№ 69
гр. Бургас, 05.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и
осми октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно търговско дело
№ 20212001000126 по описа за 2021 година
Производството е образувано по повод въззивна жалба, подадена от
името на „И.П.“ ЕООД, „Т.К.“ ЕООД и С. МЛ. М. против решение № 368 от
23-ти ноември 2018 год. по т. д. № 334/2017 г. по описа на Бургаски окръжен
съд, с което е прието за установена относителната недействителност спрямо
ищцата Д. Й. М. на извършения от „И.П.“ ЕООД в капитала на „Т.К.“ ЕООД
апорт на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор
37023.501.143, находящ се в гр. К., с площ от 752 кв. м. с трайно
предназначение на територията урбанизирана, с начин на трайно ползване-
средно застрояване от 10 до 15 м., както и построената в него сграда за
„Хотел” – описани подробно.
Решението се обжалва като недопустимо и неправилно – постановено
в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Поддържа се, че решенето противоречие на друго влязло в сила решение
по въпроса относно момента на прекратяване на членственото
правоотношение на въззиваемата - ищца Д. Й. М. и съответно – възникване на
вземането й за уреждане на отношенията с дружеството по повод на това. От
исковата молба и от допълнителната такава не ставало ясно, кога е
изключена от дружеството ищцата Д.М. и от кога е придобила качеството на
1
кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД спрямо „И.П.“ ЕООД.
В обжалваното решение съдът е достигнал до извода, че вземането на М.
е възникнало в момента на прекратяване на членственото й правоотношение -
м. януари 2013 год., докато същият момент съгласно решение по гр. д. №
536/2012 г. по описа на ВТОС е прието – 10-ти април 2012 г. Като
доказателства, подкрепящи твърденията в исковата молба били представени
изпълнителен лист, издаден от САС и решение във връзка с дело, които не
следвало да се вземат предвид, тъй-като САС не се е произнасял по казуса.
Постановеното решение било недопустимо поради допуснато
обезпечение с определение от 17-ти юни 2013 год. по гр. д. № 738/2013 г. по
описа на ВТОС, образувано по иска на Д.М. против „И.П.“ ЕООД за част от
паричната равностойност на дружествения й дял в дружеството чрез възбрана
върху двата имота на стойност съгласно СТЕ, изслушана в
първоинстанционното производство в размер на 2 446 900 лв., от което
следвала липсата на интерес за ищцата да води иска по чл. 135 ЗЗД за
удовлетворяване на евентуално бъдещо вземане в размер на 199 223.32 лв. В
подкрепа на това твърдение се цитира практика на ВКС – решение по гр. д.
754/2009 г.4-то ГО на ВКС.
Поддържа се наличието на груби процесуални нарушения във връзка с
доклада, който бил формален, без да са посочени обстоятелствата, от които
произтичат претендираните права и възражения на страните. С решение на
Окръжен съд – Велико Търново по гр. дело № 536/2012 год., влязло в сила на
13.02.2013 год., със СПН било установено, че ищцата е изключена от
дружеството „И.П.“ ООД на 10-ти април 2012 г. Според това дружествените
отношения между страните следвало да се уреждат към 30-ти април 2012 г., а
не към 30-ти ноември 2011 г. Съдът не се произнесъл по това възражение,
както и относно наложеното обезпечение в полза на ищцата по гр. дело №
738/2013 г. по описа на ВТОС.
По делото не били установени в условията на кумулативност трите
предпоставки за уважаване на иска, с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, в
която връзка са изложени съображения – липсвало вземане; липсвало
увреждане; липсвало знание за увреждане с извършения апорт.
Изложено е становище, че ищцата неоснователно е била освободена от
заплащане на такси и разноски, въпреки, че по делото не е посочена цена на
2
иска.
Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него да се постанови
ново, с което да се отхвърли исковата претенция. Претендират се разноски
пред двете инстанции.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от Д.
Й. М., подаден чрез адв. Г.. Изложени са подробни съображения по
възражението за нейната неоснователност. Поддържа се становище, че
възникването на вземането е несъмнено предвид липсата на спор относно
прекратяването на членственото правоотношение; липсвало ефективно
обезпечаване на вземанията й с наложената обезпечителна мярка; липсвали
допуснати процесуални нарушения; били налице всички оспорени
предпоставки във връзка с основателността на иска по чл. 135 ЗЗД. Иска се
потвърждаване на решението. Претендират се разноски.
Постъпила е и въззивна частна жалба, подадена от адв. Г.,
пълномощник на Д.М. против определение № 131 от 04.02.2019 г. по т. д. №
334/2017 г., в частта, в която е изменено постановеното по делото решение №
368/23.11.2018 г., както и в частта, в която молбата за присъждане на
адвокатско възнаграждение в размер на 16 214 лв. е оставена без уважение.
Оспорват се изводите в определението, че разноски за адвокатско
възнаграждение не се дължали, понеже ищцата поискала само присъждане на
направените от нея разноски, но не е направила искане за определяне и
присъждане на възнагарждение по чл. 38 ал. 2 ЗАдв. С писмената защита било
направено изрично искане за присъждане на адвокатско възнаграждение,
което е отразено и в представения по делото списък по чл. 80 ГПК. Това
искане е направено и поддържано в хода на цялото производство. Иска се
отмяна на определението, в частите, в които е изменено постановеното по
делото Решение № 368/23.11.2018 год. и вместо – да се присъди на адв. Б. Г.
адвокатско възнаграждение в размер на 16 214 лв.
С решение № 81 от 1-ви февруари 2021 г. по т. д. № 12/2020 г. на
Второ ТО на ВКС е обезсилено решение № 55 от 20-ти юни 2019 г. по в. т. д.
№ 72/2019 г. на БАС, с което обжалваното решение № 368 от 23-ти ноември
2018 г. по т. д. № 334/2017 г. по описа на Бургаски окръжен съд е потвърдено
и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на БАС.
Недопустимостта на решението е приета съгласно т. 2 на Тълкувателно
3
решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, поради
наличието на висящо и неприключено производство по т. д. № 2050/2017 г. по
описа на СГС, решението по което е потвърдено с невлязло в сила решение по
в. т. д. № 4989/2019 г. на САС. Настоящата инстанция след като констатира,
че висящият спор е приключил съгласно определение № 60322 от 3-ти юни
2021 г. по т. д. № 1691/2020 г. на ВКС , Второ ТО, с което не е допусната
касация на решението по в. т. д. № 4989/2020 г. на САС, внесе делото за
разглеждане с определение № 62 от 17-ти юни 2021 г., като със същото
определение, прекрати въззивното производство в частта относно подадената
от името на С. Мл. М. въззивна жалба срещу решение № 368 от 23-ти
ноември 2018 г. по т. д. № 334/2017 г. по описа на Бургаски окръжен съд.
Определението в частта относно прекратяването е потвърдено с определение
№ 60348 от 12-ти октомври 2021 г. по ч. т. д. № 1753/2021 г. на ВКС, Първо
ТО, като в същото е посочено, че участието на С. Мл. М. по делото е като
въззиваема само с оглед възможността при евентуална отмяна на
обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск, да възникнат
предпоставките за разглеждане на предявения в условията на евентуалност
спрямо нея Павлов иск.
Бургаски апелативен съд, по жалбата, подадена от името на „И.П.“
ЕООД и „Т.К.“ ЕООД намери, че тези жалбоподатели са надлежни страни,
които имат правен интерес да обжалват решението. Съобразно правомощията
си по чл. 269 ГПК БАС извърши преценка за валидност и допустимост на
решението, като не намира основания за постановяване от своя страна на
решение по чл. 270, ал. 1 и ал. 3 ГПК. В рамките на повдигнатите от страните
въпроси относно правилността на решението, въззивният съд приема за
установено следното:
Предмет на делото е предявеният като главен от Д. Й. М. против „И.П.“
ЕООД и „Т.К.“ ЕООД иск на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на
извършения от „И.П.“ ЕООД в капитала на „Т.К.“ ЕООД апорт на недвижим
имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 37023.501.143, находящ
се в гр. К., с площ от 752 кв. м. с трайно предназначение на територията
урбанизирана, с начин на трайно ползване – средно застрояване от 10 до 15
м., както и построената в него сграда за „Хотел”, описан подробно съгласно
вписване № 20130411160252 по партидата на „Т.К.“ ЕООД в ТР – сега
ТРРЮЛНЦ, както и евентуално предявения иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД иск
4
относно договор от 22.04.2013 г. за прехвърляне от „И.П.“ ЕООД в полза на
С. МЛ. М. на дялове от капитала на „Т.К.“ ЕООД.
Предявените искове са основани на твърдение, че Д. Й. М. е кредитор с
вземане спрямо „И.П.“ ЕООД в размер на 229 223.32 лв., представляващо
неизплатен дружествен дял. Дружеството - длъжник предприело действия,
които уврежадт интересите й като кредитор за това вземане, като на 12-ти
април 2013 г. е извършило апорт в капитала на „Т.К.“ ЕООД на недвижим
имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 37023.501.143, находящ
се в гр. К., с площ от 752 кв. м. с трайно предназначение на територията
урбанизирана, с начин на трайно ползване-средно застрояване от 10 до 15 м.,
както и построената в него сграда за „Хотел”. На 22-ри април 2013 г.
записаните срещу апорта дялове на стойност 966 700 лв. били продадени от
„И.П.“ ЕООД на С. МЛ. М., на десет пъти по-ниска цена. Поддържа се, че е
налице знание за увреждането както с оглед неуредените отношения по чл.
125, ал. 3 ТЗ, така и с оглед презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД предвид факта,
че управител на „И.П.“ ЕООД ЕООД към момента на апорта е бил М.С.М., а
на „Т.К.“ ЕООД – С. МЛ. М., която е негова неговата дъщеря.
Въззивните дружества са поддържали възражения по основателността
на исковете, основани на поддържаните и във въззивната жалба твърдения: че
отношенията с въззиваемата Д. М. се уреждат по баланса на „И.П.“ ЕООД
към 30 април 2012 г. съобразно което същата не е кредитор; че за претенциите
си е била обезпечена с възбрана върху два имота на стойност над 2 млн. лв.;
че с извършения апорт въззиваемата не е била увредена като кредитор и не
налице знание за това, поради извършването му съобразно съгласие за
уреждане на отношенията с трето юридическо лице, което е погасило
задълженията на „И.П.“ ЕООД по договор за кредит, отпуснат за построяване
на процесната сграда.
Във връзка с така предявените права и поддържани възражения от
страните относно предпоставките за основателност на предявения иск по чл.
135, ал. 1 ЗЗД спрямо извършения апорт, решението като краен резултат
следва да се потвърди, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд
препраща към мотивите на решението, приемайки от своя страна по
поставените във въззивната жалба въпроси следното:
Няма спор, че Д.М. е била съдружник в „И.П.“ ЕООД с 2 500
5
дружествени дяла. С решение от заседание на ОСС на 15.11.2011 год. е била
изключена като съдружник, за което по партидата на дружеството е
извършено вписване на 22.01.2013 г.
С оглед прекратяването на членственото правоотношение за Д. М. като
изключен съдружник се е породило правото по чл. 125, ал. 3 ТЗ за уреждане
на имуществените отношения по баланса на дружеството към края на месеца,
през който е настъпило прекратяването. Прекратяването на членството има
предвиденото в чл. 10, ал. 1 и ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ действие от момента на
вписването само спрямо трети лица, но в отношенията между дружеството и
изключения съдружник фактът на прекратяването се счита настъпил от
момента на приемане на решението от 15.11.2011 г. Съобразно това и
имуществените отношения се уреждат по баланса на дружеството в края на м.
ноември 2011 г., като е неоснователно възражението, че въпросът е бил
разрешен със СПН с оглед влязлото в сила на 13.02.2013 г. решение на
Окръжен съд – Велико Търново по гр. дело № 536/2012 г. За да има СПН
относно момента на прекратяване на членственото правоотношение, този
факт следва да е правопораждащ относно претендираното по съдебен ред
право. Такова право е претендирано по т. д. № 738/2013 г. по описа на ВТОС,
решението по което е отменено с решение № 251 от 4-ти ноември 2016 г. по в.
т. д. № 24/2016 г. по описа на ВТАС и предявеният от Д. М. частичен иск за
30 000 лв., представляващо част от общо 250 000 лв. – цената на целия
дружествен дял е бил уважен. Това решение е било частично отменено с
решение № 39 от 6-ти март 2018 г. по т.д. № 627/2017 г. на ВКС, II т.о., а
именно – в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 2
500 лв. – размер на дяловата вноска в капитала на дружеството като част от
сумата 30 000 лв., представляваща част от стойността на дружествения дял,
като с касационното решение искът е отхвърлен за тази част от 2 500 лв. В
случая от мотивите на решение № 39 от 6-ти март 2018 г. по т.д. № 627/2017
г. на ВКС става ясно, че стойността на дяловата вноска от 2 500 лв., за която е
отхвърлен искът, е приета за самостоятелна претенция на отделно основание,
различна от частичната претенция по чл. 125, ал. 3 ТЗ, която всъщност е за
останалата част от исковата сума – 27 500 лв. Тази частична претенция по чл.
125, ал. 3 ТЗ е уважена до пълния предявен размер от 27 500 лв., което е
съобразено и в решение № 199 от 20-ти януари 2020г. по т.д. № 4989/2019г. на
САС, ТО, 11 състав в частта, с която е потвърдено решение от 3-ти юли
6
2019г. по т.д. № 2050/2017г. на СГС, VI-14 състав в частта, с която „И.П.“
ЕООД е осъдено на основание чл.125, ал.3 ТЗ да заплати на Д.Й. М. сумата
198 747.25 лв., представляваща част от дружествен дял в дружеството към
датата на прекратяване на членственото правоотношение – 30-ти ноември
2011г., ведно със законната лихва от 14-ти ноември 2016г. до окончателното
изплащане.
Предвид изложеното е несъмнено наличието на активна легитимация за
въззиваемата - ищца да предяви иск по чл. 135 ал. 1 ЗЗД като кредитор, за
посоченото по-горе парично вземане по чл. 125, ал. 3 ТЗ спрямо „И.П.“ ЕООД
- за изплащане на дружествения дял имуществените й отношения с
дружеството съгласно посочената норма на закона и влезлите в сила решения
по уважения иск, подлежат на уреждане към м. ноември 2011 г.
Възражението за неоснователност на предявения иск, поради липсата на
увреждане, предвид допуснато обезпечение на правата, предявени в
производствот по т. д. № 738/2013 г. на ВТОС и т. д. № 2070/2017 г. на СГС, е
неоснователно. На първо място липсват доказателства за подобно
обезпечаване на вземането за сумата 198 747.25 лв., представляваща част от
дружествен дял в дружеството към датата на прекратяване на членственото
правоотношение – 30-ти ноември 2011г., ведно със законната лихва от 14-ти
ноември 2016г. до окончателното изплащане. Обезпечението, както се
посочва и от въззивниците, е допуснато относно предявените права по т. д. №
738/2013 г. на ВТОС – за сумата от 30 000 лв., от които 27 500 лв. са за
дружествен дял, като е установено вкл. по т. д. № 2070/2017 г. на СГС и няма
спор, че понастоящем тази сума е изплатена и изпълнителното производство
по издадения изп. лист по в. т. д. № 24/2016 г. на ВТАС е прекратено. Няма
данни и не се установява допуснато обезпечение на правото за получаване на
остатъка за вземането в размер на 198 747.25 лв. и дължимата лихва за забава,
като евентуалното наличие на подобно обезпечаване е без значение за
основателността на предявения иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Допустимостта и
основателността на иска по чл. 135 ал. 1 ЗЗД не е в зависимост и от
наличието на друго имущество, с което разполага длъжника, който отговаря
спрямо своите кредитори с цялото си имущество. Дори при допуснато
обезпечение, с вписана възбрана върху други имоти на длъжника, няма
съмнение понастоящем в съдебната практика, че увреждане по смисъла на чл.
135, ал. 1 ЗЗД има винаги, когато се извършва разпореждане със
7
секвестируемо имущество, когато длъжникът се лишава от свое имущество,
намалява го и извършва каквото, и да е действие, с което затруднява
удовлетворяването на кредитора. Правно ирелевантно е, с какво имущество
разполага длъжникът и на каква стойност е то, при положение, че не
изпълнил задължението, за което ищецът се легитимира като кредитор и
същевременно е извършил атакуваните с Павловия иск действия на
разпореждане. Цитираната във въззивната жалба практика с посоченото
решение на ВКС е неотносима към настоящия спор и конкретния казус, в
който правната промяна при коят оотпада правният интерес е обусловена от
удовлетворяването на кредитора за вземането му, какъвто факт не се твърди и
не е е доказан по делото. Както се посочи по-горе, кредиторът не може да
бъде ограничен при пристъпване към изпълнение, да се насочи към
определено имущество, тъй като цялото имущество на длъжника служи за
обезпечение на вземането му и той може да се удовлетвори, от която и да е
част от него.
Предвид гореизложеното, извършеният апорт от „И.П.“ ЕООД в капитала
на „Т.К.“ ЕООД след възникване на вземането на Д. М. съгласно чл. 125, ал. 3
ТЗ, е увреждащ акт за интересите й като кредитор, поради намаляване на
имуществото, от което би имала право да се удовлетвори, което е и втората
предпоставка, за да се уважи иска по чл. 135 ал. 1 ЗЗД.
Обстоятелството, че към момента на извършване на апорта
дружеството е оспорвало предявените от въззиваемата – ищца права по
съдебен ред, е без значение относно третата предпоставка – знание
надлъжника за уверждането, вкл. За лицето с което е договарял - „Т.К.“
ЕООД, предвид възмездния характер на апорта. Към релевантния момент
последният като трето лице по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ е
обвързан от извършеното на 22.01.2013 г. вписване на прекратеното членство
на въззиваемата – ищца Д. М., като позоваването на отхвърлителното
решение по т. д. № 738/2013 г. на ВТОС в този смисъл е неотносимо. Не са
представени доказателства, оборващи презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД и
съдът следва да я съобрази, предвид обстоятелството, че управителите на
двете дружества – М.С.м. и С. МЛ. М., са роднини по права низходяща линия
– баща и дъщеря.
Предвид гореизложеното обжалваното решение следва да се
8
потвърди.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция съдът следва
да се произнесе относно разноските както с оглед изхода от обжалване на
първоинстанционното решение пред настоящата инстанция, вкл. за
разноските по касационната жалба срещу решението по в. т. д. № 72/2019 г.
на БАС на основание чл. 294, ал. 2 ГПК, така и по молбата на адв. Св. М. пред
настоящата инстанция на основание чл. 248 ГПК във връцка с
прекратяването, както и по частната жалба на адв. Г., пълномощник на Д. Й.
М. срещу определение № 131 от 04.02.2019 год. по търг. дело № 334/2017 год.
по описа на БОС.
На първо място, по възражението във въззивната жалба за неяснота
на цената на предявените искове, следва да се посочи, че съгласно чл. 70, ал.
1 ГПК цената на иска се посочвча от ищеца и най-късно до първото заседание
по делото ответникът и/или съдът може да повдигнат въпроса за цената на
иска с мотив, че има несъответствие на указаната от ищеца цена с
действителната, като впоследствие да се изиска допълнителна такса или да се
върне надвзетата съобразно цената, която съдът определя при решаване на
делото - чл. 70, ал. 3 ГПК. С посочения в чл. 70, ал. 1 ГПК момент,
законодателят е предвидил краен преклузивен срок за повдигане на въпроса
за съответствието между указаната от ищеца цена на иска с действителната
такава - най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. Във всеки
следващ момент, когато съдът трябва да вземе отношение по какъвто и да е
повод относно цената на иска, той трябва да се ръководи от тази окончателна
цена, без да има право да я променя. В този смисъл – изложението към т. 5 на
Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 5/2015 г.,
ОСГТК, докладвано от съдиите Т.В. и С.Ц.; т. 1а наТълкувателно решение №
4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК, докладчик съдията Т.Г.
и др.
Така в случая, с разпореждане от 20-ти юли 2017 г. съдът е указал на
ищцата да посочи цена на исковете, да представи данъчна оценка и схема за
имота и да впише исковата молба. В изпълнение на указанията е представено
удостоверение № 0785/31.08.2017 г. на Община Приморско за невъзможност
да се издаде удостоверение за данъчна оценка, като с придружаващата молба
по делото от пълномощника на ищцата – адв. Б. Г. е посочена цена на
9
исковете, както следва: на главния иск – 734 200 лв. и на евентуалния – 96 670
лв. По повод на така посочената цена на предявения иск, нито от ответника,
нито от съда до приключване на делото е бил повдигнат въпроса, поради
което липсва основание на този етап от производството да се преразглежда
въпросът за определянето на цената на предявените искове, посочена изрично
от ищец в изпълнение на указанията на първоинстанционния съд.
С оглед резултата от разглеждането на въззивната жалба от БАС
по настоящото дело е основателна претенцията на въззиваемата ищца за
сторените от нея разноски, които са присъдени за първоинстанционното
производство.
По повод на дължимото възнаграждение за адв. Б. Г. на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв, което е в размер на 16 214 лв. – за всяка инстанция до момента.
С обжалваното от него определение, е изменено решението на
първоинстанционния съд по делото, в частта му за разноските и вместо него е
постановено осъждане на ответниците да заплатят на ищцата сумата 794.20
лв. – съдебно –деловодни разноски, като е оставена без уважение молбата на
адв. Г., вместо на Д.М., в негова полза да се присъди сумата 16 214 лв. –
адвокатско възнаграждение. В мотивите си БОС е изразил становище за
неоснователност на тази претенция, като е приел, че искане за заплащане на
адвокатско възнаграждение не е направено. До приключване на устните
състезания било направено искане единствено за заплащане на сторените
съдебни разноски, но не е отправено искане за определяне и заплащане и на
адвокатско възнаграждение.
Частната жалба е основателна по следните съображения.
С депозирането на исковата молба по делото, ищцата е заявила да
бъде освободена от заплащане на такси и разноски , на основание чл. 83 ал. 2
ГПК. Изрично в исковата молба е направено искане при евентуално
положително решение, да бъдат заплатени на ищцата направените от нея
съдебно деловодни разноски, включително и заплатеното адвокатско
възнаграждение. С разпореждане от 29.09.2017 год. БОС е освободил ищцата
от заплащане на държавна такса и разноски. В последното съдебно заседание,
проведено на 25.10.2018 год., процесуалния представител на ищцата е
представил списък за разноски, в който наред с направените такива в
производството е претендирано и заплащане на адвокатско възнаграждение
10
като е представен е и договор за правна защита и съдействие. Предоставена е
безплатна адвокатска защита на материално затруднено лице – чл. 38 ал. 1 т. 2
ЗА, в който случай се определя възнаграждение в размер, определен по
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатскоите възнаграждения,
какъвто е и заявения – 16 214 лв. Предвид изложеното, искането за заплащане
на адвокатско възнаграждение е своевременно направено, същото е дължимо,
поради което следва да се отмени определение № 131 от 04.02.2019 год. в
обжалваната му част – в която е оставено без уважение искането на адв. Б. Г.
за присъждане в негова полза на адвокатско възнаграждение в размер на
16.214 лв.
Предвид изхода на делото следва да се уважи и искането на адв. Г. за з
аплащане на такова възнаграждение, за процесуалното му представителство
във въззивната инстанция, на основание чл. 38 ал. 1 т.2ЗА в размер на 16214
лв.
Относно претенцията на адв. Св. Мъндиков като пълномощник на С.
Мл. М. за присъждане в нейна полза на розноски, заявена в молбата по чл.
248 ГПК БАС намира, че е неоснователна.
С определение № 62 от 17-ти юни 2021 г. по настоящото дело
производстото спрямо нея като въззивник е прекратено, като същата участва
като въззиваема единствено и само с оглед качеството й на ответник, по
евентуално предявения иск, който не се разглежда по делото, поради
уважаване на главно предявения иск. Следователно в полза на ответницата С.
Мл. М. не се дължат разноски нито по подадената от нейно име въззивна
жалба, нито в качеството й на ответник по евентуално предявения иск.
Водим от гореизложеното Апелативен съд – Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 368/23.11.2018 год. по търг. дело №
334/2017 год. по описа на БОС.
ОТМЕНЯ определение № 131 от 04.02.2019 год. в частта, в която
е оставено без уважение искането на адв. Б. Г. за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗА и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
11
ОСЪЖДА «И.П.» ЕООД, ЕИК ******** и «Т.К.» ЕООД с ЕИК
*********, всички представявани от адв. С.М. - САК– адрес в гр. София, бур.
«П.Е.» № 31, ет. 1 на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да заплатят на адв. Б. Г. - с
адрес гр. София , ул. Д.» № 15А, ет. 3 ап. 5 сумата 16 214 лв. (шестнадесет
хиляди, двеста и четиринадесет лв.) – адвокатско възнаграждение за
процесуалното му представителство в първоинстанционното производство,
16 214 лв. (шестнадесет хиляди, двеста и четиринадесет лв.) – адвокатско
възнаграждение за процесуалното му представителство във въззивното
производство и 16 214 лв. (шестнадесет хиляди, двеста и четиринадесет лв.) –
адвокатско възнаграждение за процесуалното му представителство за
касационното производсто.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата по чл. 248 ГПК, подадена от
адв. С.М. – САК, с адрес в гр. София, бур. «П.Е.» № 31, ет. 1 като
пълномщник на С. МЛ. М., ЕГН **********, за допълване на определение №
62 от 17-ти юни 2021 г. по в. т. д. № 126/2021 г. по описа на Бургаскиш
апелативен съд в частта относно разноските като неоснователна.
Решението може да се обжалва пред ВКС, в едномесечен срок,
считано от датата на връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12