Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 06.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 09.05.2018г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Емилия Донкова
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня И.
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 7 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 147/11.10.2017г., постановено
по гр.д. № 971/2016г. по описа на Б.ския районен съд,
е допусната делба на урегулиран
поземлен имот, находящ се в с. Т., община Б.,
Софийска област, съставляващ УПИ ХІІ-1233 в кв. 67а по плана на с. Т., община Б.,
Софийска област, с урегулирана площ от 686 кв.м., с уредени сметки по
регулация, при съседи: улица, УПИ ХІ-1233, УПИ ХІІІ-1233 и улица, ведно с построената в него масивна жилищна сграда с гараж, със застроена
площ от 88,10 кв.м., състояща се от гараж, три складови помещения, две спални,
дневна, кухня, баня, тоалетна и сервизни помещения, между Т.В.И. и Н.Р.Д., при равни квоти от по ½ ид.ч., а искът за делба на така описания имот е отхвърлен по отношение на Н.Т.Д..
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивни жалби на Н.Д. и Н.Д. срещу
горното решение, в различни негови части.
Жалбоподателката Н.Д. счита, че искът срещу
нея е недопустим, тъй като тя не е била сънаследник на бащата на ищцата, а е
придобила делбения имот в резултат от транслативна сделка с единствения негов наследник (третото
неучастващо лице В. Д.). Счита, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 76
от ЗН, като акцентира, че регламентираната с този нормативен текст
недействителност е относителна, а не абсолютна, поради което тя не настъпва по
право, а може да бъде прогласена само по искане на някоя от страните, каквото
не е направено. Подчертава, че, в продължение на осем години след смъртта на
наследодателя Б. Б., нито ищцата Т.И. нито Н.Д., са проявявали интерес към делбения имот и не са имали претенции към него. При
условията на евентуалност изтъква, че ищцата Т.И. е била осиновена при
условията на пълно осиновяване, поради което няма качеството наследник на
биологичния си баща и не е съсобственик на имота. Солидаризира се с изводите на
първоинстанционния съд по отношение на съделителката, спрямо която искът е отхвърлен. Моли съда да
отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на тази въззивна жалба от съделителката
Т.И., с който жалбата се оспорва и се излагат възражения срещу наведените в нея
доводи. Тълкуват се разпоредбите на чл. 1, вр. чл. 2
и чл. 5 от ЗН, като се прави извод, че кръгът на наследниците на Б. Б. се
определя към момента на неговата смърт и това са Т.И. и Н.Д.. Оспорва се
тълкуването на чл. 101 от СК, направено с въззивната
жалба в светлината на факта, че И. е била осиновена след смъртта на Б..
Постъпила е и въззивна
жалба от съделителката Н.Д. срещу постановеното първоинстанционно решение. Жалбоподателката
оспорва извода на съда, че не е съсобственик на процесния
имот. Оспорва и това, че, след прекратяването на брака й с Б. Б., имотът бил
придобит по давност от последния. Анализира свидетелските показания и прави
извод, че не е налице нито обективният, нито субективният елемент на
владението. Не било отблъснато и владението на останалите съсобственици. Моли
съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което допуска имота
до делба при квоти ½ ид.ч. за нея и по
¼ ид.ч. за всяка от останалите съделителки.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор от Т.И., с който жалбата се оспорва и се излагат възражения срещу
наведените в нея доводи. Твърди се, че от момента на прекратяването на брака
единствено Б. Б. е ползвал имота, декларирал го е и е плащал данъци за него, а жалбоподателката не е имала претенции към него. Сочи се, че
делбената жилищна сграда е построена повече от
двадесет години след прекратяването на брака между Б. Б. и Н.Д., като
последната никога не е имала претенции към имота и не го е считала за съсобствен. Прави се извод за законосъобразност на
обжалваното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор от Н.Д., с който жалбата се оспорва. Изразява се съмнение относно
момента на построяване на къщата в процесния УПИ, и
се споделя извода на БРС, че жалбоподателката няма
никакви права върху делбения имот. Моли се съда да
отхвърли въззивната жалба и се претендират разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателката
Н.Д. се явява лично и се представлява от адв. Х.,
който поддържа подадената от него жалба и моли съда да я уважи. Претендира
разноски. Представя писмени бележки, с които възпроизвежда изразените до
момента становища, обосновава твърдяното от него по- късно завършване на
строежа на сградата, анализира събраните пред въззивния
съд доказателства и прави изводи за причините, поради които не са събрани
такива.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателката
Н.Д. не се явява. Представлява се от адв. М., който
поддържа подадената от доверителката му жалба. Позовава се на показанията на
разпитаните пред въззивната инстанция свидетели.
