Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 15.11.2021
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІІ-Б въззивен
състав, в публичното съдебно заседание
на двадесет и осми
септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5152
по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.01.2021 год., постановено
по гр.дело №27915/2017 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, изменено в частта за
разноските с определение от 03.08.2021 год., са отхвърлени като неоснователни
предявените от Д.Е.К. срещу „Б.т.к.“ ЕАД искове с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 1 КТ, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 3 КТ за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението на
ищцата, извършено със Заповед №63 от 15.03.2017 год. на главния изпълнителен
директор на ответното дружество, за
възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „мениджър
групови консолидации“ и за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от
9 550 лв., представляваща обезщетение по чл. 225 КТ за оставане без работа за
периода от 16.03.2017 год. до 15.05.2017 год., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 03.05.2017 год. до окончателното й изплащане; отхвърлен е
предявения от Д.Е.К. срещу „Б.т.к.“ ЕАД иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ
за сумата от 1 582 лв., представляваща трудово възнаграждение за периода от
01.03.2017 год. до 15.03.2017 год., поради прихващане до размера на тази сума с
вземането на „Б.т.к.“ ЕАД срещу Д.Е.К. по чл. 221, ал. 2 КТ; „Б.т.к.“ ЕАД е
осъдено да заплати на Д.Е.К. по иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата
от 2 070 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен
отпуск за 2016 год. и 2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 03.05.2017 год. до окончателното й изплащане; Д.Е.К. е осъдена да
заплати на „Б.т.к.“ ЕАД по насрещен иск с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ
сумата от 3 018 лв., представляваща обезщетение за прекратяване на
трудовото правоотношение поради дисциплинарно уволнение, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 19.06.2017 год. до окончателното й изплащане;
отхвърлен е предявения от Б.т.к.“ ЕАД срещу Д.Е.К. иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 122.91 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 16.03.2017 год. до 19.06.2017 год.,
като ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищцата на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 737.91 лв. и по сметка
на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 146.08 лв. – държавна такса, а
ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК
направените разноски по делото в размер на 224.84 лв. – държавна такса, 285.60
лв. – възнаграждение за вещо лице и 171.40 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Срещу
решението в частта му, в която са отхвърлени предявените първоначални искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ и с правно основание чл. 128,
т. 2 КТ /поради прихващане/ и е уважен насрещния иск по чл. 221, ал. 2 КТ, е
подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата Д.Е.К..
Жалбоподателката поддържа, че съобразно определението по делото от 23.06.2020
год. спорно между страните било съдържанието на процесния файл с наименование „Strategy highlights v 170116“. Констатацията на СРС, че
този спор е ограничен само до установяване от ищцата на общодостъпността на
информацията в този файл към датата на изпращането му от нея – 17.02.2017 год.,
била невярна и изведена въз основа на неправилно интерпретиране на дадените на
страните указания и разпределение на доказателствената тежест. С посоченото
определение на ответника било указано, че следва да докаже обстоятелствата,
обосноваващи налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“, в т.ч.
твърденията му, че ищцата е разпространила поверителни за работодателя сведения
при твърдените от него обстоятелства, както и съдържанието на процесния файл,
респ. идентичност на съдържанието на изпратения от ищцата файл с приложения по
делото документ, наименован „Акценти от стратегията на Виваком“ /на стр. 265 –
287/. Неправилно СРС бил приел, че от показанията на свидетеля В. се установявала
подобна идентичност, както и че това се потвърждава от показанията на свидетеля
С. и от заключението на вещото лице по допусната и изслушана съдебно-техническа
експертиза. В заключението на вещото лице, което ищцата била оспорила, липсвал
извод, че съдържанието на документа може да се установи само въз основа на
запазените от служителите на ответника снимкови материали. Заключението било
изготвено въз основа на скрийншот, заснет от компютъра на неизвестен служител,
който можел да бъде манипулиран. Вещото лице не било видяло съдържанието на
изпратения файл в архива на DLP системата, а от съдържанието на
самата система нямало начин да се установи какво е съдържанието на изтрития
поради немарливост от архива файл. На практика изводите на първоинстанционния
съд били основани единствено на показанията на свидетеля В., който обаче към
2017 год. и до момента изпълнявал длъжността „Финансов директор“ на ответното
дружество. Показанията му следвало да бъдат преценени по реда на чл. 172 ГПК,
доколкото същият бил пряко заинтересован и управлявал отдела, в който работела
ищцата. Видно било от длъжностната характеристика на длъжността „мениджър“, че
същата била на пряко подчинение на Главния финансов директор, а не както
твърдял свидетелят, че длъжността била административна. Установено било също
така въз основа на длъжностната характеристика и показанията на свителеля С.,
че ищцата имала право на достъп до всякаква финансова информация, свързана с
изготвянето на консолидираните отчети на компанията, част от които била и
стратегията за развитие. Тя имала право да изисква и получава информация,
необходима за изпълнение на служебните й задължения, в т.ч. комуникация с трети
страни по отношение на счетоводни, данъчни и одиторски услуги в България,
Люксембург, Ирландия и Великобритания с цел осигуряване на нужната финансова
информация на банки-кредитори и облигационери, изготвяне на консолидирани
бюджети и дългосрочни финансови планове. Тя имала достъп и до финансовата
информация в компанията. В този смисъл свидетелят В. не знаел какво била
работела ищцата или бил дал показания в полза на страната, които били
необективни. В приложения по делото документ не се съдържала каквото и да било
конфиденциална информация, като този файл бил част от ежегоден доклад за
устойчиво развитие на компанията, който давал основните насоки на развитие на
компанията и тази информация било достъпна до широк кръг лица – инвеститори,
облигационери, други кредитори, акционери. Според свидетеля С. редът за
размяната на информацията между него в качеството му на управител на „В.Т.Б.“
ЕООД /едноличен собственик на капитала на ответника/ бил относително свободен
между двете дружества, без никакво съподчинение, което да изисква заповеди или
инструкции /показанията на свидетеля В.
били в обратния смисъл/. Установено било, че именно свидетелят С. бил лицето,
на което било оперативно възложено да отговаря за връзката между едноличния
собственик на капитала на ответното дружество, респ. финансовата дирекция и
отдела, в който била работела ищцата. Документът, наименован „Акценти от
стратегията на Виваком“ бил общодостъпен към 17.12.2017 год., като в него не се
съдържала конфиденциална информация. Според свидетеля В. комуникацията със
свидетеля С. била преустановена и не било ясно кое било наложило изпращането на
процесния файл. Разпоредбите на чл. 27, ал. 2 и 5 от Правилника за вътрешния
трудов ред не били относими в частност. Не било спорно, че ищцата била
запозната с Правилника за вътрешния трудов ред и Заповед за обезпечаване на
информационната сигурност и защита на интересите на „БТК“ ЕАД №РД-08-172 от
01.10.2015 год. На следващо място сочи, че съдържанието на процесната заповед
за уволнение не отговаряло на изискването на чл. 195 КТ – в нея не било
посочено кое точно работодателят счита за поверителна информация –
служебна/фирмена тайна. Хипотезите на такава тайна били посочени в Правилника
за вътрешния трудов ред и били многобройни.
Нямало и мотиви защо работодателят счита, че нарушението на трудовата
дисциплина е тежко. Необосновано СРС бил приел, че с посочването на Правилника
за вътрешния трудов ред и заповедите работодателят е спазил изискването
подробно да обяви кои са поверителните за предприятието сведения. За първи път
с обжалваното решение били очертани фактическите и правни рамки на заповедта и
извършеното от ищцата дисциплинарно нарушение, като било прието, че процесният
документ представлява бизнес план, който в неговата цялост има поверителен
характер. По този начин СРС бил иззел функциите на работодателя, като бил
„домотивирал“ заповедта за уволнение. Неправилен бил изводът на
първоинстанционния съд, че от наименованието и съдържанието на документа било
видно, че същият в синтезиран вид обобщава акцентите на детайлизирана стратегия
за развитие на дружеството. Ответникът не твърдял, че процесният документ
представлява бизнес план. Този документ не можел да бъде квалифициран като
бизнес план, тъй като в съдържанието му нямало качествени, количествени и
времеви характеристики, както и кой е отговорен за изпълнението им. Документът
представлявал синтезиран вариант с най-важните моменти, необходими за развиване
на пълния интегриран доклад за устойчиво развитие, публикуван в интернет
страницата на компанията и приложен по делото – Годишен интегриран доклад за
2016 год. Основната му цел била да създаде висока степен на прозрачност относно
стратегията за създаване на стойност за ключовите заинтересовани страни в
краткосрочен, средносрочен и дългосрочен план. Сочи също така, че ответникът не
бил доказал какво точно било точното съдържание на изпратения файл, респ. дали
в него се съдържала поверителна информация. Файлът не съдържал данни, които не
били достъпни за трети лица, а от друга страна по никакъв начин не можел да
навреди на интересите на работодателя, още повече че бил предоставен на лице,
което не било трето за ответника. Неправилно СРС бил приел, че процесният
документ бил разпространен до лице, за което била приложима забраната за
разпространение на поверителни данни. Към 17.02.2017 год. получателят Златомир С.
бил един от управителите на „В.Т.Б.“ ЕООД, което дружество било едноличен
собственик на капитала на ответното дружество, т.е. не бил трето лице за работодателя.
Същият бил освободен от заеманата от него длъжност на 31.08.2016 год.
Неправилно обаче СРС бил приел, че решението за това било породило действие
незабавно спрямо ищцата, тъй като същата била недобросъвестно лице по смисъла
на чл. 141, ал. 6 ТЗ и чл. 10 ЗТРРЮЛНЦ. Видно било от заключението по
съдебно-техническата експертиза и от обясненията на вещото лице, че в DLP системата на БТК нямало записано събитие 03063937. Следи
от този инцидент имало само под формата на снимани екрани, на база на които
вещото лице било констатирало, че няма разлика между прихванатия от системата
файл и представения такъв по делото. Посочената система обаче нямала възможност
да изтрива автоматично никаква информация. Това ставала ръчно от администратора
на системата. Файлове и събития които съдържали нарушения, не следвало да бъдат
изтривани. Не ставало ясно как работодателят се бил снабдил с файла, който
твърдял, че бил изпратен от ищцата. Ищцата не била предупредена от свидетеля В.
да поддържа конфиденциалност с оглед освобождаването от длъжност на свидетеля С.
с решение от 31.08.2016 год. Поддържа, че в резултат на уволнението била
останала без работа за период от 1 месец и 5 работни календарни дни., т.е. за
периода от 16.03.2017 год. до 23.04.2017 год., тъй като на 24.04.2017 год. била
сключила трудов договор с „Еко Г.И.“ ЕООД за
длъжността „технически мениджър“, който договор бил прекратен на 15.05.2017
год. Брутното трудово възнаграждение на ищцата било в размер на 4 600 лв., а
възнаграждението, което получила от „Еко Г.И.“ ЕООД – на 800 лв. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Б.т.к.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищцата част.
Срещу
решението в частта му, в която предявения иск по чл. 128, т. 2 КТ е отхвърлен
поради прихващане и е уважен предявения иск по чл. 224, ал. 1 КТ, е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ответника „Б.т.к.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че СРС
бил приел, че за периода от 01.03.2017 год. до 15.03.2017 год. ответникът дължи
на ищцата трудово възнаграждение в размер на 2 382.56 лв. Видно било от фиша за
заплата, че за посочения период ищцата имала 9 работни дни отпуск поради
временна неработоспособност и 1 ден ефективно отработен – общо 519.55 лв.,
която сума и била заплатена като част от сумата в размер на 800.56 лв.
Ответникът бил начислил цялото дължимо обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в
размер на 2 070 лв., като част от същото в размер на 207 лв. представлявало
дължим данък, който бил преведен на НАП, останалата част в размер на 1 582 лв.
била прихваната/удържана, а разликата в размер на 281 лв. била заплатена на
ищцата като част от сумата от 800.56 лв. Ако се приемело, че е настъпило
прихващане между вземането за обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в нетния му
размер от 1 863 лв. и вземането за обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на
4 600 лв., то тогава ищцата дължала
сумата от 3 018 лв., а ответникът не й дължал нищо /евентуално сочи, че ако се
приемело, че няма прихващане, то ищцата дължала сумата от 4 600 лв., а
ответникът й дължал сумата от 1 582 лв./ Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваните му части, а искът по чл. 128, т. 2 КТ – отхвърлен като
неоснователен, съответно искът по чл. 224, ал. 1 КТ – отхвърлен поради
прихващане с насрещното вземане на ответника по чл. 221, ал. 2 КТ. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата Д.Е.К. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част. Поддържа, че ответникът не бил изпълнил
задължението си да й заплати дължимото трудово възнаграждение и обезщетение за безработица.
Правилно СРС бил приел, че по делото е безспорно, че дължимото от ответника
трудово възнаграждение за процесния период възлиза на 2 382.56 лв., от които
800.56 лв. са били заплатени по банков път, а остатъкът от 1 582 лв. е бил
дължим и впоследствие прихванат по процесуален ред. Безспорно било и че ищцата
не била ползвала платения си годишен отпуск за 2016 год. и 2017 год., за което
и се дължало обезщетение в размер на 2 070 лв. Работодателят не можел да
осъществи прихващане със суми, които дължал за трудово възнаграждение с негови
насрещни неликвидни вземания, освен ако не го бил направил в рамките на
гражданския процес. В този смисъл неправилно ответникът бил удържал от
трудовото възнаграждение на ищцата сумата от 1 582 лв., тъй като вземането по
чл. 221, ал. 2 КТ било неликвидно към момента на уволнението. Поради това и
предвид релевираното в процеса възражение за прихващане предявеният от ищцата
иск по чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 1 582 лв. бил отхвърлен поради погасяване
на вземането чрез прихващане с част от вземането на ответника по чл. 221, ал. 2 КТ. Това възражение било противопоставено само по отношение на заявеното
вземане по чл. 128, т. 2 КТ, но не и за това по чл. 224, ал. 1 КТ. Поради това
и правилно претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ била изцяло уважена. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Д.Е.К. с искова молба, с която срещу „Б.т.к.“ ЕАД са
били предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ
за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението на ищцата, извършено със
Заповед №63 от 15.03.2017 год., за възстановяване на ищцата на заеманата преди
уволнението длъжност „Мениджър, Групови консолидации“ и за осъждане на
ответника да заплати на ищцата сумата от 9 550 лв., представляваща обезщетение
по чл. 225 КТ за оставане без работа за периода от 16.03.2017 год. до
15.05.2017 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане, както и искове с правно основание чл.
128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 1 582 лв.,
представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода от 01.03.2017 год. до
15.03.2017 год., и за сумата от 2 070 лв., представляваща обезщетение за
неползван платен годишен отпуск за 2016 год. и 2017 год., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди, че липсват законови реквизити на издадената заповед
за дисциплинарно уволнение, не е спазена процедурата по чл. 193 КТ и не е
налице твърдяното от работодателя нарушение, не са спазени критериите,
установени в нормата на чл. 189, ал. 1 КТ и не е преодоляна закрилата по чл.
333, ал. 1, т. 1 КТ.
Не се спори между страните, а и това е видно от
представените по делото трудов
договор и допълнителни споразумения, че между тях е съществувало
безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „Мениджър, Групови
консолидации“, с месечно трудово възнаграждение в размер на 4 600 лв.,
изплащано еднократно всеки месец до 17-то число на месеца, следващ месеца, за
който се полага. Представена е и длъжността характеристика за длъжността
„Мениджър“, която е била връчена на ищцата на 27.08.2015 год.
Като доказателство по делото е приет
Правилник за вътрешния трудов ред на ответното дружество, с който няма спор, че
ищцата е била запозната /виж и декларация на л. 134 от първоинстанционното
дело/. Според чл. 19, ал. 2 и 4 от същия, работниците и служителите са длъжни
да изпълняват трудовите си задължения, определени в длъжностните им
характеристики и вътрешните нормативни актове на работодателя и да организират
и изпълняват трудовите си задължения по начин, който е в съответствие с
политиките на компанията и произтичащите от тях правила. В чл. 27, ал. 1 от
правилника е установена забрана работниците и служителите да разпространяват
под каквато и да е форма и пред когото и да е факти и сведения, които
представляват служебна или фирмена тайна, и са узнати от тях при или по повод
изпълнението на техните трудови задължения, а ал. 2 на посочената норма съдържа
списък на фактите и сведенията, които представляват служебна или фирмена тайна.
Представени са и Заповед №РД-08-172
от 01.10.2015 год. за обезпечаване на информационната сигурност и защита на
интересите на „БТК“ ЕАД и Заповед №РД-378 от 07.06.2016 год. за превенция на
злоупотреби с корпоративна информация, обезпечаване на информационната
сигурност и защита на интересите на „БТК“ ЕАД, с които е наредено на всички
служители в БТК Централно управление да третират като конфиденциални всякакви
сведения и информация, свързани с техническите, търговските, финансовите и
оперативните, технологичните, рекламните и други дейности на дружеството, които
са им станали известни при, по повод или във връзка с изпълнение на трудовите
им задължения, в това число, но не само статистически данни, анализи, справки,
прогнози, бизнес планове, постигнати резултати, условия и срокове по договори
на дружеството с негови клиенти и ползвани от тях услуги и пр.; да не изнасят,
обсъждат, представят, използван съобщават и под каквато и да е форма да не
разкриват пред трети лица, в т.ч. и бивши служители и мениджъри на дружеството
на работодателя горепосочената информация, без предварителното съгласие на
дружеството, като е посочено, че всяко нарушение на забраната ще се третира
като „разпространяване на поверителни сведения за работодателя“ съгласно чл.
