Номер 321907.10.2020 г.Град Благоевград
Окръжен съд – БлагоевградПърви въззивен граждански състав
На 07.10.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Катя Бельова
Членове:Лилия Масева
Анета Илинска
като разгледа докладваното от Лилия Масева Въззивно частно гражданско
дело № 20201200501117 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 274 и сл. от ГПК вр. с чл. 413, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от „А.Тр.“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.С., бул.“В.“ №146А, представлявано от управителя
Ив.Ш., чрез юрк.В.Г., против Разпореждане №717 от 29.04.2020 г., постановено по ч.гр.д.
№286/2020 г. по описа на РС – С. в частта му, с която е отхвърлено като неоснователно
искането на заявителя „А.Тр.“ ЕООД, ЕИК *********, за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК срещу Т. К. Г. , ЕГН **********, за следните суми: 50, 98 лв.,
представляваща административни разноски за извънсъдебно събиране на вземането по
договор за потребителски кредит, и за сумата от 95, 52 лв., представляваща възнаграждение
по договор за предоставяне на поръчителство.
В частната жалба се излагат подробни съображения за незаконосъобразност на
разпореждането в атакуваната част. Иска се отмяна на обжалваното разпореждане в
споменатата част и постановяване на съдебен акт, с който да се задължи заповедният съд да
издаде исканата заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и досежно описаните суми, ведно с
присъждане на сторените в заповедното производство разноски, касаещи сумите, както и
сторените в настоящото производство разноски.
На основание чл.413, ал.2 ГПК препис от частната жалба не се връчва на насрещната
страна.
Благоевградският окръжен съд, след преценка на събраните доказателства и
приложимия закон, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирана страна и срещу
подлежащ на обжалване по арг. от чл.413, ал.2 ГПК първоинстанционен съдебен акт (в
атакуваната част), поради което жалбата е процесуално допустима.
1
Разгледана по същество е неоснователна. Аргументи:
От материалите по заповедното производство се установява, че същото е образувано
по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, подадено от „А.Тр.“
ЕООД, ЕИК *********, срещу Т. К. Г. , ЕГН **********, за заплащане на подробно
описаните в заявлението суми, сред които и сумата от 50, 98 лв., представляваща
административни разноски за извънсъдебно събиране на вземането по договора за
потребителски кредит, както и сумата от 95, 52 лв., представляваща възнаграждение по
договор за предоставяне на поръчителство.
Към заявлението са приложени, както следва: Договор за потребителски кредит
№900661 от 02.07.2017 г., сключен между „Кредисимо“ АД, ЕИК ********* и Т. К. Г. , ЕГН
**********; приложение №1 към договора за потребителски кредит с включен погасителен
план; Общи условия за предоставяне на кредити на „Кредисимо“ ЕАД; Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити
(приложение №2 към чл.5, ал.2 от Закона за потребителския кредит); договор за
предоставяне на поръчителство от 02.07.2017 г., сключен между „А.Тр.“ ЕООД и Т. К. Г. ;
Приложение №1 към договор за предоставяне на поръчителство; Договор за поръчителство
от 02.07.2017 г., сключен между „А.Тр.“ ЕООД и Т. К. Г. .
С обжалваното разпореждане е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК относно претенциите за сумата от 50, 98 лв., представляваща
административни разноски за извънсъдебно събиране на вземането по договор за
потребителски кредит, и за сумата от 95, 52 лв., представляваща възнаграждение по договор
за предоставяне на поръчителство, по съображения за вероятна неравноправност на
клаузите, на които се основават посочените вземания.
Разпореждането в атакуваната част е правилно, поради което следва да се
потвърди.
Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на районния съд, като намира, че
правилно е отказано издаването на заповед за изпълнение за описаните по – горе суми.
На първо място, по отношение на претендираната сума от 50, 98 лв., за
административни разноски, съставляващи направени разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, следва да се има в предвид, че наименуването на вземането като
“административни разноски“, не променя факта, че това задължение не съответства на
никаква допълнителна услуга, предоставяна на заемателя. Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, а според ал.2 на същата разпоредба не може
да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. В случая разноските за събиране на вземането, са свързани с процедурата по
управление на кредита, поради което и клаузата, която предвижда дължимостта на тези
2
разноски, влиза в колизия с повелителната разпоредба на чл.10а, ал.2 от ЗПК и поради това е
нищожна. Следва да се има в предвид, че с процесното вземане се заобикаля забраната
визирана в чл.33 от ЗПК, според който при забава потребителят дължи обезщетение за
забава, което не може да надхвърля законната лихва, а в случая е уговорено допълнително
плащане, чиято дължимост, е изцяло свързана със забавата на длъжника. Ето защо и
споменатата сума като основана на нищожна клауза, не се дължи. При това положение няма
как да се издаде и исканата от жалбоподателя заповед по чл.410 ГПК за коментираната сума.
По тези съображения, съдът намира, че развитите от жалбоподателя оплаквания, че сумата
от 50, 98 лв., представлява разход за събиране на вземането и не е свързана с управлението
на кредита, поради което и не попада в приложното поле на чл.10а, ал.2 ЗПК, са
неоснователни. Отделно от това, жалбоподателят не е представил по делото каквито и да е
доказателства за извършени от него разходи във връзка с извънсъдебното събиране на
вземанията по договора за потребителски кредит, поради което тези разходи освен всичко
друго се явяват и недоказани.
На второ място, правилно районният съд е отказал да издаде заповед за изпълнение за
вземането за възнаграждение по така наречения от заявителя договор за предоставяне на
поръчителство в размер на 95, 52 лв. По своята същност това възнаграждение представлява
допълнителен разход по кредита, който не е описан нито в договора за потребителски
кредит, нито в приложение № 1 към същия, в което приложение е включен погасителния
план. Видно от приложение №1 към договора за предоставяне на поръчителство длъжникът
е следвало да заплаща възнаграждение на дружеството поръчител в размер на 39, 13 лв.
месечно за предоставеното обезпечение или общо 391, 30 лв. за срока на договора за кредит
– десет месеца. Заетата сума по договора за кредит е в размер на 500 лв., тоест потребителят
е задължен да заплаща възнаграждение за поръчителство общият размер, на което е на
стойност близка до размера на отпуснатия кредит и е сума извън договорения годишен
лихвен процент на възнаградителната лихва от 41, 24 %. Тази сума, респективно вноските
по договора за предоставяне на поръчителство, не са включени в годишния процент на
разходите.Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се
посочи годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит. А съгласно чл.22 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в него не е описан годишния
процент на разходите. Безспорно е, че предвид легалната дефиниция на годишен процент на
разходите, дадена в чл.19 ЗПК, процесната сума е разход по кредита. Несъстоятелни са
изложените в частната жалба доводи, че задължението по договора за предоставяне на
поръчителство не е обвързано с договора за потребителски кредит. Това възнаграждение
представлява пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължи, независимо дали
отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или
не.
Твърдението на частния жалбоподател, че потребителят по собствена воля е избрал да
обезпечи задължението си по потребителския кредит чрез поръчителство, не променя
3
извода на съда за недействителност на договора поради изложените вече съображения.
Действително, от формулировката на клаузата на чл.4, ал.1 от представения със заявлението
Договор за потребителски кредит следва, че потребителят сам избира дали да предостави
обезпечение по кредита и ако да - съгласно клаузата може да избира между поръчителство
или банкова гаранция. При внимателен прочит на всички текстове на чл.4, ал.1-3 от същия
процесен договор следва, че ако поръчителят е заявил обезпечение чрез поръчителство с
одобрено от заемодателя „Кредисимо“ юридическо лице-поръчител, то заявлението му за
сключване на договора за кредит се разглежда в рамките на 48 часа от подаване на
заявлението, като срокът за одобрение на заявлението за отпускане на кредит в този случай
е 24 часа. При непосочване обаче на посоченото обезпечение, заявлението на лицето,
кандидатстващо за кредит, се разглежда в 14-дневен срок от подаването му. Тоест, налице е
неравноправно третиране на бъдещи клиенти на кредитора с оглед на срока на разглеждане
на заявлението в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат вземането с
поръчителство на ЮЛ-поръчител, което освен това и следва да е одобрено от кредитодателя.
