О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
гр.София, 22.05.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, І-20 състав, в закрито заседание
на 22.05.2020 г., в състав:
СЪДИЯ:
Албена Ботева
като разгледа гр.д. №
16168 по описа за 2016 година на Софийски градски съд, за
да се произнесе, съобрази следното:
Настоящото производство е
образувано по предявени
от „У.Б.“ АД против Д.С.Р., гражданин на О. к. В. и Т.Ш., гражданин
на Р. М., обективно и субективно кумулативно съединени осъдителни
искове по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
иск по чл. 430, ал. 2 ТЗ.
Преписи от
исковата молба, ведно с приложените към нея документи, са изпратени на ответниците на всички адреси, посочени от ищеца, посочени в
представените към исковата молба документи и служебно установени от съда.
Ответникът Д.С.Р.
е бил със статут на продължително пребиваващ в Р България гражданин на ЕС до
16.01.2013 г. и е имал заявен адрес в Р България - с. С., община А., област
Варна (видно от удостоверение, л. 112). Ответницата Т.Ш. е била със статут на
продължително пребиваващ в Р България член на семейство на гражданин на ЕС до
09.12.2009 г. и е имала заявен адрес в Р България - с. С., община А., област
Варна (видно от удостоверение, л.111)
При връчване на
книжата на ответниците на адреса в с. С., връчителите са събрали безпротиворечиви
данни, че и двамата ответници, „в края на 2008 г. са
заминали за Англия и повече не са се върнали“, „Имотът изоставен и заключен“
(л. 115, л. 117, л. 435, л. 438).
При връчване на
книжата на ответниците на адреса в гр. Варна, връчителят не е намерил лице, което да е съгласно да ги
приеме (л. 442).
Препис от
исковата молба, ведно с приложените към нея документи и разпореждането на съда
по чл. 367 ГПК са изпратени за връчване на Д.С.Р. на адреса му във
Великобритания – по реда на Рагламент № 1397/2007 г. Видно
от получения отговор (л. 193), връчителят е отбелязъл, че документите не са връчени, тъй като лицето е
напуснало адреса преди повече от 10 години.
По делото ответниците не са депозирал отговор на исковата молба, а назначеният
им особен представител възразява, че българският съд не е
международно компетентен да разгледа предявените в рамките на производството по
настоящето дело искове.
Съгласно чл. 28 от Кодекса на международното частно
право (КМЧП), сезираният съд следва служебно да се произнесе по международната
си компетентност при дела с международен елемент. Този въпрос е и изрично
повдигнат от особения представител на ответниците по
реда на чл. 15, ал. 1 ГПК.
Относно
приложимото право, уреждащо компетентността на съда, да разгледа предявените по
делото искове, е налице Регламент
(ЕС) № 1215/2012 от 12.12.2012 г. относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и
търговски дела, като в съответствие с член 3 от Протокол № 21 относно
позицията на Обединеното кралство и Ирландия по отношение на пространството на
свобода, сигурност и правосъдие, приложен към ДЕС и към ДФЕС, Обединеното
кралство и Ирландия са нотифицирали желанието си да
участват в приемането и прилагането на Регламент № 1215/2012 г. (т. 40 от Преамбюла).
Съгласно разпоредбата на чл. 17, вр. чл. 18 §2 от Регламент /ЕО/ №1215/2012 г., компетентен
да разгледа спорове, свързани с потребители, е съдът на държавата членка,
където потребителят има обичайно местоживеене. Тази компетентност може да се пророгира само със изрично споразумение, сключено след
възникването на спора или при явяване на ответника пред съда сезиран с иска - арг. от чл.19 и 25 и чл.26 от Регламент /ЕО/ №1215/2012 г.
Съгласно чл. 26, извън компетентността, която произтича от други разпоредби на
настоящия регламент, компетентен е този съд на държава членка, пред който се
яви ответникът. Това правило не се прилага, когато ответникът се явява, за да
оспори компетентността на съда, или когато друг съд има изключителна
компетентност по силата на чл. 24. Пророгацията е
приложима и по делата по раздел 4 - относно потребителски договори и се
осъществява чрез явяване на ответника за участие в процеса без да оспорва
компетентността на съда – чл.26 §1. В практиката си ВКС приема, че „явяване“ по
смисъла на чл.24 от Регламент /ЕО/ №1215/2012 г. представлява подаването на
отговор на исковата молба, което е т.нар. „първо защитно действие“ /съгласно
практиката на СЕО - така решение на СЕО от 20.05.2010 г. по дело С-111/09 и
решение на СЕО от 27.02.2014 г. по дело С 1/13/. В определение №18/13.01.2017
г. по ч.т.д. №1734/2016 г. на ТК на ВКС се приема, че ответникът може да оспори
компетентността на българския съд да разгледа делото, позовавайки се на чл.16
§2 от Регламент /ЕО/ № 44/2001 г. с отговора на исковата молба. При липса на
такова оспорване, изрично подадения отговор представлява приемане на
легитимността на юрисдикцията и непротивопоставяне български съд да разгледа
делото. По аргумент от обратното,
неподаването на отговор следва да се приравни на липса на „явяване“ по смисъла на
чл.26 от Регламент /ЕО/ №1215/2012 г. /чл.24 от Регламент /ЕО/ № 44/2001 г./.
С предявените в рамките на производството
по настоящето дело искове се търси реалното изпълнение на задълженията на ответниците по договор за банков кредит.
Ответникът Д.С.Р. е гражданин на О.к.В., а ответницата Т.Ш. е гражданин
на Р.М.. Не се установява, последните да имат обичайно местоживеене в Република
България към предявяване на иска. Не се установява и че договорът за банков
кредит е сключен за обслужване на търговската дейност или професията на ответниците, т.е. компетентността на съда не се определя от
правилото на чл.7 от Регламент /ЕО/ №1215/2012 г. /по местоизпълнението
на договора/, а от правилото на чл.17 вр. чл.18 §2 от
Регламент /ЕО/ №1215/2012 г. По делото няма твърдения за сключено след
пораждане на спора споразумение относно компетентността на съдилищата в
Република България.
В решение
от 21.10.2015 г. по дело С-215/15 на СЕС (с предмет преюдициално
запитване, отправено от Върховния касационен съд на Р България) е прието, че
компетентността на съдилищата ….. не би могла да се счита за „изрично или по
друг недвусмислен начин приета от ….“ по смисъла на тази разпоредба единствено
поради обстоятелството, че назначеният служебно от тези съдилища процесуален
представител на ответника, поради невъзможността на последния да се връчи
исковата молба, не е повдигнал възражение по компетентността на тези съдилища.
Така или
иначе, в настоящия случай, назначеният от съда особен представител изрично е
възразил делото да се разгледа от съд в Р България.
Ето защо и доколкото не е налице пророгация на компетентност от една страна, а от друга
поради специалните правила за компетентност при потребителски договори,
съгласно Раздел 4 от Регламент /ЕО/ №1215/2012 г., българският съд не е
компетентен да разгледа настоящото производство, тъй като ответниците
нямат местоживеене на територията на Р България.
Доводите и възраженията на ищеца
в таци връзка са неоснователни:
Регламент № 1215/2012 се използва
за определяне на международната компетентност принципно, когато ответникът има
местоживеене на територията на държава членка (чл. 4). Практиката на Съда на ЕС
разширява обхвата на Регламент № 1215/2012 в две насоки - решенията на Съда на ЕС по дело С-327/2010
и дело С-292/2010, но визираните в тях хипотези в случая не са налице.
На следващо място, доколкото Регламентът се прилага независимо от
гражданството на страните (чл. 4), местоживеенето не следва да бъде изполвано като аргумент за включване на гражданството сред
факторите за определяне на международната компетентност (друг е въпросът, че в
Обединеното кралство регламента продължава да се прилага – съгласно чл. 67 от
Решение (ЕС) 2020/135 на Съвета от
30.01.2020 г. относно сключването на Споразумението за оттегляне на Обединеното
кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската
общност за атомна енергия).
Понятието „местоживеене“ по
смисъла на Регламент № 1215/2012 не е равнозначно нито на понятието „обичайно
местопребиваване“, нито може да се свърже (или да се обуслови) от настоящия
адрес на лицето (по чл. 94 ЗГР). В
случая, обаче, ответниците нито фактически живеят,
нито трайно са се установили, нито имат актуална административна регистрация на
територията на Република България, поради което и е безпредметно да се
изследват разграничителните признаци между тези понятия.
Както сочи и ищецът, по отношение
на банковите кредити, отпускани на потребители, в българската правна система
съществува специален Закон за потребителския кредит, в сила от 01.10.2006г. (отм. ДВ, бр.
18/05.03.2010г.), който евентуално би се прилагал като закон, уреждащ
правоотношението към датата на възникването му.
ЗПКр. изрично изключва договори на стойност
над 40 000 лева - преди изм. 2014
г., какъвто е и процесният
договор, а след изм. ДВ, бр. 58/2010г., в сила от 31.08.2010г., изм. ДВ, бр.
35/2014г., в сила от 23.07.2014г. - които са обезпечени с ипотека (чл. 4 от
закона, в редакцията преди изм. от 2016 г.), с изключение на посочените в чл. 4,
ал. 1, т. 2 от ЗПК разпоредби, което изключение с изм. през 2016 г. не е предвидено. Вярно е също така,
че от 01.01.2017
г. е в сила Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59/29.07.2016 г., §
4 от който, обаче, предвижда, че законът
не се прилага за договори за кредит за недвижими имоти,
сключени с потребители преди датата на влизането му в сила, с изключение на чл. 41
(касаещ предсрочно погасяване на задълженията).
Изложеното, обаче, съвсем не
означава, че Регламент № 1215/2012 не намира приложение. За това няма никакво значение дали ще се прилага
или не ЗПКр. или ЗКрНИ, тъй
като процесния договор за кредит е потребителски договор – ищецът е търговска
банка – търговец, а ответниците са физически лица,
като липсва данни договорът да касае тяхната професионална дейност.
Регламент № 1215/2012 предвижда три случая
(раздел 3, 4 и 5 от глава II), при които едната страна се приема за
икономически по-слаба и юридически по-неопитна, като единият от случаите касае
отношенията, свързани с потребителските договори. За тях е предвидена т.нар.
защитна компетентност, която се прилага само при точно определена категория
лица и като изключение подлежи на стриктно тълкуване. Предвидената засилена
защита, обаче, намира проявление и последствия в различни направления. Така
например, едно от изискванията към удостоверяването като европейско изпълнително основание, предвидени в
чл. 6, пар. 1
от Регламент 805/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 21
април 2004 г. за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни
вземания, е спазването на специалните правила за компетентност при потребителски
договори – съдебното решение да е постановено от съд на държава-членка по
местоживеене на ответника, което е още един аргумент за стриктното спазване на
предвидената в Регламента компетентност.
Предвид изложеното, съдът намира,
че не е компетентен да разгледа предявените в рамките на производството по
настоящето дело искове, поради което производството следва да бъде прекратено.
Воден от
гореизложеното и на основание чл. 15 ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОБЯВЯВА,
че българският съд НЕ Е МЕЖДУНАРОДНО
КОМПЕТЕНЕТЕН по исковете, предявени от „У.Б.“ АД против Д.С.Р. и Т.Ш., с искова молба,
въз основа на която е образувано гр.д. № 16168/2016 г. по описа на СГС, І-20
състав, и
ПРЕКРАТЯВА
производството по гр.д. № 16168/2016 г по описа на СГС, І-20 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред пред Софийски
апелативен съд с
частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: