Решение по дело №1573/2020 на Районен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

 

№                         /12.05.2021г.; гр. Варна

 

 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

                Районен съд - Варна, 10-и състав, на осми април две хиляди двадесет и първа година, в открито съдебно заседание, в състав:  

                                         

                                                                                                                Районен съдия:  ***

 

               при секретаря ***, като разгледа докладваното от съдията ***гражданско дело № 1573 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

               Производството е по реда на чл. 422 ГПК.

               Образувано е по предявена искова молба от „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК ***, срещу Р.Д.Р., с адрес ***, с искане да бъде постановено решение, по силата на което да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовата страна по Договор за кредит „***“ с номер 521350 от 10.11.2017г., сключен между Р.Р. и „***“ ООД, сумата от 995,01 лв. – главница, 76,49 лв. – договорна лихва за периода от 02.07.2018г. до 06.10.2018г., 244,82 лв. – неустойка, начислена поради неизпълнение на договорно задължение, 197,50 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение, 76,26 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 07.10.2018г. до 30.07.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумите, за които има издадена заповед за изпълнение на парично задължение постановена по ч.гр.д. номер 12529/2019г. по описа на ВРС.

               Твърди се в исковата молба, че на 10.11.2017г. ответникът сключил Договор за кредит „***“ с номер 521350 с „***“ ООД. Между „***“ ООД и настоящия ищец бил сключен договор за прехвърляне на вземания от 11.11.2016г. и Приложение 1 към него от 23.04.2019г. Било прехвърлено и вземането спрямо настоящия ответник. С подписване на договора за кредит кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя сумата от 1000,00 лв. главница под формата на разрешен кредитен лимит. Заедно с подписване на договора била предоставена и кредитна карта. Сумата била усвоена от ответника, като към момента на депозиране на заявлението по реда на чл. 410 ГПК в съда задължението му възлиза на 995,01 лв. Съгласно договора, върху усвоената главница се дължи дневен лихвен процент в размер на 0,12 % за периода от 02.07.2018. до 06.10.2018г. Размерът е 76,49 лв. Уговорено било и предоставянето на обезпечение чрез поръчителство при конкретно посочени в договора предпоставки. Задължението за предоставяне на обезпечение не било изпълнено, поради което била начислена сума за неустойка в размер на 244,82 лв. Страните се били споразумели, че при настъпване на предсрочна изискуемост се начислявала еднократна такса в размер на 120,00 лв. за извънсъдебно събиране на вземането. Предсрочната изискуемост била обявена на длъжника на 06.10.2018г. Следователно от този момент ответникът дължи мораторна лихва за забава върху вземането за главница.

               В срока по чл.131 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба. Твърди се неоснователност на претенцията. Не се установява ответникът реално да е получил сумата от 1000,00 лв. Цесията не е била съобщена на ответника. Уговорената клауза за предоставяне на обезпечение противоречи на ЗПК и е неравноправна.

               С оглед събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

               От представения по делото Договор за кредит „***“ се установява, че на 10.11.2017г. в гр. ***, между „***“ ООД, ЕИК ***, и Р.Д.Р., ЕГН **********, бил сключен договор за кредит „***“, по силата на който кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер от 1000,00 лв., под формата на разрешен кредитен лимит. Кредитополучателят се задължил да върне предоставения му кредит, заедно с договорената лихва в уговорения срок, както и да спазва сроковете за заплащане на текущите си задължения. Договорът бил подписан от ответника, като подписът в настоящото производство не е оспорен.

                Видно от Приложение 1 към договор за кредит „***“ от 10.11.2017г. на ответника му е била предоставена и съответната кобрандирана платежна карта “***”. Приложението също е подписано от ответника, а подписът е останал неоспорен в производството.

                Представен е рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016г., от който се установява, че „***“ ООД е прехвърлило н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД вземането си спрямо Р.Д.Р., по Договор за кредит с номер 521350 от 10.11.2017г.

                По делото е допуснато извършването на ССЧЕ, като от заключението на вещото лице се установява следното: По силата на процесния договор на кредитополучателя е предоставен кредитен лимит в размер на 1000,00 лв., който се усвоява чрез международната кредитна карта „***“. Общо усвоените суми за главници по процесния кредит се равняват на 1122,59 лв., от които погасени са само 127,58 лв. Остатъчната непогасена главница е в размер на 995,01 лв. Ответникът е извършил само едно плащане – на дата 04.08.2018г., в размер на 150,00 лв., с която сума е погасена договорна лихва в размер на 22,42 лв.  и главница от 127,58 лв. След това няма други плащания по договора. Считано от 02.08.2018г. длъжникът е изпаднал в забава. Договорната лихва за периода от 02.08.2018г. до 06.10.2018г. е в размер на 76,49 лв., размерът на неустойката за периода от 06.08.2018г. до 06.10.2018г. е в размер на 244,82 лв., таксите по събиране на вземането са в размер на 197,50 лв., а законната лихва за забава е в размер на 82,09 лв. Претендираните в исковата молба не са заплатени.

                От така приетата фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

                 Практиката на върховните съдилища е категорична, че според разпоредбите на ЗЗД нищожност е налице, когато договорите страдат от тежки пороци, които правят недопустимо пораждането на действие от такъв вид договор спрямо страните по него или спрямо трети лица. Дори и последващото потвърждаване на договора от страните не може да доведе до неговата валидност. Противоречието с добрите нрави съдът свързва с нарушаване на морални, неписани норми на обществения живот, от гледна точка на които е морално недопустимо да бъде сключен конкретен договор и той да породи целените от страните правни последици. Добри нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респективно търговски правоотношения, изведена от юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка дали поведението на даден правен субект съставлява действие, което накърнява „добрите нрави“, злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена облага. Накърняване на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е изрично законодателно формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливост, на добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения и на предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. Същевременно понятието „добрите нрави” предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност.

                 Aвтономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. (Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о. на ВКС).

                 В настоящия казус се установи, че страните са сключили договор при условия, уреждащи задължение за кредитополучателя в 3-дневен срок от настъпване на падежа, да предостави на кредитодателя обезпечение, изразяващо се в поръчител, който да отговаря на конкретизираните в договора изисквания. С оглед на неизпълнението на тази клауза на заемодателят е начислена неустойка в размер на 244,82 лв.

                Предвид изложеното съдът достига до извод, че клаузата в процесния договор, уреждаща размер на неустойка, противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна. А нищожната клауза се приема, че не е породила изобщо правно действие. С оглед на това претенцията за заплащане на неустойка следва да бъде отхвърлена, като неоснователна.

                Неоснователен се явява искът и за сумата от 197,50 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение. В чл. 10а ЗПК е уредено, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Съдът намира, че уреденото между страните, че при  настъпване на предсрочна изискуемост се начислявала еднократна такса в размер на 120,00 лв. за извънсъдебно събиране на вземането противоречи на закона, като това е предварително уговорка за заплащан на такса, свързана с управление на кредита. Не се представиха доказателства за действително направени разходи в размер на 77,50 лв. Именно поради изложеното искът е неоснователен.

                Относно останалите суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. 12529/2019г., настоящият съдебен състав намира следното:

                От заключението по допуснатата ССЧЕ, която съдът кредитира изцяло се установи, че остатъчната непогасена главница е в размер на 995,01 лв. Ответникът е извършил само едно плащане – на дата 04.08.2018г., в размер на 150,00 лв., с която сума е погасена договорна лихва в размер на 22,42 лв.  и главница от 127,58 лв. След това няма други плащания по договора. Считано от 02.08.2018г. длъжникът е изпаднал в забава. Договорната лихва за периода от 02.08.2018г. до 06.10.2018г. е в размер на 76,49 лв., а законната лихва за забава е в размер на 82,09 лв. Претендираните суми не са заплатени. В тежест на ответника бе да установи, че е изпълнил изцяло задълженията си по сключения договор, доколкото се установи, че същият е усвоил сумата, предмет на договора. Не се представиха доказателства в тази насока. Следователно исковете се явяват основателни и следва да бъдат уважени.

                 Следва да се остави без уважение възражението на ответника, че за сключената цесия е бил ненадлежно уведомен. Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът по едно вземане го прехвърля на трето лице (цесионер). Длъжникът по вземането не е страна по договора. Със сключването на договора за цесия, т.е. с постигане на съгласие между цедента и цесионера, вземането преминава от цедента в патримониума на цесионера в състоянието, в което то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права - арг. чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора, така и на трето лице, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията - чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента - чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица. Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника на извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор (цедента), въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор (цедента). Задължението ще възникне едва след получаване на съобщението от предишния кредитор, като няма пречка това да се осъществи и от цесионера като негов пълномощник. Съгласно константната съдебна практика на ВКС обективирана в Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т.д. №2352/2013 г., второ Т.О., ТК; Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г., второ Т.О., ТК и Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. първо Т.О., ТК - уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесия съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл.235, ал. 3 ГПК. Ответникът възразява, че не е надлежно уведомен за извършената цесия, но такова уведомяване е извършено с връчване на исковата молба, като няма твърдения на ответника за извършени преди това плащания към цедента. Без значение в случая е, че ответникът е бил представляван по делото от особен представител.

                 По разноските:

                 Съдът, като взе предвид изхода на спора, намира, че на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи на ищцовата страна сторените от последната разноски в настоящото производство и предхождащото го заповедно производство, съобразно уважената част от исковете, а именно сума в размер на 541,37 лв.

 

                  Воден от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И:

 

                ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Р.Д.Р., ЕГН **********, с адрес ***, дължи н. „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК ***, по Договор за кредит „***“ с номер 521350 от 10.11.2017г., сключен между Р.Д.Р. и „***“ ООД, ЕИК ***, сумата от 995,01 лв., представляваща главница, сумата от 76,49 лв., представляваща договорна лихва за периода от 02.07.2018г. до 06.10.2018г., както и сумата от 76,26 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 07.10.2018г. до 30.07.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 06.08.2019г. до окончателното изплащане на сумите, за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение,  постановена по ч.гр.д. номер 12529/2019г. по описа на ВРС, което вземане е прехвърлено н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД, ЕИК ***, по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между „***“ ООД, ЕИК ***,  и А.з.к.н.п.з.“ ООД.

 

                  ОТХВЪРЛЯ предявената от „А.з.к.н.п.з.“ ООД, ЕИК *** против Р.Д.Р., ЕГН **********, с адрес ***, искова претенция да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът Р.Д.Р., ЕГН **********, с адрес ***, дължи н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД, ЕИК ***, сумата от 244,82 лв., представляваща неустойка, начислена поради неизпълнение на договорно задължение, и сумата от 197,50 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение, дължими по силата на Договор за кредит „***“ с номер 521350 от 10.11.2017г., сключен между Р.Д.Р. и „***“ ООД, ЕИК ***, което вземане е прехвърлено н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД, ЕИК ***, по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между „***“ ООД, ЕИК ***,  и А.з.к.н.п.з.“ ООД.

 

                ОСЪЖДА Р.Д.Р., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД, ЕИК ***, сумата от 541,37 лв., представляваща сторени от ищцовата страна разноски в настоящото производство и предхождащото го заповедно производство, съобразно уважената част от исковете, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

 

                 Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба, подадена в двуседмичен срок, който започва да тече за страните от датата на получаването му, пред Окръжен съд – Варна.

 

 

 

                                                                                                     РАЙОНЕН СЪДИЯ:.......................