Клаузите относно обезпечеността на кредита не сочат на доброволност при избора на
обезпечение, дори напротив: от формулировката им става ясно, че потребителят, за да
ускори разглеждане на заявлението си за кредит на парична сума, от която се нуждае, следва
да подпише т. н. - "договор за предоставяне на поръчителство" с посочено от кредитора
юридическо лице- поръчител. Освен всичко изложено се налага и извода, че в конкретния
случай договорът за поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от
възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга - да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства,
съответна на получените гаранции.
Разпоредбата на чл.143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр. 64/ 2007 г. /. Според чл.3 от
Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. В конкретният случай ситуацията е точно такава. Потребителят, с
4
оглед голямото различие в сроковете за разглеждане на обезпечени и необезпечени кредити,
е житейски оправдано и нормално да предпочете обезпечения кредит, който обаче се
предлага с поръчителство от одобрено от кредитодателя ЮЛ-поръчител-т.е. в случая се
установява наличие на клауза, която е съставена предварително и върху съдържанието на
която потребителя не би могъл да влияе.
В тази връзка, макар всеки един от договорите, представени на съда със заявлението по
чл.410 ГПК, а именно: договорът за кредит и договорът за поръчителство, формално да
представляват самостоятелни договори, при внимателния им анализ се установява договорна
обвързаност между кредитора и поръчителя, което е видно както от уговорката за сключване
на договор за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя ЮЛ-
поръчител, сключването на договора за поръчителство в същия ден, така и с изричната
уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по
основното задължение по кредита, изрично посочено в чл.8, ал.5 от Договор за предоставяне
на поръчителство. В този смисъл, дългът по кредитното правоотношение с така уговорените
акцесорни плащания следва да се разглеждат като едно цяло, тъй като е видно, че
задължението към поръчителя е неделим от основното задължение по кредитното
правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по кредита.
С оглед въведените от жалбоподателя доводи – че неправилно районният съд възприел,
че в изчисляването на годишния процент на разходите /"ГПР"/ следвало да се включи и
дължимо възнаграждение по Договора за предоставяне на поръчителство, при което обаче
ще се превиши стойността на максимално допустимия размер на ГЛП, следва да се отбележи
следното:
По смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК – „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.Както се изтъкна
и по-горе при анализиране на чл.4, ал.1-3 от процесния Договор за потребителски кредит,
става ясно, че при сключване на договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от
„Кредисимо“ юридическо лице-поръчител, сроковете за одобрение и за сключване на
потребителски кредит са неколкократно по-кратки. Изрично в чл.4, ал.1, изречение последно
от кредитния договор е предвидено, че при сключване на договор за поръчителство с
одобрено от „КРЕДИСИМО“ ЮЛ-поръчител в отношенията между страните по кредитния
договор се прилагат съответните разпоредби на Общите условия относно обезпечението. От
изложеното безспорно се налага извода- че разходът „възнаграждение по договор за
5
предоставяне на поръчителство“ е пряко свързан с процесния договор за кредит и е известен
на кредитора при подписването му, т. е. това възнаграждение представлява „общ разход по
кредита“ по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил отразен като такъв в „ГДП“
по процесния договор за кредит.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че по делото липсват доказателства
„А.Тр.“ ЕООД да е изпълнило задължението си към „Кредисимо“ АД по сключения
помежду им договор в уверение на това, че задълженията на кредитополучателя по
сключения договор за потребителски кредит са погасени от поръчителя. Такива
доказателства биха били единствено банкови платежни документи, каквито по делото не са
представени.
По изложените съображения настоящата инстанция намира обжалваното разпореждане
на първоинстанционния съд за правилно, поради което следва да бъде потвърдено в
атакуваната отхвърлителна част, като с оглед изхода на спора на частния жалбоподател не
се дължи присъждане на разноски по настоящето дело.
Мотивиран от изложеното, Благоевградският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 717 от 29.04.2020 г., постановено по ч.гр.д.№
286/2020 г. по описа на РС – С. в частта му, с която е отхвърлено като неоснователно
искането на заявителя „А.Тр.“ ЕООД, ЕИК *********, за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК срещу Т. К. Г. , ЕГН **********, за следните суми: 50, 98 лв.,
представляваща административни разноски за извънсъдебно събиране на вземането по
договор за потребителски кредит, и за сумата от 95, 52 лв., представляваща възнаграждение
по договор за предоставяне на поръчителство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6