Оспорва жалбата на Н.Д.. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от нея
адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемата Т.И. се представлява от майка си и от адв. К.,
която оспорва подадените жалби и моли съда да се съобрази с представените
отговори, като остави в сила обжалваното решение. Представя писмени бележки, с
които споделя изводите на районния съд. Счита за доказано, че наследодателят е
владял процесния поземлен имот като негов
изключителен собственик, а жилищната сграда е построил лично и без участие от
страна на ответницата Н.Д..
Въззивният съд е допуснал
събирането на гласни доказателства на жалбоподателката
Н.Д..
От показанията на св. М. – жител *** – се
установява, че той познава наследодателя Б. Б. като колеги – шофьор. Има
впечатления от процесния имот във връзка със строежа
на улица в селото, която била близо до къщата на Б.. Докато работел по ремонта
на улицата, минавал ежедневно по улицата и заварил Б. и жена му да строят къща.
Подчертава, че става въпрос и за двамата, както и че описваните събития са се
случили през 1977 г. Строежът на къщата започнал през лятото, а до есента тя
била готова. Още през 1977 г. (най- късно през зимата на тази година) къщата
била с покрив, но след построяването й не се обитавала дълги години. Била
запустяла. Едва 20-30 г. по- късно Б. Б. казал на свидетеля, че ще живее в
къщата, а не след дълго свидетелят научил, че Б. бил починал пред 6-7 м.
Свидетелят знае къщата като принадлежаща на Б. и жена му. Познава последната от
строежа.
Свидетелят Й. – син на съделителката Н.Д. – съобщава, че знае за брак между майка
му и Б. Б., като се позовава на снимки. Има впечатления, че били строили къща,
за която имали намерение да я продадат. Продажбата не се осъществила, тъй като Д.
получила инсулт, а докато се възстанови - Б. починал. От майка си свидетелят
знае, че и двамата са я строили. Също от нея знае, че са се развели през 1981
г. – 1982 г. Уточнява, че не знае, кога са се разделили реално, а само кога са
се развели. Съобщава, че има две сестри от брака на майка му с Б. Б., родени
съответно през 1974 г. и 1978 г. Не е
убеден, дали и двете са деца на Б., но категорично заявява, че сестра му, която
е родена през 1978 г., не е от неговия баща. Твърди, че майка му не е живяла в
къщата, защото, когато са я строили (през 1977 г.), не е била годна за живеене.
В заседанието на 14.03.2018 г., в което
са били разпитани свидетелите, съдът е задължил жалбоподателката
Н.Д. да се яви в следващото открито съдебно заседание и да отговори на
поставени й въпроси по реда на чл. 176 от ГПК, формулирани в писмена молба на адв. Х..
В
следващото открито съдебно заседание на 09.05.2018г. Д. не се е явила.
Процесуалният й представител – адв. М. – е обяснил
неизпълнението на това нейно задължение с влошеното й здравословно състояние.
Изтъкнал е, че тя е претърпяла два инсулта и един микроинфаркт,
с оглед на което евентуалното й явяване и даване на показания може да бъде
фатално. Представил е нейни обяснения с нотариална заверка, както и писмени
доказателства (медицинско направление, становище, 2 бр. епикризи,
експертни решения на ТЕЛК от 06.07.2006 г., 10.09.2009 г. и 25.09.2012 г.),
които са били приети от съда. Не е била приета като писмено доказателство по
делото представената нотариално заверена декларация на Н.Д. от 18.04.2018 г.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение
е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Същото е и допустимо, тъй като са били
налице положителните предпоставки (и са липсвали отрицателните) за предявяване
на иск, а съдът се е произнесъл именно по иска за делба, с който е бил сезиран.
