№ 1329
гр. София, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Стойчо Попов
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело №
20221100500676 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20168697 от 06.08.2021 г., постановено по ГД № 48328 по
описа за 2018 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 38 с-в, изменено в
частта за разноските с Определение № 20200365 от 19.10.2021 г. по реда на
чл. 248 от ГПК, А. Б. А. е осъден да заплати на П. В. П. сумата от 649,75 лв. –
обезщетение за имуществени вреди, и 750,00 лв. – обезщетение за
неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главниците, считано
от 21.01.2014 г. до окончателното плащане, и на В. Н. М. сумата от 1150,00
лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от 21.01.2014 г. до окончателното плащане, като
предявените искове са отхвърлени до пълните предявени размери. С
решението СРС се е произнесъл и по дължимостта на разноските на
основание чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК съразмерно с уважената, респ.
отхвърлената част от предявените искове.
Решението на СРС е обжалвано от ответника А. Б. А.. Въззивникът
поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и
несправедливо. Жалбоподателят излага доводи, че вредоносният резултат се
1
дължи изцяло на противоправното поведение на ищците. Сочи се, че
ответникът е изпълнил всички нормативни изисквания при разхождане на
своето куче. Изразява се несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че
кучето на ответника е агресивно. Според жалбоподателя, ако се приеме, че
инцидентът не се дължи изцяло на поведението на ищците, то следва да се
определи съпричиняване от порядъка на 85-90 % от тяхна страна, като в тази
връзка счита за неправилен изводът на СРС, че отговорността в разглеждания
случай следва да се разпредели по равно между страните, тъй като същите в
равна степен са допринесли за настъпване на вредите. Твърди се, че липсва
вина, определя случилото се като случайно събитие, не бил длъжен да води
кучето с намордник, не е могъл да предвиди, че същото ще скъса повода и ще
захапе свободно придвижващото се куче на ищците. Сочи се, че за
вредоносния резултат е допринесло въздействието и на бездомни кучета.
Излагат се доводи срещу определения от СРС размер на имуществените и
неимуществените вреди. Ето защо отправя искане до Софийски градски съд
като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и
отхвърляне на исковата претенция в цялост, респ. до намаляване на
присъденото обезщетение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемите П. В. П. и В. Н. М., с който се изразява становище за
нейната неоснователност, респективно за правилност на обжалвания съдебен
акт по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
По делото е постъпила и частна жалба от ответника А. Б. А. срещу
Определение № 20200365 от 19.10.2021 г., постановено по ГД № 48328 по
описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 38 с-в, с което първоинстанционното Решение
№ 20168697 от 06.08.2021 г. е изменено в частта за разноските по реда на чл.
248 от ГПК. Излагат се доводи, че същото е немотивирано, постановено при
нарушение на процесуалните правила и неправилно по съображения,
подробно изложени в жалбата. В тази връзка моли обжалваното определение
да бъде отменено.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба
от насрещната страна, с която се изразява становище за нейната
неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Ето защо
2
моли обжалваното определение да бъде потвърдено.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която
предявените искове са отхвърлени за разликата над уважения до пълния
предявен размер, като необжалвано в тази част в срок от ищците, респ. в тази
част първоинстанционното решение не е предмет на въззивното
производство.
В хода на въззивното производство, на 09.11.2021 г. ответникът А. Б. А.
е починал и с Разпореждане от 15.05.2022 г. на основание чл. 227 от ГПК на
негово място е конституиран неговият наследник – А. А. А..
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в
законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при
наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно
обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до
изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и
императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от
09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно
трябва да даде и правна квалификация на исковете.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни
норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е
ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в
останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по
реда на чл. 272 от ГПК.
3
Предявени за разглеждане са кумулативно обективно и субективно
съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 45 от ЗЗД.
Основателността на исковата претенция е обусловена от установяване
кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а
именно: 1. деяние (действие или бездействие); 2. противоправност на
деянието; 3. вредите и техния размер; 4. причинна връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди; и 5.
вина. Тежестта за установяване на първите четири предпоставки се носи от
ищеца при условията на пълно и главно доказване. При установяване на тези
предпоставки, на основание чл. 45, ал. 2 от ЗЗД вината се предполага до
доказване на противното. При наличие на съответни твърдения в тежест на
ответника е да обори тази законова презумпция при условията на пълно
обратно доказване, респ. да докаже положителния факт на плащането.
