Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 14.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на осемнадесети септември две хиляди и двадесета година, в
състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 268 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр.
чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД от „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД срещу Д.А.В. за признаване за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца следните суми: 243,90
лв. – главница по договор за паричен заем № 5438461/10.05.2018 г., сключен с
„Вива Кредит“ ООД, 70,32 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, 70,31 лв. – такса за експресно разглеждане на документите, и 145
лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране, ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.11.2019 г., до
окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед №
4341/14.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 9710/2019 г. по описа на РС Бургас.
Ищецът „Агенция за контрол за просрочени
задължения“ ЕООД твърди, че на 10.05.2018 г. между третото неучастващо лице
„Вива Кредит“ ООД – в качеството на заемодател, и ответника – в качеството на
заемател, бил сключен договор за паричен заем № 5438461. По силата на този
договор „Вива Кредит“ ООД предоставило на заемателя паричен заем в размер на
300 лв., като последният се задължил да ползва и върне сумата съгласно
условията на сключения договор и да заплати сума в общ размер на 418,80 лв.,
включваща освен главницата и договорна лихва и такса за експресно разглеждане,
на 5 пет месечни погасителни вноски в размер на 83,76 лв. всяка. По договора
ответникът бил извършил плащания в общ размер на 101,35 лв. Съгласно клаузите на
договора за заем ответникът се бил задължил да предостави на заемодателя
обезпечение за задълженията си по договора, както следва: поръчител физическо
лице, което да отговаря на посочените в договора условия, или банкова гаранция.
Тъй като заемателят не предоставил на заемодателя нито едно от договорените
обезпечения, последният начислил неустойка за неизпълнение в размер на 87,90
лв., която била дължима на падежната дата на погасителната вноска. Съгласно
тарифата на „Вива Кредит“ ООД, която съставлявала неразделна част от договора,
при забава на плащането на погасителна вноска ответникът дължал на кредитора
направените разходи за провеждане на телефонни разговори, изпращане на писма,
електронни съобщения, както и разходи за събиране на просрочени вземания,
включващи ангажиране дейността на служител, който осъществява и администрира
дейността по събиране на вземането. Посочено е, че ответникът следвало да
погаси заема до 07.10.2018 г., като след направените плащания оставали дължими
горепосочените суми. Поддържа, че на основание сключен договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 03.07.2019 г. между него и третото
неучастващо лице „Вива Кредит“ ООД задължението на ответника, произтичащо от
горепосочения договор за паричен заем, било изкупено от него. Твърди, че
пристъпил към принудително събиране на вземанията си по договора чрез подаване
на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до РС Бургас. Образувано
било ч. гр. д. № 9710/2019 г. по описа на РС Бургас, по което била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение. Тъй като длъжникът подал
възражение срещу издадената заповед за изпълнение, ищецът в съответствие с
указанията на съда предявил иск за съществуване на вземането си.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил
отговор на исковата молба от ответника Д.А.В.. По реда на чл. 414 ГПК е подал
възражение, в което е посочил, че не е уведомен за извършената цесия. Счита
клаузите, уреждащи договорната лихва и начислената неустойка за неравноправни.
Също така възразява, че не дължал и разходи за събиране на вземанията.
Съдът, като съобрази доводите на страните
и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното от фактическа страна:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 9710/2019
г. по описа на РС Бургас в полза на ищеца е издадена Заповед № 4341 от 14.11.2019
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: 243,90 лв.
– главница по договор за паричен заем № 5438461/10.05.2018 г., сключен с „Вива
Кредит“ ООД, 20,82 лв. – договорна лихва за периода 09.06.2018 г. – 07.10.2018
г., 70,31 лв. – такса за експресно разглеждане на документи, 70,32 лв. –
неустойка за неизпълнение на задължение за периода 14.05.2018 г. – 07.10.2018
г., 10,95 лв. – обезщетение за забава за периода 08.10.2018 г. – 05.11.2019 г.,
145 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК – 13.11.2019 г., до окончателното изплащане на вземането. Тъй като в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение, съдът на основание
чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК е указал на заявителя да предяви иск за установяване
на вземането си. В изпълнение на указанията в предоставения едномесечен срок
ищецът е депозирал настоящата искова молба.
С Разпореждане от 05.03.2020 г.
производството е прекратено на основание чл. 232 ГПК поради оттегляне на
исковете по отношение претенцията за договорна лихва за периода 09.06.2018 г. –
07.10.2018 г. в размер на 20,82 лв. и начисленото обезщетение за забава за
периода 08.10.2018 г. – 05.11.2019 г. в размер на 10,89 лв.
От представения договор за паричен заем №
5438461/10.05.2018 г. се установява, че третото лице „Вива Кредит“ ООД се е
задължило да предостави на ответника Д.А.В. заем в размер на 300 лв., който
видно от приложената разписка заемателят е получил. Уговорили са годишният
лихвен % по заема да е в размер на 40,31 %. В договора е посочено, че заемателят
следва да върне сумата в срок до 07.10.2018 г. на 5 месечни вноски, всяка от
които в размер на 83,76 лв., като погасителната вноска включвала част от
дължимата главница, договорна лихва и такса за експресно разглеждане. Заплащането
на последната е уговорено в чл. 1, ал. 3, която клауза предвижда, че длъжникът
дължи сумата от 87,90 лв. за експресно разглеждане на искането за заем. Общият
размер на възнаградителната лихва за целия срок на договора възлиза на 30,90
лв. Според чл. 4, ал. 1 заемателят се задължавал в тридневен срок от усвояване
на сумата по този договор да предостави едно от следните обезпечения:
поръчител, отговарящ на определени от кредитора условия, или банкова гаранция.
При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 87,90 лв., която
се заплащала разсрочено с всяка погасителна вноска. В този случай дължимата
месечна вноска била в размер на 101,34 лв. В представената тарифа е посочено,
че се дължат разходи за събиране на вземането в зависимост от продължителността
на забавата. Разходите се изразявали в изпращането на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждането на телефонни разговори, посещения на адреса
и т. н. Общият размер на разходите не могъл да надвишава 75 лв. При забава с
повече от 57 календарни дни се заплащала еднократно сумата в размер на 70 лв.,
представляваща направени разходи за събиране на просрочените вземания,
включващи ангажиране дейността на служител за администриране дейността по
събиране на вземането.
Според
Рамков договор за прехвърляне на парични вземания от 01.12.2016 г.
продавачът „Вива Кредит“ ООД се задължил да прехвърли на ищеца негови вземания,
произтичащи от договори за заем, подробно описани в Приложение № 1. Видно от Приложение
№ 1 от 03.06.2019 г. продавачът е прехвърлил на ищеца вземането си към ответника
по процесния договор за заем, като към този момент неиздължената сума възлизала
на 550,35 лв. На основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД продавачът е потвърдил
прехвърлянето на вземането.
С изрично пълномощно цедентът „Вива
Кредит“ ООД е упълномощил ищеца да уведомява от негово име всички длъжници за
прехвърлянето на вземанията съгласно сключения договор от 01.12.2016 г.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
В разглеждания случай възникването на
спорното право се обуславя от осъществяването на следните юридически факти: 1)
наличието на действително правоотношение по договор за паричен заем, по силата
на което заемодателят-цедент се е задължил да отпусне на заемателя заем в
твърдения размер при уговорена възнаградителна лихва и 2) заемателят да е
получил паричната сума, предмет на договора за заем. Също така ищецът следва да
установи наличието на валиден договор за цесия, по силата на който
заемодателят-цедент е прехвърлил на ищеца именно тези вземания с привилегиите,
обезпеченията и другите им принадлежности, включително с изтеклите лихви, както
и че длъжникът е уведомен за извършената цесия.
От наличните по делото доказателства може да се направи извод, че цедентът и ответникът са сключили договор за заем, съгласно който кредиторът е предоставил на ответника сумата от 300 лв., която последният се е задължил да върне на 5 месечни вноски до 07.10.2018 г. Процесният договор отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК. В случая договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, посочен е общият размер на кредита, фиксираният лихвен процент, ГПР и общата сума, дължима от потребителя, инкорпориран е и погасителен план. Тъй като за целия срок на договора е договорен фиксиран лихвен процент, не е налице задължение погасителният план да съдържа информация за последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съобразена е и императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева или валута, определена с постановление на МС на Република България. С оглед изложеното, съдът приема, че е възникналото заемно правоотношение, което валидно обвързва страните.
Също така съдът счита, че е породила
правно действие и клаузата, уреждаща годишния лихвен процент, тъй като е
съответна по размер на възнаградителната лихва, определяна обичайно при този
вид договори. В тази връзка неоснователно се явява възражението на ответника за
нищожност на клаузата за уговорена договорна лихва. Видно от съдържанието на договора
същата е в размер на 40,31 %. Накърняване на добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да
не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на
някоя от страните за сметка на другата. За да се приеме, че уговорката за
заплащане на възнаградителна лихва е нищожна, е необходимо да е налице значителна липса на
еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в
размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това
несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване. В настоящия случай
следва да се съобрази, че праводателят на кредитора е попадал в обхвата на
определението за небанковите финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 1,
т. 3 ЗКИ. Върху небанковите институции не се упражнява постоянен надзор, а
тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт – Наредба № 26 от
23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им характеристика, която
предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде
финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства, поради което и
лихвите по тях са по-високи от тези, предлагани от банките. От друга страна, в
случая се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически, поради което се ползва със засилената защита. В случая отчитайки,
че възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума,
както и конкретния ѝ размер от 30,90 лв. и срока на ползване от 5 месеца,
настоящият съдебен състав счита, че размерът ѝ не противоречи на добрите
нрави.
Що се отнася до претенциите за такса за
експресно разглеждане на документи, неустойка за недадено обезпечение по
договора и за такса за разходи за извънсъдебно събиране на просроченото вземане,
съдът намира, че противоречат на закона и на добрите нрави и се основава на
неравноправни клаузи с потребител.
Общата потребителска закрила по чл. 146
ал. 1 ЗЗП предвижда, че неравноправните
клаузи в договори между потребители и търговци са нищожни, като е обусловена от
две предпоставки: потребителски характер на договора и липса на индивидуално
договаряне, доколкото въведената като общо правило за всички държави от ЕС
система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на
по-слаба страна спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от
гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на
информираност. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Именно такива са
поетите задължения за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи,
неустойка и разходи за събиране на вземането, доколкото в случая очевидно
потребителят е приел клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора (чл. 143, ал. 2,
т. 10 ЗЗП). В резултат на това той не е бил в състояние да прецени
икономическите последици от сключването на договора, съставляващо още едно
основание за неравноправието им по силата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.
Предвидената клауза за неустойка е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.
2, т. 5 ЗЗП, защото същата е необосновано висока. Съдът достигна до този извод,
тъй като тези такси водят до скрито оскъпяване на кредита. Същите съставляват
сигурна печалба за кредитора, която би увеличила стойността на договора, без да
е налице насрещна престация от последния. Поради това съдът намира, че
потребителят не би приел тези клаузи, ако е знаел, че ще следва да заплати още
веднъж стойността на кредита. От това следва, че основната цел на тези уговорки
е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
кредитополучателя. Поради това и предвид създаденото значително неравновесие
между правата на потребителя и поетите задължения, съдът приема, че клаузите за
заплащане на такса за експресно разглеждане на документи, неустойка и
такса-разходи се явяват неравноправни, поради което следва да бъде прието, че
са нищожни.
Независимо от гореизложените съображения,
основаващи се на общата потребителска закрила по ЗЗП, в случая е налице
недействителност на процесните договорни клаузи и на основание ЗПК. Съгласно
чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Именно такъв е
и настоящият случай, тъй като чрез начисляването на неустойка за неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение кредиторът прехвърля своята
отговорност за дължимата професионална грижа по чл. 16 ЗПК на потребителя.
Следователно, неустойката обезпечава не изпълнението на длъжника, а
преддоговорно задължение на кредитора за правилната преценка за кредитиране и
реално не обезщетява вреди от противоправно и виновно поведение на длъжника. Задължението
за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението
му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен кредит, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето
му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен,
то изцяло да се възпрепятства. Освен това, с уговарянето на тази неустойка се
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на
ГПР. Поради това съдът приема, че посочената клауза, на която се основава
вземането за неустойка, е нищожна.
Възможността за събиране от потребителя на
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана
в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Законът обаче не допуска кредиторът да
изисква заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита– чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Макар законът да не съдържа легално
определение по отношение на понятието „такса за усвояване на кредита”, съдът
намира, че горепосочената услуга – експресно разглеждане на заявлението за
потребителски кредит, попада именно под забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. С
начисляването ѝ се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща
ограничение в размера на ГПР. Поради това и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК
същата е нищожна.
Също така, съдът намира, че начислените разходи
за извънсъдебно събиране на задълженията по договора по своята правна същност са
неустойка за забава. Това е така, тъй като не се твърди таксата да се формира
от конкретни разходи, сторени от кредитора, а се касае за начисляване на
фиксирана сума, обусловена от неизпълнението на длъжника и независимо от
стойността на евентуално сторените разноски. Клаузата е в пряко противоречие с
императива чл. 33, ал. 1 ЗПК, съгласно който при забава на длъжника кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Клаузата противоречи и на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може
да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, част от които е да изисква изпълнение от длъжника. Тъй
като противоречието между тези уговорки и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице
валидно съглашение за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи,
неустойка за недадено обезпечение по договора и такса за разходи за
извънсъдебно събиране на просроченото вземане и съобразно разпоредбата на чл.
26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тези клаузи е пречка за уважаването на предявените
искове.
По тези съображения съдът намира, че дължими
са единствено предоставената в заем главница и начислената договорна лихва. Съгласно
чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. В
настоящия случай уведомяването е извършено от цесионера, който е изрично
овластен от цедента за това, с връчване на препис от исковата молба, към която
е приложен договорът за цесия и уведомлението. Тук е мястото да се изясни, че
по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомяването за
цесията (така Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС,
III г. о.). В този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в
Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., ТК, II т. о. Също така
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
уведомлението е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото,
с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК (така Решение № 78 от
09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о.). По тези
съображения съдът намира, че цесията е породила действие спрямо длъжника,
поради което същият следва да заплати на ищеца дължимите по договора за кредит
суми.
С оглед обстоятелството, че е падежирала и
последната погасителна вноска на 07.10.2018 г., главницата и договорната лихва
са изискуеми в пълен размер. В разглеждания случай ищецът е признал, че
ответникът е извършил плащания в общ размер на 101,35 лв. Както беше посочено
по-горе, съгласно сключения договор е определено длъжникът да заплаща месечна
вноска в размер на 101,34 лв., включваща 66,18 лв. – главница и договорна
лихва, и по 17,58 лв. – за такса за експресно разглеждане на документите и
неустойка. С оглед обстоятелството, че в настоящото производство ищецът е
посочил, че е дължима главница на стойност 243,90 лв. и договорна лихва на
стойност 20,82 лв., съдът приема, че с извършеното плащане е погасена
анюитетната вноска в размер на 66,18 лв., включваща 56,10 лв. – главница, и
договорната лихва в размер на 10,08 лв. Доколкото не се дължат такса за
експресно разглеждане на документите и неустойка, остатъкът от 35,17 лв. следва
да се отнесе за погасяване на следващата погасителна вноска. Тъй като е
недостатъчен, на основание чл. 76, ал. 2 ЗЗД първо трябва да се погаси лихвата,
а след това главницата. Използвайки програмата calculator.bg, съдът определи, че втората анюитетна
вноска включва 8,19 лв. – договорна лихва, и 57,99 лв. – главница. Сумата от
35,17 лв. е била достатъчна да погаси изцяло лихвата в размер на 8,19 лв. и
26,98 лв. от главницата. От това следва, че общо дължимата главница е в размер
на 216,92 лв. За тази сума следва да бъде уважен предявеният установителен иск,
ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК – 13.11.2019 г., до окончателното изплащане на вземането. Тъй като в
настоящото производство не се претендира договорна лихва, не следва да бъде
присъждан остатъкът от 12,63 лв.
Съобразно т. 12
от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в заповедното
производство, следва да се присъдят с решението по исковото производство, като
съдът се произнася с осъдителен диспозитив. В хода на заповедното производство
ищецът е направил разноски в общ размер на 75 лв. за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение. В исковото производство е извършил разноски в
общ размер на 175 лв. за държавна такса, като е бил защитаван от юрисконсулт.
Според разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или
еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако
те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение
не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по
реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. От своя страна, нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл.
25, ал. 1 предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150
лв., а в исковото – от 100 до 300 лв. Предвид вида и характера на извършените
процесуални действия, съдът определя на ищеца възнаграждение за юрисконсулт в
размер на 50 лв. за заповедното и 100 лв. за исковото производство. С оглед
уважената част от исковете, в полза на ищеца следва да се присъдят сторените в
заповедното производство разноски в размер на 28,98 лв., както тези, направени
в хода на настоящото производство, които възлизат на 112,65 лв.
Така мотивиран,
РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
иска с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД по отношение на Д.А.В.,
ЕГН: **********, с настоящ адрес: ***, че дължи на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 216,92 лв., представляваща главница по договор за
паричен заем № 5438461/10.05.2018 г., сключен с „Вива Кредит“ ООД, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК – 13.11.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, като за
разликата над сумата от 216,92 лв. до пълния предявен размер от 243,90 лв. ОТХВЪРЛЯ иска, за която сума е издадена
Заповед № 4341/14.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 9710/2019 г. по описа на РС Бургас.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление:***, срещу Д.А.В., ЕГН: **********, с настоящ адрес: ***, искове
за признаване за установено по отношение на Д.А.В., че дължи на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД следните суми 70,32 лв. – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, 70,31 лв. – такса за експресно
разглеждане на документите, и 145 лв. – разходи и такси за извънсъдебно
събиране, за които суми е издадена Заповед № 4341/14.11.2019 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 9710/2019 г. по описа на РС
Бургас.
ОСЪЖДА Д.А.В., ЕГН: **********,
с настоящ адрес: ***, да заплати на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***,
сумата от 28,98 лв. – разноски в заповедното производство, и сумата от 112,65
лв. – разноски в исковото производство.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Районен
съдия: