РЕШЕНИЕ
№ 44
гр. Бургас , 07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на шестнадесети
юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Събина Н. Христова
Диамандиева
Членове:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Калина Ст. Пенева
при участието на секретаря МАРИНА Д. ДИМОВА
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
гражданско дело № 20212000500165 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на ищеца по т.дело № 439/2019г. по
описа на Бургаския окръжен съд-„Юробанк България“АД (предишно
наименование „Юробанк и еф джи България“ АД и „Българска пощенска
банка“АД), ЕИК000694749, със седалище и адрес на управление в гр.София,
р-н„Витоша“, ул.“Околовръстен път“ №260, представлявано заедно от П.Д и
Д.Ш.- изпълнителни директори и членове на Управителния съвет на
дружеството, чрез адв. С.З. от САК, със съдебен адрес: ***, **, против
Решение №356 от 02.11.2020г., постановено по горното дело,с което
първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло исковете му против ответник
Н.Г. Р. и го е осъдил да плати съдебно-деловодни разноски.
В жалбата решението се сочи за неправилно, поради нарушение на
материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизвод-
1
ствените правила и необоснованост, като се иска отмяната му и произнасяне
на въззивния съд по същество, уважаващо претенциите изцяло и присъждащо
на страната съдебно-деловодни разноски за двете инстанции.
Конкретно се излагат доводи за неправилност на правния извод за
нищожност на сключените между страните по кредитното правоотношение
допълнителни споразумения от дати: 28.04.09г., 14.05.10г., 31.05.11г.,
30.11.11г., 22.06.12г., 01.09.14г. и от 04.11.14г., поради противоречие със
закона на уговорките за капитализиране на кредита, заложени в тези
споразумения. Обосновават се с действително приложимото в този момент
към разрешаването на спора материално право. Твърди се също предоставяне
на облекчени условия за погасяването на кредита от заемополучателите,
временно намаляване на месечните им вноски, представляващи отстъпки за
изпълнението на задължението, т.е. преоформяне на дълга в полза на
длъжника.
Поддържа се неправилност (необоснованост) на извода за пълна
неоснователност на заявената претенция и по съображения, че съдът не е взел
предвид посочените в съдебно-икономическата експертиза констатации за
размер на дълга в случай, че не се възприемат като валидни уговорените с
горните споразумения капитализации на дълга.
Оспорва се като неправилен и изводът на първата инстанция, че не е
настъпила предсрочна изискуемост на кредита, отпуснат с процесния договор,
по съображения за непълнота и неточност в съдържанието на уведомлението
за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита- неотразена точно
дължима от заемателя сума и липсата на достатъчно данни за просрочените
вноски по заема.
Твърди се също непълнота на доклада, довела до незаконосъобраз-ност на
обжалваното решение в смисъл, че съдът не е дал указания на ищеца за
тежестта на доказване, която носи във връзка с оспорените от ответната
страна клаузи от процесния договор за банков кредит като нищожни, в
насока: установяване на индивидуално договаряне и, че клаузите за
преструктуриране на кредита не противоречат на закона. Това било лишило
страната от възможността да представи допълнителни доказателства в своя
2
защита. Въпреки това не са въведени фактически твърдения, които да
подлежат на доказване в подкрепа доводите на Банката, нито са посочени
доказателства, за ангажирането на които да се дадат надлежни указания, нито
са представени такива, които да бъдат приети от въззивния съд. Дирят се
разноски по списък.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваем ответник Н.
Г. Р. с ЕГН ********** от гр.***, с който жалбата е оспорена като
неоснователна, а решението на първата инстанция се сочи за правилно и
обосновано, като се моли за потвърждаването му.
Страната е въвела конкретни възражения срещу всяко от изложените в
жалбата оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и за
допуснати от съда при първоинстанционното разглеждане на спора
съществени процесуални пропуски. Изразено е становище, солидаризиращо
се с мотивите на Окръжен съд Бургас, както касателно установената
фактическа обстановка, релевантна за спора, така и досежно решаващите за
казуса правни изводи и в тази връзка е цитирана съдебна практика. Възразява
се и срещу довода за непълен доклад на окръжния съд. Не се ангажират нови
доказателства и се дирят съдебно- деловодни разноски.
Проверката на Бургаския апелативен съд е посочила въззивната жалба за
редовна, а производството по нея за допустимо.
Проверката по чл.269 от ГПК сочи обжалваното съдебно решение за
валидно и допустимо.
По съществото на спора, с оглед въведените оплаквания, при съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства и в приложение на закона,
съдът приема за установено следното:
Производството е било образувано пред Окръжен съд Бургас по иска на
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД против Н.Р., на основание чл.422, вр. чл.415
ГПК.
В исковата молба ищецът е твърдял сключен с ответника договор за
потребителски кредит *** от ***г., с който му предоставил в заем за текущи
3
нужди сумата 170 000 евро, чието връщане било обезпечено с договорна
ипотека с н.а.№**,т.**,рег.№ **, дело №**от **г. на нотариус Ц.А., с район
на действие- този на БРС. След вписването на ипотеката и откриването на
заемна сметка, кредитът бил усвоен от Р. изцяло на ***г. Условията по
кредита били предоговорени със седем допълнителни споразумения. С това
от *** г.- по т. ІV и с чл.4, ал.2 по останалите допълнителни споразумения,
главницата по кредита била преоформена, като всички дължими плащания-
просрочени главници, лихви и такси, били включени чрез натрупване към
редовната усвоена и непогасна част от главницата по кредита. В резултат на
това последната нараснала до сумата в общ размер от 216 598, 18 евро.
Извършеното преструктуриране формирало ново по размер задължение, за
което страните постигнали съгласие.Именно то било вече дължимо от
кредитополучателя.
Банката установила, че към 29.08.2018г. е налице трайно забавяне на
плащанията на дължимите погасителни вноски по кредита и с оглед чл. 18,
ал.1 от договора, сочещ, че при непогасяване на която и да е от горните може
да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем, упражнила
това си право. Обявяването било осъществено чрез връчена на ответника
нотариална покана, при уведомяване по чл. 47 ГПК, поради наличие на
предпоставките за това. Предсрочната изискуемост била настъпила на
09.01.2019г.
Поради липсата на доброволно изпълнение, банката подала заявление пред
заповедния съд за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение и изпълнителен лист, на осн. чл.417 и сл. от ГПК. Те били
издадени по ч.гр.д. № ***г. по описа на БРС. След връчването на заповедта
ответникът възразил в срок, че не дължи,поради което ищецът е завел
настоящото производство.
Идентифицирал е конкретните непогасени задължения в справката си по
чл.366 от ГПК.
Претендирал е да бъде установено, че ответникът му дължи по договор за
потребителски кредит № ***г. 69 024, 20 евро -частична главница, ведно
със законна лихва от 01.02.2019г. до окончателното и изплащане; 1 176, 85
4
евро-такси по договора за времето от 14.11.2017г. до 27.01.2019г.; 47, 50
евро -имуществени застраховки за времето от 07.11.2018г. до 27.01.2019г. и
210, 60 лв. -нотариални разноски за времето 01.10.2018 г. до 27.01.2019г. ;
Поискал е ответникът да бъде осъден да заплати направените от ищеца
разноски по заповедното производство и по предявения иск.
В своевременно подадения отговор на исковата молба претенциите са
оспорени като изцяло неоснователни.
Ответникът счита, че предсрочна изискуемост на кредита не е
настъпила, т.к. уведомление за това не му е било надлежно връчено, нито е
залепвано на входна врата и пощенска кутия (адресът е на родителите му, а
той често ги посещава), а и самата нотариална покана нямала необходимото
съдържание за установяването на размера на дълга по счетоводни записвания
в сметката на заемополучателя, от които да е видно неизпълнение,
обуславящо настъпването на предсрочната изискуемост на кредита(кои
вноски не са изпълнени, падежите им и действителния размер на вземането).
Цитира съдебна практика в подкрепа на тезата си, че уведомлението следва да
е ясно и недвусмислено в същата степен, както извлечението от сметката,
като при непогасени вноски следва да е посочено кои са те и техния падеж.
Възразява по същество, че е изпълнявал редовно до падежна дата
10.07.2019г..Твърдял е несъответствие между представения в заповедното
производство погасителен план (с отбелязани плащания по падежи само до м.
януари 2013г.) и предоставения му от банката такъв, както и с действително
сторените погашения по кредита след сключените през 2014г. споразумения
(в плана пред заповедния съд липсвали четири месечни вноски с размери от
560, 610, 650 и 675 евро). От февруари 2013г. вноските на били в размер от
1756, 09 евро, а от 600 евро, според споразумения от 01.09.2014г. и от
04.11.2014г., дължими при облекчен режим на плащане.
Твърди, че е изразил несъгласие с промените по кредита при подписване на
допълнителните споразумения, относно начина на формиране и прилагане на
лихвата, за промяната на които многократно отправял молби до банката.
Счита всички допълнителни споразумения за подписвани при липса на
равнопоставеност на двете страни по сделката, в противоречие на
5
добрите търговски практики, в нарушение на чл. 143 ЗЗП и в условие на
императивно налагани от банката клаузи.
За неравноправни са посочени клаузите по чл. 3, ал.5 ; чл. 4, ал. 6 ; чл.
6, ал. 3 ; чл. 8, ал. 2 и чл. 9, ал.1 от договора, тъй като са определени
едностранно от банката без даване на възможност за договаряне, което
нарушава чл. 143 ЗЗП. Цитира съдебна практика.
Банката нарушавала сключения договор: За гарантирания с ипотека
потребителски кредит тя прилагала БЛП за жилищни кредити, вместо БЛП за
потребителски кредит. Само за 2008 г. увеличила едностранно БЛП три пъти,
което е израз на неравенство и нарушава чл. 143 ЗЗП. Договорената надбавка
към БЛП по чл. 3, ал.1 от договора също била едностранно променяна в
нарушение на чл. 143 ЗЗП от 0,6 до 5,34 %, без това да е договорено изрично
в допълнителни споразумения.
В нарочно писмо от 13.01.2017г. до всички клиенти банката определила
лихва на база 6-месечен EURIBOR плюс фиксирана надбавка, като по
договори в евро стойността на 6-месечния EURIBOR се намалявала от тази
дата и годишната лихва по процесния договор следвало да бъде 0, 366 % /0,
234 + 0,6/, но не била приложена. На искане на ответника за промяна на
параметрите по кредита, банката отговорила, че кредитът е с облекчено
плащане до 10.01.2017г., че ползвания към момента БЛП е 3, 26 %, формиран
на база ПРАЙМ+ фиксирана надбавка от 1, 41 % или 4, 67 %, като след
облекченото плащане фиксираната надбавка ставала 3, 3%, а годишната лихва
– 6, 86 %.Освен това възприетите БЛП, ПРАЙМ и ЮРИБОР са приложени с
голямо закъснение за процесния кредит, като ПРАЙМ е приет на 22.04.2013г.
и е можело да се приложи спрямо договора още на 10.05.2013г., но не бил.
Поради неуспешните опити да се договори с банката ответникът депозирал
възражения.
В допълнителна искова молба ищецът оспорва отговора. Не признава
направените в същия възражения за нищожност на клаузите на договора и
приема за доказана валидността им, освен това счита, че уговорките в
подписаните между страните допълнителни споразумения, изцяло
преуреждащи с нови погасителни планове начина на плащане, следва да се
6
тълкуват като проява на индивидуално договаряне. Поддържа, че в случая не
намират приложение разпоредбите на чл.143,т.7,10 и 12 от ЗЗП в предходна
редакция от 2005г. (те не се прилагат за сделки, касаещи стоки и услуги,
чиито цени са свързани с размера на лихвения процент на финансовия пазар,
какъвто е процесният кредитен договор и др.). Оспорва приложението в
случая и на разпоредбите на ЗПК, т.к. макар наименуван „потребителски“,
обсъжданият кредитен договор не е такъв- той е обезпечен с ипотека.
Поддържа, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем по надлежния ред.
Предпоставките за това–неплащане и преобразуващото право на кредитора, са
налице. Към 29.08.2018г. са формирани непогасени просрочия в размер от 19
212 евро от непогасяване на 12 вноски за главница от 11.09.2017г. и 11 вноски
за лихва от 10.10.2017 г. (отразено в нот. покана).
Нотариалната покана е връчена при условията на чл. 47 ГПК, като
нотариалните действия по връчването са установени с протокол на нотариус
Ф.И..
Не признава възраженията за нищожност на договорни клаузи. Твърди, че
допълнителните споразумения преуреждат изцяло плащанията и
представляват индивидуално договаряне. Освен това посочените норми от
ЗЗП не се прилагат по отношение на сделки за стоки и услуги, чиято цена е
свързана с размера на лихвения процент на финансовия пазар, какъвто е
процесния договор. На следващо място договорът не е за предоставяне на
потребителски кредит, независимо от наименованието му, тъй като по чл. 4,
ал.1, т. 2 ЗПК, разпоредбите на ЗПК не се прилагат по отношение договори за
кредити, обезпечени с ипотека.
Възразил е и срещу приемане на представени доказателства и по
допускането на поискани гласни такива.
Исковата молба е уточнена от банката с молба от 10.03.20г. до БОС, с
която е изрично посочено, че заявената претенция за главница от 69 024,40
евро представлява част от пълния размер на дължимата главница, възлизаща
на 198 654,20 евро, а останалите претенции са предявени в пълния им
дължим размер.
7
На база фактическата обстановка по спора, установена въз основа на
събраните по делото доказателства и в приложението на закона,
първоинстанционният съд е отхвърлил заявените претенции изцяло,
приемайки твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на кредита за
ненастъпила, защото макар редовно връчено, отправеното до ответника
уведомление не е годно да породи преобразуващото право на ищеца. В него
вземанията на кредитора са посочени в размер, изчислен според сключените
допълнителни споразумения, който не е точен, защото последните са
нищожни. Освен това е вписана общата просрочена от длъжника сума,
включваща вноски за главница и лихви, но липсва индивидуализация на
отделните вземания за вноски по дати и размери.
Въззивният съд намира заявеното оспорване на фактическите констатации
по делото, сторени от първата инстанция, за формално направено, доколкото
въззивникът ищец е въвел много общо възражение за накърненото си право
на защита, заради непълнота на доклада на първата инстанция по
разпределението на доказателствената тежест за установяването и оборването
на доводите на ответника за нищожността на сключените към договора за
банков кредит от 08.11.07г. седем допълнителни споразумения и на
конкретни клаузи от първоначалния договор преди изменението му, касаещи
формирането на БЛП и размера на дълга. Съображенията на бранещата се
срещу иска ответна страна, касателно твърдяната недействителност, са били
изцяло правни, а и в настоящото производство не са въведени конкретни
обстоятелства, имащи отношение към нея, които да се нуждаят от доказване.
Спорът между страните във въззива е само правен, поради което съдът
приема фактическата обстановка по делото за безспорно установена от
окръжния съд на база събраните по делото доказателства, в следния смисъл:
Страните са сключили договор за потребителски кредит за текущи нужди
** от ***г., съгласно който банката е предоставила на въззиваемия сумата 170
000 евро, срещу задължението за връщането и на равни месечни вноски от по
1196,11 евро месечно, за срок от 300 месеца (до 14.11.32г., съобразно
приложен първоначален погасителен план), считано от датата на откриването
на заемна сметка по кредита (вж. чл.5,ал.1 от договора за банков
кредит(ДБК), при конкретно описани условия (права и задължения на
8
страните, предсрочна изискуемост- по чл.18 от ДБК, обезпечение с ипотека
върху недвижим имот-вж. н.а. №**, т.**, рег.№**, д.**г. на нотариус Ц.А.
район на действие –този на БРС, с предвидени отговорност и санкции при
неизпълнение). Договорът е анексиран със седем допълнителни споразумения
от дати: 28.04.09г., 14.05.10г., 31.05.11г., 30.11.11г., 22.06.12г., 01.09.14г. и
04.11.14г. Анексите съдържат уговорка за размера на дълга и главницата по
кредита, която е преоформена, като всички дължими, но просрочени
плащания – просрочени главници, лихви и такси, са капитализирани към
редовната усвоена с ненастъпил падеж част от главницата по кредита. В
резултат на анексите и последвалото от сключването им преструктуриране,
главницата е нараснала до сумата в общ размер от 216 598, 18 евро към
27.01.19г., както е осчетоводена според представената пред съда справка по
чл.366 от ГПК от банката и обявена пред съда в заповедното производство.
Кредитът е бил усвоен в пълен размер на 14.11.2007г.
Банката е обявила горния за изцяло предсрочно изискуем преди крайната
падежна дата, с уведомление до кредитополучателя, връчено нотариално, като
се е позовала на чл. 18, ал.1 от договора и размерите на заема след промените,
съобразно допълнителните споразумения, твърдейки непогасени и
просрочени дължими месечни вноски към 29.08.18г. в общ размер от 19 212,
84 евро, включващ – непогасяване на 12 вноски за главница, считано от
11.09.2017г. и 11 вноски за лихва, считано от 10.10.2017г. В същото
уведомление банката е посочила, че ответникът дължи не само
горепосочената просрочена сума от непогасени главници и лихви, но и
пълния остатък от кредита - общо 210 571, 24 евро (включващ 200 059,16 евро
главница; 9410,11 евро лихви; 1101,97 евро такси).
Уведомлението е предоставено на нотариус Ф. И., действащ в района на
БРС, на 05.10.2018г. Според протокол на същия нотариус, изготвен на
09.01.19г., на база представен от служител в кантората му протокол със
съдържание на разписка, установяваща предпоставките за залепване на
уведомлението по реда на чл.47 от ГПК, връчването не е станало лично на
посочения адрес на длъжника (установен от НБД като постоянен и настоящ),
нито чрез други лица там, защото такива не били намерени по време на
извършените от връчителя три посещения на дати: 07.10.2018г. в 16.15 часа ;
на 26.10.2018г. в 17.25 часа и на 19.11.2018г. в 15.30 часа. Затова на
9
последната дата служителят на нотариуса залепил на входната врата на
жилището и на пощенската кутия уведомления за поканата и пуснал едно в
пощенската кутия. В протокола си нотариусът е удостоверил, че в дадения от
закона двуседмичен срок адресатът не се е явил в кантората му за получаване
на уведомлението, поради което го счита редовно връчено на осн. чл.47 от
ГПК.
Съдържанието на протокола на връчителя се потвърждава от него и при
извършения в тази връзка разпит пред първа инстанция.
По делото се установява от назначената в първа инстанция съдебно
икономическа експертиза, че заемополучателят действително не е изплатил
една от уговорените погасителни вноски по кредита, чийто падеж е 10.05.17г.,
а не е погасил и три последователни- с падеж 10.05, 10.06. и 10.07.2017г.
такива.
Констатациите на вещото лице в първата експертиза (изслушана пред БОС),
извън така установеното необслужване на кредита, са за извършени частични
плащания на вноските от кредитополучателя, до 11.07.19г., на дати, близки до
падежните (първоначално това е било 14-то число, съобразно погасителния
план към ДБК, а от 10.06.11г.-10-то число на месеца).
Съобразно с актуалния план към 10.10.17г. е имало непогасена главница от
4387,25 евро, представляващи вноски с дати на падеж от 10.05.17г.-до
10.10.17г. и възнаградителна лихва от 4323,80 евро, представляваща частично
неизплатена вноска с падеж 10.05.17г. и изцяло неизплатени вноски с дати на
падеж 10.06.17г.-10.10.17г. Към 10.12.18г., неиздължената главница е вече 11
030,34 евро, а неиздължената възнаградителна лихва е 10 160, 44 евро.
Съобразно с действалия според първоначалния ДБК план преди падежа на
вноската за м. януари 2019г., т.е. към предходната вноска е била неизплатена
главница от 24 261,10 евро, възнаградителната лихва е надплатена с 2691,23
евро, а таксите по договора-надплатени с 69,54 евро, но при приспадането на
това надплащане от дължимата главница, остава незаплатена такава от 21
569,87 евро.
Допълнителната експертиза, изготвената по почин на съда, с оглед
10
пренесения във въззива спор по предсрочната изискуемост и размера на
дълга, установява, че по време на висящия процес и преди приключването на
делото в настояща инстанция, е извършено и допълнително погашение на
главницата – от 189,28 евро на 10.12.18г. и от 69 024,40 евро на 14.01.20г.
Според първото заключение, съобразено с данните по делото
счетоводството на банката е определено като редовно водено.
С оглед предоставената от банката счетоводна информация и зададените от
съда и страните въпроси, от експерта са дадени различни варианти на размера
на дълга, съобразно извършените погашения и с оглед възможността
посочените от ответника клаузи по формирането на размера на дължимите
лихви и главници по кредита от договора и допълнителните споразумения да
са нищожни, поради упражнено право за защита на ответника в качеството му
на потребител по смисъла на §13,т.1 от ДР на ЗЗП( в сила от 10.06.06г.).
Констатациите от експертизите не са били оспорени от страните като
необосновани или неверни, съобразени са с методологията на банката при
определянето на БЛП и ПРАЙМ(референтен лихвен процент), послужили
като елементи при определяне на възнаградителната лихва по кредитния
договор, поради което съдът ги възприема изцяло.
При тези данни спорът на страните е изцяло и само правен.
Въззивният съд счита основателно възражението на жалбоподателя за
настъпила предсрочна изискуемост на кредита по процесния договор на
страните, т.к. са налице визираните в закона предпоставки за това, към
момента на обявяването и.
Извършеното връчване на уведомлението е надлежно, т.к. са изпълнени
изискванията на процесуалния закон за това.
По делото няма спор, че св. Ю. е бил служител при нотариус И. към датата
на връчването на процесната нотариална покана. Чл.50 от ЗННД предвижда
правна възможност нотариусът да възложи на свой служител да връчи книжа
на адресати по реда на чл.37-58 от ГПК. Протоколът на връчителя съобразява
предвидената в чл.47 от ГПК процедура по удостоверяване на процесуалните
11
му действия преди да пристъпи към залепване на уведомлението, а от
описанието им и тяхната последователност явства и наличието на визираните
в цитираната правна норма предпоставки връчването да се осъществи не
лично на адресата или чрез друго лице на адреса, а чрез залепване. В случая
връчителят е посетил три пъти адреса в рамките на един месец и единият от
тези дни е неприсъствен(първото посещение е в неработен ден-неделя), както
повелява законът, но не е открил лицето, нито някой друг там, който да
приеме поканата, поради което е извършил залепване, на посочените в
нормата места при последното си посещение.Адресатът не се е отзовал на
поканата да получи поканата в кантората на нотариуса, поради което в случая
намира приложение заместващата дължимото поведение норма на чл.47, ал.5
от ГПК, приемаща връчването в тези случаи за осъществено на датата, на
която изтича предвидения за получаването и двуседмичен срок.Тъй като
залепването е с дата 19.11.18г., срокът за връчването на нотариалната покана-
уведомление се счита изтекъл на 03.12.18г..
Съдържанието на уведомлението е ясно и конкретно, в насока известяване
на длъжника, че кредиторът му ще упражни потестативното си право,
уговорено в ДБК, да обяви кредита за предсрочно изискуем, заради
неизпълнение на задължението на заемателя за обслужване на вноски за
конкретно посочени периоди от време, съответстващи на клаузите на чл.18,
ал.1 и ал.2 от ДБК, като е заявено каква част от дълга (вкл.главница и лихви) е
с настъпил падеж, но не е погасена с изпълнение и какъв е остатъкът на
кредита, който се счита с настъпил падеж след обявяването на предсрочната
изискуемост. Посочен е и броят неплатени вноски за главница и лихви.
Според този съд съдържанието на конкретното волеизявление е
достатъчно, за да породи потестативното право на кредитора. В действащото
право липсва нарочно предписание какво да бъде съдържанието на
уведомлението, обявяващо предсрочна изискуемост на банков кредит,
респективно няма нормативни изискване за задължителни негови реквизити,
неспазването на които да осуети възникването на преобразуващото право.
Този извод се подкрепя включително от мотивите на ТР №8/02.04.19г. по ТД
№8/17г. на ОСГТК на ВКС, разясняващи, че минимално дължимото
съдържание на извлечението от счетоводните книги на банката, визирано в
чл.60 от ЗКИ, е приложимо само за него, но не и за съдържанието на
12
заявлението или исковата молба по чл.422 от ГПК, отправени до съда. В
цитираната норма е предвидено, че когато кредитът или отделни вноски от
него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, както и в
случаите, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради
неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, банката трябва да
представи към заявлението си пред заповедния съд извлечение от
счетоводните си книги, съдържащо поне информация за броя на вноските,
които не са издължени на договорените дати за плащане или са частично
погасени; общия размер на просрочената сума; общия размер на непогасената
част от общия размер на дължимата сума от потребителя, включваща
главница и непогасена договорена лихва и размера на обезщетението за
забава за просрочените плащания, ако последното е предмет на
производството. Щом изискването за необходимо съдържание в горния
смисъл на индивидуализация за всяка вноска е отречено за по-голямото-
заявления в заповедните производства и исковите молби, касаещи вземания с
настъпила предсрочна изискуемост, не може то да бъде счетено за
задължително за по-малкото- за уведомлението, известяващо длъжника, че
кредиторът му упражнява правото да обяви предсрочна изискуемост на заема,
преди да предяви претенциите си пред съда.
Независимо от горното, съдът отбелязва, че в случая уведомлението до
длъжника изпълнява предписанието за индивидуализация на дълга, визирано
в чл.60 от ЗКИ, в смисъла, посочен по- горе.
На следващо място съдът съобразява, че неплащането на една от вноските
по кредита, с падеж 10.05.17г. и неплащането на нея и още две
последователни вноски по същия кредит към 10.07.17г., изпълняват както
хипотезата на чл.18, ал.1, така и тази на ал.2 от процесния ДБК. Първата
алинея предвижда като предпоставка за обявяването на предсрочната
изискуемост на заема неплащането на една вноска от него, а втората алинея-
неплащането - изцяло или отчасти -на три последователни месечни вноски,
считано от датата на падежа на третата вноска.Видно от изложените по- горе
констатациите на експерта по делото, неплащането на задължението от 2017г.
се увеличава по размер към датата, когато е връчена поканата, обявяваща
кредита за предсрочно изискуем.
13
Изводът, който се налага от горния анализ на фактите и подвеждането им
под приложимото право е, че твърдяната от въззивника ищец предсрочна
изискуемост на кредита е била настъпила към момента на обявяването и,
поради наличност на всички визирани в закона, в договора и в
задължителната за приложение съдебна практика предпоставки за това (вж. и
т.18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013г., ОСГТК). След като в уведомлението не е посочен срок, отлагащ
упражняването на потестативното право на кредитора за обявяването на
предсрочната изискуемост, последната се счита за настъпила в деня на
връчването на нотариалната покана, т.е. на дата 03.12.18г..
По спора за валидността на договарянето на страните:
Защитата на ответника е изградена върху доводи за недействителност на
клаузи от договора и допълнителните споразумения към него, произтичаща
от противоречието им с добрите търговски практики и на императивни норми
на закона, и на тези, създадени за закрила на икономически по- слабата по
сделката страна- потребител на стока или услуга.
Предвид това, че процесният ДБК е сключен на 08.11.07г., за уреждането
на възникналия във връзка с изпълнението му спор, към него не е приложим
действащият Закон за потребителските кредити(ЗПК), в сила от 12.05.10г.,
т.к. в §5 от ПЗР на същия е предвидено изрично, че той не се прилага за
договори, сключени преди влизането му в сила, с изкл. на няколко
разпоредби, приложими за безсрочни договори, какъвто обсъжданият по
делото не е.
Не е приложим спрямо него и предходно действалия ЗПК, обн. ДВ
бр.53/06г.(отм. от 12.05.10г.), защото макар да е наименуван „потребителски“,
ДБК на страните по делото не е такъв- той е обезпечен с ипотека и е на
стойност, надхвърляща 40 000лв., поради което е изключен от обхвата на
нормативния акт на две основания- по чл.3,ал.3,т.4 от ЗПК и по ал.5 на
същата разпоредба.
В случая не намира приложение и Закона за кредити за недвижими имоти
на потребители(ЗКНИП)обн. ДВ 29.07.16г., макар процесният кредит да
отговаря на характеристиките, определящи обсега на нормативния акт според
14
легалното определение на понятието „кредит за недвижим имот“, дадено в
чл.1,ал.2 на закона. Това е така, защото §4 от ПЗР на ЗКНИП визира,че не
касае договорите, сключени преди влизането му в сила.
Обаче Закон за защита на потребителите(ЗЗП) в сила от 10.06.06г. и Закон
за кредитните институции(ЗКИ), в сила от 01.01.07г., намират приложение по
казуса.
Потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП е всяко физическо лице,
придобиващо стоки или ползващо услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност и всяко физическо
лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност.
Данните по делото не установяват връзка между изтегления от Р. кредит и
извършвана от него търговска дейност или такава по занятие и професия,
следователно той има качеството на потребител и може да се ползва от
нормативно уредената за такива лица защита при сключване на договори с
търговци, каквато безспорно е банката.
Защитата на потребителя, предвидена в ЗЗП, се разпростира върху всички
клаузи на сключения от него договор, които не са били предмет на
индивидуално договаряне, поради което потребителят не е бил в състояние да
влияе върху тях(вж. чл.146,ал.2 от ЗЗП, сочещ за неиндивидуално уговорени
тези клаузи, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия).
Отграничаването е нужно, т.к. според чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Следователно индивидуално уговорените клаузи остават извън предметния
обхват на ЗЗП, както клаузите, отразяващи законови или подзаконови
разпоредби или принципи на международни конвенции; клаузите относно
основния предмет на договора и тези за съответствието между цената или
възнаграждението от една страна и насрещната престация- доставената стока
или услуга( или с която се извършва замяна)от друга страна, при условие, че
15
уговорките са ясни и разбираеми, както изисква чл. 145, ал. 2 ЗЗП.
С оглед визираното в чл.143 и чл.146 от ЗЗП, неравноправната клауза е
неиндивидуално договорена и нарушаваща принципа за добросъвестност, т.к.
създава значително неравновесие между правата и задълженията на
договарящите страни, неравнопоставеност в положението им и то е във вреда
на потребителя. Изискването за яснота и недвусмисленост на клаузите в
отправените до потребителите предложения за договаряне се поставя и от
разпоредбата на чл.147, ал.1 от ЗЗП, то е тясно свързано със спазването на
принципа за добросъвестност при сключването на сделките от търговци,
поради което също следва да се приобщи към критериите, определящи
договорните клаузи като равноправни, а нарушението му да се обвърже с
извод за обратното.
Практиката на съдилищата и тази по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи приемат, че клауза от
потребителски договор не е индивидуално договорена, когато е съставена
предварително и потребителят не е имал възможност да влияе на
съдържанието й – чл. 3, § 2, изр. 1 от Директивата; при предварително
изготвен типов договор – чл. 3, § 2, изр. 1 от Директивата /договора при общи
условия -чл. 146, ал. 2 ЗЗП/.
Доказателствената тежест за индивидуално договаряне лежи на търговеца/
вж. чл. 3, § 2, изр.3 от Директивата и чл. 146, ал. 4 ЗЗП/.
Въззивникът по настоящото дело е търговец и с оглед поставения от
въззиваемия ответник въпрос дали в случая договарянето им при
сключването на ДБК и допълнителните споразумения към него е било
индивидуално, именно банката носи тежестта да установи, че е било такова,
т.е., че договорът и споразуменията не са били съставени предварително
и/или, че кредитополучателят е можел да влияе върху съдържанието им.
Защитното твърдение на банката в контекста на горното е само, че приема
допълнителните споразумения за доказателство за индивидуално договаряне
на условията по договора, поради което и с оглед липсата на други
фактически твърдения в тази връзка, не са били събирани други
доказателства.
16
Въззивният съд приема, че както процесният ДБК, така и допълнителните
споразумения към него, не са били индивидуално договаряни, установимо
дори от външния вид на посочените документи, представляващи печатни
бланки, допълнително ръкописно попълвани с относима към съответния
кредитополучател информация. За предварителното му информиране и
разясняване на икономическия смисъл и последиците от залегналите в
условията на кредитирането бъдещи промени в размера на възнаградителната
лихва по заема, също няма твърдения, нито данни. Съдът счита, че
подписването на допълнителните споразумения и договора от
заемополучателя не е доказателство за осъществено индивидуално договаряне
на условията по кредитирането и споделя становището на ВКС, изразено в
този смисъл в Решение № 98 от 25.07.2017г. по д.№ 535 по описа за 2016г. на
ВКС, първо т.о., че „Ако обстоятелството на подписване на договора от
потребителя би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че
клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за
последица изключване на защитата при всички потребителски договори“.
Разбирането на въззивника в обратен смисъл не кореспондира с този на
законодателя и правоприлагащите органи. За индивидуално договорена,
законът и съдебната практика възприемат клауза, върху чието съдържание
потребителят е можел да окаже влияние в процеса на преговорите чрез
участие в обсъждането и формулирането на редакциите и. С оглед това и
предвид естеството на договарянето, изискващо специални експертни знания,
каквито не се твърди ответникът по делото да притежава, се налага изводът,
че той не е и можел да повлияе върху съдържанието на договора, освен ако не
му е било дадено пълно разяснение в същата насока, което да съответства на
нивото на разбирането му по материята като неспециалист.
Това в пълна мяра е относимо и към сключените по-късно седем
допълнителни споразумения, променящи размера на главницата по заема и
този на възнаградителната лихва на кредитодателя.
Т.к. договарянето на кредита не е индивидуално, съдът изследва верността
на твърденията за неравноправност на оспорваните от кредитополучателя
клаузи по ДБК и допълнителните споразумения, но съобразява валидността
им и служебно(така Решение № 98 от 25.07.2017г. по д.№ 535 по описа за
2016г. на ВКС, първо т.о.), т.к. чл.146 ,ал.1 от ЗЗП обявява неравноправните
17
клаузи за нищожни. Предмет на служебно установяване е и нищожността,
произтичаща от договаряне в противоречие с добрите нрави, в противоречие
с императивни законови норми и с цел заобикаляне на закона или поради
липса на предписаната от закона форма за валидност на сделката.
По отношение размера на възнаградителната лихва:
Единствено добросъвестното уговаряне на правилата и условията за
промяна на лихвените нива е предпоставка за приложното поле на
изключващите неравнопоставенността норми на чл. 144, ал. 2, т. 1, по ал.3,
т.1 и ал. 4 от ЗЗП.Наличната към момента съдебна практика води до
обобщаващия извод, че е добросъвестна и поради това допустима уговорка в
договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално
уговорената лихва, само ако отговаря на следните кумулативни условия:
изрично уговаряне в договора или в общите условия на обстоятелствата,
касаещи лихвообразуващите показатели, при промяната на които е възможно
изменение на лихвата; настъпването на промяната на лихвата или на
променлив елемент от образуването на размера й да не зависи от разрешение
на банката или извършване на друго действие от нейна страна; изменението
(увеличението) да е предпоставено от възникването на обективни и
независещи от банката причини; да е извършено договаряне на ясен
механизъм(методология, математическа формула) за изчисление на новия
размер вследствие промяната; промяната в размера да е предвидена за
допустима двупосочно-както в към увеличаване, така и към намаляване на
лихвата.
Посочените условия са в пряка връзка и с изискванията на чл. 58, ал. 1, т.
2 от ЗКИ и чл. 59, ал. 2 от ЗКИ и на чл. 147, ал. 1 във вр. с чл. 143, т. 18 от
ЗЗП за ясно и разбираемо формулиране на условията по договорите за
кредит, от които се извежда, че механизмът и основанията за промяна на
възнаградителната лихва и другите разходи по кредита трябва да са съставени
на ясен и разбираем език и да са включени в съдържанието на договора.
Изискването за съставяне на клаузите на ясен и разбираем език следва да се
схваща според наличната съдебна практика не само като задължение за
дирене на яснота и разбираем език за потребителя от граматическа гледна
18
точка, но и откъм правно съдържание, т.е. прозрачно да е изложен точният
механизъм за конвертиране на чуждестранната валута(когато кредитът е в
такава), както и отношението между този механизъм и механизма, предвиден
в другите клаузи, свързани с отпускането на кредита, така че потребителят да
може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите
за него икономически последици и да може да вземе решение относно
съдържанието на този договор и условията за евентуалното му бъдещо
изменение, както и дали договарянето защитава собствения му икономически
интерес.
Единствено при изпълнение на тези изисквания, клаузите за
възнаградителна лихва могат да се определят като равноправни. В свое
Решение № 98 от 25.07.2017г. на Търговска колегия, І отделение по т.д.№ 535
по описа за 2016г., ВКС ,изрично позовавайки се на практиката по дело C-
92/11г. на СЕС приема, че липсата на обективен характер и на основателност
на причината за изменението, както и непосочването на конкретните външни
фактори и показатели за изменението не могат да се компенсират,
включително от уведомяването за промяната и от правото на прекратяване на
договора, поради което такива клаузи не попадат в приложното поле на
дерогиращата неравноправността норма на чл. 144, ал.2, т. 1 от ЗЗП.
В разглеждания по делото случай и видно от процесния ДБК, чл.3
предвижда ГЛП в размер от 6,95%, формиран от сбора на БЛП на банката за
жилищни кредити в евро към момента на сключването на договора (6,35%),
плюс договорна надбавка от 0,6 пункта.Точният механизъм за формирането
на размера на този БЛП не е бил описан, но страната се е съгласила за
прилагането му като елемент от формирането на дължимата срещу
кредитирането цена, както се е съгласила и не е възразила срещу уговорената
над БЛП договорна надбавка, включена във формирането и.
В чл.3 ал.5 от договора обаче е предвидено, че не само действащият БЛП не
подлежи на договаряне, но и изменението му също, като промените стават
незабавно задължителни за страните, а това съществено злепоставя интереса
на потребителя, т.к. създава за икономически по-силния контрагент-търговец
допълнителни необосновани от целите на договора преференции, доколкото е
неподлежащ на договаряне самият механизъм на определяне размера на БЛП
19
и това му дава възможност да злоупотреби с правата си за сметка на
икономически по- слабия заемополучател, още повече, че становището на
последния по тази промяна според договора е счетено за ирелевантно за
настъпването и. С оглед това тази клауза е неравноправна.
Като производна от нея и недаваща основание за извод, че предполага
промяна и в полза на потребителя, съдът счита за неравноправна също така
клаузата на чл.6, ал.3 от ДБК, налагаща на заемателя да търпи при извършена
от банката промяна на БЛП и автоматична промяна в размера на дължимата
анюитетна вноска, погасяваща кредита му.
Действително, през 2013г. и 2014г. е създадена методология за определяне
размера на референтния лихвен процент по жилищни кредити, отпуснати от
банката в лева и евро(ПРАЙМ), който представлява елемент от
лихвообразуването на възнаграждението и. Доколкото обаче според чл.366 от
ЗЗД спогодбата върху непозволен договор(в случая клаузата за промяна на
лихвата- чл.3, ал.5 от ДБК) е нищожна, дори ако страните са се спогодили
относно неговата нищожност и последващите и изменения са нищожни,
макар да са били индивидуално уговорени( в този смисъл и Решение № 146
от 01.11.2017г. , ТК, І отделение по т.д.№ 2615 по описа за 2016г.).
Нищожността е най-тежкият порок на договора, възникнал още при
сключването му и е непоправим, поради което не може да бъде последващо
саниран, включително чрез валидни сами по себе си нови уговорки на
страните.
Потребителската защита би могла да не се приложи само при изричен отказ
на потребителя да се ползва от обявяване на неравноправния характер на
договорна клауза в съдебен спор относно изпълнението на договора /аргумент
от чл. 3, ал. 2 от ЗЗП и от задължителното тълкуване по дело С-618/10 на
СЕС/.
Освен това в първите пет допълнителни споразумения се отразява изменен
БЛП, определен едностранно и по неясни за кредитополучателя правила от
орган на банката- Комитет по управление на активите и пасивите, т.е. липсва
предпоставката да са налице обективни и независещи от волята на търговеца
пазарни или други наложени от трети на правоотношението лица промени,
20
които биха определили като належащи и промените на БЛП, без да бъде
нарушен принципът за добросъвестност при договарянето, който кредиторът
дължи да съблюдава.
Същото се отнася и до последващите две методологии, съдържащи
неяснота относно обективността на елементите, подбрани от банката да
участват в математическата формула, на база която тя формира чрез
горепосочената Комисия след 2013г. референтния си лихвен процент
(ПРАЙМ), залегнал в лихвообразуването на възнаграждението и по
отпуснатите кредити, както относно това как те са зависими от пазарната
конюнктура и промените на пазарните лихвени нива.
На следващо място съдът съобразява, че пето, шесто и седмо допълнителни
споразумения съдържат уговорки размерът на възнаградителната лихва на
банката да се формира, като към БЛП, респективно в последните две- към
ПРАЙМ- се прибави „договорна лихвена надбавка“ в размери, надхвърлящи
първоначално договорената от 0,6 % такава, без ДБК да е предвиждал
предоговарянето й и без стореното изменение да е обосновано с настъпването
на обективни причини, които го налагат. Т.е. тези промени са едностранни, в
интерес на банката и в ущърб на потребителя, защото при всички посочени
случаи формират завишена спрямо първоначалното договаряне цена на
кредита, без да предлагат на заемателя извършването на насрещна услуга,
която да оправдае увеличението.
Неоснователно според този съд е и възражението, че чл.143, т.7,10 и 12 от
ЗЗП не намират приложение в обсъждането на условията по ДБК като
процесния, защото представлявал сделка за стоки и услуги, чиито цени са
свързани с размера на лихвения процент на финансовия пазар.
Разпоредбите на чл.143, ал.7,10 и 12, в редакцията, действала при
сключването на процесния ДБК, обявяват за неравноправна клауза тази,
която: според т. 7 позволява на търговеца или доставчика да прекрати
действието на безсрочен договор без предизвестие, освен когато има сериозни
основания за това; според т. 10. позволява на търговеца или доставчика да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в
него основание и според т.12 предвижда цената да се определя при
получаването на стоката или предоставянето на услугата или да дава право на
търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право
в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
21
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора.
Според чл. 144 от ЗЗП в първоначалната му редакция, приложима към
сключването на процесния ДБК (ред, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.06.2006
г.), разпоредбата на чл. 143, т. 7 не се прилага за клаузи, при които
доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на
основателна причина едностранно и без предизвестие да прекрати договор,
сключен за неопределен срок, при условие че доставчикът на финансовите
услуги се е задължил да извести незабавно другата страна/страни по договора
за неговото прекратяване;
Разпоредбата на чл. 143, т. 10 не се прилага за клаузи, при които:
1. доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на
основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим
от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи,
свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата
услуга е поел задължение да уведоми за прекратяването другата страна по
договора в 7-дневен срок и тя има правото незабавно да прекрати договора;
2. търговецът или доставчикът на финансовите услуги си запазва
правото да промени едностранно условията на безсрочен договор, при
условие че се е задължил в тридневен срок да информира потребителя за
промените и потребителят има правото да прекрати договора.
Разпоредбите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат по отношение на:
1. сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или
услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс
или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са
извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги;
2. договорите за покупка или продажба на чужда валута, пътнически
чекове или международни парични преводи в чужда валута.;
Разпоредбата на чл. 143, т. 12 не се прилага при клаузи за индексиране на
цени, при условие че клаузите са законосъобразни и методът за промяна на
22
цените е описан подробно и ясно в договора.
Така посоченото по- горе ограничение не е приложимо в настоящия казус,
защото: договарянето на паричен в българска и/или чуждестранна валута
банков кредит от физическо лице не представлява сделка с ценни
книжа(акции и облигации), нито такава с финансови инструменти.
Финансовите инструменти, съгласно определението, дадено им в Закона за
пазарите на финансови инструменти, представляват ценни книжа(акции,
облигации) и инструменти на паричния пазар, различни от ценни книжа,
като: съкровищните бонове, депозитните сертификати, дялове на предприятия
за колективно инвестиране, опции, фючърси, суапове, форуърдни договори,
търговските ценни книжа, репо сделки и др.под.
Договорът за банков кредит не е също така сделка за покупка или продажба
на чужда валута, за международни парични преводи в чужда валута или за
покупко- продажба на пътнически чекове.
На следващо място в обсъждания ДБК не са налице и останалите, визирани
в горепосочените законови хипотези уговорки, които преодоляват
субективизма при едностранното определяне на повишени нови лихвени
проценти, увеличение на разходите за кредита или едностранно прекратяване
на договора. Такива ревизиращи условията на кредитирането клаузи, поради
настъпването на обективни, основателни причини и пазарни промени, не са
били предвидени в договора, нито пък наложените изменения на кредитните
условия се сочат за породени от такива обективни предпоставки, поради
което и банката не може основателно да отрече приложимостта на
разпоредбите, санкциониращи неизвинителното едностранно променяне на
договорите в полза на икономически по- силната по сделката страна с
нищожност. Приложното поле на изключението по чл.144,ал.3от ЗЗП изисква
изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
волята на търговеца или доставчика на финансови услуги и са породени от
въздействието на свободния пазар и/или от акт на държавен регулатор. В тези
хипотези се приема, че търговецът/доставчикът на финансови услуги не може
да се счита недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза. Така Решение № 60160 от 8.06.2021 г. на ВКС по т. д.
№ 2751/2019 г., I т. о., ТК.
23
По размера на дължимата по кредита главница:
Тя е ясна и определена само в първоначалния договор, защото
последващите й изменения чрез допълнителните споразумения(ДС) води до
непрекъсната промяна само в посока нарастване, което е функция от
прибавянето на всички неиздължени до момента на конкретното
предоговаряне плащания на длъжника.
В практиката на ВКС( вж. Решение № 66/29.07.19г. по т.д. №1504/18г. на
ВКС се застъпва становището, че като непозволено капитализиране, т.нар.
„анатоцизъм“ следва да се определи само прибавянето на изтекли задължения
за лихви, върху които се начисляват други лихви (като възнаградителната
такава например). Не следва да се определи като „анатоцизъм“ обаче
капитализирането на главница и такси за договора, т.к.те не са лихви.
В същност клаузата, съдържаща уговорка за олихвяване на лихви следва
да се приеме за нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД,
поради противоречие със закона, защото анатоцизмът е допустим само в
изрично предвидените в закон или в подзаконов акт на БНБ случаи(вж.
чл.10,ал.3 от ЗЗД), но такива все още няма приети. Съгласно чл.294, ал.2 ТЗ,
уговарянето на лихва върху лихва е допустимо само между търговците.
Разпоредбата не е приложима към процесния ДБК. С оглед горното, съдът не
следва да съобразява, поради нищожността им, уговорките от седемте ДС, в
които към редовната главница се капитализират неиздължените изтекли
лихви, начислени от банката по процесния договор.
Съдът изцяло споделя и съображенията на ВКС, изложени в негово
Решение №118/11.12.20г. по т.д.№2278/19г. на ТК, І т.о., в което е възприето,
че „нищожността на клаузата за определяне на размера на главницата по
допълнителното споразумение води до нищожност и на обусловените от нея
клаузи на допълнителното споразумение относно приетия нов погасителен
план…“. В добавка към това и по силата на служебното начало за
установяване на неравноправни клаузи, този съд приема, че т.к. в случая
сключването на споразуменията е извършено по молба на кредитоискателя с
цел облекчаване на условията по изпълнението, поради твърдения за влошено
финансово положение, реалното увеличение на дълга му в същия този момент
24
не представлява опция за добросъвестна промяна на условията по договора,
поради което намира всички уговорки в тази насока, сторени в подписаните
между страните седем споразумения, за неравноправни, поради което и
недействителни. Само за илюстрация на гореказаното съдът посочва, че
видно от заключението на експерта, прието от БОС, очакваният остатък за
неизплатена главница към датата на настъпилата предсрочна изискуемост -
03.12.18г. (в същия размер главницата е и към 14.12.18г., т.к. датите касаят
една и съща вноска), възлиза на 127 794,92 евро според условията на
първоначалния ДБК (вж.л.309 –дело БОС) и на 187 623,86 евро при
съобразяване на ДС (вж.л.312- дело БОС). Разликата между двата размера от
59 828,94 евро, е в тежест на кредитополучателя и явно влошава
допълнително финансовото му състояние, което пък застрашава редовното
погасяване на вноските и облагоприятства предпоставките за възникването на
потестативното право на банката да обяви кредита за изцяло предсрочно
изискуем.
С оглед горните фактически резултати от съпоставката между размера на
главницата по договора към един и същи момент, но на база различни
условия на договаряне (според ДБК или като се отчете промяната му с ДС),
съдът намира за неоснователно и твърдението на жалбоподателя, че в случая
се касаело до преоформяне на дълга в полза на длъжника. Щом ползва
длъжника, преоформянето (преструктурирането на дълга по Наредба
№9/03.04.08г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките
и установяване на специфичните провизии за кредитен риск- отм.) би
следвало да се ръководи от основната цел да облекчи условията за
възстановяване на заетата сума-чрез намаляване или фиксиране на лихвен
процент, когато е променлив, чрез рефинансиране на кредита при по-
актуални и благоприятни цялостно условия за потребителя, чрез обединяване
на няколко кредита в един, с оглед намаляване на разходите по обслужването
му, чрез промяна на падежна дата, ако захранването на задължената сметка е
по-сигурно в момент, различен от по- рано уговорения,чрез взаимни за
страните отстъпки и пр., но не следва да доведе до драстично повишение на
главницата, която е лихвоносно задължение, нито следва да допусне
увеличение на фиксирани надбавки, които изобщо не е било предвиждано да
бъдат променяни по размер или пък намаляването на един от формиращите
25
размера на възнаградителната лихва елемент да бъде компенсирано и дори
надвишено чрез останалите компоненти на това възнаграждение, както в
случая сочат данните по делото. Неподчинено на принципа за облекчаване на
условията по кредита е също уговарянето за плащане само на лихви, макар и в
по-нисък размер за съответен период, наречен „период на облекчено
погасяване“, след като в същото споразумение привидно полезният ефект се
компенсира незабавно с уговорката за последващо същия период натрупване
на остатъка от неплатената лихва към главницата, а това утежнява цялостното
състояние на кредита, т.к. увеличава размера на лихвоносното задължение за
в бъдеще, до окончателното му погасяване.
В обобщение на горните разсъждения, въззивният съд приема, че като
съдържащи неравноправни, т.е. нищожни клаузи за промяна на
възнаградителна лихва и размер на главница, оспорените ДС не следва да
бъдат прилагани при разрешаването на спора за размера на дълга на
кредитополучателя към банката. Вместо това следва да бъдат съобразени
уговорените от страните размер на главница и възнаградителна лихва по
кредита, съобразно първоначалния договор, т.к. именно към този момент
потребителят е бил наясно с това какъв е размерът на изтегления и реално
усвоен от него кредит и каква е дължимата възнаградителна лихва за него.
С оглед този извод, следва да се заключи, че главницата по дълга е 170 000
евро( колкото е усвоена на 14.11.07г. от Р.), че е намаляла след реалното
погасяване на кредита от въззиваемия ответник в размер на 12 503,83 евро(
вж. заключение по СИЕ-л. 3 пред БАС), т.к. погасяването на частта от 5250,87
евро чрез капитализиране не е реално, а увеличаващо главния лихвоносен
дълг чрез генериране на нов дълг в този размер и е резултат от нищожни
уговорки в сключените от страните ДС. Така дългът за главница следва да се
определи на 157 496,17 евро.
Според първото заключение на в.л. Д. пред БОС (вж.л.300), преди падежа
на вноската от м. януари 2019г. по ДБК, т.е. и към датата на обявената
предсрочна изискуемост на кредита(03.12.18г.), на кредитополучателя е
начислена главница от 42 205,08 евро, възнаградителна лихва от 116 877,24
евро, такси от 4 944,43 евро. За реалното изплащане на главницата към
посочения момент съдът съобразява констатациите от допълнителното
26
заключение на експерта, посочени по-горе, а от първото му заключение
установява надплащане на дължимата възнаградителна лихва с 2691,23 евро и
на дължимите такси по договора с 69,54 евро. Надплатените суми също
следва да се приспаднат от дълга за главница, който към 03.12.18г. следва да
бъде определен на 154 735,40 евро.
Видно от допълнителното заключение е също, че на 10.12.18г.
кредитополучателят е заплатил още за погасяване на главницата по договора
сумата 189,28 евро и на 14.01.20г. допълнително 69 024, 40 евро, или общо
още 81 717,51 евро.Така платеното също следва да се приспадне от дълга за
главница с оглед приложението на чл.235, ал.3 от ГПК, следователно към
последното по делото съдебно заседание тя възлиза на 73 017,89 евро.
Тъй като предмет на делото е само частичен иск за установяването и в
размер на 69 024,40 евро, съдът приема, че той следва да бъде уважен, ведно
с вземането за законна лихва за забава, считано от 01.02.19г. (образуването на
заповедното производство по ч.гр.д.№1049/19г. по описа на БРС), до
окончателното и издължаване.
Не следва обаче да бъде уважавана заявената претенция по чл.422 от ГПК
за установяване на вземане на банката за такси по договора за кредит в
размер 1176,85 евро за периода 14.11.17г.-27.01.19г. и за вземане за 47,50
евро-имуществени застраховки за периода от 07.11.18г. до 27.01.19г., а
вземането за нотариални такси, сторени в периода 01.10.18г.-27.01.19г.,
претендирано в размер на 210,60 лв., следва да бъде частично уважено,по
следните съображения:
Претенцията за първата сума се явява неоснователна, макар да е
осчетоводена от банката като непогасена, т.к. видно от заключението на
експерта пред БОС, таксите по договора са изцяло погасени към датата на
обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, дори надплатени, при
прилагане на условията по ДБК без допълнителните споразумения по
обслужването му, като разликата е отнесена към погасяването на главницата.
Втората сума- 47,50 евро застрахователна вноска- също е заведена от
банката като дължима и неплатена, видно от първата експертиза, но
доказателствата по делото сочат обратното- тя е заплатена към 10.12.18г.
27
според платежен документ на въззиваемия ответник (вж. л.135- дело БОС),
само че дългът не е счетоводно заличен.
По третата претендирана сума:За осчетоводените от банката нотариални
такси, информация предоставя заключението на вещото лице пред БОС (вж.
л.293-дело на първа инстанция), т.к. по делото не са приети платежни
документи или фактури.Информация за размера на събраните такси е видна и
от самите нотариални удостоверявания.
Задължението за такса за заверка на подпис от 18лв. е заведено в
счетоводството на банката на 01.10.18г., но видно от печата на нотариус Н.,
заверката на подписа на адв. Б. за нотариалната покана, касаеща спора, е
станала на 02.10.18г., струвала е 5 лв. и таксата е събрана на същата дата
(вж.л.275 дело БОС). Затова и т.к. оправдателен документ за плащането на 18
лв. разноски не е счетоводно вписан, нито представен по делото, съдът
намира за доказан разход за тази услуга само сумата 5лв., такса видна от
печата на нотариуса, положен върху заверения документ.
Останалите две задължения са генерирани за две връчвания на по една
нотариална покана, а по делото се твърди на длъжника да е връчена само
една, предадена на нотариус Ф.И. и няма спор, че наистина е връчена от нея.
Според нотариално удостовереното с печата на същия нотариус действие-
вж.л. 275 гръб- дело БОС, поканата му е предадена на 05.10.18г., когато е
била събрана и нотариална такса, без посочен размер. Съобразно протокола на
св. Ю., посещенията за връчването на горната на адресата са станали на
датите: 07.10, 26.10. и 19.11.18г., а връчването и по реда на чл.47 от ГПК е
обявено на 09.01.19г., следователно счетоводно описаният разход за
нотариално връчване на 16.01.19г. няма отношение към делото. Затова съдът
приема за доказана като нотариален разход само сумата от 79,80лв.,
осчетоводена на 11.10.18г., за която има вписан оправдателен документ (Ф
***).
Така общото задължение за нотариални такси на въззиваемия ответник
възлиза на 84,80 лв.
С оглед изложените по-горе правни изводи от обжалването, решението на
28
първоинстанционния съд следва да бъде отменено в отхвърлителната му част
за вземане за главница по процесния ДБК от 69 024,40 евро(частичен иск),
ведно със законна лихва за забава върху нея от 01.02.19г., до окончателното й
изплащане и за нотариални разноски по обслужването на кредита от същия
договор в общ размер на 84,80лв., като съдът приеме за установено вземането
на банката за посочените суми, ведно с последици по закон. Решението следва
да бъде отменено и в осъдителната част на присъдените в тежест на банката
разноски в размер над 25,63 лв. до 1400лв. Съдът следва да потвърди
съдебното решение в останалата обжалвана част.
С оглед изхода от въззивното обжалване и на основание чл.78, ал.1 от ГПК,
въззивникът ищец има право на сторените разноски в двете съдебни
инстанции по спора и в проведеното заповедно производство, съобразно
размера на уважените претенции.
За първа инстанция той е внесъл 2849,98лв. д.т. и 400 лв. депозит за
експертиза. Няма данни за уговорено и платено адвокатско възнаграждение, а
сумата – депозит за назначаване на особен представител е недължимо
платена, поради което не може да бъде възложена в тежест на противната
страна. На база разноски от общо 3249,98лв., подлежащата на възстановяване
от другата страна част от тях възлиза на 3190,48лв.
По въззивното производство са внесени за д.т. 2796,04лв. и като депозит за
вещо лице -400лв.-общо 3196,04лв. разноски. Няма данни за уговорен и
заплатен адвокатски хонорар.Съразмерно с уважената част от претенциите,
подлежащата на възстановяване от другата страна сума е 3137,52лв.
За заповедното производство въззивникът ищец е сторил разноски от общо
5865лв.(от тях 2752,10лв. за държавна такса и 3112,89лв.за адвокатски
хонорар). Съобразно с уважената част от претенциите, той има право на част в
размер 5757,62лв.Всички разноски на ищеца, дължими за двете съдебни
инстанции и заповедното производство, възлизат на общо 12085,62 лв.
Въззиваемият ответник също има право на сторените в настоящата
инстанция разноски, съразмерно с отхвърлената част от заявените искове.
Разноските му пред БАС са 500лв., платени за правна помощ и консултации с
адвокат. Съразмерно с отхвърлената част от заявената претенция, той има
29
право на разноски от 9,15лв.
Мотивиран от горното, Апелативен съд Бургас
РЕШИ:
ОТМЕНЯ съдебно Решение № 356/02.11.20г., В ЧАСТТА,
ОТХВЪРЛЯЩА ИСКА на „Юробанк България“АД за установяване по
отношение на Н. Г. Р., на вземане за главница по договор за потребителски
кредит от 08.11.07г., в размер на 69 024,40 евро (частичен иск от 198 654,20
евро), ведно със законна лихва за забава върху нея от 01.02.19г., до
окончателното й изплащане и за вземане за нотариални разноски по
обслужването на същия договор в размер на общо 84,80лв., както и В
ЧАСТТА осъждаща „Юробанк България“АД да заплати на Н.Р.
съдебно-деловодни разноски за производството по т.д.№439/2019г. по описа
на Окръжен съд Бургас в размер над 25,63лв. до 1400лв. и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н. Г. Р. с ЕГН
********** от гр.*** вземането на „Юробанк България“АД ЕИК *********
със седалище и адрес на управление: гр.София, Община Столична, р-н
„Витоша“, ул.“Околовръстен път“ №260 за главница по договор за
потребителски кредит ***/ 08.11.07г., в размер на 69 024,40 евро(частичен
иск от 198 654,20 евро), ведно със законна лихва за забава върху нея,
считано от 01.02.19г., до окончателното й изплащане, както и вземането на
„Юробанк България“АД по отношение на Н.Р. за разноски за нотариални
такси във връзка с обслужването на кредита от същия договор, в размер на
общо 84,80лв.
ПОТВЪРЖДАВА горното решение в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Юробанк България“АД ЕИК ********* с посочените
седалище и адрес на управление да заплати на Н. Г. Р. с ЕГН ********** от
гр.Б. съдебно–деловодни разноски за производството по в.гр.д.№165/2021г.
по описа на Апелативен съд – Бургас, в размер на 9,15лв.
ОСЪЖДА Н. Г. Р. с ЕГН ********** от гр.Б., ул.*** да заплати на
30
„Юробанк България“АД ЕИК ********* съдебно–деловодни разноски за
производството по т.д.№439/2019г. по описа на Бургаски окръжен съд, за това
по в.гр.д.№165/2021г. по описа на Апелативен съд – Бургас и за това по ч.гр.д.
№1049/19г. по описа на Бургаски районен съд, в общ размер от 12085,62лв.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от връчването му
на страните, с касационна жалба пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
31