РЕШЕНИЕ
гр.София,27.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение,ІV-"А"въззивен състав, в открито заседание на осемдесети април през две хиляди и двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.с.СТОЙЧО
ПОПОВ
при секретаря Цв.Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева гр.дело 4416 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258
и сл. от ГПК.
С решение №20274076 от 11.12.2020 г. по гр.д. №76784/19 г., СРС, ГО, 171 с-в ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от М.НА Ф., гр. София, ул. Г. С. ********, да заплати на ЕТ„Н. - И.Х.“, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление със седалище и адрес на управление ***, п.к. 2360, ул. ********№7,представлявано от адв.И.С., сума в размер на 7 683,92лв .,представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди ,изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода от 01.01.2014 г. до 10.08.2014 г., настъпили в следствие с установената противоконституционност на текста на чл. 35а от ЗЕВИ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба 03.12.2018 г. до заплащане на сумата, на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД да заплати сумата 3237,87 лева /три хиляди двеста тридесет и седем лева и осемдесет и седем стотинки/ - мораторна лихва върху главницата за периода от 10.10.2014г. до 03.12.2018г.
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от М.НА Ф., гр. София, ул. Г. С. ********, да заплати ЕТ„Н. - И.Х.“, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление със седалище и адрес на управление ***, п.к. 2360, ул. ********№7, представлявано от адв.Ирина Стоева, сума в размер на 1986,87 /хилядя деветстотин осемдесет и шест лева и осевдесет и седем стотинки/ за разноски в производството, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника ,с която се твърди,че решението е недопустимо поради
липса на материалноправна легитимация на държавата,представлявана от М.НА Ф.,да
отговаря по иск за обезщетение за вреди,настъпили в резултат на законодателна
дейност на НС;отношенията във връзка с упражняване на законодателна власт и
погасяване на публичноправни задължения са отношения на власт и подчинение и
исковете не са подведомствени на гражданските съдилища ;липсва компетентност на
съда да преценява законсъобразност или противоконституционност на оспорените
такси;липсва пасивна процесуална легитимация на държавата да отговаря за
евентуално твърдени от ищеца виновни и противоправни действия,извършени от
НС;държавата и НС са различни правни субекти и доколкото оплакванията касаят
дейността на НС,то на самостоятелно основание искът срещу държавата е
недопустим.Алтернативно,решението е неправилно- съдът неправилно приел,че
държавата е възложител на държавни функции по осъществяване на законодателната
власт на НС по смисъла на чл.49 ЗЗД;националната уредба не предвижда възможност
държавата да носи имуществена отговорност за вреди от законодателната дейност на
НС;неправилно е прието от съда,че приемането на противоконституционни
разпоредби от законодателния орган представлява противоправно деяние,че е налице
противоправно бездействие от страна на НС,че удържаните от производителя такси
по чл.35 а ЗЕВИ са имуществена вреда.
Иска се от настоящата инстанция да обезсили решението като
недопустимо,алтернативно да го отмени като като неправилно и да отхвърли
иска като неоснователен .Претендират се разноски.
По въззивната
жалба е постъпил отговор,с който същата се оспорва.Претендират се разноски.
Съдът,
след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото
доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима,
следва да бъде разгледана
по същество .
На основание чл.272 ГПК съдът препраща
към фактическите и правни изводи на СРС и те стават част от настоящите
мотиви.За пълнота:
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правна квалификация чл. 49, вр. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ за вреди-пропуснати ползи от реализиране на приход от
произведена ел.енергия,настъпили вследствие на приемането от 42 –ро Нар.събрание
пар.6 т.2 и 3 от ЗР на ЗБ на РБ за 2014 г.,евентуално съединени с искове по чл. 49,вр. чл. 45 ЗЗД,вр.с чл.7 КРБ за вреди-пропуснати ползи от реализиране
на приход от произведена ел-енергия,вследствие на противоправно бездействие на Нар.събрание,изразяващо
се в неизпълнение на задължението му по
чл.22 ал.4 КЗС.
Според постоянната практика
на ВКС, обективирана в определение № 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г.
на ВКС, I т.о.; определение № 796/20.12.2017 г. по ч.т.д. № 2206/2017 г. на
ВКС, II т.о.; определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС,
II т.о и др., с обявяването на противоконституционността на чл. 35а и сл. ЗЕВИ
отпада характера на публично държавно вземане на платените от ищците
такси, поради което претенциите за връщането им от държавата обуславя
подсъдност на спора на гражданските съдилища.
Исковете не могат да се разгледат по реда на ЗОДОВ. С
§ 6 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) е предвидено новата
разпоредба на чл. 2в от закона да се прилага за предявените искови молби,
подадени след влизането му в сила, а неприключилите до влизането в сила на
закона производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително
при последвало въззивно и касационно обжалване. Производството по настоящото
дело е образувано на 03.12.2018 г. и следва да се довърши по общия ред, който се е
прилагал преди в приложното поле изрично да се включат искове за вреди от
нарушение на правото на ЕС. В цитирания закон лимитативно са изброени
фактически състави, в които държавата отговаря за вреди, сред които до приемане
на нормата на чл. 2в и към момента на завеждане на делото не е предвидена
отговорност за вреди от действие, нарушаващо правото на ЕС или приемане на
противоконституционна разпоредба. Когато отговорността не може да бъде
реализирана по ЗОДОВ, приложими са общите правила на ЗЗД - чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД (решение № 133/29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО).
Относно главният иск по чл. 49, вр. 45, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 4, § 3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ:
Разглежданият иск ще е основателен, ако ищецът докажи фактите, които попадат под хипотезата
на гражданския деликт (виновно и противоправно поведение, в причинна връзка от
което да са настъпили вреди), и фактите, водещи до ангажиране на отговорността
на възложителя - възлагане на работа от ответника на прекия причинител на
вредите, причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената
му работа - чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената
работа, чрез бездействия да се изпълнят задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с нея
(ППВС № 9/1966 г.);
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия.
Тя е предвидена от закона, за да обезпечи по-сигурното, лесно и бързо
обезщетяване на пострадалия. Тази отговорност възниква за възложителя, когато
вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, както
чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, така и чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или от характера на работата. Отговорността на
възложилия работата е обективна, с гаранционно-обезпечителна функция, поради
което вината като субективен елемент следва да се преценява не по отношение на
възложителя, а по отношение на лицето, на което е възложена работата (ППВС №
7/1958 г. ). Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, вината се предполага, като
опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответниците, при условията на
пълно обратно доказване.
Преди всичко, следва да се установи противоправно
поведение, тъй като само при наличието на такова, стои въпросът за обезщетяване
на вредите от отговорното лице /респ. и за причинната връзка/. По принцип, за
да е налице противоправно поведение, то следва да е предприето въпреки
установен в закон запрет за неговото извършване, който запрет охранява
абсолютни субективни права, като изводът за противоправността представлява
правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна
точка на действащите разпоредби.
Изрично следва да се посочи, че по принцип не е необходимо
да се установяват конкретните лица, осъществили деянието (ППВС№ 7/1959 г. на
ВС, т. 7), а само качеството им на изпълнители на възложена работа. Наличието
на всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, доколкото
същите представляват правопораждащи юридически факти за твърдяното право,
трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест, при условията на пълно и главно
доказване.
Съгласно разпоредбите на чл. 35а, ал. 1-3 ЗЕВИ, приети с
точки 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет за 2014 г., на
парламентарно заседание на 42-рото Народно събрание, проведено на 04.12.2013
г., за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира
такса, чиито размер е определен по формула, установена в, ал. 2 на
разпоредбата. Задължени за таксата лица са производителите на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия.
С Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Р.Б.,
постановено по конституционно дело № 1/2014 г. за противоконституционни са
обявени точки 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния
бюджет за 2014 г.(ДВ, бр. 109/2013 г), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и
3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от
Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35/2011 г., посл. изм. и
доп., ДВ, бр. 9/2013 г.). В мотивите си КС приема, че разпоредбата на, ал. 1 на
чл. 35а ЗЕВИ противоречи на чл. 60, ал. 1 от Конституцията, съгласно който
гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно
техните доходи и имущество. "Таксата е плащане в полза на държавния бюджет
от конкретно физическо или юридическо лице заради това, че е предизвикало
действието на държавен орган в свой интерес или му е предоставена исканата
услуга. Тя е финансово плащане, установено от държавата и събирано от нейните
органи във връзка с извършвана от тях дейност или услуга … С установената такса
по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ законодателят въвежда задължение за производителите на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия (чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ)
безвъзмездно плащане, срещу което не получават никаква услуга.". КС приема
също, че разпоредбата на чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ противоречи и на чл. 19, ал. 2 и 3
от Конституцията, съгласно които законът създава и гарантира на всички граждани
и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като
предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава
потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни
граждани и юридически лица се закрилят от закона. "От всички стопански
субекти, които се занимават с производство на електрическа енергия от
възобновяеми източници, единствено производителите на електрическа енергия от
вятърна и слънчева енергия са задължени с таксата по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ.
Недопустимо е създаването на обособен, специален правен режим за някои субекти
на стопанска дейност, а изключването на този специален режим за други.
Законодателят е длъжен да установи подходящ правен механизъм, който успешно да
може да предотвратява злоупотреби с монополизъм, нелоялна конкуренция и да
защитава потребителя." Прието е още, че разпоредбите на чл. 35а, ал. 2,
чл. 35б и чл. 73 ЗЕВИ сами по себе си не са противоконституционни, но те са
свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а, ал. 1 и 3 ЗЕВИ, които са
противоконституционни и поради обусловеност с тях са също
противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в
противоречие с принципа на правовата държава.
В мотивите към Решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело №
5/2019 г. на КС (обн. в ДВ, бр. 42/12.05.2020 г.), е прието следното: Докато КС
не обяви един закон за противоконституционен, се презумира, че той е в
съответствие с КРБ и валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане
е създаден. Неприлагането на противоконституционния закон само занапред брани
правната сигурност и доверяването на адресатите на закона, че той е съобразен с
КРБ. Това доверяване произтича от оборимата презумпция за валидност, с която
законът се ползва. Обявените за несъответни на КРБ закони губят своето действие
занапред (ex tunc), а възникналите от прилагането им правни последици в рамките
на правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на КС, се
запазват, освен ако НС не постанови друго по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС.
Ефектът от решението на КС не може да се разпростре върху вече уредените по
окончателен начин от обявения за противоконституционен закон правоотношения. То
не въздейства пряко върху тези правоотношения. Така конституционният
законодател е гарантирал правната сигурност при многообразието от възможни
житейски ситуации и законодателни разрешения. Такова решение поражда задължение
за законодателя да уреди последиците от прилагането на обявения за
противоконституционен закон. До произнасянето на НС, при наличие на правен
спор, съдилищата го решават, като прилагат пряко КРБ и принципите на правото.
Последното е приложимо и за нормативните закони с еднократно действие, което
вече е изчерпано преди влизането в сила на решението на КС. С разпоредбата на
чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ конституционният законодател дава превес на
правната сигурност. Казаното не означава, че в тази хипотеза КРБ допуска контрол
за конституционност при отстъпление от основополагащия конституционен принцип
на правова държава и върховенството на КРБ като негово същностно проявление.
При контрола за конституционност на законите предназначението на
конституционното правосъдие да гарантира върховенството на КРБ може да се
постигне в пълнота, ако правните последици от прилагането на обявения за
противоконституционен акт до влизане на решението на КС в сила бъдат уредени от
органа, постановил акта, и то съобразно мотивите на КС. Само по този начин може
да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория
правоотношения. Самата Конституция съдържа механизъм, чрез който да се постигне
нужното равновесие между повелята за правна сигурност и правната справедливост
като компоненти от богатото, многопластово съдържание на принципа на правовата
държава. От конституционния принцип на правовата държава произтича задължението
на органа, предвидено в чл. 22, ал. 4 от ЗКС. То се свързва и с чл. 7 от КРБ,
предвиждащ отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или
действия на нейни органи и длъжностни лица, което неминуемо обхваща и
отговорността на органа, издал противоконституционния акт. Уреждането на
правните последици от прилагането на противоконституционния акт до обявяването
му за такъв не е в правомощията на КС, но неговото решение задължава органа,
постановил акта, да изпълни конституционното си задължение, което е и смисълът
му на елемент от цялостния конституционен механизъм за балансиране на властите.