Неоснователно
жалбоподателката Н.Д. претендира, че решението било
недопустимо поради това, че тя не е сънаследник на делбения
имот, а го била придобила по силата на транслативна
сделка, която можело да бъде обявена за относително недействителна по реда на
чл. 76 от ЗН, но такова искане не било направено. Настоящият съдебен състав
намира така изложения довод за неоснователен поради следните съображения:
1.
На
основание чл. 34, ал. 1 и 2 от ЗС, делба на съсобственост е допустима,
независимо дали състоянието на съсобственост е възникнало от наследяване или на
друго правно основание. Поради това фактът, че тази жалбоподателка
не е призован към наследяване наследник на Б. Б., респ. че не е придобила (част
от) процесния имот именно по наследяване от това лице,
не изключва възможността, тя да бъде надлежна страна в производство по съдебна
делба.
2.
Неоснователно
жалбоподателката се позовава на разпоредбата на чл.
76 от ЗН и прави изводи от факта, че сделката, която я легитимира като (съ)собственик, не е обявена за относително недействителна
по този ред. Съгласно т. 2, изр. първо, предложение първо от Тълкувателно
решение № 72 от 9.IV.1986 г. по гр. д. № 36/85 г., ОСГК, „чл. 76 ЗНасл. няма приложение при
съсобственост, която не е възникнала от наследяване“. Такъв е и настоящият
случай, тъй като, видно от предмета делото и от конституираните в
производството страни, съсобствеността върху делбения
имот се претендира отчасти в резултат от прекратяване на СИО при развод, и
отчасти – по наследяване. Следователно, налице е смесена съсобственост, която
изключва приложението на тази нормативна разпоредба.
3.
Дори
да се приеме, че позоваването на наследяване, в качеството му на едно от придобивните основания на страните, обуславя приложимост
чл. 76 от ЗН, следва да се има предвид, че с т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК, е обявена за загубила сила
т. 4 от Тълкувателно решение № 72 от 9.IV.1986 г. по гр. д. № 36/85 г., ОСГК. Имайки
предвид текста на последната, допустимо е, в делбеното
производство да участва приобретателят на
наследствено имущество, а не само наследникът, който е извършил разпореждане с
това имущество в полза на това лице. Ако правоимащите сънаследници, които
не са се разпоредили с придобитите по наследство идеални части от имота -
предмет на делбата, не се възползват от правото си по чл. 76 от ЗН до
приключване на устните състезания в първата фаза на делбеното
производство, това означава, че те приемат извършената от разпоредилия се
сънаследник прехвърлителна сделка, не й се
противопоставят, и желаят, в делбата да участва приобретателят
по нея. Такъв е и настоящият случай, тъй като от исковата молба е видно, че
ищцата изрично е предявила иска за делба срещу приобретателката
по договора – Н.Д. – и не оспорва неговата действителност, а само транслативния му ефект за половината от имота (виж. първото
изречение от втората страница на исковата молба).
С оглед
гореизложеното, съдът намира, че в случая разпоредбата на чл. 76 от ЗН е
неприложима, а в делбеното производство участват
надлежни страни, вкл. жалбоподателката Н.Д..
ІІІ. По същество
1.
По въззивната жалба на Н.Д.
Неоснователно тази жалбоподателка
претендира, че е сключила валидна сделка с прехвърлителката
В. Д., разполагаща с документи, че е единствен наследник на Б. Б.. Наистина,
както се посочи по- горе, валидността на сделката не е оспорена, но това не
означава, че тя постига целения с нея транслативен
ефект във всичките си части. Купувачът придобива собствеността върху продавания
обект само в обема, в който я е притежавал продавачът. Поради това, ако в
случая се установи, че трети лица са притежавали права върху процесния имот, които изключват (изцяло или частично)
правата на прехвърлителката В. Д., това ще доведе до
незачитане на транслативния ефект от сделката за
съответната част, и, независимо от нейната валидност, тя няма да легитимира приобретателката Н.Д. като изключителен собственик на
имота.
Във
връзка с горното, неоснователно жалбоподателката
изтъква, че представеното по делото удостоверение за наследници сочи праводателката й В. Д. като единствен наследник на Б. Б.,
както и че същото не било оспорено от страните по делото. Следва да се има
предвид, че удостоверението за наследници се издава от общината въз
основа на молба-декларация на отделен наследник. Неговите сведения, обаче, може
да са преднамерено лъжливи или непълни поради незнание. От друга страна,
доколкото издателят на документа не е възприел лично пред себе си фактите, на
които се основава наследственото правоприемство, а
само извършва проверка в регистрите на населението, където същите са отразени,
удостоверението за наследници не притежава характеристиките на официален
свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК и няма обвързваща доказателствена сила за отразените в него обстоятелства.
Така, кръгът на посочените в удостоверението наследници е въпрос на правна
преценка, и по него съдът формира изводи при съобразяване с обстоятелствата по
делото.
В случая исковата молба е несъвместима с признаване на
данните от така представеното удостоверение, поради което, въз основа на всички
събрани доказателства, следва да се прецени достоверността на последното и да
се формира извод по поставения от ищцата спорен въпрос, дали тя също е призован
към наследяване наследник на Б. Б..
За да извърши такава преценка, съдът взе предвид
писмените доказателства на л. 7 и л. 9-10 от първоинстанционното
дело (удостоверение за раждане и съдебно решение за допускане на осиновяване) и
въз основа на тях намира за безспорно установено, че Т. Б.ва
Т.Т (с настоящо име Т.В.И.) е рождена дъщеря на Б. Т. Б., която е била
осиновена по реда на чл. 101 от СК, считано от 21.08.2012г. Следователно, към
момента на смъртта на Б. (30.11.2007г.) тя е била призован към наследяване
негов наследник. Оттук се налага извод, че съдържанието на представеното
удостоверение за наследници на Б. Б. е опровергано, а доказателствената
му стойност – компрометирана, независимо от неоспорването му от страните по
делото.
Във връзка с това, съдът намира за
неоснователен довода на жалбоподателката Н.Д., че И.
не била наследник на биологичния си баща Б. Б. поради това, че след смъртта му
била осиновена при условията на пълно осиновяване, което означавало, че с
обратна сила били прекратени всички права и задължения между нея и роднините й
по произход. Както се посочи по- горе, към момента на смъртта на наследодателя
си, И. все още не е била осиновена, поради което не са настъпили последиците по
чл. 101 от СК, и на общо основание тя е придобила съответна идеална част от
наследството на Б.. Настоящият съдебен състав намира, че така придобитите права
и задължения са се запазили и след осиновяването, като по този въпрос споделя
напълно изложените от районния съд мотиви и препраща към тях на основание чл.
272 от ГПК. В допълнение следва да се отбележи единствено, че този извод се
подкрепя не само от категоричната съдебна практика, цитирана в обжалваното
решение, но и от правната теория. Така, например, изрично се приема, че
правното значение на юридически факт на произхода отпада само „по време на
действие на осиновяването“ (Марков М. „Семейно и наследствено право“, изд. „Сиби“, 2014г., стр. 143), откъдето следва извод, че не
отпадат права и задължения, валидно придобити въз основа на този произход преди
осиновяването. В същия смисъл се тълкуват и последиците от прекратяване на
осиновяването в цитирания източник (стр. 151) и в монографията на проф. д-р Л. Ненова
„Семейно право. Тълкувателен справочник“, изд. „Д-р Петър Берон“, 1990г., стр.
183 – 184. В подкрепа на горните съображения е и принципното разбиране (макар и
във връзка с отменена нормативна уредба), застъпено в Тълкувателно решение № 42
от 2.IV.1964 г. по гр. д. 24/64 г., ОСГК,
че „докато трае осиновяването,
осиновеният наследява осиновителя и неговите роднини, но не и своите роднини по
произход“. Във всички цитирани източници последиците от осиновяването се
обсъждат само за периода на неговото действие, а преценката за възникване на
наследствено правоприемство се отнася към момента на
откриване на наследството съобразно правния статус на наследника именно към
този момент (т.е. дали е осиновен или не). В обобщение може да се изведе
принципното положение, че последиците от юридическите факти се преценяват към
момента на настъпването им, като няма основание за възприемане на тезата за
обратно действие на осиновяването, заличаващо правата на осиновяваното лице,
придобити от рождените му родители преди осиновяването. Изводите на БРС са в
пълно съответствие с така цитираните постановки на правната теория и съдебната
практика. Поради това въззивният съд не споделя
тълкуването на разпоредбата на чл. 101 от СК, направено във въззивната
жалба на жалбоподателката Н.Д..
В тази жалба не са изтъкнати други
доводи, поради което и на основание чл. 269, от ГПК, съдът не е длъжен служебно
да издирва и обсъжда такива. Същата е неоснователна и следва да бъде оставена
без уважение.
2.
По въззивната жалба на Н.Д.
Настоящият съдебен състав не споделя
мотивите на първоинстанционния съд, че наследодателят
на ищцата Б. Б. е завладял целия имот и го е придобил по давност след развода
си с Н.Д. през 1981г., поради следните съображения.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от
6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, „Презумпцията на чл. 69 ЗС
в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена,
ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение…… Когато основанието, на което е установена
фактическата власт, показва съвладение и
съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи
вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите
съсобственици и презумпцията се счита за оборена…… Основанията, на които е
възникнала съсобствеността, както и основанията, на които е придобито
владението на чуждите идеални части, могат да бъдат най-различни, поради което
винаги при правен спор трябва да се изследва въпросът дали упражняването на
фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се
държи цялата вещ като собствена, или един от съсобствениците е започнал да упражнява
фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на
останалите…… По начало упражняването на фактическата власт продължава на
основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като
основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта
признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните
идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС.
Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални
части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от
такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане
владението на останалите съсобственици. Това е т. нар преобръщане на владението
/interversio possessionis/,
при което съсобственикът съвладелец се превръща в
съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна
давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия,
с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици
и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са
доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на
останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи
чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене,
освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези
обстоятелства трябва да бъдат доказани“.
В конкретния случай безспорно се
установява, че процесният поземлен имот е придобит по
време на брака между Б. Б. и Н.Д. през 1977г. Поради това и с оглед
разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от СК от 1968г. (отм.), той е бил в режим на
съпружеска имуществена общност. След развода на тези лица (25.06.1981г.) бездяловата им съсобственост се е трансформирала в
обикновена съсобственост при равни квоти. Същевременно, както се посочи по-
горе, упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е
започнало, докато не бъде променено. Конкретното такова основание (а именно –
придобиване в режим на СИО, трансформирана след развода в обикновена съсобственост),
безспорно признава такава власт на всички съсобственици върху процесния имот. Следователно, независимо кой от бившите
съпрузи е упражнявал фактическата власт върху целия имот след развода, той е
бил не владелец, а само държател на идеалните части на другия съсобственик.
При тези данни, правилно се поддържа във
въззивната жалба на Н.Д., че, за да придобие по
давност правото на собственост върху несобствените идеални части, съответният съсобственик
е трябвало да превърне държането на тези части във владение с едностранни
действия, и то такива, които явно и недвусмислено отричат владението на другия
съсобственик, като те са били доведени до знанието на последния и с тях е
отблъснато владението му.
В случая, обаче, по делото не се доказва,
Б. да е предприел такива действия, а още по- малко – да ги е манифестирал по
отношение на Н.Д.. Дори да се ценят всички събрани доказателства по въпроса,
вкл. свидетелските показания (виж. по- долу), не може да се приеме за такова
действие пребиваването му в имота, доколкото то не е свързано с демонстрация на
намерение за своене и на несобствените идеални части
от него. По аналогични съображения, не е такова действие и подаването на молба
за снабдяване с удостоверение и скица за имота през 2007г., още повече, че,
видно от документите на л. 116 – 117 от първоинстанционното
дело, тя е подадена не от самия Б., а от В. Д. като негов пълномощник по силата
на общо пълномощно. Следователно, молбата изразява не волята на представлявания,
а волята на представителя, поради което (противно на приетото от БРС) тя е ирелевантна за анимуса на първия
от тях да се счита за изключителен собственик на имота. По тези съображения, съдът
намира, че не е налице първата хипотеза на чл. 99 от ЗС – изгубване на
собственическите права на Н.Д. поради придобиването им от Б. Б. по давност.
Не е налице и втората хипотеза на
цитираната разпоредба (отказ от правото на собственост от страна на Н.Д.), тъй
като не е изпълнено изискването на чл. 100, ал. 1 от ЗС за извършване на отказа
в писмена форма с нотариално заверен подпис и вписване в имотния регистър. Затова,
дори да се приеме за установено, че след развода Н.Д. се е дезинтересирала
от имота, не е живяла в него и не го е ползвала (както твърди процесуалният
представител на ищцата – л. 46 и л. 53 от първоинстанционното
дело), тези обстоятелства, сами по себе си, не съставляват валиден отказ от нейни
права по смисъла на чл. 100 от ЗС.
На последно място, въззивният
съд не споделя мотивите на БРС за придобиване на имота по давност от Б. в
частта им, в която се основават на събраните по делото гласни доказателства,
поради следните съображения.
Видно от отговора на исковата молба,
депозиран от ответницата Н.Д. (л. 31 – 32 от първоинстанционното
дело), в него се съдържа доказателствено искане за
допускане на трима свидетели за установяване на добросъвестно владение на праводателката й В. Б.ва през
посочения в отговора период (от 30.11.2007г. до 07.12.2015г.). С определение от
17.10.2016г. БРС е уважил искането така, както е било направено. В първото
открито съдебно заседание по делото на 26.01.2017г., съдът е постановил ново
определение в същия смисъл. До последното открито заседание на 10.04.2017г. допуснатите
свидетели не са били разпитани, но, независимо от това, съдът е дал ход на
устните състезания и е обявил делото за решаване.
Почти един месец след това заседание е
постъпила молба от упълномощен впоследствие процесуален представител на съделителката Н.Д., с която се претендира за отмяна на
определението за даване ход по същество, въвеждат се нови фактически и правни
твърдения, и се отправя искане за допускане на трима свидетели при режим на
довеждане за установяване на владението върху процесния
имот от страна на Б. Б. и В. Д., както и за доказване на фактите и обстоятелствата,
заявени в молбата.
Районният съд е намерил молбата за
основателна в частта й за събиране на гласни доказателства, поради което е
отменил определението си за даване ход на устните състезания и е насрочил
делото за ново разглеждане в открито съдебно заседание. В това заседание, в
отговор на възражения срещу искането за допускане на гласни доказателства,
новият процесуален представител на Н.Д. – адв. Х. – е
заявил, че то не е преклудирано, защото било
направено още с писмения отговор, а по въпроса за неговия предмет - изрично се
е позовал на определението на съда, в което е посочено, че свидетелите ще бъдат
разпитвани във връзка с владението върху имота (л. 177 от първоинстанционното
дело).
Споделяйки тези съображения и
позовавайки се на собственото си определение от 26.01.2017г., съдът е допуснал
до разпит водените свидетели.
При тези данни се налага извод, че
свидетелите са били допуснати (а и е било възможно да бъдат допуснати) само за
доказване на добросъвестно владение на В. Д. върху процесния
имот. Такова е било първоначалното искане на Н.Д., а в заседанието на
19.06.2017г. процесуалният й представител се е придържал стриктно към него, за
да обоснове допустимостта му. Наистина, в молбата от 04.05.2017г., депозирана
след приключване на устните състезания по делото, Н.Д. е изложила нови твърдения
и е поискала събиране на доказателства, вкл. за придобиване на имота по давност
от страна на Б. Б.. Следва да се има предвид, обаче, че упълномощаването на нов
процесуален представител след края на устните състезания не заличава
настъпилите преклузии и не възстановява изтеклите
процесуални срокове. Поради това съдът намира направените с тази молба нови
фактически и правни твърдения за несвоевременни, а новите доказателствени
искания (за тези твърдения и за други обстоятелства) – за недопустими. Така, независимо
че свидетелите са дали показания и по въпроса за изключително владение на Б. Б.
върху имота, за наличие на фактическа раздяла между Б. и Н.Д. преди развода им,
за момента на построяване на жилищната сграда и др., в тези си части те са
недопустими и не е следвало да бъдат ценени и обсъждани. Формирането на
вътрешно убеждение на съда въз основа на неправилно допуснати доказателства
съставлява процесуално нарушение. Това е допълнително основание да не се споделят
мотивите от обжалваното решение, основани на показанията на св. Д., св. Т. и
св. В. Д. в тази им част, нито крайния извод на БРС, че процесният
имот бил придобит от Б. Б. по давност.
Що се отнася до твърдението за
придобиване на имота по давност от В. Д. след смъртта на Б. Б., свидетелски
показания за неговото доказване са били своевременно поискани и – по принцип –
правилно допуснати от първоинстанционния съд. За
това, обстоятелство, обаче, е било недопустимо да се разпитва като свидетел
самата В. Д., тъй като предмет на доказване е собственото й владение върху
имота. Поради това съдът не обсъжда нейните показания по този въпрос. Показанията
на останалите двама свидетели – Д. и Т. – не установяват придобиването на имота
от това лице по давност, тъй като от началния момент на нейното владение до
момента на подаване на иска за делба не е изтекъл 10- годишния срок по чл. 79,
ал. 1 от ЗС. От друга страна, неприложим е 5- годишният давностен
срок по чл. 79, ал. 2 от ЗС, тъй като той касае само добросъвестното владение,
а такова в случая няма. Съгласно чл. 70, ал. 1 от ЗС, „владелецът е
добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да
го направи собственик, без да знае, че праводателят
му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена.“ Видно
от отговора на исковата молба, като основание за установеното от В. Д. владение
върху имота, Н.Д. изтъква наследствено правоприемство
от Б. Б.. Съгласно правната теория (Таджер В. „Владение“,
изд. „Софи-Р“, 2001г., стр. 122), обаче, юридическите събития, каквото е и
наследяването, не са правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 от ЗС, защото
„…. не представляват акт, юридическо действие“. Следователно, владението на В. Д.
не може да бъде добросъвестно, което означава, че упражняването му в
продължение на пет години е било недостатъчно за придобиване на имота по
давност от нейна страна. Съответно, тя не е станала изключителен собственик на делбения имот. Затова договорът за покупко-
продажба от 07.12.2015г., с който тя е прехвърлила изцяло собствеността върху
този имот, е породил целения с него вещен ефект само по отношение на
действително притежаваната от нея идеална част.
За да определи размера на тази част, а
чрез нея – и квотите на страните в съсобствеността, съдът взе предвид следното:
-
Делбеният поземлен имот е
придобит на името на Б. Б. на 03.04.1977г. (л. 3 от първоинстанционното
дело) след сключване на брака му с Н. Дилова на 20.06.1974г. (л. 77 от първоинстанционното дело) и преди неговото прекратяване на
25.06.1981г. (л. 38 и л. 81 от първоинстанционното
дело). Поради това и на основание чл. 13, ал. 1 от СК от 1968г. (отм.),
първоначално той е бил в режим на съпружеска имуществена общност между тези лица.
-
След
прекратяването на брака между Б. Б. и Н. Б.а (понастоящем – Д.) на 25.06.1981г.,
имотът е останал съсобствен между тях, но вече в
режим на обикновена съсобственост и при квоти от по ½ ид.ч. за всеки от съсобствениците.
-
Както
се обоснова по- горе, Б. Б. не е станал приживе изключителен собственик на нито
на поземления имот, нито на построената в него сграда, тъй като:
o
Искане
за допускане на гласни доказателства за доказване на това обстоятелство е направено
за първи път с молба от 04.05.2017г. и е несвоевременно (л. 167 от първоинстанционното дело). Поради това, събраните такива не
е следвало да бъдат обсъждани. Но дори да се ценят и да се използват като
основа за правни изводи, те не установяват изключително право на собственост на
Б. върху имота, тъй като нито те, нито други доказателства по делото, доказват
намерение на Б. да счита целия имот за свой, а още по- малко – манифестирането на
такова намерение пред Н.Д..
o
Твърдения за завършване на строежа на къщата
след развода между Б. Б. и Н.Д., както и за настъпила фактическа раздяла между
тях още преди развода, са изложени за първи път несвоевременно в молбата от
04.05.2017г. Поради това те, естествено, не са били обхванати от доклада на
делото и не са станали част от неговия предмет, нито са давани указания за
необходимостта от тяхното доказване и не са допускани доказателства във връзка
с тях. Фактът, че разпитаните пред БРС свидетели са съобщили впечатления и по
тези въпроси, не дава основание за обсъждането им и за формиране на вътрешно
убеждение въз основа на тях. Същото се отнася и за съответната част от събраните
пред въззивния съд гласни доказателства, допуснати в
съответствие с принципа на равнопоставеност.
-
След
смъртта на Б. Б. на 30.11.2007г., притежаваната от него ½ ид.ч. от делбения имот (земя и
сграда) е била наследена при равни квоти от дъщерите му В. Д. и Т. Т.а (понастоящем
– И.), т.е. по ¼ ид.ч. от имота.
-
В.
Д. не е станала изключителен собственик на имота по давност, тъй като
владението й не е било добросъвестно, а от момента на установяването му (30.11.2007г.)
до предявяване на иска за делба (22.08.2016г.) не е изтекъл 10- годишният срок
по чл. 79, ал. 1 от ЗС.
-
С
договора за покупко- продажба от 07.12.2015г. В. Д. е
прехвърлила на Н.Д. само действително притежаваната от нея ¼ ид.ч. върху имота. За останалата част от имота договорът
няма транслативен ефект.
-
Т.
Т.а (понастоящем – И.) не е загубила валидно придобитите на 30.11.2007г. права
по наследство от Б. Б., тъй като осиновяването й на 21.08.2012г. няма погасяващо
или прекратяващо действие за тях.
С оглед гореизложеното, съделителката Н.Д. притежава ½ ид.ч.
от собствеността върху делбения имот в резултат от
прекратяване на брака й с Б. Б. чрез развод, а съделителките
Т.И. и Н.Д. – по ¼ ид.ч., като първата от тях
– по наследство от Б. Б., а втората – по силата на договор за покупко- продажба.
Тъй като изводите на въззивната инстанция не съвпадат с тези на районния съд,
обжалваното решение следва да бъде отменено, като вместо него се постанови
друго, с което процесният имот се допуска до делба
при горните квоти.
Разноски не са претендирани
от страната, която, с оглед изхода на делото, има право на такива, поради което
съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
147/11.10.2017г., постановено по гр.д. № 971/2016г. по описа на Б.ския районен съд, В
ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен по отношение на Н.Т.Д. искът за делба на урегулиран поземлен имот, находящ се в с. Т., община Б., Софийска област, съставляващ
УПИ ХІІ-1233 в кв. 67а по плана на с. Т., община Б., Софийска област, с
урегулирана площ от 686 кв.м., с уредени сметки по регулация, при съседи:
улица, УПИ ХІ-1233, УПИ ХІІІ-1233 и улица, ведно с построената в
него масивна жилищна сграда с гараж, със застроена площ от 88,10 кв.м.,
състояща се от гараж, три складови помещения, две спални, дневна, кухня, баня,
тоалетна и сервизни помещения, както и В
ЧАСТТА МУ, с която са определени квоти в съсобствеността върху този имот на
Н.Р.Д. и на Т.В.И. за разликата над ¼ ид.ч. до
½ ид.ч. за всяка от тези съделителки,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА да бъде извършена делба на урегулиран
поземлен имот, находящ се в с. Т., община Б.,
Софийска област, съставляващ УПИ ХІІ-1233 в кв. 67а по плана на с. Т., община Б.,
Софийска област, с урегулирана площ от 686 кв.м., с уредени сметки по
регулация, при съседи: улица, УПИ ХІ-1233, УПИ ХІІІ-1233 и улица, ведно с построената в него масивна жилищна сграда с гараж, със застроена
площ от 88,10 кв.м., състояща се от гараж, три складови помещения, две спални,
дневна, кухня, баня, тоалетна и сервизни помещения, с участието на Н.Т.Д. с
ЕГН **********, при квота за тази съделителка ½ ид.ч.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 147/11.10.2017г., постановено по гр.д. № 971/2016г. по описа на Б.ския районен съд, В
ЧАСТТА МУ, с която е допусната делба на урегулиран поземлен имот, находящ се в
с. Т., община Б., Софийска област, съставляващ УПИ ХІІ-1233 в кв. 67а по плана
на с. Т., община Б., Софийска област, с урегулирана площ от 686 кв.м., с
уредени сметки по регулация, при съседи: улица, УПИ ХІ-1233, УПИ ХІІІ-1233 и
улица, ведно с построената в него масивна жилищна сграда с
гараж, със застроена площ от 88,10 кв.м., състояща се от гараж, три
складови помещения, две спални, дневна, кухня, баня, тоалетна и сервизни
помещения, с участието на Н.Р.Д. с ЕГН **********
и Т.В.И. с ЕГН **********, при квоти от по ¼ ид.ч.
за всяка от тях.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.