Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 12.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет
и девети януари две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №5988 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника З. „Л.И.“ АД срещу решение от 07.03.2018 г. по гр.д. №5677/2017 г. на
Софийския районен съд, 119 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да
заплати на С.Д.С. на основание чл.386 КЗ сумата от 7912,50 лв., представляваща
застрахователно обезщетение по застраховка „Автокаско“,
ведно със законната лихва от 27.01.2017 г. до окончателното изплащане, както и
разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е незаконосъобразно
и неправилно. Сочи, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че ищецът не е отказал извършване на проба за алкохол в
кръвта. Поддържа, че по делото не установено при условията на пълно и главно
доказване на ищеца да е била извършена проверка за алкохол по надлежния ред,
респ. липсата на алкохол при ищеца към момента на процесното
ПТП. Твърди още, че е налице неизпълнение на задължение по застрахователния
договор, което е значително, с оглед интереса на застрахователя и е било
предвидено в застрахователния договор, поради което и са налице предпоставките
за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението
в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна С.Д.С.
в срока за отговор
по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Решението не е
обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният осъдителен иск е отхвърлен за
разликата над посочената по-горе сума до пълния претендиран
размер от 10 550,00 лв., поради което решението в тази му част е влязло в сила.
Съдът, като
обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.405 ал.1 КЗ, при настъпване на застрахователното събитие
застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение в уговорения
срок. Срокът не може да е по-дълъг от срока по чл.108 ал.1–3 или 5.
За да се
ангажира отговорността на застрахователя, следва да се установи по безспорен
начин: 1. наличие на осъществен застрахователен риск, в резултат на което са
били причинени имуществени вреди на застрахования; 2. щетата да е настъпила по
време на действието на валидно сключен договор за застраховка; 3. договорната
отговорност да представлява предвиден и покрит застрахователен риск; 4. застрахованият
да е изправната страна в застрахователното правоотношение, което означава да е
изпълнил задълженията си по договора, включително и уведомяване на
застрахователя в съответствие със законовите изисквания, респ. Общите условия
на договора.
Спорът в настоящето въззивно производство е съсредоточен в това дали застрахователят правомерно е отказал да изплати претендираното от ищеца застрахователно обезщетение, тъй като е налице неизпълнение на задължение на застрахования по застрахователния договор – задължението по т.27.3 – ищецът е отказал извършване на проба за алкохол по установения за това ред.
Съгласно трайната практика на ВКС – решение
№15/12.04.2012 г. по т.д. №454/2011 и решение №18/05.03.2014 г. по т.д. №350/2012 г., решение
№49/29.07.2013 г. по т.д. №840/2012 г. и др., не всяко задължение на
застрахования, скрепено с договорна санкция за отказ от заплащане на
застрахователно обезщетение, може да се приеме за договорено в съответствие с
нормата на чл.211 т.2 КЗ отм., аналогична на разпоредбата на чл.408 ал.1 т.3 КЗ, и да аргументира отказа единствено на основание факта на неизпълнението му
от страна на застрахованото лице - без установяване на причинна връзка с
конкретното застрахователно събитие. Само неизпълнението на задължение, което
по своето естество би могло да обуслови като закономерна своя последица
настъпването на застрахователното събитие, респ. увеличаване на размера или
разширяване обхвата на вредите или се явява препятстващо доказването им следва
да може да се поставя в основата на подобен отказ за плащане на
застрахователното обезщетение. Условието за значителност следва да се преценява
във всеки конкретен случай - с оглед това да не се допуска посредством
договорни клаузи да се уговарят правни последици в ущърб на интереса на
застрахования, когато не може да се констатира накърняване на легитимния
интерес на съответния застраховател. Приложението на чл.211 т.2 КЗ отм. е
обусловено от установяването на пряка причинно - следствена връзка между
неизпълнението на конкретно задължение, визирано в ОУ към застраховката, като
значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на
застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от
същото.
Следователно,
ако конкретното неизпълнено договорно задължение на застрахования не се е
отразило неблагоприятно върху проявлението на риска или върху възможността за
ограничаване и предотвратяване на вредите, респ. на техния обем, до степен,
която не позволява застрахователят да го носи, то
липсва основание да се приеме, че за последния е възникнало правото на отказ да
плати застрахователната сума или обезщетение.
По делото не е спорно, че ищецът е отказал да се подложи на
проверка за алкохол с техническо средство – дрегер.
Съгласно разпоредбата на чл.1 ал.2 Наредба №30/2001 г. за реда за установяване
на употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на МПС,
употребата на алкохол или друго упойващо вещество се установява посредством
използване на съответни технически средства и/или чрез медицински лабораторни
изследвания. Отказът да се използва техническо средство е
отразен в протокола за ПТП, както и е отразено, че на ищеца е била взета кръвна
проба и е издаден талон за медицинско изследване, което изследване е извършено
и не е установено съдържание на алкохол в кръвта на ищеца. При това положение не може да се приеме, че е налице
отказ от страна на водача да се подложи на проверка за алкохол, доколкото
такава проверка е било извършена по законоустановения
в цитираната Наредба №30/2001 г. ред. За пълнота на изложението следва да се
посочи още, че от събраните по делото доказателства /АУАН, НП, журнал за
алкохолни проби и приетата СМЕ/ е установено при условията на пълно и главно
доказване липсата на алкохол в кръвта на ищеца към момента на процесното ПТП.
При тези данни съдът приема, че
в случая не се установи неизпълнение
на такова договорно задължение от застрахования, което да изпълва
фактическият състав на чл.408 ал.1 т.3 КЗ и да
води до възникване
на правото на ответника да
откаже да заплати обезщетение при настъпилото застрахователно събитие.
Поради съвпадането
на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното
решение на СРС – потвърдено.
С оглед
изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата
страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 725,63 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за
прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие, сключен между въззиваемата страна и адв. Ч.П., според който ответникът е заплатил адвокатско
възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 935,00 лв. Съгласно ТР
№6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение
и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба
минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е
над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед фактическата и
правна сложност на делото, следва да бъде намалено до минималния размер или
сумата от 725,63 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №354874/07.03.2018 г., постановено по
гр.д. №5677/2017 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ********, седалище и адрес на
управление:***, да заплати на С.Д.С., ЕГН **********, адрес: ***, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 725,63 лв., представляваща разноски
във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.