получените средства по който имат
задължението да връщат. По делото по безспорен начин било установено, че
преведените от банковата сметка на жалбоподателя по банковата сметка на СиВЗК суми за платени застрахователни премии се връщат в
банковата сметка на жалбоподателя още същия ден, под формата на т.нар.
„субсидия“, но в намален размер от 90 % като по този начин се постига ефект на
усвояване на данъчното облекчение по реда на чл.19, ал.2 от ЗДДФЛ и неговото
отклоняване в полза на трети лица – СиВЗК и
съответния работник или служител. Поддържа, че отпускането на такива
„субсидии“/заеми на работниците и служителите от страна на застрахователя без
тяхното знание, при липсата на погасителен план и ясно разписани условия за
погасяване на заема в застрахователните договори, както изисква чл.240, ал.4,
изр.второ от КЗ (отм.), по същество представлява действие по връщане на сума,
близка до дължимата застрахователна премия, което е извършено с оглед
формалното отчитане наличието на условията за ползване на посоченото данъчно
облекчение. Сочи, че в случаите на сключването на застрахователни договори,
чрез които се достига до отклонение от данъчно облагане, данъчно задължено
лице, наред с работника или служителя, е и неговият работодател, в лицето на
жалбоподателя, който съгласно чл.3, т.2 от ЗДДФЛ е длъжен да удържа и внася
дължимия по този закон данък. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли жалбата като неоснователна. Претендира присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът,
след преценка на становищата на страните и събраните по делото доказателства,
като извърши проверка по чл.160, ал.2 от ДОПК, намира за установено следното:
Жалбата
е подадена в срок, от процесуално легитимирана страна, при наличие на правен
интерес, след обжалване на ревизионния акт по административен ред, при което
той е бил потвърден изцяло, поради което е допустима. Разгледана по същество,
жалбата се явява неоснователна.
Ревизионното
производство е образувано със заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) № Р-29002918007830-020-001/14.12.2018
г., издадена на основание чл.112 и чл.113 от ДОПК, от Ц.Г.Б., на длъжност
началник сектор „Ревизии и проверки“ - 2 в отдел „Контрол“ при ТД на НАП „ГДО“.
Със ЗВР е определен ревизиращият екип – К.И.Ш..П., главен инспектор по
приходите и ръководител на ревизията, И.Б.Г. и М.К.Ц.-Д., последните две също
на длъжност главен инспектор по приходите, ревизираният период – от 01.01.2013 г. до 31.12.2014 г., видът на ревизираните
задължения – данък върху доходите от трудови и приравнените от тях
правоотношения, както и срока за извършване на ревизията – тримесечен, съгласно
чл.114, ал.1 от ДОПК. ЗВР е издадена от компетентен орган и в кръга на неговите
правомощия, предоставени, на основание чл.112, ал.2, т.1 от ДОПК, съгласно т.1
от заповед № ГДО-76/23.04.2018 г. на М.С. – директор на ТД на НАП „ГДО“. ЗВР е
връчена на жалбоподателя по електронен път на 17.12.2018 г.
Със
заповед за изменение на ЗВР № Р-29002918007830-020-002/12.03.2019 г., на
основание чл.114, ал.2 от ДОПК, срокът на ревизията е продължен до 17.05.2019
г. Със заповед за изменение на ЗВР № Р-29002918007830-020-003/07.05.2019 г., на
основание чл.114, ал.4 от ДОПК, въз основа на заповед за удължаване на срока № Р-29002918007830-ЗИД-001/30.04.2019
г. на изпълнителния директор на НАП, срокът на ревизията е продължен до 17.11.2019
г. Заповедите за изменение на ЗВР са издадени от Ц.Б. – възложила ревизията и
надлежно оправомощена да издава заповеди за изменение
на ЗВР към процесните периоди съгласно заповед №
ГДО-53/08.04.2019 г. на М.С. – директор на ТД на НАП „ГДО“. Заповедите за
изменение на ЗВР също са връчени по електронен път на жалбоподателя.
