№ 67
гр. Кюстендил, 15.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ в публично заседание на
седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Пенка Н. Братанова
Членове:Мирослав М. Начев
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Галина Г. Кирилова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20211500500462 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл.
от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх. № 265919/31.05.2021 г. от ЕЛ. ХР.
М., с ЕГН **********, с адрес: гр. Кочериново, ***, чрез пълномощника й адв. Й.Б.,
насочена против Решение № 260215 от 15.04.2021 г. по гр.д. № 458/2021 г. на Районен съд –
Дупница.
С обжалвания първоинстанционен акт РС – Дупница е отхвърлил като неоснователни
предявените от ЕЛ. ХР. М. срещу Н. ИЛ. ЯН. и ИВ. ХР. М. отрицателни установителни
искове с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. с чл. 440 от ГПК, за признаване на установено
по отношение на ответниците, че никой от тях не притежава изцяло или в идеални части
собствеността върху процесния имот и е осъдил ищцата да заплати на ответницата Н.Я.
сторените по делото разноски в размер на общо 1 600 лева за адвокатски хонорари.
Въззивницата счита атакуваното решение за неправилно, постановено при
съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и
необосновано.
Отделно твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като
първоинстанционният съд се бил произнесъл извън рамките на претенцията и правния спор.
Сочи, че решението противоречи на разпоредбите на чл. 235, ал. 1, 2, 3, 4 и чл. 236,
ал. 1, т. 1, 2, 3, 4, 5, 6 и ал. 2 от ГПК поради липса на задължителни реквизити.
Акцентира се върху обстоятелството, че диспозитивът на решението не съответствал
на правната квалификация, претендирана с петитума на исковата молба, наличието на
противоречие в мотивите, както и противоречие между мотиви и диспозитив на съдебното
решение.
1
Твърди се, че ответницата Я. неправилно оспорила с отговора си по чл. 131 от ГПК
предявения отрицателен иск с доводи за предявен положителен установителен иск и в
противоречие с чл. 133 от ГПК е заявила претенция относно права на собственост върху
процесния имот чрез доказване на два придобивни фактически състава и две придобивни
основания за собственост върху имота и сградата (договор за дарение през 2006 г. и
придобивна давност на осн. чл. 79, ал. 2 от ЗС), което счита за недопустимо.
Въззивницата смята за неправилни доводите на съда, с които е приел иска като
неоснователен, а именно – че ищцата била несобственик на процесния имот, тъй като по
никакъв начин не била доказала демонстриране на намерение да владее имота само за себе
си и спрямо брат си, като сочи аргументи, че по делото такава безспорна демонстрация била
доказана. Твърди, че първоинстанционният съд е постановил решението си без да е обсъдил
всички доказателства поотделно и в съвкупността им, исканията и възраженията на
страните.
Счита, че съдът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила като не е
допуснал до разпит и преразпит на поискани от ищцата гласни доказателствени средства
чрез разпита на свидетели и е основал решението си само на доказателства, събрани в
предшестващи производства, както и не е обсъдил представено по делото писмено
доказателство – нот. акт № 59/2016 г.
Навеждат се доводи в подкрепа основателност на предявения иск, респ. твърди, че по
делото липсват доказателства, които да легитимират ответницата Я. като държател,
владелец или собственик на процесния имот след 30.01.2006 г.
При посочените съображения се иска отмяна изцяло на първоинстанционното
решение и обявяването му за недопустимо, респ. нищожно, и постановяване на ново
решение, с което претенцията да бъде уважена.
Претендират се разноските за всички съдебни инстанции.
С въззивната жалба се прави доказателствено искане за допускане до преразпит на
всички разпитани по делото свидетели относно установяване на обстоятелството, че
ответницата Я. никога не е владяла имота и не се е конфронтирала с Е.М.; респ. в случай на
констатирани противоречия да бъдат проведени очни ставки между свидетелите.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
от насрещните страни Н. ИЛ. ЯН. и ИВ. ХР. М..
С Определение № 260545/17.06.2021 г., постановено по гр. д. № 458/2021 г. по описа
на ДнРС по реда на чл. 248 от ГПК, районният съд е оставил без уважение молбата на ЕЛ.
ХР. М., обективирана във въззивна жалба вх. № 265919/31.05.2021, подадена чрез
пълномощника й адв. Б., за изменение в частта относно разноските на решение от 13.05.2021
г., постановено по гр. д. № 458/2021 г. по описа на ДнРС.
Срещу така постановеното определение е депозирана частна жалба с вх. №
266752/05.07.2021г. от ЕЛ. ХР. М., с ЕГН **********, с адрес: гр. Кочериново, ***, чрез
пълномощника адв. Й.Б. с изложени аргументи за неговата неправилност, като постановено
в нарушение на материалния и процесуалния закон и в противоречие с относимото
производство на чл. 248 от ГПК.
Твърди се, че постановявайки определението си първоинстанционният съд
неправилно е приел наличието на своевременно направено искане пред съда от ответната
страна с представен на съда списък, както и на фактическа и правна сложност на делото.
Правят се възражения за прекомерност на осн. чл.78, ал. 5 от ГПК на присъдените от
ДнРС разноски за адвокатско възнаграждение с твърдение, че присъдената сума не е
съобразена с фактическата и правна сложност на делото, цената и основанието на иска.
Твърди се, че обжалваното определение е постановено в нарушение разпоредбата на
2
чл. 248, чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и в противоречие на Постановление№ 1/13.07.1953
г. на Пленума на ВС, предвид липсата на мотиви в атакуваното определение, като
същевременно съдът не бил обсъдил допустимите и относими доказателства по делото.
Иска се отмяна като незаконосъобразно и недопустимо на обжалваното определение
и постановяване на решение, с което да се намалят присъдените от ДнРС разноски до размер
от 300 лева.
С частната жалба не се правят доказателствени искания.
В законоустановения срок не е подаден отговор по частната жалба от насрещните
страни Н. ИЛ. ЯН. и ИВ. ХР. М..
В съдебно заседание пред въззивната инстанция постъпилите жалби се поддържат, а
ответницата по тях Н.Я., ги оспорва.
ИВ. ХР. М. не е изразил становище по жалбата, не се явил в съдебно заседание и не е
бил представляван.
Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните
доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Производството пред сезирания съд е било образувано след двукратно обезсилване
на постановените по-рано решения - по гр.д. № 1093/2016 г. и 478/2018 г., по исковете на
ищцата Е.М. против Н.Я. и И.М., за признаване на установено по отношение на
ответниците, че никой от тях не притежава изцяло или в идеални части собствеността
върху поземлен имот номер 690, ведно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил иска на Е.М. против
Н.Я. и И.М., за признаване на установено по отношение на ответниците, че никой от тях не
притежава изцяло или в идеални части собствеността върху поземлен имот номер
690 /шестотин и деветдесет/, попадащ в квартал 11 /единадесети/, с площ от 170 /сто и
седемдесет/ квадратни метра по скица, който имот попада в парцел ХVIII - 543
/осемнадесети отреден и за имот петстотин четиридесет и три/ по регулационния план на гр.
Кочериново, утвърден със заповед № 147/29.12.1987г., ведно с построената в имота
еднофамилна жилищна сграда, при граници и съседи: парцел ХVIII-543, парцел II – 536,
парцел ХVII -535, парцел, 132-102, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН. Произнесъл се е и по
разноските като е осъдил ищцата да заплати на ответницата Я. сторените по делото разноски
в размер на общо 1 600.00 лева за адвокатски хонорари.
С Определение № 260545/17.06.2021 г., постановено по гр. д. № 458/2021 г. по описа
на ДнРС по реда на чл. 248 от ГПК, районният съд е оставил без уважение молбата на ЕЛ.
ХР. М., обективирана във въззивна жалба вх. № 265919/31.05.2021, подадена чрез
пълномощника й адв. Б., за изменение в частта относно разноските на решение от 13.05.2021
г., постановено по гр. д. № 458/2021 г. по описа на ДнРС.
За да постанови акта си по основния спор сезираният съд е приел фактическата
обстановка в мотивите на решението си, която се възприема за пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал по делото, но за прецизност този съдебен
състав ще изложи своя такава, като приема следното от фактическа страна:
По делото не е спорно и се установява от събраните доказателства, че по гр.д.№
1024/2010г. по описа на РС-Дупница е било постановено решение от 16.11.2012г. (влязло в
сила на 10.12.2012г.), по силата на което е допуснат до делба поземлен имот номер
690 /шестотин и деветдесет/, попадащ в квартал 11 /единадесети/, с площ от 170 /сто и
седемдесет/ квадратни метра по скица, който имот попада в парцел ХVIII - 543
/осемнадесети отреден и за имот петстотин четиридесет и три/ по регулационния план на гр.
Кочериново, утвърден със заповед № 147/29.12.1987г., ведно с построената в имота
еднофамилна жилищна сграда, при граници и съседи: парцел ХVIII-543, парцел II – 536,
3
парцел ХVII -535, парцел, 132-102,между съделителите И.М. и Н.Я., при квоти 2/3 ид.ч. за
нея и 1/3 ид.ч. за И.М..
Във втората фаза на делбата в посоченото съдебно производство е постановено
съдебно решение от 04.04.2014 г., по силата на което този имот е изнесен на публична
продан.
Не се спори, че това съдебно решение е приведено в изпълнение по силата на издаден
изпълнителен лист от 09.12.2015 г., като е било образувано изпълнително дело № 576/2015г.
по описа на ЧСИ М.Д. със страни Н.Я. - взискател и И.М. - длъжник. Със свое обявление по
посоченото изпълнително дело частният съдебен изпълнител е обявил продажбата на
процесния имот, като по силата на издадена обезпечителна заповед по ч.гр.д. №218/2016 г.
със свое разпореждане е спрял насрочената публична продан.
Настоящият жалбоподател и ищца пред първата инстанция е трета за изпълнителното
производство страна. Тя сочи себе си за собственик на този имот, за което е представила
Констативен нотариален акт от 07.03.2016г. № 59, том. І, рег. № 0712, дело № 52/2016 г. на
нотариус С. М., по силата на който е призната за такъв на основание правоприемство по
наследство и давностно владение.
По делото е приобщено Удостоверение за наследници № 58/24.03.2010 г., издадено от
община Кочериново, от което се установява, че А. М. и починал на 04.02.1961 г. Оставил е
законни наследници преживяла съпруга С. М., починала на 21.11.1976г., дъщеря Д. А. Ц.,
наследниците по право на заместване на сина му П.А. М., починал на 23.09.1944 г. и другия
му син Б.А. М., починал на 13.01.1890 г.
П.А. М. е починал на 23.09.1944г. и оставил наследници Г. М., негова съпруга,
починала на 20.07.1995г., както и Й.П.Т., негова дъщеря.
А.С.Б. Г.С.П. и П.С.П. са наследници на С.П. М., починал на 14.06.1996г., син на П.А.
М..
Според данните в Удостоверение за наследници № 107/10.06.2010г., издадено от
Община Кочериново, Б.А. М. е починал на 13.01.1890г., като негови наследници са В.Б.Г.,
П.Б. М., М.А. М., А.Й. М., Н.Г.Л., П. М., И. М., Е.М. и В. М..
Видно от приложения Нотариален акт за собственост върху недвижим имот,
придобит чрез давностно владение и наследство № 5, том. І, нот. дело № 5/12.01.2006г. по
описа на нотариус Л.С., В.Б.Г., А.Й. М., П. М., И.М., Е.М. и В. М. са признати за
собственици по давностно владение и наследство на процесния имот.
В.Б.Г., А.Й. М., П. М., Е.М. и В. М. продали на И. М. 15/16 ид. ч. от процесния имот –
спр. Договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт № 6, том І, рег. № 255,
н.д.№ 6/13.01.2006 г. по описа на нотариус Л.С..
Д. А. Ц. била призната за собственик на 1/3 ид.ч. от процесния имот, а Й.П.Т., А.С.Б.
Г.С.П. и П.С.П. са признати за собственици общо на 1/3 ид.ч. от процесния имот, видно от
Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и давностно
владение № 10, том. І, нот. дело № 9/23.01.2006г. по описа на нотариус С. М..
Д. А. Ц., Й.П.Т., А.С.Б. Г.С.П. и П.С.П. дарили на Н.Я. собствените си 2/3 ид.ч. от
процесния имот, според данните в приобщения Договор за дарение, обективиран в
Нотариален акт № 17, том І, рег.№ 0245, н.д.№ 15/30.01.2006 г. по описа на нотариус С. М..
Приложени са и Удостоверение изх.№ РД-01-14-196а/2016 г. и заверени преписи от
декларации по чл.26 от ЗМДТ, от данните в които се установява, че придобитата
собственост по силата на посочените по-горе договори, съдържащи се в нотариалните
актове, е била надлежно декларирана, вкл. от ответниците Н. Я. и И.М. за периода от
придобИ.ето – до днес, като декларация в този смисъл е подала и ищцата за периода
24.02.2016 – 09.03.2016 г. и от 09.03.2016 г. до днес, като посочените лица са платили и
4
данъчните си задължения за това.
С постъпило Удостоверение изх. № РД-01-14-197/2016 г., издадено от Община
Кочериново, придружено с копие от Разписен лист за процесния имот, се изяснява, че като
собственици в него са записани следните лица: К. И.ов С. – зачернато; Д. А. Ц., Й.П.Т.,
А.С.Б. Г.С.П. и П.С.П. - Нотариален акт № 10, том. І, нот. дело № 9/23.01.2006г.; И.Б. М.,
В.Б.Г. - Нотариален акт № 5/2006 г. и Нотариален акт № 6/, том. І, нот. дело №
6/13.01.2006г., както и Н. ИЛ. ЯН. - Нотариален акт № 17, том. І, нот. дело № 15/2006г.
По делото е прието заключението на назначената по гр.д.№1093/2016г. по описа на
РС-Дупница съдебно-техническа експертиза на вещото лице инж. Л.В., според което
действащият регулационен план на гр. Кочериново е одобрен със Заповед № 147/29.12.1987
г., като имот пл. № 690 е бил нанесен в кадастралната основа, но без планоснимачен номер.
Нанасянето на пл. № 690 е станало с решение на комисията по чл. 71 от ППЗТСУ /отм./ от
заседанието и на 26.11.1987 г. По предходния план на гр. Кочериново, одобрен със Заповед
№ 2715/04.04.1960 г. на ПИ 690 съответства имот пл. № 339 в кв.17, а в имота преди 1960 г.
е имало три сгради, (оцветени в жълто) означени със сигнатурата „ПЖ”- паянтово жилище и
„ПС” - паянтова стопанска. Вещото лице констатирало, че от цитираните сгради е запазена
само сградата, означена със сигнатурата „ПЖ”, находяща се на границата с ПИ 543, като по
данни от собствениците тя е изградена около 1956 г., със застроена площ от 29,6 кв.м. През
1982 г. към нея е изградена пристройка със застроена площ 8.6 кв.м. и функционално
предназначение - входно антре.
Събрани са и гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите Р.П., И.
Ч., С.И. А. Д., Ц.Г., С.К., В.Б.Г. и Е.И.П..
Пред въззивната инстанция при настоящото разглеждане на делото не са събирани
допълнителни доказателства. Заявени са били такива за допускане до преразпит на всички
разпитани по делото свидетели относно установяване на обстоятелството, че ответницата Я.
никога не е владяла имота и не се е конфронтирала с Е.М.; респ. в случай на констатирани
противоречия да бъдат проведени очни ставки между свидетелите. Те обаче са оставени без
уважение от този съдебен състав, доколкото не са били аргументирани с нови обстоятелства,
които да предпоставят необходимостта от повторен разпит и то на всички свидетели, нито
пък с допуснати процесуални нарушения от съда.
При тези установени обстоятелства се налагат следните правни изводи:
При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав намира, че
първоинстанционното решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е постановил.
Решението, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и
допустимо, тъй като първоинстанционният съд е разгледал допустими искове, предявени от
надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез
депозирана редовна искова молба.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искане за признаване за установено между
страните, че ответниците не са собственици на процесния имот. Именно по това искане се е
произнесъл и съдът, а твърденията, че е налице произнасяне извън рамките на претенцията и
правния спор са лишени от основание.
За бланкетни и необосновани се възприемат и твърденията, че решението
противоречи на разпоредбите на чл. 235, ал. 1, 2, 3, 4 и чл. 236, ал. 1, т. 1, 2, 3, 4, 5, 6 и ал. 2
от ГПК, поради липса на задължителни реквизити.
Не се констатира и противоречие на мотивите и диспозитива на съдебното решение.
В светлината на постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ВКС,
ОСГТК, за лишено от основание се възприема и твърдението за недопустимост на
5
атакувания акт, доколкото ответницата Я. неправилно оспорила с отговора си по чл. 131 от
ГПК предявения отрицателен иск с доводи за предявен положителен установителен иск и в
противоречие с чл. 133 от ГПК и заявила претенция относно права на собственост върху
процесния имот чрез доказване на два придобивни фактически състава и две придобивни
основания за собственост върху имота и сградата (договор за дарение през 2006 г. и
придобивна давност на осн. чл. 79, ал. 2 от ЗС). Със задължителна за съдилищата сила в
посоченото решение се приема, че при отрицателния установителен иск основанието на иска
не е негов индивидуализиращ белег, поради което, след като ищецът отрича правото на
ответника, последният следва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло
да се породи. При уважаване на отрицателния установителен иск за собственост
претендираното от ответника вещно право се отрича с оглед всички възможни основания, а
не само на конкретно определено основание. Поради това ответниците в случая следва да
изчерпят всички основания, на които претендират правото на собственост, тъй като при
уважаване на отрицателния установителен иск за собственост, по арг. от чл. 299 ГПК,
преклудиращото действие на силата на присъдено нещо ще обхване всички възможни
правопораждащи правото на собственост негови основания – в този смисъла са и изричните
указания в т. 1 от ТР № 8/2013 г. Ето защо, при релевираните две основания за собственост
на ответника по отрицателния установителен иск – договор за дарение и придобивна
давност, би била реализирана защитата по предявения отрицателен установителен иск и с
отхвърлянето му ответникът ще постигне защита на правото си на собственост, без да е
нужно да заявява същата защита с положителен установителен иск.
Изолирани са и твърденията за недопустимост на иска.
В съдебната практика е изяснено, че решението е недопустимо, когато съдът е
разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на
съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е
произнесъл при липса на право на иск (липса на съответния процесуален ред за защита на
права) или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса
на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална
предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от
иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно
съгласие на страните и др. Във всички останали случаи решението е неправилно и в
зависимост от естеството на съответния порок той се отстранява по реда на инстанционния
контрол (ако такъв е допустим).
В случая предмет на делото е иск с правна квалификация чл. 124 от ГПК –
отрицателен установителен иск за собственост. Този иск е бил подсъден на сезирания съд,
който го е разгледал в заявените предели и е постановил съдебен акт с оглед заявеното
право.
С оглед диспозитивното начало в гражданския процес ищецът сам определя кога,
доколко и какъв обем защита на свои накърнени права да търси. Такава защита в случаите на
предявен отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право би се
постигнала чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника
право, а правен интерес от предявяване на такъв иск винаги е налице при конкуренция на
твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект (така Тълкувателно решение
№ 8 от 27.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС).
Тук наличието на правен интерес е обусловено от наведеното твърдение, че ищцата
притежава правото на собственост досежно процесния имот, който в производството по
гр.д. №1024/2010 г. на ДРС е бил допуснат до делба като съсобствен между страните по това
дело – тук ответници.
Ето защо исковата претенция се явява допустима и правилно е разгледана по
същество.
6
Несподелима е и тезата, че атакуваният съдебен акт е нищожен.
Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в
закона, но в правната теория и съдебната практика се приема, че такава е налице при липса
на надлежно волеизявление на съдебния състав - когато решението е постановено извън
правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неподписване на решението от
мнозинството от съдийския състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост
на волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването. Нищожност на
решението се приема да е налице и когато с него се постановява изпълнението на нещо,
което е неизпълняемо, или когато се постановява изпълнение на действие, което е
престъпление, включително и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо,
което противоречи на морала и добрите нрави. Подобни данни тук не се установиха.
Наред с това и с оглед релевираните във въззивната жалба непреклудирани
оплаквания този съдебен състав намира, че при постановяване на атакуваното решение не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, респ. то е правилно по
следните съображения:
Както вече бе посочено предявен е иск против съделителите в делбеното
производство и страни по образуваното помежду им изпълнително производство, в хода на
което е бил изнесен на публична продан недвижим имот, предмет на настоящото
производство, който е собственост на същите съделители и страни в изпълнителното
производство, а ищцата тук се явява трето по отношение на изпълнението лице, твърдейки,
че е собственик на този имот, заради което иска да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че ответниците не са собственици на имота, предмет на спора.
Както всеки установителен иск има за цел да разреши възникнал правен спор относно
притежанието на конкретно вещно право и установи със сила на пресъдено нещо на
действителното правно положение в отношенията между спорещите страни по повод на
вещта, обект на оспорваното право.
В производството по този иск ищецът следва да докаже фактите, от които произтича
правният му интерес, а ответникът – тези, от които произтича правото му.
При така разпределената доказателствена тежест по делото са ангажирани
доказателства, които оценени пълно и всестранно, обосновават извод за допустимост, но
неоснователност на претенцията.
Ответницата Я. е придобила процесния имот по силата на Договор за дарение,
обективиран в Нотариален акт № 17, том І, рег.№ 0245, н.д.№ 15/30.01.2006 г. по описа на
нотариус С. М.. По силата на закана - чл. 225 ЗЗД с договора за дарение дарителят отстъпва
веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема. Като безвъзмездна сделка,
дарението се характеризира с намерението на дарителя да осъществи акт на щедрост спрямо
надареното лице и да изяви воля в този смисъл. То в случая се възприема за валидно,
доколкото липсват наведени доводи, а и индиции и доказателства за неговата нищожност,
респ. унищожаемост.
Наред с това, анализът на събраните гласни доказателствени средства сочи, че до
1993г. в процесния имот е живял Ивайло М., а Г. М. ползвал двора.
Не се спори и се установява от доказателствата по делото, че Д. А. Ц., Й.П.Т., А.С.Б.
Г.С.П. и П.С.П. от една страна и В.Б.Г., А.Й. М., П. М., И.М., Е.М. и В. М. са наследници по
закон на А. М., починал на 04.02.1961г., който е бил собственик на процесния недвижим
имот.
Част от неговите наследници, а именно Д. А. Ц., Й. П.Т., А.С.Б. Г.С.П. и П.С.П., при
условията на чл. 5, ал. 1 и чл. 10, ал. 1 ЗН, са придобили общо 2/3 ид.ч. от процесния имот,
което се установява и от Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по
наследство и давностно владение № 10, том. І, нот. дело № 9/23.01.2006 г.
7
Същите валидно са дарили притежаваните от тях 2/3 ид.ч. от процесния имот на
ответника Николинка Я..
Дори да се приеме, че процесният имот, който е бил собствен на наследниците на
Б.А. М., починал на 13.01.1890г. -В.Б.Г., П.Б. М., М.А. М., А.Й. М., Н.Г.Л., П. М., И. М.,
Е.М. и В. М., е придобит от тях по наследство и давност съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС с явно,
необезпокоявано и непрекъснато владение в продължение на повече от 10 години, започнало
от 1980г., ТО след 2006 г., когато ответните страни са го придобили по силата на съответно
договор за дарение и покупко-продажба, такива данни няма.
Събраните свидетелски показания сочат дори, че процесният имот е стопанисван
назад във времето както от наследници на П.А. М., така и от наследници на Б.А. М.. Макар и
да се предполага, че наследници на Б.А. М. са живели в имота след 1980г., това не
обосновава тезата, че са изменили намерението си и са започнали да владеят само за себе си.
В същото време по делото не са налични данни, които да сочат, че евентуалното им
променено отношение към имота е станало достояние на другите съсобственици. Тук
всички наследници са владелци всеки на собствената си идеална част от имота и държатели
на идеалните части на останалите съсобственици и сънаследници, а законът и практиката по
приложението на чл. 79, ал. 1 и ал. 2 ЗС са категорични, че следва да бъдат безусловно
доказани факти на упражняване на фактическа власт в рамките на определения от закона
период от време, както и на демонстрирано й чрез конкретни действия, достигнали до
съсобственика на имота или действия за отблъскването владението на същия, каквито факти
по делото не установиха със средствата на ГПК. Нещо повече, дори и да се приеме, че само
наследници на Б.А. М., са обработвали имота, а в последствие и ищцата, ползването,
декларирането по реда на ЗМДТ и плащането на данъци от нея, не са действия, които могат
да легитимират последната като едноличен собственик на имота – спр. Решение № 239/96 г.
на І г.о. - Бюлетина бр.10/96 г. стр.13, в което е застъпено становището, че обработването на
земята и плащането на данъците за имота са обикновени действия, които в никакъв случай
не сочат, че претендиращият наследник за пълен собственик на имота е отблъснал
владението на останалите наследници. В този смисъл са и Решение № 34 от 04.02.2013 г. на
ВКС по гр.д.№ 611/12 г. І г.о., Решение № 183 от 01.08.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 847/12 г. на
І г.о., Решение № 161 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 1163/13 г. ІІ г.о. и мн.др.
Освен това ищцата се е разпоредила с идеалните си части от процесния имот още
през 2006г., като ги е продала на брат си и ответник в настоящото производство – И.М.. От
друга страна другият ответник Н.Я. в същата година е придобила 2/3 идеални части от
процесния имот. Съзират се данни в показанията на свидетелите Ат. Д. и Сн. К., че Н. Я. е
обработвала двора в годините след 2006 г., а ищцата имала спорове с нея след посочените по
– горе сделки през 2006г., който факт изключва възможността ищцата да е владяла
еднолично и за себе си в период от 10 г. явно, спокойно и непрекъснато, довеждайки до
знанието на останалите съсобственици намерението си да свои целия процесен имот – след
2006г. до март 2016г. Дори де се приеме, че е живяла в този имот и го е стопанисвала, вкл.
като му правила и ремонти, свидетелят П. сочи, че това ставало в период от 1993 г. до 2016
г. В същото време свидетелят С. И. е категорична, че поне от 10 г. сградата не се обитава. С
това не може да се установи промяна в субективната страна на упражняваната фактическа
власт върху идеалните части на останалия съсобственик на процесния имот, легитимиращ се
като такъв на 1/3 идеална част от имота с гореописания нотариален акт – ответникът И.М.
брат на ищцата в производството – от показанията на св. И. Ч. се установява, същият когато
се връща в България от Испания отсядал в процесния имот, но ищцата не установява по
никакъв начин демонстриране на намерение да владее процесния имот и спрямо брат си
само за себе си.
Досежно ответницата Н.Я. такава промяна в намерението за своене също не се
установява по делото със средствата на ГПК. С придобИ.ето на 2/3 ид.ч. от процесния имот,
8
по силата на Договор за дарение, обективиран в Нотариален акт № 17, том І, рег.№ 0245,
н.д.№ 15/30.01.2006 г. по описа на нотариус С. М., тя е започнала да упражнява правото си
на собственост, което няма данни да е загубила, с оглед показанията на свидетелите по
делото – А. Д.. Предприела е и действия по осигуряването на неговата охрана, сключвайки
договор за това с „Алфа груп секюрити“ ООД – спр. л.121-127 гр.д. №1093/2016 г. на ДРС.
По изложените съображения съдът приема, че процесният имот е съсобствен на
ответниците при правата, установени и в делбеното производство: 2/3 ид.ч. за Н.Я. и 1/3
ид.ч. за И.М.. Поради това искът – предмет на настоящото производство следва да се
отхвърли като неоснователен.
За прецизност ще се посочи още, че ответните страни в случая са обвързани от
постановеното по делото решение в делбеното производство – спр. чл. 298 от ГПК. В т.см.
становището на ответника И.М., изразено в отговора на исковата молба, че дарението, по
силата на което ответницата Я. е придобила 2/3 ид.ч. от процесния имот, е без предмет,
доколкото към датата на прехвърлянето прехвърлите не притежава права в обема, предмет
на дарение, респ. че имотът е придобит по давност от ищцата, не може да бъде обсъждано.
Този извод не може да бъде различен и с оглед данните в Констативен нотариален
акт от 07.03.2016г. № 59, том. І, рег. № 0712, дело № 52/2016 г. на нотариус М., по силата на
който е призната за такъв на процесния имот на основание правоприемство по наследство и
давностно владение.
Снабдяването с нотариален акт от ответника представлява действие по смисъла на
разясненията в ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, изразяващо
намерение за своене на имота, доведено до знанието на съсобственика /предвид вписването
на нотариалния акт/, но до момента на сезирането на съда, не е изтекъл срок, който да
легитимира ищцата като собственик и на частта, получена като дарение от ответницата по
делото, съотв. придобита от ответника М. по силата договора за продажба. Правният извод
на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното
с влязло в сила решение. Тъй като нотариалното производство е едностранно и не
разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ
принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което
има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да
се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на
акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно
основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму
след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е
необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик /ТР
11/2013 г., ОСГК на ВКС/.
В този смисъл нотариалният акт представлява юридически извод на нотариуса, който
го е съставил, не е юридически акт с вещноправни последици и не е годен да постави начало
на добросъвестно владение и да доведе до придобИ.е на имота с кратка 5 годишна давност.
Същият може да послужи като действие на манифестиране пред собствениците, респ.
съсобствениците за намерение за своене и да постави начало на недобросъвестно владение.
Но съгласно разясненията, дадени с ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г.,
ОСГК, при наличие на позоваване на придобивна давност, правните последици - придобИ.е
на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок.
Както свидетелят Ч., така и свидетелят Р. П., са били разпитани и в хода на
извършената обстоятелствена проверка от нотариус С. М. при съставянето на Констативен
нотариален акт №59/2016 г. Там са поддържали, че всъщност процесният имот е съсобствен,
с площ от около 170 кв.м., който бил в общ парцел с друг имот, а данни за своене на целия
от страна на ищцата съдът не констатира при в настоящото производство, респ. изводът на
нотариуса за констатирана собственост в полза на ищцата се оказва изолиран.
9
В случая, дори и след съставянето на нотариалния акт до датата на подаване на
исковата молба в съда, не е изтекъл срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което не са налице
основания за съда да приеме, че ответникът е придобил право на собственост върху частта,
която ответниците притежават по силата на посочената дарствена сделка, както и договора
за продажбата на имота.
С оглед на изложените съображения съдът приема за установено по делото, че
ответниците са собственици на процесния имот, като правото им на собственост не е било
отнето и придобито по давност от ищцата, поради което предявеният иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.
До тези изводи е достигнал и първоинстанционният съд, заради което неговият
съдебен акт ще бъде потвърден изцяло.
По частна жалба с вх. № 266752/05.07.2021г. от ЕЛ. ХР. М., против Определение №
260545/17.06.2021 г., постановено по гр. д. № 458/2021 г. по описа на ДнРС по реда на чл.
248 от ГПК:
С посоченото определение районният съд е оставил без уважение молбата на ЕЛ. ХР.
М., обективирана във въззивна жалба вх. № 265919/31.05.2021, подадена чрез пълномощника
й адв. Б., за изменение в частта относно разноските на решение от 13.05.2021 г., постановено
по гр. д. № 458/2021 г. по описа на ДнРС.
Било е поддържано, че разноските в полза на ответницата Я. следва да бъдат
редуцирани, като се твърди прекомерност на заплатеното от нея адвокатско възнаграждение.
Действително производството по чл. 248 от ГПК има за цел да отстрани необсъждане
от съда на вече представени доказателства за разноски, или допуснати грешки при
преценката на доказателствата или при определяне на размера. Формирана е съдебна
практика на Върховния касационен съд, според която в производството по разноските
страните не си дължат разноски, тъй като в такова производство /относно дължимостта и
размера на разноските/, не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски, и
разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение (в този смисъл и Определение № 489 от
17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на IV г. о. ВКС, Определение № 933 от 17.09.2018 г.
по ч. гр. д. № 2845/2018 г. на IV г. о. ВКС).
В случая съдът е разпределил отговорността за разноски, като е присъдил в полза на
ответницата Я. сумата в размер на 1600 лв. доказателства за извършването им се намират в
кориците на делото, като в производство по чл. 248 от ГПК се изложени и допълнителни
съображения, че прекомерност на заплатените суми не е налице. То дори не е следвало да
бъде разглеждано, т.к. едва с въззивната жалба ищцата се е позовала на нормата на чл. 78,
ал. 5 ГПК, която действително предоставя възможност на дължащата разноски страна да
направи възражение за прекомерност на заплатеното от другата страна по спора адвокатско
възнаграждение. Такова заявено такова искане в хода на производството не е било
поддържано, а молбата по чл.248 ГПК не възстановява висящността производството, то е
било преклудирано. В този смисъл е и постоянната съдебна практика – спр. Определение от
28.05.2012г, на ВКС, постановено по ч. т. д. № 318/2012 година, II т.о., Определение № 645
от 13.10.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2133/2014 г., II т. о., ТК, Определение № 675 от
25.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 560/2014 г., II т. о., ТК и др. Заради това не е подлежала на
изследване от съда в производството по реда на чл. 248 ГПК възможността за редуциране на
присъдените разноски поради прекомерността им.
Дори и да не споделя горното не се установява прекомерност на заплатеното
възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на делото, извършените
процесуални действия и етапа на производството, което е продължило повече от 5 г.
В случая доказателства за сторени разноски са били ангажирани общо в размер на
1600 лв. – 600 лв. с приложен договор за правна помощ на л. 20 от в.гр.д. № 494/2019 г.,
10
както и 1000 лв., видно от договора на л. 34 на гр.д. № 1093/2016 г. В посочените договори е
налице отбелязване, че са платени в брой, което впИ.е има характер на разписка за реалното
изплащане на сумите. В тази насока са и задължителни указания по прилагането на закона в
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 6/2012 от 6 ноември 2013 год. В същото време делото е
образувано през 2016 г., а до сега – 2022 г., са проведени множество съдебни заседания, като
исковата претенция е разгледана за трети път, поради обезсилване на постановени преди
това решения на първата инстанция, респ. се разглежда и за трети път от въззивната
инстанция. Ответницата Я. е била представлявана надлежно от пълномощника си, който е
изготвял отговори, становища и молби в защита правата на клиента си, като е явявал
последователно и в откритите съдебни заседания. В този смисъл договореното и платено
възнаграждение следва да бъде възстановено на ищцата, а поради изхода на делото то
правилно е отнесено в тежест на ищцата.
По посочените съображения Определение № 260545/17.06.2021 г. следва да бъде
потвърдено.
По разноските пред въззивната инстанция:
Отговорността на страните за разноски е обусловена от изхода на спора и се
разпределя съобразно правилата на чл.78 ГПК. Разноските се присъждат за всяка инстанция
с акта на съда, с който приключва делото пред съответната инстанция - чл.81 ГПК.
Така за въззивната инстанция с оглед изхода на спора, разноски се следват само на
ответните по жалбата страни. Те обаче не поддържат искания в този смисъл, а и
доказателства за сторени такива пред тази инстанция не са ангажирали. Поради това съдът
не дължи произнасяне в посочения смисъл.
По обжалваемостта: Настоящото съдебно решение подлежи на касационен контрол,
съобразно императивната разпоредба на чл. 280 от ГПК в едномесечен срок от връчването
му пред Върховния касационен съд при спазване на изискванията на чл. 280 и чл. 284 от
ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260215/13.05.2021 г., постановено от състав на
Районен съд – Дупница (ДРС) по гр. дело № 458 от описа на съда за 2021 г., с което е
отхвърлена исковата претенция на Е.М. против Н.Я. и И.М., за признаване на установено по
отношение на ответниците, че никой от тях не притежава изцяло или в идеални части
собствеността върху поземлен имот номер 690 (шестотин и деветдесет), попадащ в квартал
11 (единадесети), с площ от 170 (сто и седемдесет) квадратни метра по скица, който имот
попада в парцел ХVIII - 543 (осемнадесети, отреден и за имот петстотин четиридесет и три)
по регулационния план на гр. Кочериново, утвърден със заповед № 147/29.12.1987г., ведно с
построената в имота еднофамилна жилищна сграда, при граници и съседи: парцел ХVIII-
543, парцел II – 536, парцел ХVII -535, парцел, 132-102, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 260545/17.06.2021 г., постановено по гр. д. №
458/2021 г. по описа на ДнРС по реда на чл. 248 от ГПК, с което е била оставена без
уважение молбата на ЕЛ. ХР. М., обективирана във въззивна жалба вх. № 265919/31.05.2021,
подадена чрез пълномощника й адв. Б., за изменение в частта за разноските на Решение №
260215/13.05.2021 г.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България, в едномесечен срок от съобщаването му, при условията на чл. 280 и чл.
11
284 от ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания на чл. 7, ал. 2
ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12