Р Е Ш
Е Н И
Е № ……
Гр. София, 12.09.2022 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІІ - „В” състав, в публично съдебно заседание на девети декември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ : ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. съдия : ДЕСИСЛАВА
ЧЕРНЕВА
при секретаря Цветелина
Пецева, като разгледа
докладваното от мл.съдия Чернева в. гр. дело № 13538 по описа на съда за
2020г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С
решение № 76030 от 24.04.2020 г. по гр. д. № 39560 по описа за 2017 г. на СРС, III, ГО, 82 състав е осъдил И.С.М. да заплати на
ищеца "Б.ДСК" ЕАД, на основание чл.430, ал.1, ал.2 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумите от: 9 926,48 лева главница по Договор за текущо потребление от
21.04.2015 г., ведно със законна лихва от 16.06.2017 г. до окончателното й
изплащане, сумата от 2 323,763 лева по договорна лихва за периода
09.05.2015 г. – 15.06.2017 г., сумата от 116, 52 лева, представляваща
санкционна лихва за периода 30.04.2017 г. – 15.06.2017 г. и е отхвърлил
предявения иск за дължимост на санкционна лихва над сумата от 116, 52 лева до
претендирания размер от 124, 23 лева, присъдени са разноски. Постъпила е
въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство И.С.М. чрез
особен представител адв. Е.И., в която се сочи, че обжалваното решение е
неправилно и незаконосъобразно. Счита, че
съдът не е изпълнил вмененото му задължение по чл. 7 ГПК като не е изложил
мотиви относно липсата или наличието на неравноправни клаузи в процесния
договор. Твърди се, че длъжникът не е бил уведомен надлежно за предсрочната
изискуемост по сключения договор. Иска се обжалваното решение да бъде отменено.
Подадено
е писмено становище от "Б.ДСК" ЕАД, в което се излага доводи за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното
решение. Счита, че твърдените за неравноправни клаузи от Общите условия на
договора по т.7.2.2 и т.7.1 се отнасят за кредити отпуснати в евро и не са
приложими за процесния, тъй като последният засяга кредит в лева. Твърди се, че
възможността за уговаряне на променлив лихвен процент е изрично разписана в
Закона за кредитните институции /ЗКИ/. Навеждат се доводи, че противно на
твърденията на длъжника, не е налице прекомерност на уговорената по т.19.1
клауза от Общите условия по договора за кредит като наказателна надбавка, тъй
като последната се отнася само за частта на вноската, представляваща главница и
която е била просрочена. По изложените съображения, моли съда да потвърди
обжалваното решение.Претендира разноски. СОФИЙСКИИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните
и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира,
че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани
доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които да променят
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за
спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната
жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно
решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледа по същество. Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС).
Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените правила и
материалния закон. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно
нормата на чл. 154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл. 146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по
делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на въззивника- ответник във връзка с неговата
правилност.
Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на
първоинстанционното решение решаващи
изводи за основателност на предявените от "Б.ДСК" ЕАД, срещу И.С.М..,
осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ ,
във вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до размер на сумите, за които е признато
съществуване на ликвидно и изискуемо вземане на ищеца по отношение на ответника,
като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания
съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени
конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение
между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани
с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в
жалбата по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
По
делото не се спори, че между И.С.М. и „Б.ДСК“ ЕАД е сключен договор за кредит
за текущо потребление от 21.04.2015 г., по силата на който банката отпуска на
лицето сумата от 10 000 лева. Уговорено е между страните срокът за
издължаване на кредита да бъде погасяван
на 120 анюитетни месечни вноски, считано от датата на неговото усвояване.
Годишният процент на разходите по кредита е определен на 13,43 %, а кредитът се
олихвява с преференциален променлив процент в размер на 11.5 % годишно или 0.03
% на ден, формиран от стойността на 6- месечен SOFIBOR/EURIBOR 1.181 или надбавка в размер на 30.319 п.п. Договорът е в изискуемата от закона писмена
форма съгласно 430, ал. 3 ТЗ. От заключението на вещото лице по приетата
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
„Б.ДСК“ ЕАД е предоставила по сметка на кредитополучателя договорената
заемна сума. Следователно, между страните е възникнало валидно правоотношение
по договора за банков кредит като банката е изпълнила задължението си да
предостави договорената заемна сума, а за ответникът е възникнало задължение да
върне сумата, ведно с начислените лихви и такси. Неоснователно е възражението
във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение вр. чл.7 от ГПК относно
дължимото произнасяне от първоинстанционния съд по неравноправни клаузи. В
постоянната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, ТК, І т. о. и
решение № 232/05.01.2017г. по т. д. № 2416/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е
прието, че уведомяването на страните и даването на възможност за становище и
доказателства по неравноправност на клауза/и в потребителски договор се
извършва от първата инстанция с доклада по делото, а при пропуск – по всяко
време на висящността на производството пред първата или втората инстанция.
Възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не
се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 или
чл. 367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство,
като ограниченията на чл. 266 ГПК не се прилагат.
Относно
твърденията на въззивника за неравноправни клаузи в чл. 7.2.1-чл.7.3 и
19.1-19.2 от ОУ, настоящата инстанция съобразявайки съдебната практика на ВКС,
формирана с решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ІІ т. о.,
решение № 87 от 06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г. на І т. о., решение № 9 от
27.02.2020 г. по т. д. № 62/2019 г. на І т. о. и решение № 168 от 29.01.2021 г.
по т. д. № 2184/2019 г. намира, че не се касае до неравноправни клаузи, в който
смисъл е доводът на кредитополучателя. Съгласно тази практика, при конкретна
преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението
(лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност - като процент към
момента на сключване на договора, е спазено изискването за яснота и
разбираемост.Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не
нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие
между правата и задълженията на банката и на заемополучателя.
В
конкретния случай в т. 19. 1 от ОУ е договорено, че остатъка от кредита се
олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер
на 10 проценти пункта, а след тази дата – със законната лихва по чл. 86 ЗЗД.
Видно от извлечението от счетоводните книги на банката санкциониращата лихва
представлява уговорена наказателна надбавка върху главницата по чл. 19. 1 и чл.
19.2 от ОУ към договора за кредит т. е. има характер на обезщетение за забава,
както и е в рамките на законната лихва /В този смисъл решение № 92 от
09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, ТК, Второ ТО. В цитираното
решение е прието, че "санкционирането" "по никакъв начин не
нарушава изискването за добросъвестност, а също и равновесието между правата и задълженията
на кредитора и кредитополучателя". Това е така, защото предсрочната
изискуемост на кредита е обусловена от забавата на кредитополучателя, т. е.
виновното неизпълнение на задължението за плащане в срок на дължимите
погасителни вноски поради което е допустимо кредитополучателят да бъде
санкциониран за неизпълнението. По отношение на клаузи по чл.7.2.1 и 7.2.3 от
ОУ, страните са уговорили, че променливия лихвен процент зависи от 6 месечния SOFIBOR, който се променя от кредитора два пъти в
годината на 15 януари и 15 юли. Промяната се извършва съгласно котировката на 6
месечния SOFIBOR, която се обявява на интернет страницата на БНБ. Последното
пък е обвързано от стойността на лихвените индекси 6-месечен SOFIBOR.
Следователно е предвидено основанието, при което банката може едностранно да
променя лихвата по договора и то не зависи от волята на търговеца. Индексът
SOFIBOR е фиксинг на котировките на необезпечени депозити в български левове,
предлагани на българския междубанков пазар. Изготвял се е за набор от срочности
в 11:00 ч. (местно време) всеки работен ден, като средна величина от
котировките “продава“, подадени от представителна група банки. Ето защо при
евентуалната промяна в лихвения процент, съгласно посочените клаузи, не би се
дължала на субективната воля на търговеца, поради което и цитираните клаузи не
биха могли да бъдат разглеждани като неравноправни.
По
отношение на наведените оплаквания за неравноправие на клауза по чл.7.2.2 от
ОУ, съдът намира същите за неотносими, съобразявайки, че предмет на разглеждане
е договор по кредит отпуснат в български лева, а посочената клауза установява
условия за валута отпусната в евро.
На
следващо място съдът намира да посочи, че неоснователни се явяват и доводите
във въззивната жалба, касаещи липсата на доказателства за настъпила предсрочна
изискуемост на вземанията по процесния договор, доколкото се твърди, че
волеизявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на целия дълг
не е връчено по надлежния ред на кредитополучателя. В случая тези доводи са неотносими
към предмета на настоящия спор доколкото се претендират падежирали преди
предявяване на исковата молба вземания. При това положение поддържаните от
въззивника доводи в тази насока не следва да се обсъждат от настоящия състав.
От друга страна съдът приема
за безспорно установено обстоятелството, че длъжникът- ответник по делото не е установил погасяване претендираната част
от ищеца главница, поради което вземането за главница съществува в размер на
сумата от 9 926,48 лева.
С оглед на изложеното правилно е приел
първоинстанционният съд, че кредитополучателят дължи заплащане на процесното непогасено вземане в размер
на сумата от 9 926,48 лева. и при липсата на ангажирани
доказателства за погасяването му, то претенцията на ищеца в
първоинстанционното производство за установяване
на дължимост
на главницата в същия размер, се явява основателна, поради което правилно е
уважен предявения осъдителен иск. С оглед на което решението, в обжалваната му
част следва да бъде потвърдено.
На следващо място, в настоящия случай,
предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника-ответник във
връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, в частта относно
уважените искови претенции на ищеца по чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за
установено вземане по отношение на ответника за сумата от 2 323,76лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 09.05.2015г.-15.06.2017г, сумата
от 116,52 лева- санкционираща лихва за периода от 30.04.2017г.-15.06.2017г., въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна
проверка се установява, че първоинстанционното решение, в тази му част е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни
материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към
мотивите на СРС на основание чл. 272 от ГПК. С оглед на което, решението и в
тази част следва да бъде потвърдено.
С
оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По
разноските в производството: На
основание чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна следва да бъдат заплатени
претендирате разноски във въззивното производството в общ размер на 612 лв., от
които 312 лв. внесен депозит за особен представител и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лв.
На
основание чл.77 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка
на СГС сумата от 247,33 лв., представляваща държавна такса за въззивното
производство.
Водим
от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 76030 от 24.04.2020 г. по гр. д. № 39560 по описа за 2017 г.
на СРС, III, ГО, 82-ри състав, в частта с която е осъден И.С.М., ЕГН ********** да заплати на "Б.ДСК"
ЕАД, ЕИК *****на правно основание чл.430, ал.1, ал.2 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД
сумата от 9 926,48 лева - главница по Договор за текущо потребление от
21.04.2015 г., ведно със законна лихва от 16.06.2017 г. до окончателното й изплащане,
сумата от 2 323,763 лева по договорна лихва за периода 09.05.2015 г. –
15.06.2017 г., както и сумата от 116,52 лв.- санкционираща лихва за периода от
30.04.2017г.-15.06.2017г.
Решението,
в частта, с която предявената претенция за лихва за забава за сумата над
уважения размер от 116,52 лева до пълния предявен размер от 124,23 лева и за
периода от 30.04.2017г. до 15.06.2017г. е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА И.С.М., ЕГН ********** да заплати на "Б.ДСК" ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***
сумата в размер на 612 лв. разноски пред въззивната инстанция на
основание чл. 78 ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА И.С.М., ЕГН ********** да
заплати по сметка на СГС на основание чл.77 от ГПК сумата от 247,33
лв., представляваща държавна такса за въззивното производство.
Решението
подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.
1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок
от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.