Ревизионният
доклад № Р-29002918007830-092-001/29.10.2019 г. е издаден в срока по чл.117,
ал.1 от ДОПК и от ревизиращия екип, на който е била възложена ревизията. Той
също е връчен по електронен път на жалбоподателя – на 30.10.2019 г. На
основание чл.117, ал.5, изр.второ от ДОПК, по искане на ревизираното дружество,
срокът за подаване на възражение е продължен до 13.12.2019 г. В така
продължения срок жалбоподателят е подал възражение срещу доклада, което
възражение, съгласно чл.120, ал.2, изр.2 от ДОПК, е обсъдено в мотивите към
оспорения ревизионен акт.
Същият
е издаден от компетентни органи по приходите съгласно чл.119, ал.2 от ДОПК – от
Ц.Г.Б., на длъжност главен инспектор по приходите, възложил ревизията и К.И.Ш..П.,
на длъжност главен инспектор по приходите – ръководител на ревизията, чиято
длъжност е сред посочените в чл.113, ал.6 от ДОПК вр.
чл.7, ал.1, т.4 от ЗНАП. Ревизионният
акт е в писмена форма и има задължителното съдържание, регламентирано в чл.120
от ДОПК. Той е оспорен по административен ред като е бил потвърден изцяло с
решение № 379/10.03.2020 г. на Н.К.К. – директор на
дирекция „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП.
Актовете
в хода на ревизионното производство са съставени чрез Информационна система
„Контрол“ на НАП като електронни документи по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗЕДЕУУ вр. чл.3, т.35 от смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС)
№ 910/2014 и представляват текстов запис, съхраняван в електронна форма. На
основание чл.184, ал.1 от ГПК вр. § 2 от ДР на ДОПК
ответникът по жалбата е представил същите в заверен препис на хартиен носител.
Посочените електронни документи са подписани с квалифициран електронен подпис
от органите по приходите, посочени във всеки от тях като техни издатели, като
това обстоятелство е проверено в съдебно заседание от 04.06.2020 г. чрез
визуализация на файловете, записани на представения от ответника по жалбата и
приет по делото оптичен носител. Според чл.25, т.2 от Регламент (ЕС) № 910/2014,
правната сила на квалифицирания електронен подпис е равностойна на тази на
саморъчния подпис. Следва да се приеме, че всички актове – заповедта за
възлагане на ревизията и заповедите за нейното изменение, ревизионният доклад и
ревизионният акт, съдържат подпис на органа, техен издател, като задължителен
реквизит, предвиден и в чл.117, ал.1, т.10 от ДОПК и чл.120, ал.1, т.8 от ДПОК.
Съдът
намира, че ревизионният акт, както и останалите актове в хода на ревизионното
производство, са издадени от компетентни органи по приходите и в кръга на
техните правомощия. Не бяха констатирани допуснати
нарушения на процесуалните разпоредби в хода на ревизионното производство. Въз
основа на събраните доказателства органите по приходите са достигнали до
обосновани фактически и правни изводи и са приложили правилно материалния
закон.
Спорът
по делото се концентрира по въпроса дали индивидуалните застрахователни
договори за застраховка „Живот“ между работниците/служителите на жалбоподателя
и застрахователя „Синдикална взаимозастрахователна
кооперация“ са сключени при условия, които водят до отклонение от данъчно
облагане по смисъла на чл.16, ал.1 от ЗКПО вр.чл.77
от ЗДДФЛ.
Съдът
споделя доводите на жалбоподателя, според които обстоятелството, че сключените
договори имат за цел намаляване на данъчната тежест не може да бъде, само по
себе си, аргумент за наличието на такова отклонение. Действително, въпросното
данъчно облекчение е регламентирано в закона – чл.19, ал.2 от ЗДДФЛ и е
достъпно за всички лица, които отговарят на изискванията за неговото ползване.
Няма спор, че съгласно чл.170, ал.1 от АПК вр.
§ 2 от ДР на ДОПК, в тежест на
приходната администрация е да установи, че сключените сделки водят до
отклонение от данъчно облагане. Според съда, такова ще е налице, когато
извършените сделки са лишени от своя обичаен икономически смисъл, а
преследваната с тях цел е единствено ползването на съответното данъчно
предимство. Както основателно сочи и ответникът по жалбата, отклонението от
данъчно облагане по своята същност е форма на заобикаляне на закона, при което
непозволените резултати се постигат чрез използването на позволени средства. По
тази причина преценката за наличието на такова отклонение се прави не въз
основа на използваните средства, а въз основа на резултата. В тази връзка,
както сочи и ответника, данъчното облекчение по чл.19, ал.2 от ЗДДФЛ,
посредством което при сключване на застраховка „Живот“ месечната данъчна основа
по чл.42, ал.2 от същия закон се намалява със заплатените застрахователни
премии в размер на до 10 на сто, има за цел да насърчи спестовността в
дългосрочен план. И това следва от спестовния характер на застраховка „Живот“
по раздел I, т.1 от Приложение № 1 към КЗ (отм.). По тази причина при нея
страните могат да договорят откупна стойност,
която застрахователят ще изплати на
застрахования или на третото ползващо се лице при предсрочно прекратяване на
договора, съгласно легалната дефиниция на посоченото понятие по § 1, т.27 от ДР на КЗ (отм.). В
чл.240, ал.4 от КЗ (отм.) е предвидена възможността, вместо да бъде прекратяван
предсрочно застрахователният договор срещу изплащане на откупната
стойност, застрахователят да отпусне заем на застрахования до нейния размер.
Следователно отпускането на заем на застрахования до размер на откупната стойност и продължаване действието на
застрахователния договор съставлява алтернатива на неговото прекратяване срещу
изплащане на тази стойност. Условията и редът за отпускането, погасяването и лихвата
по заема, според цитираната разпоредба, следва да бъдат уредени в
застрахователния договор.
С
оглед извършването на преценка дали сключването на индивидуалните
застрахователни договори водят до данъчно облагане следва, въз основа на всички
доказателства по делото, да бъде изяснено дали те преследват своята обичайна
икономическа цел и дали задълженията по тях са били действително изпълнени.
Застрахователният договор е двустранен като според чл.183, ал.1 от КЗ (отм.)
при него застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на
премия и при настъпване на застрахователно събитие да заплати на застрахования
или на трето ползващо се лице застрахователно обезщетение или парична сума.
Обстоятелството дали дължимата насрещна престация е
действително извършена е от значение за преценката за наличието на отклонение
от данъчно облагане - арг. от чл.16, ал.2, т.4 от ЗКПО, според която разпоредба за
отклонение от данъчно облагане се смята и начисляването
на възнаграждения или обезщетения за услуги, без те да са реално осъществени. В
този смисъл, ако 90 % от застрахователната премия, която представлява дължимото
на застрахователя възнаграждение, незабавно след заплащането й се връща обратно
при работодателя, а чрез него - при застрахования, то безспорно ще е налице
отклонение от данъчно облагане. И обратно, ако тази сума действително е била
отпускана на застрахования като заем по чл.240, ал.4 от КЗ (отм.), т.е. на
позволено от закона основание, то такова отклонение няма да е налице. За тази
цел обаче следва да бъде проверено доколко ежемесечно отпусканите на
застрахованите работници или служители суми могат да бъдат квалифицирани като
заеми. От отговора на този въпрос зависи и въпросът дали е налице изследваното
отклонение от данъчно облагане.
От
събраните доказателства се установява, че бизнес моделът на застрахователя СиВЗК се базира на сключването на застраховки
"Живот" с работници или служители, наети по трудов договор в
съответните предприятия. Договорените
размери на застрахователните премии са равни на максималния размер на данъчното
облекчение по чл.19, ал.2 от ЗДДФЛ за застраховка "Живот" – 10 % от
месечната данъчна основа за доходи от трудови правоотношения.
В
чл.41, ал.8 на Общите условия на застрахователя (л.78-83 от ревизионната
преписка) е посочено, че срещу застраховка "Живот" на застрахования
може да се отпусне заем от застрахователя до размера на откупната
стойност. Условията и реда за отпускането, погасяването и лихвата по заема се
уреждат в застрахователния договор. Когато застрахователното събитие е
настъпило и заемът не е бил погасен, той става изискуем към датата на
настъпване на застрахователното събитие. В този случай застрахователят изплаща
дължимата застрахователна сума, намалена с общата сума на главницата, лихвите и
разноските по заема към датата на настъпването на застрахователното събитие. По
всяко време застрахователят може да направи заемът изискуем – по своя преценка.
