№ 87
гр. Пловдив, 21.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Нестор Сп. Спасов
Членове:Емилия Ат. Брусева
Радка Д. Чолакова
при участието на секретаря Катя Н. Митева
като разгледа докладваното от Нестор Сп. Спасов Въззивно търговско дело
№ 20215001000781 по описа за 2021 година
Повод за образуване на настоящето дело са няколко жалби насочени срещу
постановени по т. дело № 291/2018 г. по описа на С. окръжен съд съдебни актове.
Едната е подадена от „З.А.Д.А.“ АД, ЕИК *********, гр. С. и е насочена против
постановеното по делото решение № 260095 от 11.03.2021 г. изменено на основание чл. 248
от ГПК с определение № 260669 от 22.06.2021 г. в частта, с която „З.А.Д.А.“ АД е осъдено
да заплати по банкова сметка в Р. (Б.) ЕАД, IBAN: **** **** **** **** **** **, BIC:
******** следните суми:
- 49 000 лв. на М. М. СТ., ЕГН **********, ****, представляваща обезщетение за
причинените му неимуществени вреди от произшествието на 21.11.2017 г. , ведно със
законна лихва от 09.03.2018 г. датата на която е уведомен застрахователя за настъпилото
произшествие до окончателното плащане и 301, 35 лв.разноски по съразмерност,
- 2 377 лв. на „А.Д.Й.Е.“, гр. С., ****, представляващи адвокатско възнаграждение.
съразмерно с уважената част от иска .
- 1960 лв. в полза на бюджета на съдебната власт за държавна такса съразмерно с
уважената част от иска.
В жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението в
тази му част, иска се отмяната му и постановяване на друго отхвърлящо иска за този
размер.
1
Другата жалба изхожда от М. М. СТ., ЕГН **********, **** и с нея се обжалва
постановеното по делото решение № 260095 от 11.03.2021 г. в частта, с която предявеният
от М. М. СТ., ЕГН **********, гр. К. против „З.А.Д.А.“ АД, ЕИК *********, гр. С. иск е
отхвърлен за сумата равняваща се на разликата между претендираните 100 000 лв. и
присъдените като обезщетение за причинените му неимуществени вреди от произшествието
на 21.11.2017 г. 49 000 лв., по отношение на претенцията за присъждане на законна лихва
върху сумата от 49 000 лв. за периода от 21.11.2017 г. до 08.03.2018 г. и относно осъждането
му да заплати на дружеството разноски по съразмерност в размер на 382, 50 лв.
В жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на тази част от
решението, иска се отмяната й и постановяване на друго уважаващо исковете в пълния им
размер.
От страна на М. М. СТ., ЕГН **********, гр. К. е подадена и жалба против
постановеното по т. дело № 291/2018 г. на 22.06.2021 г. решение № 260244, с което са
оставени без уважение подадените от пълномощника на М. М. СТ. молби за поправка на
очевидна фактическа грешка, респ. за допълване на решение № 260095 от 11.03.2021 г.
В тази жалба се излагат доводи за неправилност на това решение иска се отмяната му
и постановяване на друго, с което да се допусне поисканата поправка на ОФГ, респ. уважи
искането за допълване.
Съответно насрещните по жалбите страни са изразили становище за
неоснователност на същите.
Съдът след като се запозна са акта предмет на обжалване и събраните доказателства
намери за установено следното:
На 20.08.2018 г. в С.Г.С. е постъпила изходяща от М. М. СТ., ЕГН **********, гр.
К. искова молба против „З.А.Д.А.“ АД, ЕИК *********, гр. С..
В обстоятелствената част на същата се говори за това, че ищецът бил работник към
О.П. „К.Д.П.И.“, гр. К.. На 21.11.2017 г. в гр. К. на **** той бил на работа и се намирал в
коша на автовишка представляваща част от товарен автомобил съгласно регистрацията в
КАТ. При сваляне коша в долно положение следствие на техническа повреда той се обърнал
и ищецът паднал на пътното платно.
От падането ищецът получил фрактура на таза вдясно, фрактура на дясната ръка и
лакът, контузия на главата и тялото, със загуба на съзнание.
След произшествието той бил откаран със спешна помощ в МБАЛ „д-р К.С.“, гр. К..
Там лекарите извършили операции на счупения таз и счупената ръка, като била поставена
Браунова шина. Болничните престои на ищеца продължили от 21.11.2017 г. до 26.11.2017 г.
и от 27.11.2017 г. до 04.12. 2017 г. В следващите няколко месеца той бил на постелен режим,
като за него се грижели близките му. Изпитвал сериозни затруднения в битовото
обслужване. През месец април 2018 г. постъпил за специализирана медицинска
рехабилитация в „С.Б.РН.К.“ ЕАД, филиал П.Б.. Лекарите достигнали до извод, че
състоянието му налага продължаването на рехабилитацията в болнични и извънболнични
2
условия за период от поне 1 година. Сочи се и че към предявяване на иска ищецът
продължава да изпитва болки при ходене и походката му е силно нарушена.
Обобщено е, че във връзка с получените увреждания той прекарал повече от 7 месеца
в болнични. При завръщане на работното му място през месец юли 2018 г. влошеното му
здравословно състояние наложило да се променят трудовите му ангажименти, включващи
значително по-леки натоварвания. Травмите от своя страна довели до силни и
продължителни болки, продължително болнично (вкл. оперативно) и извънболнично
лечение, затруднение на движението за дълъг период от време, неудобства и затруднения в
бита. Възстановяването не е приключило, продължава да изпитва болки, трудно се
придвижва, куца, съществува опасност да не може да се възстанови напълно.
На тази база е направен извод, че сме изправени пред вреда причинена от техническо
устройство/инсталация/ на МПС даваща основание за ангажиране на отговорността по чл.
50 от ЗЗД на собственика на веща.
Съответно се сочи, че за процесното МПС имало сключена на 28.12.2016 г.
задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, което с оглед
текста на чл. 493, ал.2, т. 3 от КЗ и изложеното по- горе за отговорността по чл. 50 от ЗЗД
водело до извод, че обезщетението за претърпените неимуществени вреди се дължи и от
ответното застрахователно дружество.
Сочи се, че по тази причина, ищецът се обърнал към ответника с молба от 09.03. 2018
г. за определяне и изплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди. Той
обаче отказал да ги удовлетвори.
На тази база е направен извод, че за ищеца е налице интерес да предяви претенцията
си по съдебен ред и е отправил искане за осъждането на ответника да плати на ищеца
100 000 лв. за обезщетяване на причинените му неимуществени вреди при описания
инцидент, заедно със законната лихва от датата на деликта 21.11.2017 г. до окончателното
плащане.
С определение от 22.08.2018 г. СГС е прекратил образуваното пред него дело и е
изпратил същото по подсъдност на Сз ОС.
Там е било образувано т. дело № 291 по описа на съда за 2018 г.
По същото препис от ИМ е изпратен на ответното застрахователно дружество.
С подадения отговор то не оспорва наличието на валидна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“. Изразява обаче становище за неоснователност на
исковата претенция, като изрежда на няколко основания.
Част от тях се базират на становището, че ищецът не е титуляр на вземания за
застрахователно обезщетение по причина, че рискът не е покрит, а процесното събитие и
евентуално причинените от него вреди не представляват застрахователно събитие.
В тази връзка са изложени съображения, че процесните вреди са настъпили в
рамките на притежаването/използването на специализирана подемна техника, а не на
3
притежаване/използване на МПС по неговото предназначение, а именно - движение по
пътищата. В подкрепа на това си становище е направено позоваване на практиката на Съда
на Европейския съюз във връзка със задължителната застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите, който приемал, че същата не покрива отговорността за вреди,
причинени на трети лица, в случаите, в които специализираната техника се използва за
специализираното й предназначение, а не като МПС.
Изводът за неоснователност на исковата претенция се извежда и от твърдението, че
не може да се говори и за отговорност на О.П. „К.Д.П.И.“, гр. К., респ. на О. К., за които се
твърди, че имат качество на застраховани лица. В подкрепа на това се изразява становище,
че не са налице предпоставките за ангажиране на обективната им отговорност за настъпване
на процесния инцидент. Говори се за липса на причинно следствена връзка между
техническата повреда на автовишката и уврежданията на ищеца, както и причинната връзка
между претендираните неимуществени вреди и телесните увреждания. Оспорено е и
настъпването на вредите и размерът им. Наред с това е изразено становище за липса на
противоправност в действията или бездействията на О.П. „К.Д.П.И.“, гр. К., респ. на О. К..
Твърди, че в конкретния случай са положени добросъвестно и предприети всички
необходими мерки за гарантиране и осигуряване на техническата годност и изправност на
МПС. Същото е надлежно ремонтирано, като непосредствено преди събитието е минало и
съответния технически преглед.
Наред с това в отговора са изложени доводи за прекомерност на претендираното
обезщетение и за това, че ако се достигне до извод за присъждане на такова същото следва
да бъде намалено поради съпричиняване с оглед на това, че ищецът е нарушил условията за
безопасност на труда и е бил без поставен обезопасителен колан на вишката и без специална
каска, въпреки, че е разполагал с такива.
Изразено е и становище за неоснователност на претенцията за лихви от датата на
увреждането до окончателното заплащане на главницата.
В ДИМ, ищецът е изразил становище за неоснователност на направените с отговора
защитни възражения.
В отговора на ДИМ застрахователното дружество просто е завило, че поддържа
направените с отговора защитни възражения.
Така след осъществената размяна на книжа съдът е изготвил проекто доклад по
делото, произнесъл се е по направени от двете страни доказателствени искания и е насрочил
първото заседание по делото.
Преди същото по делото е постъпила молба от ищеца, с която той е отправил искане
наред с първоначалния ответник на основание чл. 228, ал.3 от ГПК като такъв да бъде
конституирана и О. К.. В тази връзка е конкретизирано, че искът срещу този нов ответник
следва да се счита предявен при условията на евентуалност спрямо главния ответник
З.А.Д.А.“ АД и в случай, че се приеме, че той не следва да отговаря по предявения иск да се
постанови решение с което се осъди О. К. да заплати на ищеца сумата от 100 000 лв. като
4
обезщетение за описания в исковата молба инцидент ведно със законната лихва от датата на
деликта.
Съдът проведеното на 08.05.2019 г. открито заседание е уважил искането на ищеца и
е постановил определение, с което е ПРИЕЛ за разглеждане предявените от ищеца против
О. К. при условията на евентуалност искове за присъждане на сумата от 100 000 лв. като
обезщетение за описания в исковата молба инцидент ведно със законната лихва от датата на
деликта и съответно е КОНСТИТУИРАЛ по предявените с искова молба вх. № 110211 от
20.08.2018 г. искове наред с първоначалния ответник и О. К..
С оглед на това е било разпредено и препис от исковата молба и приложенията към
нея да се изпрати на новоконституирания ответник за отговор.
В него на първо место О. К. излага доводи за недопустимост на исковата претенция с
доводи, че пасивно легитимиран по такъв иск следва да е не тя , а О.П. „К.Д.П.И.“, гр. К.,
което било самостоятелна структура към О.та по смисъла на чл. 52, ал.1 от ЗОС и е страна
по сключения с главния ответник договор за застраховка.
Наред с доводите за недопустимост са изложени и такива за неоснователност на иска.
В тази връзка е посочено, че ако се приеме, че главният ответник не следва да
отговаря поради липсата на покрит застрахователен риск по чл.493, ал.2, т.З от КЗ, то и О.
К. не носи отговорност по причина, че отговорността на застрахователя и застрахования по
застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, произтича от един и същ
правопораждащ юридически факт - покрито застрахователно събитие.
Твърди се също, че ищецът като работник в О.П. „К.Д.П.И.“, гр. К. бил застрахован
по групова застраховка „Задължителна трудова злополука“ с полица №
****************/14.11. 2016 г., валидна до 13.11. 2019 г., сключена от О. К. с „Д.“ АД, гр.
С.. Ищецът бил уведомен за правото му на застрахователно обезщетение от
застрахователното дружество и възможността да му бъде изплатено такова, но той отказвал
да представи нужната информация и съдействие на застрахователното дружество, за да му
бъде определен размера на обезщетението и съответно изплатен.
Оспорена е и причинно-следствената връзка между настъпилата внезапна
техническата повреда на автовишката и уврежданията на ищеца, резултат от инцидента,
както и описания в исковата молба механизъм на настъпилия инцидент.
Изложени са доводи за неоснователност и с оглед на това, че ищецът при изпълнение
на трудовите си задължения, не е изпълнил всички изисквания за безопасни условия на труд.
Злополуката настъпила, защото той не е поставил предпазните средства - колан и каска,
които са се намирали в коша на автовишката преди да започне да извършва възложената му
работа и по този начин е допринесъл на 100% за настъпването на злополуката. На тази база
се прави извод за проявена груба небрежност при изпълняване на възложената му работа,
като било налице съпричинаване от негова страна на 100% на вредоносния резултат. В
подкрепа на това са изложени доводи за проведени инструктажи на ищеца съгласно
изискванията на разпоредбите на Наредба № РД-07-2 от 16.12. 2009 г. за условията и реда за
5
провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по
правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, както към момента
на започване на трудовите задължения, така и периодично и ежедневно за всяка конкретна
работа.
Изложени са и съображения за липса на противоправност в действията или
бездействията на О. К. за настъпилият инцидент на 21.11.2017 г., като се твърди, че от
изложеното в ИМ не следва извод, че О.та е нарушила или не е изпълнила нормативни
задължения, както и че носи вина за настъпилият инцидент.
Според О. К. повредата на автовишката е случайно събитие и е нямало как да се
предвиди преди използването още повече, че тя била преминала технически преглед пет дни
преди инцидента. Прави се заключение, че падането е резултат от непреодолима сила и на
неспазване на безопасните и здравословни условия на труд от страна на ищеца и не
обосновава виновно и противоправно поведение на О.та.
Изразено е и становище за липса на причинно следствената връзка между
уврежданията и претендираните неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. Наред с това
се твърди, че размерът на търсеното обезщетение е прекомерен и несъответства на
настъпилите телесни увреждания.
Оспорена е и претенцията за лихви от датата на събитието до окончателното
изплащане.
В ДИМ е взето становище за неоснователност на възраженията за недопустимост и
неоснователност на предявените срещу О. К. претенции.
В тази връзка е пояснено, че отговорността на О. К. се търси с оглед на това, че е
собственик на процесния лек автомобил и обстоятелство, че същия бил предоставен за
ползване на трето лице нямало никакво значение. Посочено е и че е без значение кой е
страна по договора за застраховка по причина, че всяко от описаните в чл. 477, ал.2 от КЗ
лица може да бъде застраховащо лице, т.е. страна по договора за застраховка.
Споменато е също и че не се споделя виждането на О. К., че отговорността на
застрахователя и застрахования по застраховката „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, произтича от един и същ правопораждащ юридически факт - покрито
застрахователно събитие.В тази връзка е посочено, че това не е така и отговорността на О.та
е деликтна и възникваща с оглед разпоредбата на чл. 50 от ЗЗД, а тази на застрахователя е
договорна и е обусловена от сключена застраховка по риск „Гражданска отговорност на
автомобилистите“.
Изразено е и становище за неоснователност на доводите за липса на елементите от
ФС на деликтната отговорност, за съпричиняване и т.н.
В отговора на ДИМ е заявено отново възражението за недопустимост на исковете.
Изразено е и менене, че с ДИМ ищецът е изменил обстоятелствата, на които се основа иска
срещу О. К. , като в същата е навел за първи път довод, че отговорността й е такава по чл. 50
от ЗЗД. В тази връзка е изразено мнение, че това изменение не било направено с изявление
6
за изменение на иска и било недопустимо
Наред с това е взето отношение и по въпроса за наличие на предпоставките за
ангажиране отговорността на ответника по чл. 50 от ЗЗД като в тази връзка се преповтарят
направените и в отговора възражения за това, че вредите са настъпили следствие на
непреодолима сила и по изключителна вина на пострадалия и т.н. За яснота в тази връзка се
прави и позоваване на ППВС № 7 от 1959 г.
В хода на развилото се пред Сз ОС от страна на О. К. в молба от 18.06.2020 г./стр. 254
от делото на Сз ОС/ е изразено ново становище за недопустимост на исковата претенция. То
се базира на съдържащата се в изпратената от страна на О.П. „К.Д.П.И.“, гр. К.
документация и сдържащата се в нея информация, че инцидента с ищеца има характер на
трудова злополука. Това е дало основание на О. К. да се позове на приетото в ТР № 45/90 г.
на ОСГК на ВКС и да твърди, че ищецът може да търси обезщетение за претърпените от
него вреди единствено по реда на чл. 200 от КТ, което пък правело искът му по чл. 50 от ЗЗД
срещу О. К. недопустим. В подкрепа на това искане е посочено, че ищецът е предявил
срещу работодателя си иск по чл. 200 от КТ, който бил предмет на разглеждане по гр. дело
№ 792/2020 г. по описа на РС К..
По повод на това искане съдът е посочил, че изложеното в молбата е въпрос по
същество на спора, а не по неговата допустимост и е оставил без уважение искането за
прекратяване.
Така след събиране на всички поискани от страните и относими към спора
доказателства Сз ОС е постановил на 11.03.2021 г. и решението предмет на обжалване.
В него първо е разгледана главната искова претенция.
По повод на същата е направен извод за налачието на валидно застрахователно
правоотношение, което да обуслови ангажиране отговорност на застрахователя при наличие
на останалите за това предпоставки.
На база анализ съдържанието на чл. 477, ал. 1 и 2 от КЗ и чл. 493, ал. 2, т. 7 от КЗ е
направен и извод, че рискът при застраховката „гражданска отговорност на
автомобилистите“ може да бъде свързан не само с личното виновно деяние на
застрахования, но и с вреди, причинени от собствена на застрахования вещ с оглед нейното
състояние. Така се е достигнало до заключението, че този вид застраховка покрива и
гражданската отговорност по чл. 50 от ЗЗД на застрахованото лице. Прието е, че в случая
предпоставки за възникване на такава отговорност са налице, което сочело, че с оглед чл.
432 от КЗ следва да се ангажира и отговорността на застрахователя.
Размерът на дължимото обезщетение на база установените увреждания и
възстановяване от същите е определен на 70 000 лв. Прието е обаче наличието на
съпричиняване на вредоносния резултат с оглед липсата на предпазен колан и каска.
Размерът на съпричиняването е определен на 30 % и сумата от 70 000 лв. е намалена със
същия.
7
Така на ищеца е присъдено обезщетение в размер на 49 000 лв. ведно със законната
лихва от датата на предявяване на претенцията му към застрахователя-09.03.2018 г. , като
искът за разликата до 100 000 лв. и за присъждане на законна лихва от датата на деликта до
08.03.2018 г. е отхвърлен.
Формирането на извод за наличие на предпоставки за ангажиране отговорността на
застрахователя е станало причина съдът да приеме, че не следва да разглежда евентуалната
искова претенция срещу О. К..
След постановяване на горното решение по делото са постъпили молби по чл. 248 от
ГПК за изменение на решението в частта за разноските свързани с посочване на правилния
субект, на когото да се присъди плащането по 38 от ЗА и за присъждане на направените от
О. К. разноски.
Двете молби са били уважени с определение № 260669 от 22.06.20221 г.
По делото са постъпили и две молби от М. М. СТ., ЕГН **********, гр. К. с
основания чл. 247 от ГПК и 250 от ГПК.
Реално с тях се е искало съдът да постанови диспозитив, в който се сочи, че оставя
без разглеждане евентуалните искове срещу О. К.. Съответно това искане в единия случай е
мотивирано с доводи, че е налице очевидна фактическа грешка, а в другия , че се иска
допълване по смисъла на чл. 250 от ГПК.
С решение № 260244 от 22.06.2021 г. двете молби са оставени без уважение.
Недоволни от решението от 11.03.2021 г. са останали ищецът и главният ответник и
са подали жалбите станали причина за започване на настоящето производство.
Недоволен от решението от решение № 260244 от 22.06.2021 г. е останал ищецът
подал молбите по чл. 247 и 250 от ГПК и е подал жалба срещу същото.
По повод на тези жалба следва да се посочи, че при евентуалното съединяване на
искове разглеждането на евентуалния по принцип е обусловено от отхвърляне на главния. В
случая разглеждането на евентуалния иск срещу О. К. е обусловено от постановяване на
отхвърлително решение поради това, че не са налице предпоставките за ангажиране
отговорността на застрахователя. От изложеното по- горе е видно, че извод за липса на
предпоставки за ангажиране отговорността на главния ответник застраховател не е направен
даже напротив. Това от своя страна изключва в патримониума на съда да се породи
задължението за ПРОИЗНАСЯНЕ по евентуалния иск. Аргумент за това е и разпоредбата на
чл. 271, ал.2 от ГПК. Липсата на такова задължение пък изключва възможността за
формиране на диспозитив във връзка с този иск. В този смисъл е изразената от съда воля ,
както в решението от 11.03.2021 г, така и в решението, с което съдът се е произнесъл по
молбите по чл. 247 и 250 от ГПК и е оставил същите без уважение.
Това сочи, че решение № 260244 от 22.06.2021 г. е правилно и следва да се потвърди.
По отношение жалбите срещу акта разрешаващ спора между страните по същество
следва да се посочи, че в тази изходяща от от „З.А.Д.А.“ АД се оспорват изводите на Сз ОС,
8
че процесния инцидент представлява покрит застрахователен риск по застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ .
На второ место се излагат доводи за неправилно определен размер на обезщетението
при условията на чл. 52 от ЗЗД и размер на съпричиняването.
В жалбата на ищеца срещу отхвърлителната част на решението по главния иск се
излагат доводи за неправилно определяне на справедлив размер на обезщетението,
неправилност на изводите за налличие на съпричиняване и неправилно определен момент,
от който следва да бъде начислена законна лихва върху обезщетението.
С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и
допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно правилността му с оглед
посоченото в жалбата.
По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е
невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от
ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо
троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не е подписано или не е постановено в
предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато
решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу
лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.
В случая нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не може да се
говори.
По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на
чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне
въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е
недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай,
когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора
по същество.
В случая съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ.
В тази законова разпоредба е казано, че увреденото лице, спрямо което
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380.
В чл. 380 от КЗ е предвидено, че лицето, което желае да получи застрахователно
обезщетение е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция.
Съответно в чл. 496, ал.1 от КЗ е казано, че срокът за окончателно произнасяне по
претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не
може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380 пред
застрахователя, сключил застраховката или пред неговия представител за уреждане на
претенции.
В чл. 498, ал. 3 от КЗ се предвижда, че увреденото лице може да предяви
9
претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срока по чл.
496, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на
определеното или изплатеното обезщетение.
Анализът на горните текстове води до извод, че допустимостта на искова претенция
по чл. 432, ал.1 от КЗ е обусловена от това ищецът първо да е упражнил правото си по чл.
380 от КЗ и от това в сроковете по чл. 496 КЗ да няма плащане на обезщетение, да има
отказ, респ. претендиращият обезщетение да не е доволен от размера му.
В случая от представените по делото доказателства е безспорно, че ищецът е
изпратила по пощата на 09.03.2018 г. молба до ответното дружество за обезщетяване на
претърпени от него неимуществени вреди. Същата е получена на 09.03.2019 г. С писмо от
03. 04.2018 г. застрахователят е уведомил ищеца, че няма да му изплати обезщетение.
Това обуславя интересът от търсене на обезщетението по съдебен ред.
В случая съдът е разгледал тази искова претенция, като предмет на преценка са
били фактите и обстоятелствата изложени в исковата молба. Решението не е постановено и
от съд, който с оглед разпоредбите на ГПК /чл. 115, ал.2/ не е следвало да разглежда
настоящия правен спор, т.е. следва извод за допустимост на същото.
Казаното от своя страна сочи, че ПАС съобразно разпоредбите на чл. 271 от ГПК
следва да реши спорът относно дължимостта на обезщетение за неимуществени вреди на
основание сключения договор за застраховка по същество, като потвърди или измени изцяло
или отчасти обжалваното решение. Съответно при отмяна на решението и отхвърляне на
иска срещу застрахователя ще следва да се пристъпи и към разглеждане на евентуалната
искова претенция против О. К..
От съдържанието на чл. 432, ал.1 от КЗ следва, че основателността на исковите
претенции на първо место е обусловена от наличието на застрахователно правоотношение за
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” между лицето, за което се
твърди да е отговорно за настъпилите увреждания и ответното застрахователно дружество.
Пораждане на същото пък е обусловено от сключване на застрахователен договор.
Съгласно чл. 344, ал.1, изр.1 от КЗ той се сключва в писмена форма като
застрахователна полица или друг писмен акт.
В случая по делото е представена застрахователна полица № BG/11/*************
от 28.12.2916 г., която удостоверява сключването на застрахователен договор за застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ за товарен автомобил М., модел ****,
автовишка, рег. № ** **** ** за периода 01.01.2017 г.-31.12.2017 г.
Следва да се посочи, че от страна на ответника не се оспорва валидността на
сключения договор независимо от факта, че в него като страна по договора и собственик на
застрахования автомобил е посочено О.П. „К.Д.П.И.“, гр. К.. По повод на същото обаче по
делото са представени доказателства, че то е създадено на основание чл. 52 от ЗОС. С оглед
тази разпоредба общинското предприятие се явява специализирано звено на О.та, което
изключва извода, че същото има самостоятелна материално правна правосубектност, т.е. е
10
ЮЛ. До този извод се достига и от чл. 9 на Правилника за устройството и дейността на О.П.
„К.Д.П.И.“ към О. К., който е обявен на сайта на Общ. съвет К.. Наред с това от
представената към предявената още пред СГС искова молба справка от ОД на МВР С.З. е
видно, че собственик на описаното по- горе МПС е О. К.. Това с оглед споменатата липса на
правосубектност би следвало да доведе до извод, че в случая няма валидно сключен договор
със застрахователя. Това обаче не е така по простата причина, че в споменатия правилник на
директора на общинското предприятие са делегирани права да стопанисва и управлява
предоставеното на предприятието имущество и следва да се приеме, че в случая той е
действал от името и за сметка на О. К..
Наличието на договор за застраховка предполага, че основателността на иска е
обусловена от това дали ищецът се явява увредено лице, спрямо което застрахования
отговаря и дали тази отговорност е обект на процесната застраховка.
Отговорът на този въпрос може да се изведе от текста на чл. 477, ал. 1 от КЗ . В него
е казано, че обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически
и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени
вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за
които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или
законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. В чл. 493 от КЗ пък от страна
на застрахователя са определени границите на тази отговорност.
От съдържанието на тези текстове следва извод, че обект на застраховане е
отговорността на застрахованите лице обусловена от текстовете на гражданския закон и по
точно от тези на чл. 45-54 от ЗЗД.
Именно и такъв тип отговорност е посочена като основание за предявяване на иска
срещу главния ответник, респ. на евентуалния такъв срещу О. К.- по чл. 50 от ЗЗД.
Интересното в случая е, че от представените по делото доказателства /изисканите
документи от О.П. „К.Д.П.И.“, гр. К./ е видно, че ищецът към момента на инцидента е бил в
трудови правоотношения с общинското предприятие. Видно е и, че във връзка с него от
страна на предприятието са издадени всички изискуеми документи Наредбата за
установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки и на база
същите и проведеното разследване на основание чл. 12 от наредбата е издадено
Разпореждане № 150 от 18.12.2017 г., с което той на основание чл. 55, ал.1 от КСО е приет
за трудова злополука /стр.220 от делото на Сз ОС/. Това води до извод, че във връзка със
същия са приложими разпоредбите на Глава Х, раздел І от КТ. В чл. 200 от същите е казано,
че за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна
неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на
работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали
негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им.
В чл. 212 от КТ пък е предвидено, че за неуредените в тази глава въпроси по
имуществената отговорност на работодателя за причиняване на смърт или увреждане на
11
здравето на работника или служителя, както и по имуществената отговорност на работника
или служителя към работодателя, се прилага гражданският закон. По аргумент за
противното пък следва извод, че за уредените въпроси разпоредбите на ГРАЖДАНСКИЯ
ЗАКОН за неприложими. В този смисъл е и ТР № 45/1990 г. на ОСГК на ВКС.
Това води до извод, че в случая при наличие на трудова злополука правата на
пострадалия работник за претърпените от това неимуществени вреди подлежат на уреждане
по реда на чл. 200 и сл. от КТ и по отношение на тях не са приложими тези на
ГРАЖДАНСКИЯ ЗАКОН, т.е тези на чл. 45-54 от ЗЗД.
Това от своя страна води до извод, че този тип злополука поражда специална
трудовоправна отговорност, която е различна от ГРАЖДАНСКАТА ОТГОВОРНОСТ
уредена в разпоредбите на чл. 45-54 от ЗЗД и явяваща се обект на застраховане по
задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.
От изложеното следва извод, че процесния инцидента признат като „трудова
злополука“ не е обект на на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“. Това сочи, че за застрахователя не е е възникнало
задължението да обезщети на основание тази застраховка претърпените от ищеца вреди от
тази трудова злополука, което прави претенцията по чл. 432 от КЗ неоснователна.
В случая за ПАС е без значение, че по смисъла на § 1, т.1 от ДР на КТ работодател
на ищеца е О.П. „К.Д.П.И.“, гр. К., а не О. К.. Това е така по причина, че предприятието си
остава структурна единица на О.та и е неправосубектно в широкия гражданско правен
смисъл. Това води до извод, че направеното по- горе тълкуване на разпоредбите на чл. 212
от КТ намира приложение и по отношение на О. К. по простата причина, че противното би
дало възможност за заобикаляне на тази разпоредбата на КТ и би представлявало
злоупотреба с права.
От изложеното следва извод, че решението на Сз ОС по главния иск в
отхвърлителната му част следва да се потвърди, но по изложените от ПАС съображения,. В
осъдителната си част то следва да бъде отменено и вместо това да се постанови друго
отхвърлящо иска и за този размер.
Изводът за неоснователност на главната искова претенция поради липса на
предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя налага да се разгледа
евентуалният иск с правно основание чл. 50 от ЗЗД предявен срещу О. К..
Във връзка съсх същия ПАС намира за нужно да посочи, че отправените от
евентуалния ответник възражения за недопустимост на сщия са напълно неоснователни.
Това е така по причина, че това дали в патримониума на даден ответник са или не са
налице задълженията за удовлетворяване на вземанията на ищеца е въпрос по същество, а не
по допустимост на една осъдителна искова претенция. От друга страна още от момента на
предявяване на иска в хода на първоинстанционното производство е ясно, че основанието за
същия е претенция за обезщетяване на увреждания произлезли от собствена на ответника
вещ, т.е. иск с основание чл. 50 от ЗЗД и не може да се говори за недопустимост на дадените
12
с ДИМ допълнителни пояснения по този въпрос от страна на ищеца.
Разгледана по същество и тази претенция е неоснователен по простата причина, че
инцидентът довел до твърдените увреждания е признат за трудова злополука, а
обезщетяването на вреди от такава става по реда на чл. 200 от КТ.
В случая е без значение, че О. К. няма качество на работодател по смисъла на § 1,
т.1 от ДР на КТ по простата причина, че такъв се явява негово О.П.. То по смисъла на чл. 52
от ЗОС е структурна единица на О.та и няма самостоятелна ГРАЖДАНСКОПРВАНА
правосубектност, а е и второстепен разпоредител с общинския бюджет.
Това води до извод, че следващия се от текста на чл. 212 от КТ извод, че
пострадалия работник няма породен в патримониума си вземане за обезщетяване на вредите
на основание чл. 45 и сл. от ЗЗД е приложима и по отношение на О. К..
На това основание предявения срещу нея иск за заплащане на сумата от 100 000 лв.
за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди получени от собствена на
О. К. вещ следва да се отхвърли като неоснователен.
Изложеното до тук от своя страна налага на главния и евентуални ответник да се
присъдят и неприсъдените с решението Сз ОС разноски до пълният им размер.
Така на „З.А.Д.А.“ АД следва да се присъдят още 67, 50 лв. за юрискносултско
възнаграждение равняващи се на разликата между определеното от Сз ОС такова от 450 лв.
и присъденото от 382, 50 лв.
На О. К. пък следва да се присъдят още 1945, 30 лв. равняващи се на разликата
между направените такива от 3970 лв. и присъдените в размер на 2024, 70 лв. с
определението по чл. 248 от ГПК.
Съответно М. М. СТ. следва да бъде осъден да заплати и направените от главния и
евентуалния ответник разноски пред ПАС. Тези на „З.А.Д.А.“ АД са в размер на 1430 лв.
равняващи не са сбора между платената ДТ от 980 лв. и дължимото юрисконсултско
възнаграждение от 450 лв.
На О. К. се дължи сумата от 1500 лв. възнаграждение за адвокат.
Водим от това съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ постановеното по т. дело № 291 /2018 г. по описа на Сз ОС решение №
260095 от 11.03.2021 г., изменено на основание чл. 248 от ГПК с определение № 260669 от
22.06.2021 г. в частта, с която „З.А.Д.А.“ АД, ЕИК *********, гр. С., **** е осъдено да
заплати по банкова сметка в Р. (Б.) ЕАД, IBAN: **** **** **** **** **** **, BIC: ********
следните суми:
- 49 000 лв. на М. М. СТ., ЕГН **********, ****, представляваща обезщетение за
причинените му неимуществени вреди от произшествието на 21.11.2017 г. , ведно със
13
законна лихва от 09.03.2018 г. датата на която е уведомен застрахователя за настъпилото
произшествие до окончателното плащане и 301, 35 лв.разноски по съразмерност,
- 2 377 лв. на „А.Д.Й.Е.“, гр. С., ****, представляващи адвокатско възнаграждение.
съразмерно с уважената част от иска,
- 1960 лв. в полза на бюджета на съдебната власт за държавна такса съразмерно с
уважената част от иска,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от М. М. СТ., ЕГН **********, **** против „З.А.Д.А.“
АД, ЕИК *********, гр. С., **** иск за осъждане на дружеството да му заплати сумата от
49 000 лв. ведно със законната лихва от 09.03.2018 г., представляваща обезщетение за
причинените му неимуществени вреди от произшествието на 21.11.2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело № 291 /2018 г. по описа на Сз ОС
решение № 260095 от 11.03.2021 г. в частта, с която предявеният от М. М. СТ., ЕГН
**********, гр. К. против „З.А.Д.А.“ АД, ЕИК *********, гр. С., **** иск е отхвърлен за
сумата равняваща се на разликата между претендираните 100 000 лв. и присъдените като
обезщетение за причинените му неимуществени вреди от произшествието на 21.11.2017 г.
49 000 лв., в частта, с която е отхвърлена претенцията за присъждане на законна лихва върху
сумата от 49 000 лв. за периода от 21.11.2017 г. до 08.03.2018 г. и в частта, с която С. е
осъден да заплати на дружеството разноски по съразмерност в размер на 382, 50 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от М. М. СТ., ЕГН **********, **** против О. К. иск за
осъждането й да заплати на ищеца сумата от 100 000 лв. ведно със законната лихва от
21.11.2017 г., която сума представлява обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени
вреди на 21.11.2017 г. следствие инцидент настъпил от дефект в собствена на О. К. вещ-
товарен автомобил „М.“, модел „****“, автовишка, рег. № ** **** **.
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело № 291/2018 г. на 22.06.2021 г. решение
№ 260244, с което са оставени без уважение подадените от пълномощника на М. М. СТ.
молби за поправка на очевидна фактическа грешка, респ. за допълване на Решение
№260095 от 11.03.2021 г.
ОСЪЖДА М. М. СТ., ЕГН **********, **** да заплати на „З.А.Д.А.“ АД, ЕИК
*********, гр. С., **** още 67, 50 лв. за юрискносултско възнаграждение в
първоинстанционното производство, както и сумата от 1430 лв.разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА М. М. СТ., ЕГН **********, **** да заплати на О. К. още 1945, 30 лв.
разноски в първоинстанционното производство, както и сумата от 1500 лв. разноски във
въззивното производство.
Решението може да се обжалва в 1 месечен срок от получаване на съобщението за
изготвянето му пред ВКС.
14
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15