190, ал. 1 ,т. 4 КТ, както и че забраната за разпространяване на поверителни
сведения включва и забрана те да се копират, прехвърлят или записват на външен
носител, както и да се изпращат по електронен път до свои собствени акаунти при
външни доставчици /например ABV, Yahoo, Gmail и т.н./ или до такива акаунти на трети лица,
включително други служители на „БТК“ ЕАД. С втората от посочените заповеди е
наредено на служителите на дирекция „Защита на корпоративната информация“,
считано от 01.06.2016 год., да извършват мониторинг и анализ на постъпили
аларми, събития и инциденти от системата за превенция на изтичане на
корпоративна информация /DLP/ и да изискват своевременен отговор, разяснения и
допълнителни данни от прекия ръководител или висшестоящ мениджър на служителя,
генерирал инцидент /т.е., когато има данни, че може да е извършено нарушение/.
Със Заповед №63 от 15.03.2017 год.
на главния изпълнителен директор на ответното дружество, на основание чл. 330, ал.
2, т. 6 КТ на ищцата било наложено дисциплинарно
наказание “уволнение” поради разпространяване на поверителни за
работодателя сведения – чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ и неизпълнение на трудови
задължения, предвидени в Правилника за вътрешния трудов ред /чл. 27, ал. 1 и
чл. 19, ал. 2 и 4/ и определени при възникване на трудовото правоотношение,
както и нарушение на Заповед №РД-378 от 07.06.2016 год. за превенция на
злоупотреби с корпоративна информация, обезпечаване на информационната
сигурност и защита на интересите на „БТК“ ЕАД и Заповед №РД-08-172 от 01.10.2015
год. за обезпечаване на информационната сигурност и защита на интересите на
„БТК“ ЕАД – чл. 187, т. 10 КТ, осъществени на 17.02.2017 год. чрез изпращането
от личната електронна поща на ищцата към външна електронна поща /конкретно
посочена/ на електронно писмо с прикачен файл „Strategy
highlights v 170116“, съдържащ
информация, която е фирмена тайна – стратегия за развитие на VIVACOM през следващите
години: стратегически цели по отношение на клиенти, служители, акционери и др.;
стратегия за развитие на услугите, предоставяни от „БТК“ ЕАД; маркетинг и
финансови стратегии; ключови фактори за развитие на различните услуги; проекти
за развитие на различните услуги, предлагани от „БТК“ ЕАД; насоки за
оптимизация на разходите; насоки за капиталови инвестиции; прогнози за развитие
на пазара и пр. Със заповедта било наредено на ищцата да бъде изплатено
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ – за неползван платен годишен отпуск за 9 дни,
както и от трудовото й възнаграждение да бъде удържано обезщетение по чл. 221,
ал. 2 КТ в размер на едномесечното й брутно трудово възнаграждение. Заповедта
била връчена на ищцата на 15.03.2017 год. – обстоятелството, което същата е
удостоверила с подписа си.
Не се спори, че към момента на
уволнението ищцата е майка на дете до 3-годишна възраст /родено на *** год. –
видно и от удостоверение за раждане на л. 22 от първоинстанционното дело/.
Безспорно е във въззивното производство, че с писмо с изх.№17032696 от
06.03.2017 год. на Дирекция „Инспекция по труда“ – София“ е било дадено предварително
разрешение по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ за уволнението на ищцата на основание чл.
330, ал. 2, т. 6 КТ.
С покана от 01.03.2017 год., връчена
същия ден, работодателят поискал от ищцата обяснения за това каква информация е
изпратила от личния си имейл към външна електронна поща на З. С. на 17.02.2017
год., защо е била изпратена същата и дали е получила някаква материална облага
за това. В тази връзка на 01.03.2017 год. ищцата депозирала писмени обяснения,
с които отрекла да е извършила каквото и да било действие, подлежащо на
дисциплинарно наказание, както и да са й били обещавани и давани пари и/или
други материални облаги.
Не се спори, а и е видно от приетия
като доказателство по делото фиш за заплата от м.март 2017 год., че размерът на
брутното трудово възнаграждение на ищцата за последния пълен отработен месец е
в размер на 4 600 лв., а обезщетението
за неползван платен годишен отпуск на ищцата за 2016 год. и 2017 год. е в
размер на 2 070 лв.
Видно е от болничен лист от
14.03.2017 год., че ищцата е била в отпуск поради временна неработоспособност
през периода от 01.03.2017 год. до 14.03.2017 год. /14 календарни дни/, а от фиш
за работна заплата за м.март 2017 год. – че работодателят й е начислил
обезщетение за временна неработоспособност – 9 дни и трудово възнаграждение – 1
ден, в общ нетен размер от 519.56 лв. /като след приспадане на дължимите данъци
и удръжки/, както и обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на
1 863 лв. /върху обезщетението е начислен данък от 207 лв./. Безспорно е
по делото, че ответникът е заплатил на ищцата сумата от 800.56 лв.
В съдебното заседание, проведено на 23.06.2020 год. в първоинстанционното производство, СРС е
направил констатация по оригинала на трудовата книжка
на ищцата, от
която се установява, че след процесното уволнение ищцата е започнала на 24.04.2017 год. работа при „Е.
Г.И.“, с трудово възнаграждение в размер на 800 лв., което трудово
правоотношение е било прекратено на 15.05.2017 год.
Установено е по делото, че през 2017
год. едноличен собственик на капитала на ответното дружество е „В.Т.Б.“ ЕООД,
чиито управители към 16.12.2015 год. са четири лица, в т.ч. З.К.С.. С решение
от 31.08.2016 год. последният е освободен
от длъжността управител, като това обстоятелство е вписано в Търговския
регистър на 26.05.2017 год.
Безспорно е между страните, че на
17.02.2017 год. от e-mail на ищцата е и бил изпратен файл с наименование strategy highlights v170116
на e-mail, който
е принадлежал на З. С. /виж протоколно определение на СРС от 23.06.2020 год./.
По искане на страните са събрани
гласни доказателства чрез разпита на свидетелите З.К.С. /по искане на ищцата/ и
А.М.В. /по искане на ответника/. В показанията на свидетелите не се съдържат
противоречия по отношения на значимите за спора обстоятелства и по-конкретно за
съдържанието на процесния файл, изпратен от ищцата на 17.02.2017 год., поради
което и преценката им /в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК/ същите подлежат на
кредитиране като последователни, житейски логични и неопровергани от останалия
доказателствен материал по делото.
От показанията на свидетеля В. се
установява, че същият е уведомил ищцата за взетото решение за освобождаване на
свидетеля С. от длъжността управител и за необходимостта да ограничи
разпространението на информация, като към 17.02.2017 год. формалната
комуникация със свидетеля С. била прекратена.
Въз основа на показанията и на
двамата горепосочени свидетели въззивният съд приема за установено, че съдържанието
на документа, изпратен от ищцата като прикачен файл на 17.02.2017 год., на електронната
поща на свидетеля С., е идентично с това на приложения на л. 265 – 287 от
първоинстанционното дело документ с наименование „Акценти от стратегията на
Виваком“. Различен извод не следва от обстоятелството, че не е бил съхранен
архив за регистрираното от DLP системата на ответното дружество събитие 03063937
– „прихващането“ на изпратеното от ищцата електронно писмо с прикачен файл
/видно от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, което
подлежи на кредитиране – чл. 202 ГПК/. И това е така, тъй като съдържанието на
процесния файл може да бъде установявано с всички доказателствени средства, а в
частност показанията на свидетеля В. се подкрепят от заключението на вещото
лице по съдебно-техническата експертиза, според което е налице съвпадение между
текста на представения по делото документ и прихванатия от DLP системата на ответното
дружество файл /чието съдържание е било записано на флаш памет/, която
констатация е направена и въз основа на запазения от служителите на ответника
снимков материал на екрана на системата към момента на регистриране на
събитието /скрийншот/. Действително свидетелят С. заявява единствено, че двата
текста си приличат /без да потвърждава категорично пълната им идентичност/, но
същевременно описва в достатъчна степен съдържанието на получения от него
документ и значението му. А изразеното от свидетеля мнение за това дали
информацията в документа е конфиденциална или не е напълно ирелевантно.
Във връзка с оплакванията във
въззивната жалба следва да бъде посочено, че по принцип показанията на
свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно
убеждение с оглед останалите доказателства по делото поотделно и в тяхната
съвкупност. Съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК, заинтересоваността на
свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед
всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това
означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със
засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да
бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят
се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна.
Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото
доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността
заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията
му /виж например Решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС
по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., ГК/.
В разглеждания случай с оглед изложеното вече по-горе няма пречка показанията
на свидетеля В. – който е служител в ответното дружество, да бъдат ценени.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира
от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично
неправилно.
По отношение на първоначалните искове по чл. 344,
ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ:
Твърденията в исковата молба за
незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск, поддържани и във въззивната жалба и в чиито рамки е
ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в
гражданския процес, са свързани с това, че заповедта за уволнение
не била мотивирана и не било налице твърдяното от работодателя нарушение на
трудовата дисциплина, в т.ч. същото е недоказано.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, изключение от забраната за служебна проверка на правилността на решението на първостепенния съд е допустимо единствено при нарушение на императивна материалноправна норма – порок, който може да бъде констатиран от въззивната инстанция и без да е бил изрично заявен като основание за предприетото обжалване. В случая, въззивният съд, като инстанция по същество, следва да обсъди спазването на императивните норми на чл. 193 КТ и чл. 195 КТ /относно формата и съдържанието на заповедта на уволнение/ при налагане на дисциплинарното наказание.
На първо място следва да се посочи,
че необходимо съдържание на писмената заповед за налагане на дисциплинарно
наказание по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ, са фактическите признаци на
нарушението – кога и от кого е извършено то и в какво се изразява. Задължението
по посочения законов текст за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с
оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието,
спазването на сроковете по чл. 194 КТ, както и възможността на наказания
работник или служител за ефективна защита в хода на съдебното производство при
обжалване на наложеното наказание. Следователно достатъчно е нарушението на
трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника или служителя
начин, включително и чрез позоваване на известни му обстоятелства и документи
/без да е нужно удостоверяване на връчването на документите/ – същественото е
работникът или служителят да узнае за фактическите и правните основания за
налагане на наказанието, за да може да защити правата си, включително и по
съдебен ред – като не е необходимо в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да
бъдат описвани конкретно всички действия на работника или служителя по
извършване на нарушението, нито пък да бъдат възпроизведени всички направените
от него твърдения в буквалния им смисъл; достатъчно е в заповедта да са описани
извършените от работника или служителя нарушения, такива каквито са според
оценката на работодателя и да е посочена датата или периода на извършването им.
Когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания,
заповедта отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ /в този смисъл Решение
№ 676 от 12.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 999/2009 г., ІV г. о., ГК, Решение № 128 от 28.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 726/2012 г., IV г.
о., ГК, Решение № 339 от 19.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2011 г., III
г. о., ГК, Решение № 213 от 8.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7372/2014 г., III
г. о., ГК/.
Въззивният съд намира, че процесната
заповед, с която на ищцата е наложено дисциплинарното наказание – уволнение,
отговаря на изискванията за мотивиране по чл. 195, ал. 1 КТ. В нея е посочена
конкретната дата, на която работодателят твърди, че е извършено нарушението,
описани са обстоятелствата, при които то е извършено и в какво се изразява същото.
Работодателят е посочил и законовите текстове, под които счита, че се подвежда описаното
нарушение – чл. 190, ал. 1, т. 4 и чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ, което е определено
като тежко, но, както вече бе посочено, евентуалното несъответствие между
описаното нарушение и правната му квалификация само по себе си не води до
незаконност на уволнението, а е от значение за това дали визираното деяние
принципно представлява нарушение на трудовата дисциплина, обосноваващо
дисциплинарно уволнение /в този смисъл Решение № 318 от
21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 120/2009 г., III г. о., ГК/. Неоснователни
са оплакванията на ищцата, че работодателят не е конкретизирал в достатъчна
степен кои са сведенията, които счита за поверителни. А дали същите в
действителност представляват служебна тайна е въпрос, който е без значение за
преценката дали заповедта за уволнение е мотивирана.
На следващо място, в
идно е от разпоредбата на чл. 193,
ал. 1 КТ, че законът поставя акцент на задължението на
субекта на дисциплинарна власт за реално
предварително изслушване или приемане
на писмени обяснения от работника
или служителя. Достатъчно е по разбираем за работника начин да
бъде изложено за какво се искат обясненията, без да е необходимо да са посочени обективните и субективни елементи на
изпълнителното деяние или правната му квалификация. Целта на
предварителното изслушване или приемане на писмени обяснения е работникът или
служителят да има възможност да изложи пред субекта на дисциплинарна власт
своята защитна позиция по твърдяните дисциплинарни нарушения и ако това реално
е станало, то правото му на защита е било надлежно упражнено. За да изпълни
това свое
задължение работодателят следва да покани
служителя да даде такива обяснения за конкретно посочено нарушение, като поканата
следва да достигне до знанието на адресата, за да породи последиците на чл.
193, ал. 1 КТ.
В частност е несъмнено установено, че обяснения са
били поискани от ищцата преди издаване на процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание – уволнение.
Ищцата се е възползвала от правото си
на защита и е депозирала писмени обяснения, с които е оспорил извършването на
соченото от работодателя дисциплинарно нарушение. Доколкото работодателят е
приел тези писмени обяснения, то СГС приема, че това е достатъчно за извода, че
задължението по чл. 193 КТ е изпълнено /изслушването на работника или служителя
и приемането на писмените му обяснения са алтернативни форми за защита/. Следва да се посочи също
така, че работодателят не е длъжен да възприема
защитната позиция на работника или служителя, като очевидно налагането на
дисциплинарно наказание свидетелства, че той не е приел обясненията за
оневиняващи, а дали те действително са такива е въпрос, който е относим към
законосъобразността по същество на наказанието, а не представлява формално
нарушение на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 126, т.
9 КТ, работникът или служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя си,
като не злоупотребява с неговото доверие. Това задължение изисква от работника
или служителя да зачита интересите на работодателя, да не създава условия за
нелоялна конкуренция, да пази поверителна информация, да се грижи и да
утвърждава доброто му име сред трети лица и др. В основата на трудовото
правоотношение стои доверието на работодателя в честността, лоялността и
почтеността на работника или служителя.
Неизпълнението на задължението на
работника или служителя да не разпространява поверителни за работодателя
сведения, т.е. на задължението за опазване на служебните тайни на работодателя,
съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 8, пр. 2 КТ.
Механизмът на изпълнение на това задължение изисква работодателят първо да
определи кои именно сведения, ставащи достояние на работниците или служителите
в хода на изпълнение на трудовите им задължения, счита за служебна тайна. Поверителни
сведения за предприятието са сведенията, които са обявени за такива с
нормативен или административен акт, с договора между страните по трудовото
правоотношение или със заповед на работодателя. Едва след като бъде запознат
със съдържанието и обхвата на сведенията, които работодателят счита за служебна
тайна, за работника или служителя възниква задължението да не ги
разпространява.
В разглеждания случай ответникът е
обявил за поверителни сведенията станали известни на служителя вследствие на
работата му, като за поверителни са прогласени фактите и сведенията съобразно
списък, съдържащ се в чл. 27, ал. 2 от Правилника за вътрешния трудов ред, т.е.
всякакъв вид информация, свързана с дейността на ответното дружество и с
изпълнение на задълженията по трудовия договор, респ. длъжностната
характеристика. Следователно работодателят в достатъчна степен ясно е определил
кои сведения счита за поверителни, т.е. служебна тайна, кои са субектите, на
които работникът или служителят няма право да ги съобщава – трети лица, в т.ч.
и бивши служители и мениджъри на дружеството на работодателя /без предварително
съгласие на дружеството/, като е въвел и забрана за съобщаването им под каквато
и да било форма, в т.ч. чрез външен носител, изпращане по електронен път до
собствени акаунти при външни доставчици или до такива акаунти на трети лица,
включително други служители на дружеството, а съответно ищцата, сключвайки
трудовото правоотношение, се е задължила да изпълнява това свое задължение /виж
Решение № 1892 от 22.12.1999 год. на ВКС по гр.дело № 800/1999 год., ІІІ г. о.,
ГК/.
Описаните в заповедта за уволнение
действия на ищцата, което поведение с оглед изложеното вече по-горе въззивния
съд приема за установено по делото, съставляват нарушение на трудовата
дисциплина съгласно чл. 187, ал. 1, т. 8, пр. 2 КТ. Несъмнено е, че сведенията,
които ищцата е дала на свидетеля С., са и станали известни при и по повод
изпълнение на задълженията й като изпълняваща длъжността „Мениджър, Групови
консолидации“. Същите имат поверителен характера, т.е. представляват служебна
тайна /не са общодостъпни, както обосновано е приел и СРС предвид различията
между процесния документ и документа, наименован „Годишен интегриран доклад
2016 год. – разпечатка от интернет страницата на ответника – на л. 194 – 253 от
първоинстанционното дело/, доколкото са свързани с дейността на ответното
дружество – стратегията му за 2017 год. във връзка с растежа на печалбата и
намаляване на разходите, включваща например нови продукти или нови
функционалности на продукти /започване на работа по Глас по кабел технология,
стартиране на предложения за хостинг услуга – стр. 270 от първоинстанционното
дело, стартиране предлагането на ново, по-бързо 4 хил. излъчващо устройство –
стр. 271 от първоинстанционното дело/; възможности за приходи /Застраховане
„Гражданска отговорност“, Система за пътни такси, Билетна система в София, Мобилен
портфейл – стр. 272 от първоинстанционното дело/; основни проекти във връзка с
оптимизация на парични потоци /стр. 277 от първоинстанционното дело/;
придобивания на компании /стр. 277 от първоинстанционното дело/.
Без значение е обстоятелството как е
наименован или как може да бъде наименован процесния документ /бизнес план,
маркетингов план, маркетингова стратегия и пр./ Достатъчно за формирания извод
за поверителност е това, че в документа има информация, отнасящи се до
финансовите и технологичните дейности на работодателя, т.е. такава, свързана
със стопанската му дейност като търговец, доколкото обхваща практики, процеси,
планове и прогнози, които ще използва в бизнеса си с цел увеличаване на
продажбите и спечелване на конкурентно предимство.
Несъмнено е също така, че процесният
документ е разпространен от ищцата като прикачен файл чрез акаунт при външен
доставчик /Yahoo/ и до трето лице по смисъла на т. 1.2 от Заповед №РД-08-172 от 01.10.2015
год. и т. 6.3 от Заповед №РД-378 от 07.06.2016 год. /каквото към 17.02.2017
год. е бил З. С., поради освобождаването му от длъжността управител на „В.Т.Б.“
ЕООД – обстоятелство, което е било известно на ищцата/.
Нарушението е извършено виновно,
като следва да се посочи, че по принцип нарушение на трудовата дисциплина
представлява както умишленото, така и небрежното неизпълнение на трудови
задължения /нарушението по чл. 187, ал. 1, т. 8, пр. 1 КТ е съставомерно и при
небрежност – когато работникът или служителят не е знаел, че сведенията са
поверителни, но е бил длъжен и е могъл да знае, че те са такива/.
При определяне на дисциплинарното
наказание, съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ, работодателят е длъжен
да съобрази наказанието с тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е
извършено и цялостното поведение на работника. Преценката
на тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи
отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на
извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото
правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за
работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и
субективното отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение.
В частност дисциплинарното наказание
„уволнение“ е наложено при съобразяване на критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, тъй
като извършеното от ищцата нарушение е тежко по смисъла на чл. 190, ал. 1, т.
4, пр. 2 КТ, като същата не признава вината си, нито е готова да се поправи,
както и предвид възможните неблагоприятни последици, които могат да настъпят за
работодателя.
В този смисъл ответникът е доказал,
че е упражнил законно правото си на уволнение, поради което искът по чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ следва да се отхвърли като неоснователен, както законосъобразно
е приел и първоинстанционният съд.
Предвид неоснователността на главния
иск, неоснователни се явяват и акцесорните претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 и
3 КТ.
По отношение на първоначалните
искове по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ и по насрещния иск по чл. 221,
ал. 2 КТ, предявен при условията на евентуалност:
По реда на
чл. 211 ГПК е приет за съвместно разглеждане насрещен иск с правно основание
чл. 221, ал. 2 КТ за сумата от 3 018 лв., като с отговора на исковата
молба ответникът е заявил и възражение за прихващане на вземането за
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ с дължимото от ищцата обезщетение по чл. 221,
ал. 2 КТ до сумата от 1 582 лв. /разликата над тази сума до размера от
4 600 лв. ответното дружество претендира да му бъде присъдена по
предявения насрещен иск – виж уточняваща молба от 03.05.2018 год./.
Според нормата на чл. 128 КТ, работодателят е длъжен да плаща в
установените срокове на работника или служителя уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да докаже, че претендираното от
него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с работодателя,
че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената
работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни
правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото
възнаграждение действително е било изплатено.
Правото на платен годишен отпуск
следва от трудовото правоотношение, по което реално се престира работна сила, като упражняването му има за цел да се осигури почивка и възстановяване на
изразходваните по време на работа сили. Съгласно разпоредбата на
чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото
правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се
признава за трудов стаж. Обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на трудовото
правоотношение – а именно то се
формира въз основа на среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния
календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или
служителят е отработил най-малко 10 работни дни.
Съгласно
нормата на чл. 221, ал. 2 КТ, работникът или служителят дължи обезщетение на
работодателя за срока на предизвестието при дисциплинарно уволнение в размер на
брутното трудово възнаграждение. Следователно дължимостта на обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ, е обусловено от законно уволнение /т.е. предвид сбъдването на вътрешнопроцесуалното условие, под което е бил предявен насрещния
иск, същият подлежи на разглеждане/.
В
разглеждания случай, противно на приетото от СРС, настоящият съдебен състав
приема, че по делото е доказано, че дължимите на ищцата за периода от 01.03.2017
год. до 15.03.2017 год. трудово възнаграждение за 1 ден и обезщетение за
временна неработоспособност за 9 дни, са в общ нетен размер от 519.56 лв.
/139.04 лв. + 380.52 лв./, която сума й е била заплатена от работодателя преди
процеса. В този смисъл и доколкото по делото липсват данни, че полагащото се на
ищцата трудово възнаграждение за процесния период е в размер по-висок от
горепосочения, то въззивният съд намира, че релевираната претенция по чл. 128,
т. 2 КТ се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне.
На
следващо място безспорно е между страните, че дължимото на ищцата обезщетение
за неползван платен годишен отпуск за 2016 год. и 2017 год. възлиза на 2 070
лв. /брутен размер/ или на 1 863 лв. /нетен размер/, като въз основа на
събраните писмени доказателства по делото е установено, че ответникът е заплатил на ищцата преди процеса
сумата от 281 лв., а разликата от 1 582 лв. е удържал с оглед
претендираното вземане за обезщетение по чл. 221, ал. 2 ГПК.
Предвид
приетото по-горе, че уволнението на ищцата е извършено законосъобразно, то
ответникът се легитимира като кредитор на вземане за обезщетение по чл. 221,
ал. 2 КТ в размер на 4 600 лв.
Спорният
между страните въпрос е свързан с това дали може да бъде зачетено извършеното
от работодателя извънсъдебно прихващане на вземането му за обезщетение по чл.
221, ал. 2 КТ с вземането на ищцата по чл. 224, ал. 1 КТ.
Обезщетението
по чл. 224 КТ поначало не подлежи на прихващане с други видове обезщетение по
раздел ІІІ от глава Х от КТ, включително и с такива, които се изплащат по повод
прекратяване на трудовото правоотношение. При прекратяване на трудовото
правоотношение работодателят е длъжен безусловно да заплати на работника или
служителя обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Задължението на
работника или служителя за заплащане на обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ
възниква при наличието на законно уволнение. Следователно не са налице
предпоставките по чл. 103 ЗЗД, поради което и компенсаторното изявление на
ответника не е породило правно действие.
При това
положение и предвид законността на уволнението на ищцата на разглеждане подлежи
релевираното от ответника възражение за съдебно прихващане. Въззивният съд
приема, че са налице предпоставките за съдебна компенсация по чл. 103 и 104 ЗЗД, като насрещното вземане на ответника в размер на 1 582 лв. следва да
се прихване с полагащото се на ищцата обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер
на 1 582 лв. /разлика между дължимия нетен размер на обезщетението от 1 863
лв. и заплатените от работодателя 281 лв. – виж Решение № 1892 от 22.12.1999
год. на ВКС по гр.дело № 800/1999 год., ІІІ г. о., ГК/, за която сума
претенцията подлежи на отхвърляне като погасена чрез прихващане, а в останалата
част до пълния предявен размер от 2 070 лв. – подлежи на отхвърляне като
неоснователна.
С оглед изложеното
по-горе насрещната претенция на работодателя по чл. 221, ал. 2 КТ се явява
основателна в претендирания размер от 3 018 лв. /4 600 лв. – 1 582
лв./.
Ето защо
решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която е отхвърлен
поради прихващане предявения първоначален иск по чл. 128, т. 2 КТ и е уважен
предявения първоначален иск по чл. 224, ал. 1 КТ, като първата от посочените
претенции подлежи на отхвърляне като неоснователна, а втората – на отхвърляне
до размера от 1 582 лв. поради прихващане с насрещното вземане на
ответника по чл. 221, ал. 2 КТ в същия размер, а в останалата част до пълния
предявен размер от 2 070 лв. – като неоснователна.
Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да
заплати на ищцата разноски за първоинстанционното производство за разликата над
396.91 лв., а по сметка на СРС държавна такса за разликата над 63.28 лв.
В
останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода на настоящия спор жалбоподателката-ищец няма право на разноски.
На
основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати на
ответника неприсъдената част от разноските за първоинстанционното производство
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 42.85 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 37.26 лв. и
сумата от 51.01 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
В
останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 12.01.2021 год., постановено по
гр.дело №27915/2017 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, изменено в частта за
разноските с определение от 03.08.2021 год., в частта му, в която
предявеният от Д.Е.К. срещу „Б.т.к.“ ЕАД иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 1 582 лв. – трудово възнаграждение за периода от 01.03.2017
год. до 15.03.2017 год., е отхвърлен поради прихващане до размера на тази сума
с вземането на „Б.т.к.“ ЕАД срещу ищцата по чл. 221, ал. 2 КТ, в частта му,
в която е уважен предявения от Д.Е.К. срещу „Б.т.к.“ ЕАД за сумата от 2 070 лв. – обезщетение за неползван платен годишен отпуск
за 2016 год. и 2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
03.05.2017 год. до окончателното й изплащане, както и в частта му, в
която ответникът „Б.т.к.“ ЕАД е осъден да заплати на ищцата Д.Е.К. разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 396.91 лв., а по сметка на СРС държавна такса за разликата над 63.28 лв.,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Д.Е.К. с ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу „Б.Т.К.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 1 582 лв., представляваща
неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.03.2017 год. до 15.03.2017
год.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Е.К. с ЕГН **********, с адрес: ***,
срещу „Б.Т.К.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, иск с
правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 2 070 лв., представляваща обезщетение
за неползван платен годишен отпуск за 2016 год. и 2017 год., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 03.05.2017 год. до окончателното й
изплащане, като погасен чрез прихващане с насрещното вземане по
чл. 221, ал. 2 КТ, заявено по реда на чл. 298, ал. 4 ГПК, от „Б.т.к.“ АД срещу Д.Е.К.
за сумата от 1 582 лв. и като
неоснователен за разликата над 1 582 лв. до пълния предявен размер от
2 070 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 12.01.2021 год., постановено по
гр.дело №27915/2017 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, изменено в частта за
разноските с определение от 03.08.2021 год., в останалите му обжалвани части.
ОСЪЖДА Д.Е.К. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на „Б.Т.К.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 И 8 ГПК сумата от 42.85
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство, както и направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 37.26 лв. и сумата от 51.01 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Решението в частта му по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните, а в останалата част не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/