№ 22719
гр. София, 14.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20231110120489 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
и сл.
Образувано е по искова молба на Н. Г. Н., ЕГН **********, адрес за
кореспонденция ., . (ищец), чрез упълномощения процесуален представител П. В. Н.
(съпруга – л. 40 и 44). Ищецът твърди, че на 19. 01. 2013 г. между съпругата му и
ответното дружество бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на
недвижим имот, по силата на който ответното дружество се задължило в срок до
август 2013 г. да построи и продаде самостоятелни обекти на правото на собственост,
в това число и 3, 96 % идеални части от правото на собственост върху съответния
урегулиран поземлен имот III – 1435 с площ по документи 2 875 кв. м., по плана на .,
местността „.“. Впоследствие било сключено и допълнително споразумение, по силата
на което ищецът заместил съпругата си в правата и задълженията по предварителния
договор. След това на 06. 02. 2017 г. ответното дружество продало два самостоятелни
обекта, а именно апартамент № 7 и паркомясто 2, находящи се в ., местността „.“, в
сградата блок 2 в урегулирания поземлен имот III – 1435, с площ по документи 2 875
кв. м., по плана на ., ведно с прилежащите съответни мазе и идеални части от общите
части и от правото на строеж върху поземления имот. Самият договор за покупко-
продажба, който бил изготвен във формата на нотариален акт, съдържал уговорка
ответникът да прехвърли 3, 96 % идеални части от описания поземлен имот в срок от
една година, считано от подписването на нотариалния акт. Ищецът твърди, че цената
по договора за покупко-продажба, която е заплатил, е включвала и цената за
прехвърлянето на въпросните 3, 96 % идеални части от урегулирания поземлен имот
III – 1435. Заявява, че е изпратил чрез електронна поща покана до ответното
дружество, както и че адвокат Симеон Бешков неколкократно му напомнял за
прехвърлянето, но въпреки това ответното дружество не предоставило всички
необходими документи за прехвърлянето на договорените идеални части от дворното
1
място на нотариуса за сключването на окончателния договор. Иска от съда да обяви за
окончателен предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.
01. 2013 г. в частта относно 3, 96 % идеални части от дворното място, представляващо
урегулиран поземлен имот III – 1435, кв. 134, находящ се в ., местността „.“.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „.“
ООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., бул. „.“ № ., съдебен адрес ., ., чрез
упълномощения процесуален представител адвокат В. К.. Ответникът оспорва иска
като неоснователен. Излага доводи, че правата по предварителния договор, на които се
позовава ищеца, са се прекратили със сключването на окончателния договор от 06. 02.
2017 г. С окончателния договор страните договорили по нов начин съществените
елементи на предходното правоотношение без да се позовават или да препращат към
предварителния договор, като дори изрично декларирали, че „няма други документи,
касаещи настоящата сделка, непредставени от тях“. С нотариалния акт всъщност
ответното дружество поело ново задължение за прехвърляне на „идеални части“ без
да конкретизиране на размера им или препращане към предварителния договор. Това
се дължало на обстоятелството, че при сключването на предварителния договор била
допусната грешка при изчисляването на припадащите се идеални части от дворното
място. Твърди, че всъщност на апартамент № 7 се припадат 0, 905 % идеални части от
дворното място, на съответното мазе № 7 – 0, 04, а на паркомясто № 1 – 0, 204 %,
тоест общо за обектите на правото на собственост – 1, 149 % идеални части от
дворното място, а не 3, 96 %. Освен това поддържа, че цената на идеалните части от
дворното място не е била уточнена с предварителния договор, което също
съставлявало пречка предварителния договор да бъде обявен за окончателен. Прави
евентуално възражение за изтекла погасителна давност. Заявява, че след като
предварителният договор, на който се позовава ищецът, е подписан през 2013 г., то
възможността да се заведе иск за обявяването му за окончателен се е погасила по
давност на 19. 01. 2018 г. Иска от съда да отхвърли предявения иск. Претендира
разноски.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, придружена е с документ за внесена държавна такса в
необходимия размер и отговаря на останалите формални изисквания по чл. 127 и чл.
128 ГПК и след указания на съда беше вписана, поради което е редовна, а предявеният
с нея иск е процесуално допустим.
Ищецът предявява преобразуващ иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ГПК за
обявяването на предварителен договор за прехвърлянето на 3, 96 % идеални части от
правото на собственост върху урегулирания поземлен имот III – 1435, с площ по
документи 2 875 кв. м., по плана на ., местността „.“, за окончателен. В тежест на
ищеца по този иск е да установи при условията на пълно и главно доказване валидното
сключване на съответния предварителен договор от 19. 01. 2013 г., изтичането на
уговорения срок за сключването на окончателния договор, а също така и предвид
направеното от ответника възражение за погасителна давност – наличието на
основания за спиране или/и прекъсване на течението на погасителната давност.
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че
на 19. 01. 2013 г. П. В. Н., съпругата на ищеца, и ответното дружество сключили в .
предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, съгласно който
2
ответното дружество поело задължението да продаде правото на строеж,
собствеността върху земята и да построи апартамент № 7, находящ се в ., местността
„.“, район „Лозенец“, в блок 2 от затворен комплекс „Blue Mount“, състоящ се от пет
жилищни сгради, басейн, фитнес и заведение за хранене, разположен в урегулиран
поземлен имот III – 1435, VI – 1551, VII – 1551, квартал 134, ведно с припадащите се 3,
96 % от общите части от сградата или 7, 4 кв. метра, както и прилежащото мазе № 7 с
площ 2, 52 кв. метра, както и ведно с 3, 96 % идеални части от урегулирания поземлен
имот III – 1435, който урегулиран поземлен имот бил с площ по документ за
собственост 2 875 кв. метра, а съпругата на ищеца трябвало да заплати обща цена за
цялото така описано недвижимо имущество в размер на 47 785 евро. Освен това
уговорили прехвърлянето на паркомясто № 2, находящо се в подземен паркинг на блок
2, с обща застроена площ 12, 5 кв. метра, за цена 7 600 евро, като в предварителния
договор не е посочена съответна на това паркомясто квота от идеалните части от
урегулирания поземлен имот. От систематичното тълкуване на чл. 1, ал. 1, чл. 5, ал. 1,
т. 1 и ал. 2, както и чл. 7, ал. 1 на предварителния договор съдът достига до извода, че
страните се уговорили окончателният договор да бъде сключен в срок от един месец
след съставянето на акт (образец 15) за установяване годността за приемане на
строежа, а съставянето на този акт трябвало да бъде извършено от страните до август
2013 г.
С допълнително споразумение към предварителния договор без дата ответното
дружество, съпругата на ищеца и самият ищец се съгласили ищецът да замести
съпругата си в нейните права и задължения по предварителния договор. След това на
06. 02. 2017 г. ответното дружество и ищеца сключили окончателния договор
(нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 44, том I, рег. номер 1096,
дело 35/2017 год. по описа на нотариус Стилиян Тютюнджиев, рег. номер 065, ареал на
действие Софийския районен съд). По силата на окончателния договор ответното
дружество прехвърлило на ищеца правото на собственост върху въпросния апартамент
№ 7, ведно с мазе № 7 и 4, 01 % идеални части от общите части на сградата,
равняващи се на 7, 49 кв. метра, и толкова идеални части от правото на строеж върху
дворното място, а освен това и паркомясто № 1 (със стар № 2 отпреди екзекутивните
чертежи), находящо се в сутерена на блок 2, ведно с 3, 7 % идеални части от общите
части на сутерена, равняващи се на 14, 24 кв. метра, и съответни идеални части от
правото на строеж върху дворното място. Ищецът на свой ред поел задължението да
заплати в полза на ответното дружество обща цена за всички тези недвижими имоти в
размер на 38 250 лева, която страните декларирали, че е заплатена преди сключването
на окончателния договор по банков път и че е действително уговорена (страните не
оспорват декларираното плащане, нито оспорват цената по окончателния договор като
привидна в рамките на настоящия процес). Най-сетне към края на текста на
окончателния договор страните уговорили, че ответното дружество „се задължава да
прехвърли на купувача съответните идеални части от земята в срок от една година,
считано от днес“.
Към доказателствените материали по делото е приобщен и заверен препис от
площообразуване, изготвено от правоспособен оценител инж. Деница Г.а, според което
квотата от идеалните части от урегулирания поземлен имот припадаща се на
апартамент № 7 и мазе № 7 (обект на предварителния договор), възлиза на общо 0, 945
% (0, 905 + 0, 040) или 27, 63 кв. метра, а тази на паркомясто № 1 (предмет на
окончателния договор), възлиза на 0, 204 % или 5, 97 кв. метра.
Ответното дружество не сключило окончателен договор с ищеца за
3
прехвърлянето на процесните 3, 96 % идеални части от правото на собственост върху
урегулирания поземлен имот
При така установената фактическа обстановка първостепенният съд достигна до
следните изводи.
Предварителният договор има за цел да подготви сключването на окончателен
договор. За тази цел той трябва да съдържа съществените елементи на очаквания
окончателен договор, както повелява и чл. 19, ал. 2 ЗЗД. Ако не ги съдържа,
предварителният договор е нищожен. Съществените елементи при покупко-
продажбата на недвижимо имущество са индивидуализираните вещи и тяхната цена.
Това са и съществените елементи, които би следвало да съдържа предварителния
договор за покупко-продажбата на недвижимо имущество. Но изискването на чл. 19,
ал. 2 ЗЗД предварителният договор да съдържа тези съществени елементи не означава,
че страните по предварителния договор трябва да сключат окончателния договор при
точно същите условия. Свободата на договарянето по чл. 9, ал. 1 ЗЗД и възможността
за изменяване на договорите по съгласие на страните съгласно чл. 20а, ал. 2 ЗЗД
налагат извода, че с окончателния договор условията, уговорени между страните по
предварителния договор, могат да бъдат изменени. Затова и трайната съдебна
практика приема, че със сключването на окончателния договор могат да бъдат
изменени всички елементи на предварителния договор, в това число и съществените,
стига само окончателният договор да не противоречи на закона или/и на добрите нрави
(тогава правилата на социалистическото общежитие), при което окончателният
договор остава единственият правнорелевантен източник на окончателната воля на
страните: решение № 29 от 12.VI.1980 г. по гр. дело № 20/80 г. на ОСГК на ВС.
Прецизността повелява да се отбележи, че тук окончателен договор страните са
уговорили само относно апартамент № 7, мазе № 7 и паркомясто № 1. За покупко-
продажбата на процесните 3, 96 % идеални части от правото на собственост върху
урегулирания поземлен имот страните не са постигнали съгласие във формата на
нотариалния акт от 06. 02. 2017 г. Те само са се съгласили да прехвърлят
„съответните идеални части“ в едногодишен срок. Тази уговорка, разгледана
изолирано и сама по себе си, би могла да се приеме за самостоятелен предварителен
договор. Настоящият съдебен състав обаче споделя правната теория, според която
облигационното отношение в широк смисъл обхваща и редица странични
възможности и права. „Всички тези странични възможности и права са включени в
състава на облигационното отношение в широк смисъл и образуват заедно с
основното облигационно отношение една съвкупност, един комплекс, точно защото
това основно облигационно отношение е тяхна правопораждаща предпоставка. (...)
Отличията на основното облигационно отношение от страничните субективни
права и задължения, възникнали на негова основа и включени като съвкупност в
съдържанието на облигационното отношение в широк смисъл, не е основание за
извода, че облигационното отношение в широк смисъл се състои от аритметичния
сбор на тези субективни права, правни задължения и странични правни
възможности. То не е такова механично единство, а едно органично свързано цяло“ –
А.К., из „Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение“. При това
положение уговорката, съдържаща се в нотариалния акт, не следва да бъде
разглеждана изолирано и отделно от общия контекст на облигационните отношения на
страните. Тя е органично свързана с първоначалния предварителен договор и
договорът за встъпването в правата и задълженията по него. Воден от изложеното
първостепенният съд приема, че уговорката от нотариалния акт за прехвърлянето на
4
идеални части от урегулирания поземлен имот има характеристиката на допълнение
(анекс) към първоначалния предварителен договор.
Тази уговорка-анекс е неясна, защото страните не са посочили точния размер на
идеалните части от урегулирания поземлен имот, а са се задоволили да отбележат
само „съответните“. При така констатираната неяснота на уговорката-анекс тя
трябва да бъде внимателно разтълкувана от първостепенния съд съгласно чл. 20 ЗЗД в
смисъл, че идеалните части са съответни на прехвърлените с окончателния договор
самостоятелни обекти на правото на собственост в сградата. Това е така, защото
окончателният договор е единственият правнорелевантен източник на окончателната
воля на страните кои и колко на брой самостоятелни обекта на правото на собственост
в съответната сграда да бъдат продадени. Казано иначе, идеалните части са квота,
„съответна“ на апартамент № 7, мазе № 7 и паркомясто № 1. Затова първостепенният
съд приема, че с окончателния договор страните са ограничили прехвърляемите обекти
на правото на собственост от предварителния договор само до апартамент № 7, мазе
№ 7 и паркомясто № 1. Кои обаче са „съответните“ на тези три самостоятелни обекта
идеални части зависи от правния статут на урегулирания поземлен имот и по-точно
дали той съставлява неделима обща част на етажната собственост, при което те ще са
съответни на стойността на самостоятелните обекти въз основа на императивната
норма на чл. 40, ал. 1 ЗС, или дворното място е запазило самостоятелния си характер и
върху него е налице обикновена делима съсобственост.
От една страна, уговорката-анекс, че идеалните части са „съответни“ на
самостоятелните обекти, които се прехвърлят с окончателния договор, е индикация, че
страните са третирали тези идеални части като неотделима принадлежност към
самостоятелните обекти. От друга страна, ако страните действително бяха считали
идеалните части за такава неотделима принадлежност, те щяха да знаят, че те следват
по необходимост прехвърлянето на самостоятелните обекти, на които принадлежат, и
че нещо различно не би могло да бъде уговорено, което би направило уговорката-анекс
за по-късното им прехвърляне юридически безсмислена. Затова остава неясно как при
сключването на окончателния договор и уговорката-анекс, съдържащи се в
нотариалния акт, страните са възприемали правния статут на идеалните части от
урегулирания поземлен имот. Така или иначе за правилното разрешаване на
повдигнатия правен спор е важно тук първостепенният съд да установи обективното
положение на урегулирания поземлен имот към момента на сключването на
уговорката-анекс, а не какви са били субективните възгледи на страните за него.
От съвкупната анализа на доказателствата по делото се установява, че сградата,
в която се намират тези три самостоятелни обекта на правото на собственост, е блок 2
от затворен комплекс „Blue Mount“, който блок две е построен в урегулирания
поземлен имот III – 1435. Частите от етажите на сградата принадлежат на различни
собственици, при което е налице етажна собственост съгласно чл. 38 ЗС. В същия
урегулиран поземлен имот, видно от скицата на л. 21, са построени още две
многоетажни масивни жилищни сгради. При етажна собственост дворното място
обикновено има характеристиката на обща част по предназначение и като такава не е
самостоятелен обект на правото на собственост, съответно квотите от неделимата
съсобственост върху него се определят съобразно стойността на самостоятелните
обекти, както гласи повелителната норма на чл. 40, ал. 1 ЗС, и съставляват
принадлежност към тези самостоятелни обекти. В такъв случай, както вече беше
изложено, те винаги следват прехвърлените самостоятелни обекти в точния си
съгласно чл. 40, ал. 1 ЗС размер. Дворното място обаче не винаги бива обща част към
5
сградата-етажна собственост. Понякога то принадлежи на трети за етажната
съсобственост лица и запазва самостоятелността си. В разглеждания случай от
електронна справка в имотния регистър се установява, че строителството е било
реализирано въз основа на учредено вещно право на строеж върху урегулирания
поземлен имот от трети лица (тогавашните му собственици) в полза на ответното
дружество, като сделката е била вписана през 2007 г. С осъществяването на
строителството в такъв случай построеното е станало собственост на ответното
дружество, а урегулираният поземлен имот е останал собственост на въпросните трети
лица. От представените по делото доказателства по-нататък се установява, че през
2012 г. ответното дружество е закупило от същите трети лица 74, 32 % идеални части
от правото на собственост върху урегулирания поземлен имот, а третите лица са
запазили останалите 25, 68 % идеални части от него. При това третите лица са дали
предварително обещание по чл. 33 ЗС да бъдат продавани идеални части от дворното
място и на останалите собственици на обекти, построени в сградата, и са се отказали
да изкупуват останалите идеални части при каквито и да е условия (л. 18 – 19).
Видно е тогава, че след построяването на сградите от ответното дружество
тогавашните собственици на урегулирания поземлен имот са му продали само част от
дворното място, а не цялото. Няма данни по настоящото дело тези собственици на
дворното място да са придобили самостоятелни обекти в сградата, на които да
съответстват запазените от тях общо 25, 68 % идеални части от него. При това
положение съдът трябва да приеме, че към момента на построяването на сградите
техният единствен собственик не е имал право на собственост върху дворното място
(поради естеството на вещното право на строеж), а след това е придобил само част от
него въз основа на договор за покупко-продажба. В такива случаи следва да се приеме,
че дворното място не се е превърнало в обща част на сградите след прехвърлянето на
първите самостоятелни обекти от тях на различни собственици и учредяването на
етажната собственост. Върху урегулирания поземлен имот е продължила да съществува
единствено обикновена съсобственост, при която идеалните части от дворното място
не съставляват определена по размер съгласно чл. 40, ал. 1 ЗС принадлежност на
самостоятелните обекти, но могат да бъдат предмет на правни сделки отделно от тях и
да бъдат делени. В сходен смисъл е съдебната практика: решение № 481 от 25.05.2011
г. на ВКС по гр. дело № 979/2009 г., I г. о., решение № 71 от 25.05.2017 г. на ВКС по гр.
дело № 3936/2016 г., I г. о. и решение № 35 от 6.03.2018 г. на ВКС по гр. дело №
3057/2017 г., IV г. о.
Щом като урегулираният поземлен имот е в режим на обикновена
съсобственост, то квотите от нея могат да бъдат свободно прехвърляни независимо от
самостоятелните обекти, а следователно и без необходима връзка със стойността на
тези самостоятелни обекти, щом също са обект на прехвърлителната сделка. Важна е
постигнатата от страните воля какъв обем идеални части от правото на собственост
върху дворното място ще се прехвърля и така уговореното да не противоречи на други
правни норми като например чл. 33 ЗС. В дадения случай с началния предварителен
договор страните са постигнали съгласие да се прехвърлят общо 3, 96 % идеални
части от правото на собственост върху урегулирания поземлен имот. Тази уговорка не
е била изрично изменена чрез посочването на различен размер идеални части с анекса
на предварителния договор от 06. 02. 2017 г., нито съдържанието на този нотариален
акт и първоначалния предварителен договор позволяват тълкуване, че контрахентите
са изменили така уговорения размер на идеалните части. Представеното от ответното
дружество площообразуване от оценител на недвижими имоти е изготвено съобразно
6
правилото на чл. 40, ал. 1 ЗС, което е в разглеждания случай неприложимо по вече
изложените съображения, и не съставлява елемент или приложение към който и да е от
двата договора, върху който да се е разпростряло съгласието на страните. При това
положение единствената възможност за правилното разтълкуване на неясната
уговорка-анекс остава, че „съответните“ идеални части от урегулирания поземлен
имот са посочените в първоначалния предварителен договор 3, 96 %. Съдът е длъжен
да предпочете тълкуване в подкрепа на действителността на уговорката-анекс (in
favorem validitatis), а не към нищожност поради противоречие с чл. 19, ал. 2 ЗЗД.
Поради тези изложени съображения първостепенният съд приема за установени
всички елементи на правопораждащия преобразуващото право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД
фактически състав.
Сбъдва се при това положение вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане
на евентуалното възражение на ответното дружество за изтекла погасителна давност.
Преобразуващото право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД се погасява с общата петгодишна
погасителна давност, както приемат правната теория и трайната съдебна практика
(С.Б., „Преобразуващи искове и преобразуващи решения“, София, 2014, стр. 97).
Началото на давностния срок е моментът, от който преобразуващото право е могло да
бъде упражнено. В разглеждания случай това е изтичането на едногодишния срок по
уговорката-анекс, т.е. една година след 06. 02. 2017 г. Съответната дата е 06. 02. 2018 г.
(присъствен ден) и от нея е отпочнало течението на петгодишната погасителна
давност. То е спряло през време на извънредното положение на основание чл. 3, т. 2 от
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците
(загл. изм. ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) и е продължил да тече
седем дни след обнародването на Закона за изменение и допълнение на Закона за
здравето („ДВ“, брой 44 от 13.5.2020 г.) по силата на пар. 13 от Преходните и
заключителните разпоредби към него. Понеже последният срок се брои по дни, денят
на обнародването на закона не се брои и срокът изтича в края на последния ден
съгласно чл. 72, ал. 1, изр. трето и четвърто ЗЗД. При това положение може да се
обобщи, че давностният срок е бил спрял през периода 13. 03. 2020 г. – 22. 05. 2020 г.,
т.е. за точно седемдесет дни. Тогава давността би изтичала, като след датата 06. 02.
2023 г. бъдат добавени седемдесет дни, т.е. давността би изтекла на датата 17. 04. 2023
г. Но тази дата е понеделникът след Великден и следователно официален празник
съгласно чл. 154, ал. 1 КТ. При това положение срокът е изтичал в края на първия
следващ присъствен ден съгласно чл. 72, ал. 2 ЗЗД, т.е. в края на 18. 04. 2023 г.
(вторник). Исковата молба е подадена чрез пощата, като датата на предаването й в
пощата е тъкмо тази – 18. 04. 2023 г. При това положение искът трябва да се счита
предявен преди изтичането на погасителната давност. Така нейното течение успешно е
било прекъснато на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД и е било спряно до приключването на
настоящото дело съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Поради тези съображения
възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно.
Страните не спорят, че покупната цена е била вече заплатена от ищеца. При
това положение диспозитивът на решението трябва да е безусловен.
Разноски. При този изход на делото съдът трябва да присъди в полза на ищеца
сторените от него разноски. Те се изразяват в държавната такса за разглеждането на
иска в размер на 53 лева и 96 стотинки и уговорено и реално заплатено по банков път
адвокатско възнаграждение в размер на 1 800 лева с ДДС. Ищецът претендира наред с
това разноски за банкова комисиона в размер на 6 лева и такса за вписване на исковата
7
молба в размер на 10 лева, чиято дължимост ответното дружество оспори.
Отговорността за разноски се разпростира до всички разходи, които са пряка
последица от воденето на делото. Такива са и таксите за вписването на исковата
молба, когато тя трябва да бъде вписана и съдът е дал съответни указания на ищцовата
страна, при чието неизпълнение производството би се прекратило, а също и банковите
комисиони при превеждането на авансовите разходи за воденето на делото по банков
път (за присъждането на последните е налице и практика на ВКС – определение № 16
от 15.01.2019 г. на ВКС по гр. дело № 4602/2017 г., III г. о.). Ето защо според
разбирането на настоящия съдебен състав ответното дружество трябва да заплати и
разходите, сторени от ищеца за вписването на исковата молба и за банковата
комисиона във връзка със заплащането на държавната такса за разглеждането й. При
това положение ответното дружество дължи на ищеца разноски в размер на общо
1 869 лева и 96 стотинки.
На следващо място, съгласно чл. 364, ал. 1 ГПК съдът трябва да осъди ищеца да
заплати дължимия местен данък и дължимата нотариална такса. Предвид данъчната
оценка на урегулирания поземлен имот и съгласно чл. 47, ал. 2, пр. първо във връзка с
чл. 46, ал. 1 ЗМДТ във връзка с чл. 35, ал. 2 от Наредбата за определяне на размера на
местните данъци на Столичния общински съвет дължимият местен данък възлиза на
161 лева и 89 стотинки, а съгласно т. 8 към Тарифата за нотариалните такси към ЗННД
възлиза на 100 лева и 65 стотинки.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА ОКОНЧАТЕЛЕН на основание чл. 19, ал. 3 от Закона за
задълженията и договорите в отношенията между ищеца Н. Г. Н., ЕГН **********,
адрес за кореспонденция ., ., и ответното дружество „.“ ООД, ЕИК ., седалище и адрес
на управление ., бул. „.“ № ., предварителният договор, сключен на 19. 01. 2013 г. в .
между П. В. Н. с ЕГН **********, по-късно заместена в правата и задълженията от
ищеца, и ответното дружество, по силата на който ответното дружество продава на
ищеца 3, 96 % идеални части от правото на собственост върху урегулирания
поземлен имот III – 1435, който урегулиран поземлен имот е с площ по документ за
собственост 2 875 кв. метра и се намира в ., местността ..
ОСЪЖДА на основание чл. 364, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс
ищеца Н. Г. Н., ЕГН **********, адрес за кореспонденция ., ., да заплати в полза на
Столичната община – район „Лозенец“, сумата 161 лева и 89 стотинки,
представляваща местен данък, както и в полза на Софийския районен съд сумата 100
лева и 65 стотинки, представляваща нотариална такса, като НАЛАГА ВЪЗБРАНА
върху 3, 96 % идеални части от правото на собственост върху урегулирания поземлен
имот III – 1435, който урегулиран поземлен имот е с площ по документ за собственост
2 875 кв. метра и се намира в ., местността ., до заплащането на местния данък и
нотариалната такса. ДА НЕ СЕ ИЗДАВА по искане на ищеца препис от настоящото
съдебно решение до представянето на доказателства за заплащането на местния данък
и нотариалната такса.
8
ОСЪЖДА ответното дружество „.“ ООД, ЕИК ., седалище и адрес на
управление ., бул. „.“ № ., да заплати в полза на ищеца Н. Г. Н., ЕГН **********, адрес
за кореспонденция ., ., сумата 1 869 лева и 96 стотинки, представляваща деловодни
разноски в първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на преписа.
Електронни преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9