Според
чл.8, ал.4 от устава на СиВЗК (в сила от 26.03.2013
г.) за да може едно физическо лице да има качеството на член-кооператор, е
необходимо то да е сключило поне един договор за застраховка „Живот“ и/или
рента със срок на действие не по – малък от три години. По делото не е спорно,
че застрахованите работници/служители на жалбоподателя са имали качеството и на
член-кооператори в кооперацията. Според чл.14, ал.1, б.“а“ от същия устав,
член-кооператорът има право да получи и заеми, предоставени му по реда на
чл.240, ал.4 от КЗ или по друг ред. Посочено е, че ако при сключването на
застрахователния договор не се уговори друго, то отпуснатите заеми се погасяват
ежемесечно за сметка на съответна част от месечната нето-застрахователна
премия, като същата се намалява с размера на погасителната вноска, а
бруто-застрахователната премия се редуцира като съответно се намалява само
стойността на нетния й размер.
През
ревизирания период, видно и от заключението на вещото лице, плащания на
застрахователни премии са извършвани по застраховки „Живот“, тарифи „Катамаран“, „Фокстрот“ и „Тета“. В
специалните условия за застраховане по тарифа „Катамаран“
е посочено, че те са приложими само при „постоянно
предявена претенция за плащане на заем/заеми срещу застраховка „Живот“ по
чл.240, ал.4 от Кодекса за застраховането“. Същото е посочено и в т.15 от условията към полиците по
тарифа „Фокстрот“, а именно, че застрахованият „…изразява желание за възникване на членствени
правоотношения с постоянно предявена претенция за ежемесечно субсидиране от
застрахователя до размера на сумата по т.10 и, и в условията на т.12 от
настоящите“.
След
проведена анкета сред работниците/служителите на жалбоподателя, определени на извадков и произволен принцип (общо 10 души), и отправени
до тях писмени искания за предоставяне на информация, всеки от тях е посочил
писмено (л.114 – л.124), че не е ползвал заем срещу сключената от него
застраховка „Живот“. Така събраните писмени сведения по своето естество представляват
писмени обяснения от трети лица по чл.57 от ДОПК, в чиято достоверност съдът не
намира причина да се съмнява. Обстоятелството, че те не са подписани и от
органа по приходите, както изисква чл.57, ал.5 от ДОПК, не представлява
процесуално нарушение, което да е от естество да ги дисквалифицира като
надлежни доказателства. Смисълът на това изискване е да е ясно пред кого са дадени
обясненията с оглед установяване на авторството им и че те са искани и събрани
в развилото се ревизионно производство, а не извън него, които обстоятелства в
случая не се оспорват от жалбоподателя.
Съдът
намира, че сключването на договор за заем при обстоятелства като разглежданите,
е лишено от икономическа логика. Както беше посочено, отпускането на заем по
чл.240, ал.4 от КЗ (отм.) е алтернатива на предсрочното прекратяване на
договора срещу изплащане на откупната стойност. По делото
липсват данни всички застраховани лица да са изпаднали по едно и също време в
материално затруднение, което да налага то да бъде отстранявано чрез отпускане
на заем вместо откупната стойност по застраховката.
Освен това ноторно е, че заемателят
(застрахованият) е този, който преценява дали и в каква степен се нуждае от
парични средства. В случая всяко от застрахованите лица, макар и да е и член –
кооператор, всъщност има качеството на „потребител на застрахователни услуги“
по смисъла на § 1, т.1 от ДР на КЗ (отм.), респ. на „потребител“ по смисъла на §
13, т.1 от ДР на ЗЗП. Включването, по инициатива на самия застраховател, на
клауза за „постоянно предявена претенция за плащане на заем/заеми по чл.240,
ал.4 от КЗ“ в типовите застрахователни полици и в специалните условия по тях, върху чието съдържание
застрахованият не може да влияе, при установената липса на знание на
застрахованите за отпуснатия им заем, освен лишено от икономическа логика, тангира и с предоставянето на непоискана услуга, което е
забранено - чл.62, ал.1 от ЗЗП. На следващо място, въпреки предвиденото в
чл.240, ал.4, изр.второ от КЗ (отм.) и в чл.41, ал.8 на Общите условия на
застрахователя, в индивидуалните застрахователни договори не са уредени
условията и редът за отпускането и погасяването на заема. При това положение
съдът намира обоснован направеният от органите по приходите извод, че
изплащаните чрез жалбоподателя (работодател) ежемесечно суми на застрахованите
работници/служители под формата на заем или „субсидия“ всъщност нямат такъв
характер, а представляват възстановяване на заплатените от тях застрахователни
премии. Този извод не се опровергава от заключението на вещото лице по
назначената съдебна счетоводна експертиза. По безспорен начин се установява, че
в качеството си на работодател жалбоподателят удържа за всяко застраховано лице
премии в размер на максималния законов размер на фискалното облекчение за
застраховки „Живот“, които ефективно превежда по банковата сметка на
застрахователя. Още същия ден обаче последният превежда обратно по същата банкова
сметка *** % от индивидуалния размер на изплатената застрахователна премия за
всички застраховани лица. Впоследствие „Каолин“ ЕАД включва съответната част от
така получената обратно сума във фишовете за работна заплата на всяко от тях
като „начисление СиВЗК“. Както основателно сочи
процесуалният представител на ответника, формулировката „субсидия“ в част от
застрахователните полици и използваният във фишовете за заплата израз
„начисление СиВЗК“, не дават възможност на
застрахованото лице да разбере, че получената сума представлява именно
предоставен му заем, което, очевидно, е било известно само на застрахователя и
жалбоподателя. Щом последният поддържа, че начислената сума представлява именно
заем, отпуснат от застрахователя на съответния работник/служител, то неясно остава
защо това обстоятелство не е отразено във фишовете за работна заплата, а е
използван изразът „начисление“, който не дава информация за основанието, на
което е извършено плащането.
Описаният
по-горе начин на извършване на дейност от застрахователя е бил предмет на
подробен анализ в мотивите на решение № 1501-ЖЗ/01.12.2017 г. на КФН, с което
се отнема лиценза му за извършване на застрахователна дейност. В това решение е прието, че част от
извършваната от „СиВЗК“ дейност не отговаря на
законовите изисквания за предоставяне на заем срещу застраховка „Живот“, тъй
като при по-голяма част от случаите на предоставяне на „заеми“ или „субсидии“
липсват доказателства, че застрахованите лица са наясно с факта на получаването
на заеми, които подлежат на връщане и то с лихви; в застрахователните договори
не са договаряни условията, реда за отпускането, погасяването на заема и размер
на дължимата по него лихва, каквото е изискването на чл.453 от КЗ (респ.
чл.240, ал.4 от КЗ (отм.), не са спазени изискванията на чл.330, ал.1, т.2 от КЗ за предоставянето на ясна и изчерпателна информация за условията и размера
на заемите срещу застрахователните полици „Живот“. На това основание е
направени извод, че в дейността си „СиВЗК“ е извършило
груби нарушения на посочените разпоредби на КЗ, което обстоятелство представлява самостоятелно основание за
отнемане на лиценза на застрахователя съгласно чл.40, ал.2, т.8 от КЗ, в хипотезата
на извършване на груби нарушения на КЗ.
В ревизионната преписка (л.138) е
представено споразумение от 05.12.2005 г., по силата на чл.7 от което
дружеството жалбоподател се е задължило да способства логистично за сключването
и поддръжката на застрахователните договори. В чл.41, ал.1 от колективния
трудов договор за 2011 – 2013 г. (л.33-41 от делото) работодателят е поел
задължението за създаване на организация за извършване на индивидуални
застраховки „Живот“. Следователно, противно на изложеното в жалбата и писмената
защита, макар да не е страна по застрахователните правоотношения, участието на
жалбоподателя не се ограничава единствено до изпълнението на задължението за
удържане на застрахователните премии, а включва една цялостна спомагателна
дейност, без която сключването и изпълнението на задълженията по застрахователните
договори би била значително затруднена.
Неоснователно е и възражението, според
което дори и да е налице отклонение от данъчно облагане, то данъчно задължено
лице е застрахователя, а не жалбоподателя. Разпоредбата на чл.3, т.2 от ЗДДФЛ
изрично обявява за данъчно задължени лица и лицата, задължени да удържат и
внасят данъци по този закон. От друга страна, видно и от отговора на СиВЗК (л.126-127 от ревизионната преписка), окончателен
данък по чл.38, ал.8 от ЗДДФЛ по прекратените договори не е бил внесен. Според
отговора причините за прекратяване през периода от 01.01.2013
г до 31.12.2018 г. на общо 28 бр. застрахователни договора, сключени с
работници/служители на „Каолин“ ЕАД, са настъпили събития „смърт“ и
„трансформация“. Застрахователят, позовавайки се на разяснение № 39004 от
31.07.2007 г. от зам.изпълнителния директор на НАП (л.131 от ревизионната
преписка), сочи, че при настъпило застрахователно събитие "смърт на
застрахования" по застраховка "Живот" застрахователната сума е
платима на ползващото се лице и тъй като физическото лице-получател на
застрахователната сума не е ползвало данъчното облекчение по чл.19 от ЗДДФЛ, то
на основание чл. 38, ал.9 от закона същата не се облага с окончателен данък. По
отношение на трансформираните застрахователни договори в такива за пожизнена
застраховка само в случай на смърт застрахователят поддържа, че при прекратяването
им също не се дължи окончателен данък – по арг. от
чл.38, ал.8, т.5 от ЗДДФЛ.
По
изложените съображения следва да се приеме, че чрез така сключваните
застрахователни договори се усвоява данъчното облекчение по чл.19, ал.2 от ЗДДФЛ без застрахователната премия по тях да бъде реално внасяна, тъй като
същата е връщана още същия ден от застрахователя по банковата сметка на
работодателя и изплащана обратно на застрахованите работници или служители
заедно с трудовото им възнаграждение, под формата на заем или „субсидия“,
каквито застрахованите не знаят, че са им били отпуснати. При тази конструкция окончателен данък по чл.38, ал.8 от ЗДДФЛ не е
бил заплащан от застрахователя, поради което допълнително начисления данък, при
установеното отклонение от данъчно облагане и без, на основание чл.16, ал.1 от ЗКПО, да се вземат предвид сключените застрахователни договори, се дължи именно
от жалбоподателя, като работодател и данъчно задължено лице по чл.3, т.2 от ЗДДФЛ.
Постановяването
на решение № 1501-ЖЗ/01.12.2017 г. на КФН, с което се отнема лиценза на
застрахователя СиВЗК, който административен акт
подлежи на предварително изпълнение съгласно чл.13, ал.3 от ЗКФН, съставлява
ново обстоятелство, доколкото в него се прави нова правна оценка на дейността
на застрахователя от компетентния за това орган. По тази причина органите по
приходите не могат да бъдат упрекнати, че са нарушили изискванията за предвидимост, законност и обективност в ревизионното
производство, издавайки ревизионен акт, който е в съответствие с изводите на
КФН, но се отличава от тези, направени в предходни ревизионни производства,
водени срещу жалбоподателя и застрахователя.
С ревизионния акт размерът на допълнително начисления данък по ЗДДФЛ е
правилно определен като правилно определени са и периодите, за които се дължи
лихва върху главницата, както и нейния размер, като по тези въпроси спор между
страните няма.
По
изложените съображения съдът намира, че оспореният ревизионен акт е
законосъобразен и обоснован, поради което подадената срещу него жалба следва да
бъде отхвърлена.
На основание чл.161,
ал.1, изр.3 от ДОПК в полза на Дирекция "ОДОП“ – София при ЦУ на НАП
следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 5266,14 лева
съгласно чл.8, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, изчислено върху материалния интерес по ревизионния акт, включващ
начисления допълнително данък по ЗДДФЛ и лихвата върху него.
Така мотивиран и на основание чл.160,
ал.1 от ДОПК, съдът
ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Каолин“
ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.Сеново,
общ.Ветово, обл.Русе, ул.“Дъбрава“ № 8,
представлявано заедно от всеки двама от изпълнителните членове на управителния
съвет Д.А.А., В.Х., И.М.Т. и Р.П.Ч., против ревизионен
акт № Р-29002918007830-091-001/19.12.2019 г., издаден от Ц.Г.Б., на длъжност
главен инспектор по приходите в отдел „Контрол“ при ТД на НАП „Големи
данъкоплатци и осигурители“, възложил ревизията и К.И.Ш..П., на длъжност главен
инспектор по приходите в същата дирекция, ръководител на ревизията, потвърден изцяло
с решение № 379/10.03.2020 г. на Н.К.К. – директор на
дирекция „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП.
ОСЪЖДА „Каолин“ ЕАД, с ЕИК *********, да заплати на Дирекция "Обжалване и
данъчно-осигурителна практика" – София, сумата от 5266,14 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния
административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: