Р Е Ш Е Н И Е
№ ……
Димитровград, 18.12.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд-Димитровград в публичното
заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
Председател:
ОГНЯН ГЪЛЪБОВ
Съдебни
заседатели:
Членове:
Секретар:
Силвия Димова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдията гр.д.№815 по описа за 2020г., за да се
произнесе взе предвид:
Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК – установителен за вземане.
В исковата молба ищецът „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД твърди, че на 02.12.2016г., между „***“АД и
ответника А.Н.Н. е бил сключен Договор за паричен заем №2695588. Съгласно този
Договор, заемодателят е отпуснал на заемополучателя паричен заем в размер на
700 лева, с който да се рефинансира текущ заем на последния в размер на 362,15
лева. Страните направили изрично изявление за прихващане на насрещни изискуеми
задължения, като процесния договор имал сила на разписка. След извършеното
прихващане старото задължение на заемополучателя се погасявало изцяло, а
заемодателя му изплащал остатъка от заемната сума по новия договор. Ответникът
се задължила да ползва и върне парите съгласно условията на сключения договор,
като заплати сума в размер на 839,64 лева, ведно с договорна лихва, на 12
месечни погасителни вноски, всяка в размер на 122,32 лева. По договора за
паричен заем А.Н. извършила плащания в размер на 833,34 лева, като към
настоящия момент дължимата главница била в размер на 380,11 лева. Ответникът
дължала и договорна лихва в размер на 37,64 лева за периода от
01.01.2017г.-датата на първата вноска, до 27.11.2017г. - датата на настъпване
на падежа на договора. При сключване на договора, ответника се задължила в
3-дневен срок да представи обезпечение, като в противен случай дължала
неустойка. След изтичане на този срок и поради непредставяне на обезпечение на
задължението, на ответника била начислена неустойка в размер на 261,75 лева.
Наред с това, за събиране на вземането от страна на кредитора, се начислявали
разходи за събиране, представляващи такси и разноски за напомнителни писма,
електронни съобщения, телефонни разговори и посещения на адрес в размер на по 9
лева за всеки 30-дневен период, но не повече от 45 лева. В този смисъл А.Н.
дължала разходи и такса за извънсъдебно събиране на задължението в размер на 45
лева. Същата дължала и обезщетение за забава върху неплатената главница за
периода от 28.11.2017г. до 09.06.2020г. в размер на 98,31 лева. На 01.03.2019г.
било подписано Приложение №1 към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 30.01.2017г. между „***“АД и „АКПЗ“ЕООД, като в полза на
последното дружество било прехвърлено и вземането което първото дружество имало
към ответника. На 15.06.2020г. ищецът депозирал в РС-Димитровград Заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Във връзка с него било
образувано ч.гр.д.№577/2020г. по което на 17.06.2020г. съдът издал Заповед №242
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Със същата на длъжника
било разпоредено да плати в полза на ищеца сумата от 380,11 лева главница, неизплатено задължение по Договор за
паричен заем №2695588 от 02.12.2016г, договорна лихва за периода от
01.01.2017г. до 27.11.2017г. в размер на 37,64 лева, неустойка за неизпълнение
на задължение в размер на 261,75 лева, законна лихва за забава за периода от
28.11.2017г. до 09.06.2020г. в размер на 98,31 лева, законна лихва, считано от
16.06.2020г. до окончателното изплащане на вземането, ведно с деловодни
разноски, от които 25 лева платена
държавна такса и 50 лева- юрисконсултско възнаграждение. В законоустановения
срок ответникът депозирала възражение по чл.414 от ГПК против издадената
заповед за изпълнение, поради което за ищеца възникнал правен интерес от
предявяване на настоящия установителен иск. Иска съдът да постанови решение, с
което да признае за установено, че А.Н.Н. дължи на ищцовото дружество сумите
посочени в Заповед №242/17.06.2020г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№577/2020г. по описа на РС-Димитровград.
Претендира присъждане на направените в настоящото и заповедното производство
разноски.