Спорни в настоящото въззивно производство, предвид релевираните от
насрещните страни доводи, са въпросите за наличието на следните
предпоставки – противоправността на деянието, претърпени имуществени и
неимуществени вреди и техния размер, вината на ответника и дали в случая е
налице съпричиняване и какъв е приноса на всяка от страните. Предвид
липсата на доводи относно наличието или липсата на другите предпоставки за
ангажиране отговорността на ответника по чл. 45 от ЗЗД, тези въпроси не
може да бъде пререшавани от въззивния съд (по арг. чл. 269 от ГПК), а и
същите се установяват от ангажираната по делото доказателствена
съвкупност.
Най-напред следва да се посочи, че противоправността е свойство на
онова деяние, което се намира в отношение на противоречие с предписани
или общоприети правила, т. е. поведението на ответника е противоправно
тогава когато са допуснати нарушения на предписани или общоприети
правила. В този смисъл е практиката на ВКС (напр. Решение № 657 от
9.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 500/2008 г., III г. о., ГК; Решение № 532 от
7.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 90/2008 г., III г. о., ГК; и др.).
В разглеждания случай не може да има съмнение, че поведението на
ответника е противоправно. Всяко действие или бездействие, с което се
нарушава публичната позитивна забрана да не се вреди другиму, е
противоправно, стига да липсват основания, които да оправдават
4
настъпването на вредата. Деянието на ответника е в отношение на
противоречие и с конкретни разпоредби от Наредбата за придобиване,
притежаване и отглеждане на домашни животни на територията на Столична
община (наричана с краткост в настоящото изложение „Наредбата“). По
делото е безспорно, че поводът, с който ответникът е водил кучето си, се е
скъсал при упражнено усилие от последното. От това следва, че ответникът
не е положил дължимата грижа като подсигури повод, който да съответства
на физическите характеристики на неговия домашен любимец, респ. не е
изпълнил задължението си да упражнява постоянен и непосредствен контрол
върху поведението на своето куче при присъствието му на обществено място
(по арг. от разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 от Наредбата).
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 3, т. 2 от
Наредбата ответникът има задължение да води кучето винаги и навсякъде
само на повод и с намордник, ако е агресивно. По делото е безспорно
установено, а и ответникът не твърди, че кучето му не е било с намордник.
Според легалната дефиниция, дадена в § 1 от ДР на Наредбата „агресивно
куче“ е: а) куче, отглеждано или дресирано с цел повишаване на
агресивността, респективно кучета, при които се предполага завишено в
противоестествена степен желание за нападение, готовност за борба и злоба;
б) куче, доказало се като хапещо; в) куче, склонно към преследване и убиване
на дивеч и селскостопански животни (това не се отнася за ловни кучета,
които преследват дивеч по време на официален ловен излет); г) куче,
нееднократно нападало хора по агресивен и заплашителен начин; д) куче,
хапало нееднократно без провокация и необходимост от защита при
нападение; е) куче, хапало други кучета, въпреки недвусмислени жестове на
подчинение (типични за вида). Кучето „не е агресивно“, ако е хапало при
самозащита или защита на стопанина (респективно човека, под чийто контрол
се намира в момента). В тази връзка от съществено значение е поведението,
което е демонстрирало кучето на ответника в разглеждания случай. От
събраните гласни доказателства се установява, че кучето на ищците е
преминало покрай това на ответника, при което първото не е проявило
каквато и да било форма на агресия – хапане, лаене и т. н. Това (само и
единствено преминаването покрай него) е провокирало у кучето на ответника
реакция, при която то е скъсало повода си, захапало е кучето на ищците и в
един продължителен период от време не е отпуснало захапката си, като се е
5
наложило в устата му да бъде наливана вода, за да се задави, и да бъдат
правени опити с дървени колове да бъдат разтворени челюстите му. А когато
дакелът е успял да се освободи, е последвало ново захапване от страна на
питбула с нанасяне на нови увреди на Дакела. Отделно от горното, ноторен
факт е, че кучетата от тази порода – питбул, от която е и това на ответника, се
характеризират с агресивно поведение както спрямо животни, така и по
отношение на хора, което поведение е намерило конкретно реално
проявление и в разглеждания случай. Тази реакция от страна на домашния
любимец на ответника несъмнено следва да се квалифицира като неоправдана
проява на агресия, която отговаря на няколко от алтернативно посочените в §
1 от ДР на Наредбата признаци, а именно по б. „а“, „б“ и „е“, като в същото
време не са налице предпоставките, които да го определят като неагресивно
(не се установи кучето порода Питбул да е защитавало себе си и/или своя
стопанин). Следователно ответникът не е изпълнил и задължението си по чл.
5, ал. 3, т. 2 от Наредбата.
Изложеното обуславя извод, че деянието на ответника е противоправно.
По отношение на имуществените вреди:
Видът и размерът на същите се установява от съвкупната преценка на
приетите по делото като писмени доказателства документи – епикриза,
разходни документи, фактура, и заключението на назначената по делото
съдебна ветеринарно-медицинска експертиза, както и косвено от показанията
на разпитаните в хода на първоинстанционното производство свидетели Й. и
В.Т.. По-конкретно установява се от посочените доказателства, че ищцата П.
П. е извършила разходи за лечението на кучето Чарли за преглед, рентгенова
снимка, ехография, седация, дренаж на кожна рана, яка, абокат система,
операция и престой в общ размер на 1299,50 лв., колкото е приел и
първоинстанционният съд.
По отношение на неимуществените вреди:
Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за
неимуществени вреди се определя по справедливост от съда. В тази връзка
следва да бъдат съобразени разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г.
относно понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, според
които същото не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
6
предвид от съда при определяне на размера на това заместващо обезщетение.
От показанията на свидетеля В.Т. се установява, че инцидентът се е отразил
негативно върху емоционалното състояние на ищцата П. П.. Последната се е
тревожила и е била притеснена както за състоянието на своето дете, така и за
това на домашния си любимец, имала е проблеми със съня, не се е хранила
добре. С оглед изложеното въззивният съд намира за справедлив размер на
обезщетението за търпените от ищеца П. П. неимуществени вреди сумата от
общо 1000,00 лв. От показанията на свидетелите Й.Т., В.Т. се установява, че
вследствие на случилото се ищцата В. М. е била много разстроена, не спирала
да плаче, по ръцете и якето имало кръв, имала е драскотини по ръцете,
получени опитвайки се да извади своето куче от устата на това на ответника,
притеснявала се е за живота на своя домашен любимец, не можела да спи,
известно време е спряла да ходи на училище, изпитвала е страх от други
кучета. С оглед изложеното въззивният съд намира за справедлив размер на
обезщетението за търпените от ищеца В. М. неимуществени вреди сумата от
общо 2000,00 лв. В заключение следва да бъде посочено, че принципът за
справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на
увреденото лице от вредоносното действие, релевантни към реално
претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания). Ето
защо така определените размери на обезщетението за неимуществени вреди е
в съответствие с принципа за справедливост и в най-пълна степен репарира
търпените от ищците неимуществени вреди.
С оглед установеното наличие на обективните предпоставки,
обуславящи деликтната отговорност на ответника, приложение намира
уредената в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД презумпция, а именно, че неговата (на
ответника) вина се предполага до доказване на противното. В тежест на
последния е било да обори тази законова презумпция, но същият не е провел
пълно обратно доказване. В тази връзка предявените искове се явяват
принципно установени, както по основание, така и по размер.
С отговора на исковата молба своевременно е въведено възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат. Това налага да бъде изследвано дали
и в каква степен ищците са допринесли със своето поведение за неговото
настъпване.
Доколкото в разглеждания случай приложение намират правилата на
7
непозволеното увреждане (чл. 45 и сл. ЗЗД), отговорността на ответника не
може да бъде изключена изцяло по арг. от разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от
ЗЗД.
Задължително условие за приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е
наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и
настъпилите вреди. За да се приеме правнорелевантен принос, не е
достатъчно увреденият да е благоприятствал настъпването на отрицателния
резултат, но е необходимо и каузално да го е обусловил. Основание за
намаляване на обезщетението по силата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД би могло да
бъде и противоправно поведение на увредения, при което се нарушава
императивна правна повеля – забраняваща или заповядваща правна норма (в
този смисъл т. 7 от Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС;
практиката на ВКС, напр. в Решение № 312 от 25.05.2009 г. на ВКС по гр. д.
№ 1839/2008 г., II г. о., ГК; Решение № 315 от 28.05.2009 г. на ВКС по гр. д.
№ 744/2008 г., II г. о., ГК; и др.).
В разглеждания случай е безспорно установено, че кучето на ищците по
време на процесния инцидент е било без повод, респ. същото се е
придвижвало свободно в междублоковото пространство. С това свое
поведение ищците са нарушили разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 5, ал. 3,
т. 1 от Наредбата, съгласно които е следвало да не оставят своя домашен
любимец без надзор и да осигуряват постоянен и непосредствен контрол
върху поведението му, както и че не са водили кучето на повод не по-дълъг от
2 метра. По този начин несъмнено ищците са оказали каузален принос по
отношение настъпилите вреди. Не може обаче да се сподели твърдението, че
последните се дължат преимуществено на поведението на ищците и то при
съотношението, сочено от ответника жалбоподател (85-90 %). Напротив, по
делото се установява, че всъщност вредите последици се дължат
преимуществено на противоправното поведение на ответника. При
положение, че кучето на ответника се е освободило от упражнявания върху
него контрол (скъсало е повода), възможността то безпрепятствено да
достигне до кучето на ищците и да му нанесе увреждания нямаше да бъде
ликвидирана дори последното да е било водено на повод. Физическите данни
на двете кучета предвид породите, към които принадлежат, са несъизмерими.
Питбулът е животно с осезаемо по-големи размери от това на Дакела и
несъмнено е в състояние да причини по-големи вреди. Питбулът без да бъде
8
провокиран е проявил изключителна агресия спрямо Дакела – захапал го е без
да отпусне захапката си в продължителен период от време въпреки усилията
на неговия стопанин (ответника), свидетеля Станев и други хора, привлечени
от суматохата покрай инцидента, като в момента, в който Дакелът се е
освободил мигновено е последвало ново второ захапване с нови наранявания
за Дакела. С оглед изложеното, ако ответникът бе изпълнил задължението си
да упражни достатъчен контрол и да води своето куче с намордник, то
процесните вредни последици не биха настъпили въобще или щяха да бъдат в
по-малки размери.
По делото не се установи принос към настъпване на вредоносния
резултат от бездомни кучета. По наличните данни такива е имало в района, в
който се е развило процесното събитие, но тяхното въздействие е било с
друга насоченост, без каквато и да било намеса в процесния инцидент.
Доводът в жалбата, че СРС недопустимо е посочил, че исковете са
предявени в занижен размер, също е несъстоятелен. В Тълкувателно решение
№ 1/01.08.2022 г., постановено по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС
изрично е посочено, че при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД
преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за
неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но
не може да се присъди сума, надхвърляща поискана в петитума на исковата
молба.
Ето защо съпричиняването от страна на ищците следва да се определи в
размер на 10 %. При това положение като краен извод следва, че ищцата П. П.
има право на обезщетение в размер на 1169,55 лв. за имуществени вреди и на
900,00 лв. – за неимуществени вреди, а ищцата В. М. – на 1800,00 лв. за
неимуществени вреди. Доколкото обаче първоинстанционното решение не е
обжалвано от ищците, и с оглед забраната за влошаване положението на
жалбоподателя, обжалвания съдебен акт не следва да бъде коригиран в частта
относно размера на присъденото обезщетение.
По изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна,
а първоинстанционното решение – правилно в обжалваната част.
По отношение частната жалба:
Ищците в производството пред първата инстанция чрез своя
процесуален представител са депозирали пред СРС молба по чл. 248 от ГПК с
9
искане за изменение на първоинстанционното решение в частта за
разноските. С обжалваното определение на ищците са присъдени разноски в
общ размер на 1839,34 лв. и на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв 350,00 лв. на техния
процесуален представител.
Частната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок, от
легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, поради което същата се явява процесуално
допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
Молбата за изменение на първоинстанционното решение в частта за
разноските е депозирана в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице,
в съответствие с разясненията, дадени в т. 9 от Тълкувателно решение №
6/2012 г. на ОСГТК на ВКС молителят е представил своевременно списък на
разноските по чл. 80 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима
и правилно е разгледана по същество от СРС.
Въззивният съд намира, че обжалваното определение е правилно по
следните съображения. Правилно СРС е присъдил на ищците и на адв. Л. Б.
разноските, сторени в производството по ГД № 66983/2015 г. по описа на
СРС, тези, дължими на осн. чл. 38 от ЗАдв, както и тези за производството по
чл. 303 и сл. от ГПК – ГД № 907/2018 г. по описа на ВКС. За посочените лица
липсва друга процесуална възможност да сторят това, респ. претенцията за
тези разноски правилно е била заявена именно в производството, в което е
постановено и обжалваното решение. С решението, постановено по реда на
чл. 303 и сл. от ГПК, с което молбата за отмяна е уважена, се възстановява
висящността на процеса. При новото разглеждане на делото се прилагат
правилата на общия исков процес. Следователно и разноските при новото
разглеждане на делото ще бъдат разпределени съобразно правилото на чл. 78
от ГПК (в този смисъл задължителните указания, дадени в т. 4 от
Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г.,
ОСГТК). На следващо място, несъстоятелни са и доводите, че СРС се е
произнесъл преди да е изпратил молбата на ищците по чл. 248 от ГПК на
ответника. Обжалваното определение е постановено на 19.10.2021 г., а
съобщението до ответника ведно с препис от молбата по чл. 248 от ГПК е
изпратена на 06.10.2021 г., като отговор на молбата от страна на ответника
така и не е постъпил. Ответникът в частната жалба е изложил съображенията
10
си срещу определението, предмет на проверка, и тези срещу искането по чл.
248 от ГПК. Освен това при проверката на обжалваното определение не се
прилагат ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд,
предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК (ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6
от 2017 г. на ВКС, ОСГТК). Изложеното гарантира в най-пълна степен
правото на защита на ответника, което в случая не е нарушено.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира частната жалба
за неоснователна и че като такава същата следва да бъде оставена без
уважение, а процесното определение следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на
разноски във въззивното производство имат единствено въззиваемите ищци.
Същите претендират и доказват такива в размер на 1500,00 лв. за адвокатско
възнаграждение. Въззивникът чрез своя процесуален представител е направил
възражение за прекомерност на разноските на въззиваемата страна за
адвокатско възнаграждение. Въззивният съд намира, че с оглед обема и
сложността на оказаната във въззивното производство правна помощ,
претендираното адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено на
основание чл. 78, ал. 5 от ГПК до минимума съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения (НМРАВ), а именно
до 408,50 лв., които на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да се присъдят в
пълен размер.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата
на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, тъй като цената на предявените искове е под
5000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20168697 от 06.08.2021 г., постановено
по ГД № 48328 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, I ГО, 38 състав,
изменено в частта за разноските с Определение № 20200365 от 19.10.2021 г.
по реда на чл. 248 от ГПК, в частта, с която на основание чл. 45 от ЗЗД А. Б.
А., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „******* е осъден да заплати на
11
П. В. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „*******“, ******* сумата
от 649,75 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи
за лечение на увреждания на кучето Чарли, получени вследствие настъпил на
21.01.2014 г. инцидент и изразяващи се в преглед, рентгенова снимка,
ехография, седация, дренаж на кожна рана, яка, абокат система, операция и
престой във ветеринарна клиника, и 750,00 лв. – обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени
вследствие настъпил на 21.01.2014 г. инцидент с кучето Чарли, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от 21.01.2014 г. до окончателното
плащане, както и в частта, с която на основание чл. 45 от ЗЗД А. Б. А., ЕГН
********** е осъден да заплати на В. Н. М., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж. к. „*******“, ******* сумата от 1150,00 лв. – обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени
вследствие настъпил на 21.01.2014 г. инцидент с кучето Чарли, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 21.01.2014 г. до окончателното
плащане.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 20200365 от 19.10.2021 г.,
постановено по ГД № 48328 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, I
ГО, 38 състав.
ОСЪЖДА А. Б. А., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
да заплати на П. В. П., ЕГН ********** и В. Н. М., ЕГН ********** сумата от
общо 408,50 лв., представляваща разноски, сторени в производството пред
въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12