Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр. София, 05.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и осми май две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР
ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №13044 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника З. „У.“ АД срещу решение от 24.04.2020 г. по гр.д. №70391/2014 г. на
Софийския районен съд, 59 състав, в частта, в която е уважен предявеният от „Т.-Д.И
С.“ СД срещу жалбоподателя осъдителен
иск с правно основание чл.208 ал.1 КЗ отм. и чл.86 ЗЗД за сумата от 3657,56
лв., представляваща незаплатена от застрахователя 1/2 част от дължимото
застрахователно обезщетение за настъпило на 29.05.2012 г. застрахователно
събитие, ведно със законната лихва от 18.12.2014 г. до окончателното изплащане
на сумата, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и необосновано. Сочи, че процесните рула хартия са увредени,
защото не са били опаковани подходящо. Поддържа, че начинът за изчисляване на
обезщетението за вреди не следва да бъде по пазарната стойност на вредите, а
съгласно разпоредбите на Конвенцията за договора за международен автомобилен
превоз /CMR/.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Т.-Д.И С.“ СД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли
решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Не претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
За
основателността на предявения иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи,
че е сключен договор за застраховка „Отговорност на международен автомобилен
превозвач”, в срока на застрахователното покритие на който, да е настъпило
събитие, за което застрахователят носи риска, както и да докаже размера на
причинените вреди.
Съгласно разпоредбата на чл.208 ал.3 КЗ отм., застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието. При определяне на размера на вредата към деня на настъпване на събитието, предвид разпоредбите на чл.203 КЗ, следва да се изхожда от уговореното в застрахователния договор.
В т.4.1 и
т.4.5 от представените ОУ за застраховка „Отговорност на автомобилния
превозвач“ е предвидено, че застраховката няма да покрива отговорността на
превозвача за цялостна или частична повреда на превозвания товар, причинена от
или вследствие на: недостатъчна изолация или неправилно стифиране и укрепване
на товара в резултат на действие и/или бездействие на изпращач/товародател
/неточни и недостатъчни данни и указания, дадени от тяхна страна за осигуряване
на безопасен превоз на стоката/. В т.2 от процесните ОУ е предвидено, че
застраховката не покрива отговорността на превозвача за загуба или щета,
съгласно чл.10 Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз /CMR/, според която разпоредба изпращачът
е отговорен пред превозвача за щетите, нанесени на лицата, материалите или на
други стоки, както и за разноските, които биха произлезли от недостатък на
опаковката на стоката, освен ако този недостатък е бил видим или известен на
превозвача в момента на приемането на стоката за превоз, и той не е направил
възражения по този повод.
Настоящият въззивен състав намира за
неоснователни доводите на въззивника, че е налице изключен риск. На първо
място, по делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че ответникът е изплатил на застрахования обезщетение по
процесната щета в размер на сумата от 3657,56 лв., а и по делото се съдържат
изходящи от ответника писмени доказателства - писмо, изх. №7151/13.12.2014 г.,
и доклад по процесната щета от 20.03.2013 г., от които е видно, че
застрахователят не е съгласен с количествата увредени ролки картон, както и че
ще изплати само 50% от претендираната по щетата сума, т.е. налице е
извънсъдебно признание от страна на ответника по отношение на настъпилото
застрахователно събитие, респ. по отношение на ангажиране на отговорността му
по процесния застрахователен договор. На следващо място, по делото не е доказано
наличието на допуснати грешки при опаковане на стоката, респ. наличието на
причинно-следствена връзка между уврежданията и неправилната опаковка.
Съгласно чл.25
ал.1 Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, в случай на повреда превозвачът заплаща обезценка,
в размер изчислен според стойността на стоката, определена съгласно чл.23
пар.1, 2 и 4, а съгласно ал.2 на същата разпоредба, във всички случаи
обезщетението не може да надвишава: а) сумата, която би се получила при
цялостна липса, когато цялата пратка е обезценена от повредата; б) сумата,
която би се получила в случай на липса на обезценената част, когато само част
от пратката е обезценена от повредата. Чл.23
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, предвижда, че обезщетението,
дължимо от превозвача за цялостна или частична липса, се изчислява според
стойността на стоката на мястото и по времето, когато е била приета за превоз
/ал.1/, като стойността ще се определя по борсовия курс, а при липса на такъв -
по текущата цена на пазара, или при липса на такава - по обичайната стойност на
стоките от същия вид и качество /ал.2/. В нормата на ал.3 отговорността на
превозвача за заплащане на обезщетение при всички случаи е ограничена до 25
франка за килограм бруто липсващо тегло, като под франк се разбира златен франк
с тежина 10/31 грама при проба 0,900. Нормата на ал.3 е изменена с ал.2 от
Женевския протокол от 05.07.1978 г., по който Република България не е страна,
но чиято норма е възпроизведена в чл.71 ал.3 ЗАП, в смисъл, че обезщетението за
цялостна или частична липса на товара е в размер на вредата, но не повече от 8,33
разчетни парични единици на килограм липсващо бруто тегло, като при цялостна
липса се връщат превозната цена, митните сборове и другите разноски по превоза
на товара изцяло, а при частична липса - пропорционално, като други обезщетения
не се дължат. В процесната застрахователна полица е договорен лимит на
отговорност: съгласно цитираната вече разпоредба на чл.23 пар.3 Конвенцията за
договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/.
Настоящият съдебен състав споделя
доводите на въззивника, че отговорността на застрахователя е като тази на
превозвача - ограничена е от специалния нормативен акт, който регламентира
отговорността на превозвача при международен автомобилен превоз на стоки -
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, която е част от вътрешното
право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното
законодателство, които и противоречат. Съдът намира, че с оглед приложимия
нормативен акт, отговорността на превозвача е ограничена до размерите, посочени
в чл.23 пар.3 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на
стоки /CMR/. Това обезщетение в настоящата хипотеза обаче е в
размер на сумата от 7315,12 лв., с оглед наличието на описаното по-горе
извънсъдебно признание от страна на ответното дружество, изразяващо се в
заплащане на 50% от претендираната по щетата сума. По
отношение размера на дължимото се обезщетение е ирелевантно заключението на
приетото по делото заключение на ССчЕ.
Поради
изложеното и поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №76423/24.04.2020 г., постановено по
гр.д. №70391/2014 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.