Ответникът А.Н.Н. депозира отговор на исковата
молба, в който поддържа, че оспорва твърдението на ищеца, че е теглила кредит и
получавала процесната сума по кредита. Заявява, че никога не е била в кредитни
отношения нито с посочения в исковата молба цесионер, нито със сочения в нея
цедент. Оспорва по размер претендираните от ищеца суми. Счита подадената искова
молба за нередовна а предявения иск за недопустим. Исковата молба била
недопустима, тъй като ищецът не бил активно легитимиран да подаде иска. Това
било така, тъй като той не бил встъпил валидно в правата на твърдения в
исковата молба кредитор. Последният не бил уведомил ответника за извършената
цесия, като към момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда вземането не било изискуемо и ликвидно. На следващо място
поддържа ,че исковата молба е неоснователна. Заявява, че в процесния договор се
съдържат неравноправни клаузи, които са нищожни. Оспорва претенцията на ищеца
за сумата от 37,46 лева, представляваща договорна лихва за периода от
01.01.2017г. до 27.11.2017г., тъй като такава в размер на 35% е неравноправна
клауза и противоречи на добрите нрави, доколкото се превишава трикратния размер
на законната лихва. На следващо място оспорва задължението за плащане на
неустойка в размер на 261,75 лева за периода от 28.11.2017г. до датата на
подаване на заявлението в съда, тъй като това обезщетение противоречи на
добрите нрави и не е ясен механизмът на неговото изчисляване. По своя характер
това обезщетение се явявало и неравноправно. Намира целия договор за кредит за
недействителен. На следващо място, поддържа, че не били спазени законовите
изисквания за уведомяване за извършената цесия. С исковата молба не били
представени доказателства ответника да е бил уведомяван за прехвърляне на
вземането. Поради това не било налице облигационно правоотношение между
страните по делото. На последно място счита, че не била настъпила предсрочната
изискуемост за вземането. Иска съдът да отхвърли предявения иск, като
недопустим, евентуално, като неоснователен. Претендира присъждане на
направените деловодни разноски.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната общност, приема за
установено от фактическа страна следното:
Видно от приетия като доказателство по
делото препис от Договор за паричен заем №2695588 от 02.12.2016г., А.Н.Н. се е
договорила с „***“АД да получи заем в размер на 700 лева. Ответникът се
задължила да върне тази сума на заемодателя на 12 месечни вноски, всяка в
размер на 69,97 лева или общо в размер на 839,64 лева. В Договора конкретно
били посочени и датите, на които се дължали месечните погасителни вноски,
първата от тях била с падеж на 01.01.2017г., а последната на 27.11.2017г.
Годишният процент на разходите бил определен в размер на 41,86%. Съгласно чл.3
ал.1 от Договора, страните се съгласили с предоставения заем да се рефинансира
текущ заем на заемателя, който щял да бъде изцяло погасен в размер на 362,15
лева. Остатъкът от предоставения заем трябвало да се изплати на ответника, като
Договора имал силата на разписка за получаването на сумата. В чл.4 от Договора
било предвидено, че в срок от 3 дни заемателя се задължава да предостави на
заемодателя обезпечения- банкова гаранция или двама поръчителя. В противен
случай, ответникът дължал неустойка в размер на 628,20 лева, която също
трябвало да бъде заплатена на 12 месечни вноски всяка от които в размер на
52,35 лева. Така представения по делото Договор бил подписан от страните по
него, като освен подпис на заемателя, под него собственоръчно били изписани и
трите имена на ответника.
Съгласно представения от ищеца Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017г., „***“АД
продал на ищеца свои вземания по кредити, които бил отпуснал на свои клиенти, в
т.ч. и вземането си по отношение на ответника А.Н.Н., видно от Приложение
№1/01.03.2019г. От представеното извлечение от това приложение е видно, че
въпросното вземане е по Договор за паричен заем №2695588 от 02.12.2016г., като
остатъка на задължението към 01.03.2019г. е 380,11 лева-главница, 37,64
лева-договорна лихва, 261,75 лева-неустойка и 55, 05 лева- лихва за забава или
общо сума в размер на 734,55 лева.
По делото е представено Потвърждение за
сключена цесия на основание чл.99 ал.3 от ЗЗД, съгласно което „***“АД
потвърждава извършената цесия на всички свои вземания в полза на ищцовото
дружество, индивидуализирани в Приложение №1/01.03.2019г., неразделна част от
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.01.2017г.
Съгласно представеното от ищеца
Пълномощно, с нотариална заверка на подписа от 14.02.2017г., „***“АД е
упълномощило ищеца да уведоми от негово име длъжниците по всички вземания на
дружеството, които са му били прехвърлени с горепосочения Рамков договор и са
включени в което и да е Приложение №1, подписано от страните.
С исковата молба ищецът е представил и
Уведомление до А.Н.Н., с което тя се уведомява за сключените Рамков договор за прехвърляне
на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017г. и Приложение №1/01.03.2019г. към
него ,съгласно които вземането на нейния заемодател е било прехвърлено в полза
на ищцовото дружество, което става неин нов кредитор.
На
15.06.2020г. ищецът подал в РС-Димитровград заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК, с което поискал по отношение на ответника да се
издаде заповед за изпълнение за сумата от 380,11 лева главница, неизплатено
задължение по Договор за паричен заем №2695588 от 02.12.2016г., сключен между „***“АД
и длъжника, договорна лихва за периода от 01.01.2017г. до 27.11.2017г. в размер
на 37,64 лева, неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 261,75 лева,
законна лихва за забава за периода от 28.11.2017г. до 09.06.2020г. в размер на 98,31
лева, законна лихва, считано от 16.06.2020г. до окончателното изплащане на
вземането, ведно с деловодни разноски. Предвид така постъпилото заявление, в
РС-Димитровград било образувано ч.гр.д.№577/2020г., по което на 17.06.2020г.
съдът издал Заповед №242 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК,
с която на ответника-длъжник било разпоредено да заплати на ищеца-заявител
сумите посочени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Заповедта за изпълнение била връчена на длъжника на 23.06.2020г., който в
указания му срок депозирал в съда възражение срещу нея с твърдения, че не дължи
горепосочените суми. Поради това, за ищеца възникнал правен интерес от
предявяване на настоящия установителен иск.
С оглед така
установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:
С предявеният
установителен иск по чл.422 ал.1 от ГПК ищецът претендира да бъде признато
съществуването на вземането му по отношение на ответника, визирано в Заповед
№242 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена от РС-
Димитровград на 17.06.2020г. по ч.гр.д.№577/2020г.
Така предявеният
иск е допустим, като подаден в законоустановения срок по чл.422 ал.1 вр.чл.415
ал.1 от ГПК, както и от надлежна активно легитимирана за това страна. Представителната власт на юрисконсулт И.Т., който е изготвил исковата молба,
произтича от приложеното към нея пълномощно, подписано от управителя на
ищцовото дружество на 05.12.2019г. Същевременно ищецът е встъпил реално в
правата на кредитора „***“ АД, съгласно приложения по делото Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017г. и Приложение
№1/01.03.2019г. към него. Ищецът е бил надлежно упълномощен от прехвърлителя
на вземането с пълномощно с нотариална заверка на подписа, да уведоми
длъжниците по прехвърлените му вземания за извършената цесия, като ответника е
получила уведомлението за това лично с връчването на исковата молба.
На първо място, от
събраните по делото доказателства съдът намира за безспорно установено, че на
02.12.2016г. ответникът е сключила с „***“АД Договор за паричен заем №2695588,
съгласно който й е бил предоставен заем в размер на 700 лева. С отговора на
исковата молба А.Н. възразява, че никога не е била в кредитни отношения нито с
посочения в исковата молба цесионер, нито със сочения в нея цедент, както и не
е получавала в заем посочената в договора парична сума. В подкрепа на тези свои
твърдения тя не ангажира никакви доказателства, нито оспорва положения в
процесния договор подпис от нейно име. Наред с това, следва да се има предвид и
обстоятелството, че ищецът в исковата молба изрично посочва, че ответника-
длъжник по въпросния договор, е заплатила по него значителна част от
задължението си, а именно сумата от 833,34 лева, като това изпълнение от нейна
страна би било необяснимо, ако действително не беше влизала в договорни
отношения с „***“АД и не беше сключвала процесния договор с него.
На второ място,
неоснователно е възражението на ответника, че вземането по Договора не било
изискуемо и ликвидно, тъй като не била обявена неговата предсрочна изискуемост.
Видно от съдържанието на процесния договор е, че задължението по него следва да
бъде погасено на 12 месечни вноски, като първата от тях е дължима на
01.01.2017г., а последната на 27.11.2017г. В този смисъл, от 28.11.2017г.
целият неплатен остатък от задължението става изискуем, като за това не е
необходимо изрично волеизявление на кредитора.
За да бъде уважена
исковата претенция, в производството по делото ищеца следва да докаже
кумулативното наличие на следните обстоятелства- между страните през процесния
период да е съществувало валидно правоотношение; праводателят на ищеца като
страна по последното да е изпълнил поетите задължения; ответникът да не е
извършил дължимата насрещна престация; същият да е изпаднал в забава, за която
дължи на ищеца или праводателя му обезщетение; в полза на ищеца, при условията
на чл.410 от ГПК, да е издадена заповед за изпълнение по отношение на претендираните с иска суми.
В настоящия случай
безспорно установено, че е налице проведено заповедно производство, по което в
полза на ищеца е била издадена заповед за изпълнение, като след връчването й на
длъжника той е възразил в дадения му срок, че не дължи изпълнение на вземането
по нея. Предвид това и с даденото от съда указание по чл.415 ал.1 т.1 от ГПК,
за ищеца е възникнал правен интерес от предявяване на настоящия установителен
иск.
Претенцията на
ищеца съдът да признае за установено, че ответника дължи сумите посочени в
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК се
основава на сключения между А.Н.Н. и „***“ Договор за паричен заем №2695588 от
02.12.2016г. Съгласно този договор, отпуснатата на заемополучателя в заем сума
е 700 лева. Същата е следвало да бъде върната на 12 месечни вноски, във всяка
от които е включена освен главница и договорна лихва. Размерът на всяка една от
месечните вноски е 69,97 лева, като в този случай дължимата от А.Н. сума е била
в размер на общо 839,64 лева.
Съдът намира, възражението на ответника, че
клаузата в Договора, определяща размера на договорната лихва е неравноправна,
тъй като превишава трикратно размера на законната лихва, за неоснователно. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България.Според член единствен от Постановление № 426
на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени парични
задължения е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в
сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни
пункта. От изложеното следва, че уговореният в процесния договор за кредит
ГПР от 41,86 % е в рамките на максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което посочената клауза е валидна и обвързва страните по договора.
На следващо място в
процесния Договор за паричен заем, страните са уговорили, че в
срок от 3 дни заемателя се задължава да предостави на заемодателя обезпечения-
банкова гаранция или двама поръчителя. В противен случай, ответникът дължала
неустойка в размер на 628,20 лева, която също трябвало да бъде заплатена на 12
месечни вноски всяка от които в размер на 52,35 лева. По дялото няма доказателства, че А.Н. е представила на кредитора исканото
обезпечение в срок, поради което на същата е била начислена за плащане и
горепосочената неустойка от 628,20 лева. По този начин общо дължимата по
Договора сума е станала 1467,84 лева, а дължимата месечна погасителна вноска е
в размер на 122,32 лева.
Съгласно Тарифа на
„***“АД, при забава на погасителните вноски с повече от 30 календарни дни, се
начисляват разходи за събиране, представляващи такси и разноски за напомнителни
писма, електронни съобщения, телефонни разговори и посещения на адрес, като
техния размер е 45 лева. Предвид това, ищецът заявява, че А.Н. му дължи и тази
сума, като общия размер на задължението й по Договора е 1512,84 лева, от което
700 лева главница, 139,64 лева договорна лихва, 628,20 лева неустойка и 45 лева
разходи за събиране на задължението.
С отговора на
исковата молба ответникът оспорва исковата претенция да бъде признато, че дължи
на ищеца неустойка в размер на 261,75 лева за периода от 28.11.2017г. до датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда, тъй като
това обезщетение противоречало на добрите нрави и не бил ясен механизмът на
неговото изчисляван, а по своя характер то се явявало и неравноправно.
Настоящият съдебен
състав намира, че предвидената в договора клауза за неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за предоставяне на обезпечение противоречи на добрите нрави.
Критериите
дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.
д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на естеството и
размера на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението
между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от
628,20 лв. Така предвидения размер е 89,74% от цялата заета сума. Така
предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за
представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143,
т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Съдът
намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните
условия. Така уговорена неустойката би довела до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя, поради увеличаване на подлежаща на
връщане сума допълнително с още 89,74 %
от предоставената главница.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в
конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо
не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за
възникване на задължение за неустойка по договора.
Претенциите за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение ще се отхвърли изцяло, поради
противоречието й с добрите нрави.
На
следващо място, съдът намира ,че ответникът не дължи на заемодателя и
посочените в исковата молба разходи за събиране на вземането в размер на 45
лева. В настоящото производство ищецът въобще не доказа извършването на разходи,
представляващи такси и разноски за напомнителни писма, ел.
съобщения, телефонни разговори и посещения на адреси, поради което съдът счита
,че такива въобще не се дължат от ответника и са неправилно включени в
задължението му по Договора за заем.
Предвид
изложеното, съдът счита, че от общото задължение на ответника по процесния
Договор в размер на 1512,84 лева следва да се извадят сумата от 628,20 лева,
представляваща неустойка и сумата от 45 лева- разходи за извънсъдебно събиране
на вземането. С оглед на това, общо дължимата от А.Н. сума по Договора е в
размер на 839,64 лева.
Ищецът
претендира да бъде признато за установено, че ответника му дължи сумата от 380,11 лева
главница, неизплатено задължение по
Договор за паричен заем №2695588 от 02.12.2016г, договорна лихва за периода от
01.01.2017г. до 27.11.2017г. в размер на 37,64 лева, неустойка за неизпълнение
на задължение в размер на 261,75 лева, законна лихва за забава за периода от
28.11.2017г. до 09.06.2020г. в размер на 98,31 лева, законна лихва, считано от
16.06.2020г. до окончателното изплащане на вземането, за които е издадена Заповед
№242/17.06.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, по
ч.гр.д.№577/2020г. по описа на РС-Димитровград.
В исковата молба „АКПЗ“ЕООД изрично посочва, че от общото
задължение /1512,84 лева/ по
процесния договор ответника е
заплатила общо 833,34 лева. Не се конкретизира, кога са били извършени тези
плащания, нито какви задължения са били погасени с тях- главница, договорна
лихва, неустойка, наказателна лихва и т.н. Въпреки разпределението на
доказателствената тежест ищецът не ангажира никакви доказателства, в т.ч. и не
поиска назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, за да докаже по размер
исковата си претенция.
Предвид
изложеното по-горе за недължимостта на начислената неустойка и разноски за
събиране на вземането, съдът счита ,че от общото задължение в размер на 1512,84
лева следва да бъдат приспаднати като недължими неустойката в размер на 628,20 лева и разноските за събиране на
вземането в размер на 45 лева, като
реално дължимата сума от А.Н. за главница и договорна лихва е в размер на общо 839,64 лева. От тази сума, съгласно исковата молба,
ответникът е заплатила 833,34 лева, поради
което дължимия остатък от задължението му е в размер на 6,30 лева, в т.ч. главница и договорна лихва.
С
определението си по чл.140 от ГПК, съдът разпредели доказателствената тежест по
делото като указа на ищеца, че в негова тежест е да докаже, че има изискуемо
вземане към ответника, основанието и размера на същото. Въпреки това, в
настоящото производство ищецът не представи никакви доказателства за начина, по
който е формирал размера на претендираните вземания за главница и договорна
лихва. Видно от процесния договор е, че в него са посочени единствено размера
на дължимите месечни вноски и падежите на всяка от тях. От съдържанието на
договора не става ясно каква част от всяка вноска представлява главница и
договорна лихва. Въпреки разпределението на доказателствената тежест, ищецът не
поиска назначаването на съдебно-счетоводна експертиза, която да установи какъв
е точния размер на задълженията на ответника за главница и договорна лихва,
какви плащания и кога са били направени за погасяването им, включена ли е в
така претендираната сума и наказателна лихва, начислена за просрочване на
задължението за плащане на някоя от месечните вноски. След депозиране на
исковата молба в съда ищецът не е извършил никакви действия в хода на
производството, като не изпрати представител в проведеното по делото съдебно
заседание, не поиска разглеждане на делото в негово отсъствие, нито депозира
становище по направените от ответника с отговора на исковата молба възражения.
В този смисъл, налице бяха предпоставките на чл.238 ал.2 от ГПК за
постановяване на неприсъствено решение или прекратяване на делото, което обаче не
беше сторено поради липсата на направено от ответника изрично искане в тази
насока.
Предвид изложеното
и доколкото ищеца не ангажира никакви доказателства относно това каква част от
сумата от 6,30 лева представлява главница и каква част от нея е договорна
лихва, съдът счита, че иска и в тази му част следва да бъде отхвърлен като недоказан.
С оглед
недължимостта на вземането за главница, неоснователен се явява иска и за
присъждане на обезщетение за забава в размер 98,31 лева за периода от 28.11.2017г. до 09.06.2020г.
Поради изложеното,
съдът намира предявения от ищцовото дружество иск за неоснователен и недоказан,
предвид което същия следва да бъде отхвърлен.
С отхвърлянето на
иска за установяване на задължение за плащане от ответника в полза на ищеца на
визираните в издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК суми, на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ЕООД не трябва да бъдат присъждани
и направените в заповедното производство деловодни разноски.
На основание чл.78
ал.3 от ГПК в полза на ответника следва да бъдат присъдени направените по
делото разноски за адвокатско възнаграждение. От представения Договор за правна
защита и съдействие от ответника е видно, че той е заплатил в брой адвокатско
възнаграждение в размер на 950 лева. Предвид липсата на възражение от страна на
ищеца за прекомерност на това възнаграждение, същия следва да бъде осъден да го
заплати на ответника.
Водим
от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявеният
от "АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
в гр.София, ул***, представлявано от управителя ***, иск с правно основание чл.422 от ГПК, с който се иска да се признае за установено по отношение на А.Н.Н., с ЕГН **********,***,
че дължи на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, присъдените със
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №242/17.06.2020г.
по ч.гр.д.№577/2020г. по описа на РС – Димитровград суми, а именно: сумата от 380,11
лева /триста и осемдесет лева и единадесет стотинки/ главница, неизплатено
задължение по Договор за паричен заем №2695588 от 02.12.2016г., сключен между „***“АД
и длъжника, договорна лихва за периода от 01.01.2017г. до 27.11.2017г. в размер
на 37,64 лева /тридесет и седем лева и шестдесет и четири стотинки/, неустойка
за неизпълнение на задължение в размер на 261,75 лева /двеста шестдесет и един
лева и седемдесет и пет стотинки/, законна лихва за забава за периода от
28.11.2017г. до 09.06.2020г. в размер на 98,31 лева /деветдесет и осем лева и
тридесет и една стотинки/, законна лихва, считано от 16.06.2020г. до
окончателното изплащане на вземането, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА "АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
в гр.София, ул***, представлявано от управителя ***, ДА ЗАПЛАТИ на А.Н.Н., с ЕГН **********,***,
направените по делото разноски в размер на 950 /деветстотин и петдесет/ лева.
Решението може да бъде обжалвано с
въззивна жалба пред ОС- Хасково в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: