Р Е
Ш Е Н
И Е № 452
гр. Пловдив,30.03.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд,въззивно гражданско
отделение, в публично
заседание на тринадесети януари,през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Светлана Изева
ЧЛЕНОВЕ:
Радостина Стефанова
Зорница
Тухчиева
при секретар Петя Цонкова,като разгледа докладваното
от председателя в.гр.д.№ 2497/19г.по описа на ПдОС,за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Изи
Финанс“ЕООД,ЕИК-********* от гр.София против решение № 3337/08.08.19г.,постановено
по гр.д.№ 2681/19г.по описа на ПдРС,21-ви гр.с.,с което са отхвърлени
предявените от „Изи Финанс” ЕООД против А.Д.А.,ЕГН-**********
искове за признаване за установено в отношенията между страните дължимостта на
следните суми: 1542,86лв.–главница по договор за предоставяне на кредит от
разстояние №196486/18.01.2018г.; 339,19лв.– договорна лихва за периода
19.03.2018г.–14.12.2018г.; 1202,63лв.–неустойка по чл.3 от договора,за които е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
123/07.01.2019г. по ч.гр.д. № 96/2019г. на ПдРС.
С жалбата се изразява становище за неправилност
и необоснованост на решението.Оспорват се изводите на районният съд за
недоказаност наличието на договорно правоотношение между страните,за
разбирането му,че договорът е реален; че не е предоставена преддоговорна
информация,както и за нищожност на договора поради неспазване изискванията на чл.11,ал.1,т.9
от ЗПК,както и изводите,че не следва да се присъжда главницата поради липса на
идентичност.Оспорва са и извода на съда за недействителност на договора за
кредит поради надхвърляне максималният размер на договорната лихва,както и този
на недействителност поради нищожност на клаузата за неустойка.Моли се за отмяна
на обжалваното решение, вместо което съдът да се произнесе с друго,с което да
уважи иска по основание и размер по
съществото на спора.Претендират се разноски по заповедното,първоинстанционното
и въззивното производства.
Въззиваемата
А.Д.А. не е изразила становище по жалбата.
Въззивната жалба е подадена в срок,
от легитимирана страна–ищец в първоинстанционното
производство,срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт,поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Пловдивският
окръжен съд,след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.12
от ГПК и чл. 235,ал.2 от ГПК, намира за установено следното:
Пред
районния съд е бил предявен иск за установяване съществуването на вземане с
правно основание чл.422 от ГПК за признаване за установено по отношение на
ответника А.Д.А.,че
дължи на ищеца „Изи Финанс”
ЕООД следните суми: 1542,86лв.–главница по договор за
предоставяне на кредит от разстояние №196486/18.01.2018г.; 339,19лв.– договорна
лихва за периода 19.03.2018г.–14.12.2018г.; 1202,63лв.–неустойка по чл.3 от
договора,ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на постъпване
на заявлението в съда до окончателното изплащане на вземането.
Твърденията в исковата молба са,че на 18.01.18г.между
страните бил сключен процесният договор за предоставяне на кредит от разстояние
въз основа на подробна информация,достъпна на уеб адреса на
дружеството,включително публикувани общи условия за предоставяне кредит от
разстояние.Договорът бил сключен след запознаване на А. с етапите на сключването
му и извършване на съответните действия от нейна страна.По договора имало
частични плащания.Претендира се неизплатения остатък от главницата,лихвата и
неустойката,предвидена в договора.За претендираните суми било подадено
заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч.гр.д.№ 96/19г.на
ПдРС,по което била издадена заповед за изпълнение.Длъжникът подал
възражение,което обуславяло правния интерес на ищеца от подаване на исковата
молба.
Ответницата не е подала писмен отговор и не е изразила
становище по предявените против нея искове.
Районният съд в решението си е приел,че
приложим в случая е ЗПК,като не се доказвало наличието на твърдяното от ищеца
облигационно отношение.Изложил е съображения,че договорът е сключен по реда на ЗПФУР,където е
предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние, като
отношенията между страните в тази връзка се уреждат електронно и сключването на
договора става не чрез подписването му от кредитополучателя,а посредством
електронно изявление, чрез активиране на изпратен линк за потвърждение.Посочил
е,че за установяване възникването на облигационното правоотношение съгласно
чл.18,ал.1,т.3 от ЗПФУР, доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието
на потребителя за сключване на договора,а за доказване предоставянето на
преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон,
се прилага чл.293 от ТЗ,за електронните изявления – Законът за електронния
документ и електронния подпис (сега Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги).
Процесният
договор се твърди да е сключен от
разстояние,което е допустимо предвид разпоредбите на ЗПФУР.Първостепенният съд
обаче счита,че по делото липсват електронни записи, от които да се
установява по безспорен и категоричен начин,че волеизявленията на страните са
насочени към сключване на договор, чието изпълнение се претендира от ищеца.Цитира
се разпоредбата на чл.2 и чл.3 от ЗЕДЕУУ относно понятието електронно изявление,както
и какво представлява електронен документ по смисъла на чл.3,т.35 от
Регламент /ЕС/ № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли
2014г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при
електронни транзакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива
1999/93/ЕО /OB, L 257/73 от 28 август 2014 г./, наричан по-нататък
„Регламент /ЕС/ № 910/2014.Районният съд се е позовал на решение №
70/19.02.2014г. на ВКС по гр.д.№ 868/2012г.,IV г.о.,постановено по реда на
чл.290 ГПК,според което електронното изявление се счита за подписано при
условията на чл.13,ал.1 от ЗЕДЕУУ - електронен
подпис е електронен подпис по смисъла на чл.3,т.10 от Регламент /ЕС/ №
910/2014.
По делото не се удостоверявало извършването от
ответника на посоченото в исковата молба електронно потвърждение,за да се
приеме, че е възникнало твърдяното валидно облигационно правоотношение.Районният
съд не приема,че това обстоятелство се установява от представения договор,тъй
като ищецът посочвал,че същият е част от изпратената на ответника информация,но
самото електронното изявление на
последния за сключването му се удостоверявало с допълнително
обстоятелство-активирането на изпратения линк за потвърждение,с въвеждане и на
определен код.В ОУ се съдържала разпоредба,че кредитополучателят следва да
потвърди съдържанието на договора по този начин и именно потвърждаването имало
функцията на ел.подпис,като от този момент се считало,че между страните е
възникнала валидна облигационна връзка. Доказателства обаче,че именно ответната
страна е потвърдила договора и последващите ѝ действия не били
ангажирани.Ето защо ПдРС е приел,че не
се установява наличието на валидно облигационно правоотношение.Представените писмени
доказателства,в които са обективирани условията за сключване на договора, не
съдържали подписи на нито една от страните, поради което не можело да се
приеме, че е налице връзка между тях.
Във въззивната жалба се
поддържа, че самият договор за кредит не
бил оспорен от ответницата,поради което не било налице и необходимост от
събиране на допълнителни доказателства по повод наличието на договорно
правоотношение.Т.е.според ищцовото дружество-жалбоподател невземането на
становище от ответника по твърдените от ищеца обстоятелства следва да се
приравни на неоспорване,респ. признание.Действително съдът може да обяви
известни факти за ненуждаещи се от доказване при отделяне на спорното от
безспорното с доклада на делото (чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК),но това съдът
може да стори само при наличие на съвпадащи си твърдения на двете страни за
същите факти,а не при липса на такива от една от страните, респективно при
липса на изрично оспорване на фактите от другата страна,на която се
противопоставят по делото от насрещната.Следователно,съдът може да обяви
известни факти за ненуждаещи се от доказване не поради липса на изрично тяхно
оспорване от другата страна,а само при съвпадащи си твърдения на страните
относно фактите,не и мълчание на една от тях по отношение на твърдени от
другата такива (арг. от чл. 153 и чл. 175 от ГПК). Ето защо еднакво спорни са,поради
което се нуждаят и от доказване,както тези твърдени от едната страна факти по
делото,които другата изрично е оспорила,така и тези твърдени от едната страна
факти, по които другата не е взела никакво становище.Именно поради това нормата
на чл.154,ал.1 от ГПК не придава никакво правно значение на
обстоятелството,дали страната е оспорила изрично или мълчаливо (с неявяването
си по делото,с неподаването на отговор, с невземането на становище или с
липсата на изрично оспорване) твърдян от другата страна правнорелевантен факт–и
в двата случая страната, която черпи изгодни правни последици от него, следва
да го докаже,защото е спорен и то пълно и пряко,без оглед на това дали
оспорването е изрично или мълчаливо от другата страна. Поради това в случая е без
правно значение дали ответницата изрично е оспорила или не твърдените от ищеца
факти.След като А. не ги е признала изрично по делото,съдът нито може да
предполага,нито може да ги приеме за безспорни между страните по смисъла на
чл.153 от ГПК,нито пък за ненуждаещи се от доказване по смисъла на
чл.146,ал.1,т.4 от ГПК и то въпреки липсата на изрично оспорване от ответника
по делото.В този смисъл неоснователни са доводите във въззивната жалба по
отношение неоспорването от страна на
ответницата на процесния договор.
На следващо място районният съд е приел,че договорът за заем е реален, поради
което елемент от фактическия състав на неговото сключване е действителното
предаване на сумата,а в случая не се доказвало това действително предаване на
сумата.В тази връзка настоящата инстанция намира за основателни
съображенията,изложени във въззивната жалба,че процесният договор не е реален,а
консенсуален.
Доколкото става въпрос за потребителски
кредит и приложимият закон е ЗПК,то в чл.9,ал.1 от същия е уредена
легална дефиниция на договора за потребителски кредит,според която „договорът
за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът 1) предоставя или
2) се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане”. Следователно,договорът за потребителски кредит може да бъде реален (сходно с договора за паричен заем по
чл.240,ал.1 от ЗЗД) или консенсуален (сходно
с договора за банков кредит по чл.430,ал.1 от ТЗ).В настоящия случай,видно от
формулировката,дадена в самия договор-чл.2,ал.2 и от ОУ към договор за
предоставяне на кредит от разстояние-гл.Подписване на договора,същият е консенсуален.Това обаче не променя крайният
извод за неоснователност на претенциите,тъй като останалите изводи на районният съд са
правилни.
Освен мотивите за липса на облигационна връзка,ПдРС
е изложил и допълнителни доводи за отхвърляне на исковете за недействителност
на договора,които се споделят напълно от настоящата инстанция и към които тя
препраща на осн.чл.272 от ГПК.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя във връзка с лихвения процент,че в договора за кредит била
ясно описана информацията по чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК и след като нямало усложнения
по повод на лихвата,достатъчно било само посочването на лихвения процент,както
и че договорът бил одобрен от КЗП,като комисията счела,че са спазени
нормативните изисквания по изготвянето.Одобрението или липсата на такова на КЗП
обаче по никакъв начин не обвързва съда.Липсата на усложнения по повод на
лихвата пък е без значение,доколкото в самата разпоредба на чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК,която е императивна,изрично е записано,че следва да се посочи не само
лихвеният процент,но и условията за прилагането му.Такива условия не са
посочени,поради което е нарушена цитираната разпоредба,както правилно е
установил и ПдРС.
Настоящата инстанция споделя и извода на първостепенния съд,че исковете по чл.422 от ГПК следва да са идентични по
основание,размер и период на претенциите в заповедното производство,а след като
договорът е недействителен,съдът не би могъл да признае дължимостта на
главницата на това основание.В тази връзка намира изложените във въззивната
жалба съображения за неоснователни.Съдът не може да присъди чистата стойност на
кредита без иск или възражение.Предметът на делото и търсената и дължима защита
се определят от волята на страните (чл.6,ал.2 от ГПК) и е недопустимо съдът да
се произнесе в повече.
Що
се касае до възраженията на жалбоподателя досежно недействителността на
договора за кредит поради надхвърляне максималния размер на договорната
лихва,то районният съд се е позовал на съдебната практика,като е цитирал и
множество решения на ВКС и ПдОС,според която практика максималният размер,до
който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително,е,ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава.Констатирал е,че в конкретния казус договорената между
страните лихва надхвърля четирикратно законната.Несъстоятелни са доводите на
жалбоподателя,че цитираната от ПдРС съдебна практика на ВКС била стара и
неактуална,както и не била задължителна,(както и цитираните решения на
ПдОС),поради което съдът не бил обвързан от нея.Това,че решенията на ВКС не са задължителни не
означава,че по-долната инстанция не може да споделя изложените в тях
мотиви.Освен това няма данни цитираната
от районния съд съдебна практика да е неактуална.Ако на жалбоподателят му е
била известна по-нова и различна практика,то би следвало най-малкото да я
посочи.На въззивната инстанция такава „различна“ практика не му е известна,а и
не е задължена да се съобрази с нея.Както бе посочено по-горе,въззивния съд
споделя напълно както изводите на районния,така и цитираната от него
практика,на която той се позовава.
Касателно
приетата от съда нищожност на неустоечната клауза и доводите във въззивната
жалба,че неустойката не е неравноправна,тъй като цели обезщетяване на вредите
на кредитодателя,породени от затрудненото удовлетворение поради липса на
представените обезпечения:
Районният
съд се е позовал на ТР № 1 от 15.06.2010г.по т.д.№ 1/2009г. на ОСТК на ВКС
относно критериите дали е налице нищожност на неустойка,поради противоречие с
добрите нрави,а именно–когато неустойката е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.Приел е,че така,както е
уговорена,неустойката е предназначена единствено да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.Във
въззивната жалба се твърди,че рискът за отпускане на кредити от типа на процесния е по-висок,което налага и по-висок
размер на неустойката от обичайния,но
жалбоподателят не взема предвид,че задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.Както правилно
е посочил ПдРС,от съдържанието на чл.3,ал.2 от договора е видно,че размерът на
неустойката представлява 71,95% от заемната сума ,като предварително е
предвидено заплащането на неустойката разсрочено,с всяка вноска.Такава клауза
изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26,ал.1,предл.3 от ЗЗД,тъй
като излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции,които законодателят
определя за нея.Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението,но
според районният съд в случая няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване,предвид,че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение,т.е.един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване
на главното задължение,или и санкционната функция е вън от предмета на
задължението,тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди.Този извод се споделя изцяло от настоящата
инстанция.Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежащата на връщане сума с почти двоен размер.Следователно,доколкото
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключване на договора,то не е налице валидно неустоечно съглашение и според
чл.26,ал.1, вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно
действие.
Въззивната
инстанция не коментира възраженията в жалбата за нарушаване на съдопроизводствените
правила от ПдРС,тъй като отказал да постанови неприсъствено решение,без да
изложи мотиви за това,доколкото този отказ е необжалваем,независимо дали е
мотивиран или не.
По така изложените съображения настоящата
инстанция намира,че обжалваното решение
е правилно и следва да се потвърди.
Разноски с оглед изхода на спора не се
дължат на жалбоподателя,не следва да се присъждат и на въззиваемата
страна,доколкото същата не е претендирала такива.
По
тези съображения Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРДЖАВА
решение № 3337/08.08.19г.,постановено по гр.д.№ 2681/19г.по описа на ПдРС,21-ви
гр.с.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване на основание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: