Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 26.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана
Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. д. № 2808
по
описа на съда за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 502354/05.10.2018 г. по гр. д. № 27526/2016 г. по описа на Софийски
районен съд /СРС/, 118
състав, е осъдена „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ******да
заплати на Д.М.Й., ЕГН ********** и Д.Р.Й., ЕГН ********** на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 410,60 евро, представляваща платена без основание
сума за възнаградителна лихва по Договор за банков ипотечен кредит от
04.05.2008 г. за периода от 26.05.2011 г. до 02.12.2015 г., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба - 26.05.2016 г., до окончателното изплащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 172,80 лв. – разноски по
делото, като искът е отхвърлен за разликата над сумата от 410,60 евро до пълния
предявен размер от 6545,24 евро, като неоснователен и ищците са осъдени да
заплатят на банката – ответник на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сумата от
281,18 лв. – разноски по делото.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ищците Д.М.Й. и Д.Р.Й., чрез адвокат И.,
срещу решението в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за разликата над 410,60 евро до предявения размер от 6545,24 евро, с доводи за
неправилност и незаконосъобразност. Излагат се съображения, че съдът неправилно
е установил фактическата обстановка по делото и не се е съобразил със
задължителната практика на ВКС и СЕС. Въззивниците оспорват подписването на
погасителен план и общи условия към договора за ипотечен кредит от 04.05.2008 г.
В тази връзка се сочи, че съдът неправилно се е позовал на документ, изрично
оспорен от ищците - погасителен план. От чл. 7 от договора е видно, че страните
са се споразумели за променлив ГЛП, не е налице формула/механизъм, по която да
се определя БЛП нито към датата на сключване на договора, нито в който и да е
момент от действието му, не са посочени обективни фактори, при наличието на
които да настъпва промяна в ГЛП. Като е приел, че лихвата следва да бъде
първоначално посочената за целия срок на договора, съдът недопустимо е допълнил
неравноправни клаузи с цел отстраняване на порока - липса на методология за
изчисление на ГЛП във всеки един момент от действието на договора, което води
до подмяна на волята на страните. Подобно тълкуване не е благоприятно за потребителя,
тъй като го лишава от възможността да бъде намален размерът на ГЛП съобразно
пазарната действителност. Твърди се, че клаузата на чл. 7 от договора е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 147, ал. 1 ЗЗП, чл. 143, т. 3, т. 10
и т. 12 ЗЗП, чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, поради противоречие с морала и добрите
нрави, както и на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 и 2 ЗЗД – липса на предмет и
липса на съгласие. Твърди се, че договорът за ипотечен кредит е нищожен поради
липса на методология за определяне на БЛП, изцяло от волята на банката зависи
размерът на БЛП, а не от обективни фактори, липсва клауза, даваща възможност на
потребителя да прекрати договора при промяна на лихвата, клаузата на чл. 7 е
неясна и създава значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, което в крайна сметка води до вреда на потребителя. Разпоредбата
за заплащане на възнаградителна лихва не може да се замести от повелителни
правила на закона, тъй като би се стигнало до подмяна на волята на страните,
които са уговорили променлив лихвен процент, а не фиксиран такъв. Не е ясен и
размерът на лихвата след изтичане на тригодишния срок. Предвид изложеното
според въззивниците заплатената лихва е получена от банката без основание, т.
к. е изчислена въз основа на нищожен договор/клауза и следва да им бъде
възстановена. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и за
постановяване на ново такова, с което искът да бъде уважен в пълен размер.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор
от ответника „Б.Д.“ ЕАД, чрез юрисконсулт И., с доводи за неоснователност на
въззивната жалба и искане същата да бъде оставена без уважение. Твърди се, че
лихвата по кредита е била променяна от банката само веднъж – на 21.10.2008 г.
/БЛП от 4,19 % на 4,69 %/, за което действително липсва ясно разписана
методология, а втората промяна е в резултат на изтичане на първите три години
от сключване на договора за кредит – на 06.06.2011 г., като трябва да се прави
разлика между двата вида изменение на лихвата по процесния договор за кредит. Съдът
правилно е приел, че нищожна е само част от клаузата на чл. 7, предвиждаща
възможност за едностранна промяна на БЛП от страна на банката, а не цялата
клауза, което би противоречало на естеството на договора за кредит като
възмездна сделка. От друга страна, потребителят е знаел, че след изтичане на
три години от сключване на договора стойността на лихвата ще се промени, като е
бил предварително запознат с параметрите на БЛП и надбавката, подобно изменение
е било договорено между страните, а не е едностранно изменение от банката,
поради което не е налице твърдяната неравноправност на клаузата за лихва.
Подписвайки договора за кредит, ищците са се съгласили и с всички негови
приложения, включително общи условия и погасителен план, поради което
оплакванията в противна насока са неоснователни. Към датата на подписване на
договора не е имало изискване в закона за поставяне на подписа на
кредитополучателя на всяка страница от ОУ или други приложения към договора за
кредит. Предвид изложеното се моли решението в обжалваната част да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите във
въззивната жалба и становището на насрещната страна, както и събраните по делото доказателства,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната
жалба е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Въззивният съд приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. При постановяването
му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, нито на процесуалните правила. По същество решението в обжалваната част
е и правилно и следва да бъде потвърдено, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към
мотивите на обжалваното решение. Във връзка с доводите, съдържащи се във
въззивна
жалба, съдът следва да посочи още и следното:
Безспорно е
по делото, а се установява и от събраните писмени доказателства, че на
04.05.2008 г. между страните е бил сключен договор за ипотечен кредит при общи
условия, по силата на който ответникът „Б.Д.“ ЕАД е предоставил на ищците Д.М.Й. и Д.Р.Й., като кредитополучатели, кредит в
размер на 20 000 евро, със срок за издължаване 360 месеца, считано от датата на
неговото усвояване, по посочена разплащателна сметка и съгласно погасителен план - Приложение № 1 към договора. Кредитът е обезпечен с
договорна ипотека върху подробно индивидуализиран в договора
недвижим имот, находящ се в гр. Нови пазар. В клаузата на чл. 7 от
договора е предвидено, че за предоставения кредит кредитополучателят заплаща
първоначална лихва за период от три години, считано от датата на
усвояване на кредита, формирана от базов лихвен процент за този
вид кредит и надбавка в размер на 1,40 процентни пункта, или общо 5,59 %. За
останалия срок на кредита кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базов
лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и
надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване
на преференциален лихвен процент по програма „ДСК уют“ /Приложение
№ 2 към договора/. Посочено е изрично в цитираната договорна клауза, че базовият
лихвен процент се определя периодично от кредитора, като
към
датата на сключване на договора БЛП е в размер на 4,19 %, стандартната надбавка
е 3,60 %, или общо 7,79 процентни пункта. Според т. 11 от
договора неразделна част от него са Общите условия за предоставяне на жилищни и
ипотечни кредити на физически лица, които кредитополучателят е получил и приема
с подписването на договора. Според т. 14 кредиторът има право да извършва изменения
или допълнения на Общите условия и Тарифата, които
стават задължителни за кредитополучателя; за всяка промяна кредиторът уведомява
кредитополучателя чрез съобщения, поставени на видно място в салоните на
банката.
По делото са
приети Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити /“версия от
21.03.2008 г.“, л. 38 от делото на СРС/. Същите са оспорени
като неприложими към договора за кредит, но въззивният съд приема тези
оплаквания за неоснователни. По делото нито се твърди, нито са представени
доказателства от страна на ищците, че приложими към договора за кредит са били
други общи условия, с различно съдържание от приложените. Освен това, по силата
на чл. 11 от договора за кредит кредитополучателите изрично са заявили, че са
запознати с общите условия, съгласяват се с тях и ги приемат с
подписването на договора, поради което посочените Общи условия следва да се
считат за неразделна част от договора за кредит. Няма изискване към датата на
сключване на последния общите условия да бъдат подписани отделно от страна на
кредитополучателите. Поради това, въззивният съд приема, че приложените от
банката ответник Общи условия, както и погасителен план /по
аналогични съображения/ са именно приложимите към сключения между
страните договор за ипотечен кредит.
Съгласно т.
9.1 от приложимите към процесния договор Общи условия за предоставяне на
ипотечни кредити, кредитът се олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва,
състояща се от базов лихвен процент и надбавка, посочени в договора; кредиторът
има право да променя БЛП, за което уведомява кредитополучателя по подходящ
начин. При промяна на БЛП кредиторът определя нов размер на месечната вноска за
лихва и/или главница и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен
план - т. 9.4 ОУ. Според т. 25.3 ОУ кредиторът има право едностранно да променя
базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по
подходящ начин; промяната може да бъде извършена при наличие на някое от
следните условия: а/ при изменение от поне 1 % за месец на стойностите на
LEONIA, EURIBOR, LIBOR; б/ при изменение от поне 1 % за месец на валутен курс
евро/лев или евро/щатски долар; в/ при изменение от поне 0.5 % за месец на
индекса на потребителските цени за България (CPI); г/ въвеждане на рестрикции
от страна на Централната банка върху банковата система и/или върху Банка ДСК;
д/ промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната банка,
засягащи функционирането и изискванията към банките; е/ при изменение от поне
10 % за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по
привлечените депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката на
Централната банка; ж/ съществена промяна в паричната политика на Централната
банка, като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на
лева, смяна на парите.
Относно реализацията на предвидените в договора
и в ОУ правни възможности за изменение на базовия
лихвен процент /посочени по - горе/ е представено по делото извлечение от Протокол
№ 46/16.10.2008 г. на Комитета за управление на активите и пасивите (КУАП) на „Б.Д.“ ЕАД, от който
се установява, че „във връзка с изменение над 1 % за месец на
стойностите на LEONIA, EURIBOR и LIBOR за щ. долари и изменение над 0,5 % за
месец на индекса на потребителските цени за България (CPI) през последното
шестмесечие“, от банката - ответник е взето решение за
увеличение на БЛП по жилищни и ипотечни кредити в евро от 4,19 % на 4,69 %,
считано от 21.10.2008 г.
Не се спори
по делото, че сумата по кредита е била преведена от
банката по сметка на ищците, както и че кредитът е бил
изцяло
погасен - видно от Удостоверение с рег. №
2703-20-00030/25.02.2021 г., издадено от „Б.Д.“ ЕАД,
клон „Нови пазар“.
Установява
се от заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно -
счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните и възприето от
въззивния съд като компетентно и обективно дадено, че общият размер на
възнаградителните лихви по процесния кредитен договор, заплатени от ищците за
периода от 26.05.2011 г. до 02.12.2015 г. възлиза на 6545,24 евро. В договора и
общите условия към него не е посочена формула, по която да
се изчислява БЛП; надбавката и отстъпката не подлежат на
изчисляване, тъй като са постоянни стойности, определени с договора. С Протокол
№ 46/16.10.2008 г. на КУАП БЛП за жилищни кредити в евро е увеличен с 0,5 % - от 4,19 %
на 4,69 %, считано от 21.10.2008 г., като погасителната вноска е увеличена от
114,69 евро на 120,91 евро. Възнаградителната лихва по процесния договор е увеличена
с 0,5 % поради увеличаването на БЛП, което увеличение е прилагано в процесния
период 26.05.2011 г. - 02.12.2015 г.
Заплатената от кредитополучателите договорна възнаградителна лихва за този
период, като не се взема предвид увеличението на лихвения процент от 21.10.2008
г. в размер на 0,5 % би била общо 6134,64 евро, или лихвата, платена в резултат
на увеличения лихвен процент с 0,5 % за периода 26.05.2011 г. – 02.12.2015 г. е
по-голяма с 410,60 евро от тази, дължима при
първоначалния лихвен процент. Според експертното заключение банката е имала
основание за промяна на БЛП на 21.10.2008 г., с оглед промените на
икономическите индекси, с които е мотивирано решението на КУАП на банката.
При така установеното от
фактическа страна, въззивният съд приема от правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл. 154 ГПК и в изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по
делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
Сключеният между страните договор е такъв за банков
кредит по чл. 430 и сл. ТЗ.
Кредитодателят е банка, която извършва публично привличане на влогове или други
възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка
и на собствен риск - чл.
2, ал. 1 ЗКИ. Като юридическо лице,
което предоставя услуги и сключва договори с потребители като част от своята
търговска или професионална дейност в публичния или в частния сектор, ответната
банка е търговец по смисъла на §
13, т. 2 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Другата страна по правоотношението – кредитополучателят - физическо лице, като страна
по договора действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност
и е потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Следователно в
отношенията между страните приложение намира Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, в който пряко са
транспонирани правилата
на Директива 93/13/ЕИО от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори -
& 13а, т. 9 от ДР на ЗПП.
За да се произнесе по наведените твърдения за неравноправни клаузи, с
които е сезиран, районният съд правилно е взел предвид дефинитивната норма на чл. 143 ЗЗП,
с която законодателят е установил характеристиките на неравноправните клаузи.
Санкцията при наличие на такива е установена в нормата на чл. 146 ЗЗП -
нищожност на неравноправните клаузи в договорите с изричното изключение, освен
ако не са индивидуално договорени.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. На основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП такива
клаузи са нищожни, като противоречащи на закона, освен ако са уговорени
индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия - чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Неравноправна
е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор, последиците от която са
цялостно прехвърляне на риска върху потребителя и която не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание
ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора,
и когато при проверката й за неравноправен характер бъде констатирано, че
въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи
от договора, като в този случай приложение намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП /в
този смисъл: решение № 295 от 22.02.2019 г. на
ВКС по т. д. № 3539/2015 г., ІІ т. о.; решение № 384
от 29.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 2520/2016 г. ІІ т.
о. и др./.
Съгласно
дадените в задължителната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/,
постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС разрешения във
връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, чл. 4, § 2 от
Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването
договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при
договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на
кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат
решения, основани на добра информираност и благоразумие. При това положение
националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на съответните
потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят
икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения /т. 2 от
диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16/.
Преценката на неравноправния характер на дадена
договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на
разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът
или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се
отразят на понататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може
да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на
изпълнение на договора. За да установи дали клаузата води в разрез с принципа
на добросъвестност до значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията, произтичащи от договора, в ущърб на потребителя, националният съд
трябва да провери дали като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя,
продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се
съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне /т. 57 от решението
по С-186/16, в който смисъл е и решение по
C-415/11, т. 68 и 69/.
В разглеждания
случай с първоинстанционното решение клаузата на чл. 7 от договора за кредит в
частта, предвиждаща, че базовият лихвен
процент се определя периодично от кредитора, и клаузите от общите условия, приложими към
процесния договор и предвиждащи възможност за едностранно увеличение на БЛП от
страна на банката – т. 9.1, т. 9.4 и т. 25.3, са приети за нищожни на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП поради
тяхната неравноправност -
чл. 143 ЗЗП, които изводи изцяло съответстват на
съдебната практика, постановена по сходни казуси - решение № 299 от 15.02.2019 г. на
ВКС по т. д. № 2023/2017 г., II т. о., решение № 60095 от 16.08.2021 г. на ВКС
по т. д. № 663/2020 г., II т. о., решение № 92
от 09.09.2019 г. на ВКС по т. д. № 2481/2017 г., ІІ т. о. и др., и към които
изводи въззивният съд препраща по реда на чл. 272 ГПК.
Спорен пред
настоящата инстанция е въпросът дали клаузата на чл. 7 от договора за кредит е
изцяло нищожна на посочените от ищците основания, съответно дали влече
недействителност на целия договор за потребителски кредит, както и дължи ли се
възнаградителна лихва и ако да – в какъв размер при констатираната от районния
съд неравноправност на посочените по-горе клаузи.
С клаузата на
чл. 7 от договора за кредит е фиксиран размерът на годишната лихва за първите
три години от издължаване на кредита, която се формира като сбор от БЛП, който
към момента на сключване на договора е в размер на 4,19 % и надбавка от 1,40 %
или общо 5,59 %. След изтичането на този тригодишен период
дължимата лихва ще се формира от същите компоненти – БЛП плюс надбавка с
фискиран размер от 3,60 %, или общо 7,79 %, съгласно погасителен план,
който е неразделна част от договора за кредит, както въззивният съд прие.
Въззивният съд приема, че клаузата предвижда след изтичане на три години от
сключване на договора да се прилага стандартната
надбавка в размер към момента на слючване на договора от 3,60 %, която е
постоянна величина, за което страните са изразили съгласие с подписване на
договора.
Съдът
приема, че от съдържанието на договора става ясно, съответно потребителите
кредитополучатели са били информирани, че към
момента на сключване на договора БЛП на банката по ипотечни
кредити
в евро е в размер на 4,19 %,
както и че след изтичане на три години от усвояване на кредита надбавката е в
стандартен размер от 3,60 %. Изменението на лихвата
след изтичане на тригодишен период за издължаване на кредита предвид естеството
му и факта, че се съдържа в договора и погасителния план не може да бъде
оспорено като едностранно и неоснователно извършено от „Б.Д.“ ЕАД.
По отношение
на клаузата на чл. 7 от договора в частта, регламентираща дължимата
от потребителя като цена на договора за кредит възнаградителна лихва
към датата на сключване на договора, респективно три години след неговото
сключване, въззивният съд намира, че същата не е
неравноправна, като в тази връзка споделя трайната съдебна
практика на ВКС, съгласно която уговорките, които определят основния предмет на
договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като
неравноправни, ако са ясни и разбираеми -
чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен
елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита
за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка,
но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото
задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен
наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от
сключването на договора, каквато въззивният съд намира да е процесната
хипотеза.
Не е налице
основание за обявяване за неравноправна и поради това нищожна на цялата клауза на чл. 7 от договора за
ипотечен кредит
/извън възможността базовият лихвен
процент да бъде определян периодично от кредитора/,
тъй като в частта за определяне на
размера на лихвата към датата на
сключване на договора, клаузата
установява ясно и недвусмислено дължимата от кредитополучателите
възнаградителна лихва, съставляваща
цената за ползване на предоставения кредит. Кредитополучателя е могъл
да разбере какви биха били за него икономическите последици от сключването на
договора, включително след изтичане на първите три години от действитето му. Посочването
на задължение за лихва в отнапред определен размер /5, 59 % за период от три
години и 7,79 % - след изтичане на този срок, доколкото няма данни,
а и твърдения, потребителите да са ползвали отстъпка по програма „ДСК
Уют“/
не нарушава изискването за
добросъвестност и не води до неравновесие между правата и задълженията на
страните по договора за кредит.
В горния
смисъл относно необходимостта от разграничение между частите на клауза от договора, които в една част са неравноправни, а
в друга не, е съдебната практика - решение № 92 от 09.09.2019 г. на ВКС по т.
д. № 2481/2017 г., ІІ т. о., което изцяло се споделя от настоящия
съдебен състав. Според посоченото решение, което въззивният съдебен състав
намира за приложимо и в случая, при клауза в договор за банков кредит, с която
е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор
за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към
датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност
за промяна на цената /лихвата/, обусловена
от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната,
доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и
нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката -
кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта,
определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП
и договорна надбавка в определен размер. Споделяйки посочената
съдебна практика, въззивният съд приема, че районната инстанция правилно е приела, че
клаузата на чл. 7 относно възможността за едностранно изменение на БЛП е
неравноправна, съответно нищожна, което обаче не влече
нищожност на целия договор за кредит и потребителят дължи
възнаградителна лихва в първоначално уговорения размер,
за която са постигнали съгласие с банката със сключването на договора.
При
конкретна преценка на съдържанието на клаузата на чл. 7 от договора,
регламентираща двата периода на издължаване на кредита, в които са изразени
като абсолютна стойност компонентите, образуващи размера на годишната лихва –
базов лихвен процент и надбавка, въззивният съд намира, че същата не е неясна
относно дължимата от кредитополучателя цена на кредита, тъй като за средния
потребител е разбираемо, че общият размер на лихвата представлява сбор от двата
елемента, като се изисква прилагане на едно аритметично действие за
изчисляването й. В тази връзка е необходимо да бъде взет предвид и възмездният
по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 във
връзка с ал. 2 ТЗ, при който заплащането на възнаградителна лихва за
предоставения за ползване финансов ресурс представлява насрещната престация на
кредитополучателя по договора. Въведеното изискване в относимата нормативна
уредба за посочването на метода на изчисляване на
лихвата, от една страна, е изпълнено с посочването на двата лихвообразуващи
компонента, а от друга страна, има значение за евентуалната
промяна на базовия лихвен процент, която в случая е уредена
с неравноправни клаузи, които не са били приложени от първата инстанция – така и решение № 9
от 27.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 62/2019 г., І т. о. Ето
защо клаузата в оспорената част не е нищожна поради липса на предмет или на
съгласие.
Частично
нищожната клауза на чл. 7 от договора
не влече нищожност на целия договор за
ипотечен кредит. Както се посочи, нищожността на неравноправните клаузи относно
измененията на лихвения процент, не се
отразява на възможността за изпълнение на
договора, доколкото в отношенията между
страните остава да действа първоначалната уговорка, с която са определени точни
размери на лихвения процент. Този извод
на първоинстанционния съд е в съответствие и с формираната практика, според
която частичната нищожност на клаузата не освобождава кредитополучателя
от задължението за заплащане на лихва в първоначално уговорения при сключване
на договора размер, а само от обвързаност
от последващите изменения на размера на лихвата,
едностранно извършени от банката въз основа на неравноправните клаузи – така и
определение № 415 от 5.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 29/2021 г., I т. о., с
което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, постановено по идентичен
казус.
Предвид това, въззивният
съд приема, че оспорената клауза в
частта, уреждаща БЛП и надбавка в отнапред определен размер не е нищожна
на твърдените от въззивниците - ищци основания, а
доводите им в обратен смисъл са неоснователни.
В обобщение
на изложеното, въззивният съд приема, че при сключване на договора за кредит
кредитополучателите са разбрали обхвата на своето задължение, разписано с
оспорената клауза на договора за кредит, като независимо че за тях не е било
ясно как банката определя базовия си лихвен процент, са били наясно, че дължат
възнаграждение в конкретно посочените размери, които като се вземе предвид
размерът на базовия лихвен процент към момента на сключване на договора /4,19
%/, възлизат на 5,59 % за първите три години и 7,79 % за оставащия до края на
срока на договора период. Премахването изцяло на клаузата за определяне на
лихвата по кредита при изрична и ясна уговорка за възнаграждението, което
кредитополучателят дължи, изразено в абсолютна стойност към момента на сключване
на договора, би променило възмездния му характер, а също би било в противоречие
с принципа на свобода на договарянето дори и при договори, сключени с
потребител. Поради това не може да се приеме, че уговорката противоречи
на добрите нрави и добросъвестността.
По доводите
на въззивниците за недължимост на възнаградителна лихва по договора за кредит с
оглед липсата на основание за заплащане от тяхна страна на лихва изобщо поради
липса на методология за определянето ѝ, въззивният
съд намира, че в случая липсата на методология в договора относно
начина на формиране на самите компонентни /как банката е определила размера на
БЛП и на фиксираната надбавка и какви икономически и други фактори се отразяват
на същите/ не е основание да се приеме, че кредитополучателите не
дължат изобщо възнаградителна лихва по договора.
В допълнение
на изложеното, съставът на въззивния съд следва да се позове и на
съображенията, застъпени в решение № 87 от 06.11.2019 г. на ВКС
по т. д. № 848/2017 г., І т. о., че
потребителят
е
могъл да
разбере обхвата на своето задължение в оспорената клауза на договора, като
независимо, че не е знаел как банката определя базовия си лихвен процент, той е
бил осведомен за размера на този процент към сключването на договора и се е
съгласил да дължи възнаграждение в конкретно посочения размер. Липсата на
информация за факторите и методологията за изменение на базовия лихвен процент
на банката има значение само за евентуалната едностранна промяна на уговореното
възнаграждение, каквато уговорка в случая районният съд е приел, че е
недействителна. Посочването на лихвата, при която се сключва договорът,
представлява изпълнение на изискванията по чл.58 ЗКИ и е в съответствие с
принципа за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения. При
запазване на тази клауза и премахване от договора на неравноправните клаузи за
изменение на лихвата, банката не може да променя едностранно базовия лихвен
процент и това е валидният, според определението в договора, лихвообразуващ
компонент. В същия смисъл е и разрешението, дадено в решение № 9 от 27.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 62/2019 г.,
І т. о.
Предвид
гореизложеното дължимата по договора възнаградителна лихва за процесния период
е в размера по чл. 7 от договора – 5,59 % за първите три години, съответно 7,79
% след изтичането им, тъй като липсва установена по допустим начин в договора и
Общите условия възможност за едностранна промяна на лихвата от която и да е от
страните. Не могат да бъдат споделени оплакванията на въззивниците, че
решаващият състав се е произнесъл в противоречие с практиката
на ВКС и СЕС, като е подменил/допълнил волята на страните. В случая,
волята на страните е тълкувана от съда, като е търсен действително вложеният в
клаузите на договора смисъл, а не е подменена, както неоснователно се твърди с
въззивната жалба.
Във връзка с
доводите, че решението на първия съд не съответства на разрешението, дадено с
решението по дело С-269/19 на СЕС
въззивният състав намира за необходимо да посочи следното:
Със същото
решение е прието, че чл. 6, параграф 1
от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в
смисъл, че след констатирането на неравноправния характер на клаузите,
установяващи механизма за определяне на променливия лихвен процент в договор за
кредит като разглеждания в главното производство, и когато този договор не може
да се изпълнява след премахването на съответните неравноправни клаузи,
обявяването на посочения договор за недействителен би имало особено
неблагоприятни последици за потребителя и не съществува никаква диспозитивна
разпоредба от националното право, националният съд трябва, като вземе предвид
цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити
потребителя от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи
обявяването на посочения договор за недействителен. При обстоятелства като
разглежданите в производството според СЕС няма никаква пречка националният съд
да прикани страните да водят преговори за определянето на условията за
изчисляване на лихвения процент, стига да определи рамката за тези преговори и
те да имат за цел установяването на действително равновесие между правата и
задълженията на съдоговорителите, при което се взема по-специално предвид целта
за защита на потребителя, залегнала в основата на Директива 93/13.
В конкретния случай с
първоинстанционното решение, след като съдът е приел, че клаузи от
договора и от общите условия, въз основа на които банката е увеличавала
лихвения процент през срока на действие на договора, са неравноправни, е
приложен уговореният с чл. 7 от договора механизъм при
първоначално определяне на лихвения процент
/без едностранна промяна от страна на банката/, т. е. не е налице
хипотеза, в която договорът вече не може да изпълнява след премахването на
неравноправните клаузи, поради обявяването му за недействителен. Ето защо
разрешението, дадено с решението на СЕС, е неприложимо
според въззивния съд, доколкото договорът може да продължи да се изпълнява след
премахване на неравноправните клаузи в него и в общите
условия към същия.
С оглед
изложеното и поради съвпадане
на
изводите на съда за неоснователност на предявената от ищците претенция
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
разликата над 410,60 евро до пълния предявен размер от 6545,24 евро, решението
на СРС в обжалваната част следва да бъде потвърдено
като правилно, включително и в частта за разноските.
По разноските:
При този изход
на спора разноски се дължат единствено на въззиваемата страна, от която се
претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което въззивният съд определя
в размер на 100 лв. - на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК,
вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП с
оглед фактическата и правна сложност на делото пред въззивния съд и извършените от юрисконсулта процесуални действия.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 502354/05.10.2018 г. по гр. д. № 27526/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, 118 състав, в обжалваната част, с която предявеният от Д.М.Й., ЕГН **********
и Д.Р.Й., ЕГН ********** срещу „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ******иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 410,60 евро до
пълния предявен размер от 6545,24 евро, представляваща платена без основание
сума за възнаградителна лихва по Договор за банков ипотечен кредит от
04.05.2008 г. за периода от 26.05.2011 г. до 02.12.2015 г., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба – 26.05.2016 г., до окончателното изплащане,
и в частта, с която Д.М.Й., ЕГН ********** и Д.Р.Й., ЕГН ********** са осъдени
да заплатят на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ******на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК
сумата от 281,18 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА Д.М.Й., ЕГН ********** и Д.Р.Й., ЕГН **********
да заплатят на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 ГПК на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ******сумата
от 100 лв. /сто лева/ - разноски за юрисконсултско възнаграждение във
въззивното производство.
Първоинстанционното решение в частта,
с която е осъдена „Б.Д.“
ЕАД, ЕИК ******да заплати на Д.М.Й., ЕГН ********** и Д.Р.Й., ЕГН ********** на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 410,60 евро, представляваща
платена без основание сума за възнаградителна лихва по Договор за банков ипотечен
кредит от 04.05.2008 г. за периода от 26.05.2011 г. до 02.12.2015 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба - 26.05.2016 г. до окончателното
изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 172,80 лв. –
разноски по делото, е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.