Мерките, които органът следва да приеме, за да уреди правните последици от
прилагането на акта до влизане на решението на КС в сила, са иманентна част от
процеса на осигуряване на върховенството на Конституцията. За да се осъществи
смисълът и да се постигне предназначението на контрола за конституционност - да
гарантира върховенството на КРБ - решението на Конституционния съд спрямо вече
уредените от обявения за противоконституционен закон правоотношения, с оглед
разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, обвързва НС да уреди
възникналите от прилагането му правни последици.
По въпроса: налице ли е противоправност на законодателна
дейност на НС, изразяваща се в приемане на закон, който е обявен за
противоконституционен с решение на КС, и на бездействие на НС за уреждане на
възникналите правни последици от обявения за противоконституционен закон
съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС - на основание чл. 280, ал. 1, т.
2, предл. 1 от ГПК, е налице и установена практика на ВКС, обективирана в
решение № 71/06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ВКС, ІV ГО и решение №
72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, ІV ГО, постановени по дела,
материалноправният спор по които е същият като разглежданият и по настоящото
дело. В тези решения е прието следното: Отговорност на НС е приетите от него
закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като
основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл.
76, ал. 2 от КРБ при конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането на
противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване
на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен
противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от КРБ Р.Б. е правова държава, която
се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според
законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт,
защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението
на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти,
както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в
равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с КРБ.
Държавата не би успявала да поддържа качеството си "правова", ако не
съществува ред за хармонизиране на законите с КРБ и осъществяването в
действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно
това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава
КРБ; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само
първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава.
Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или
прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на
противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква
задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили
в нарушение на КРБ. ЗКС в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл.
151, ал. 2 от КРБ действие занапред на решенията на съда. Предвиденото в чл.
151, ал. 2, изр. 3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт,
от момента на влизането на решението в сила, е пряка последица от самото
решение. Същото има конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му
в сила обявения за противоконституционен акт не се прилага. То обаче има и
установително действие, доколкото установява несъответствието на акта с
конституцията. Това несъответствие съществува от момента на приемането на
обявения за противоконституционен акт и затова се счита установено от този
момент, а не възниква от момента на влизането на решението на КС в сила. Тъй
като обявеният за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането
си, то и последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с КРБ и
запазването им би противоречало на принципа на правовата държава. Решението на
КС за обявяването противоконституционността на акта обаче не урежда пряко тези
последици. Като последица от него възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС
на органа постановил акта да уреди възникналите правни последици от прилагането
му. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като право на
органа. Той установява не възможността НС да уреди възникналите правни
последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но
го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения
конституционен ред. Бездействието на НС да уреди правните последици от
прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и
приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон НС
нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни
задължението си да го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения
конституционен ред. За НС в правовата държава възниква същото задължение (да
възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от
него закон, защото е противоконституционен. Докато НС не уреди всички правни
последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на
съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират
продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава да бъде
накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители
имат задължението да спазват не само КРБ, но и закона, който ги задължава да
уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния
ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на
обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба
(най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера,
както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини
релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат
уредени от НС непълно или неточно. Последното не прави накърнения
конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си
конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират
отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от
продължаващото да съществува нарушение на КРБ. Доколкото пожертваното при запазеното
действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно
основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от
този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин от
пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо
основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. В този смисъл са постановени решения
по чл. 290 от ГПК по идентични казуси решение № 207/06.01.2020 г. по гр. д. №
4662/2019 г. на ВКС, ІІІ ГО решение № 249/15.01.2021 г. по гр. дело № 4069/2019
г. на ВКС, ІV ГО, решение № 202/10.02.2021 г. по гр. д. № 854/2020 г. на ВКС,
ІІІ ГО, и други.
В настоящия случай, по делото не се спори, а и се установява
от представените писмени доказателства и доказателствени средства, че ищецът е собственик на
фотоволтаична централа, произведената от която електрическа енергия е
изкупувана от "Чез електро
България " АД по установени от държавен
орган преференциални цени. За периода от 01.01.2014 г. до 10.08.2014 г., от ищеца са удържани
посочените в ССч Е такси, трансферирани в държавния бюджет.
По изложените по-горе съображения съдът правилно е приел, че се е осъществил
фактическият състав на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ - от противоправно
действие (приемане на противоконституционен акт) и последвало го бездействие (уреждане на
последиците от акта), извършени от длъжностни лица в състава на държавен орган
за ищцеца са
възникнали имуществени вреди в размер на исковите суми, които са в причинна
връзка с действието и последвалото го противоправно бездействие. Поради това в
полза на ищеца
е възникнало вземане за обезщетения за имуществени вреди в претендираните
размери (установени от писмените доказателства и неоспореното заключение по
ССч Е).
Отговорността на държавата по чл. 7 КРБ е имуществена,
като целта на разпоредбата е да очертае най-общо основанието и да посочи в чия
правна сфера и в чий имуществен патримониум настъпва задължението за обезвреда
- този на държавата. Държавата съществува и осъществява функциите си чрез
системата от държавни органи, като в материалноправен аспект отговорността на
държавните учреждения е идентична с тази на държавата. Държавните учреждения не
притежават собствено имущество, а стопанисват и управляват държавно имущество,
чрез което осъществяват дейността си, поради което именно държавата отговаря
имуществено за задълженията на държавните учреждения. По силата на чл. 62 и чл.
63 на Народното събрание като държавен орган е възложено да осъществява
държавни функции - законодателната власт и парламентарен контрол, чрез
включените в членствения му състав народни представители. Именно държавата като
възложител на държавни функции по осъществяване на законодателната власт по
смисъла на чл. 49 ЗЗД и по силата на общия принцип, прогласен в чл. 7 КРБ, се
явява материално легитимирана да отговаря за всички виновно причинени вреди,
произтичащи от законодателната дейност на народните представители. Държавата
дължи обезщетение на увредените лица, защото неин орган е постановил
противоконституционния акт и след това същият този орган противоправно
бездейства. Няма закон, който да предвижда по тези искове представителство или
процесуална субституция на Народното събрание.
По изложените съображения съдът правилно е приел, че в полза
на ищеца
е налице вземане срещу ответника за обезщетение на причинените му вреди в
претендирания размер. Исковете по чл. 49, вр. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ са
основателни за предявените размери и следва да се уважат изцяло. Сумите са
дължими ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до
окончателното плащане.
Не е изтекла
погасителната давност на правото на иск ,тъй като претенцията е станала
изискуема от постановяване на решението на КС-31.07.2014 г.,а искът е предявен
на 03.12.2018 г.
Не се установиха твърдяните пороци на първоинстанционното решение,
поради което то като допустимо,правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Постъпила е частна жалба от Държавата ,представлявана от М.НА Ф. срещу
определение от 02.03.20021 г.,,с което е оставено без уважение искането за
изменение на решението в частта за разноските.Твърди се,че същото е
неправилно,незаконосъобразно и необсновано.Платеният адвокатски хонорар от
ищеца бил в размер на 1200 лв.,присъден изцяло при своевременно направено
възражение за прекомерносттта му.Съобразно Наребда №1/2204 г.за МРАВ минималният
размер ,според цената на иска е 857.65 лв.
Определението е правилно.Съдът е
правилно е преценил,че за делото със средна по степен фактическа и правна
сложност, заплатената сума от 1200 лв. , близка до минимума според Наредба №1/2004
г.за МРАВ,не е прекомерна.
Въззиваемата страна е сторила 1468.80
лв.разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция.Възражението
за прекомерност на платения адвокатски хонорар е основателно,предвид
фактическата и правна сложност на делото,приключването му в едно заседание,без
събиране на доказателства пред въззивната инстанция,поради което съдът го
намалява на 900 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№20274076 от 11.12.2020 г. по гр.д. №76784/19 г., СРС, ГО, 171 с-в и
определение от 02.03.21
г.
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от М.НА
Ф., с адрес гр. София, ул. „********да заплати на ЕТ„Н. - И.Х.“, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление ***, п.к. 2360, ул. ********№7, на основание чл.
78, ал.3 ГПК, сумата от 900 лв., представляваща
разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕД АТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.