№ 1327
гр. Варна, 28.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Даниела Ил. Писарова
Членове:Светлана Тодорова
Цветелина Г. Хекимова
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Цветелина Г. Хекимова Въззивно гражданско
дело № 20223100501556 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по въззивна жалба вх. №264568/19.04.2022г. от „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище: гр. София, срещу решение
№260187/23.03.2022г. по гр.д. №12139/2020г. на РС – Варна в частта, с която са отхвърлени
предявените от жалбоподателя искове за приемане за установено, че ищецът има подлежащо
на изпълнение вземане срещу Д. Б. Д. по заповед за изпълнение на парично задължение,
издадена по ч.гр.дело 6063/2020год. на ВРС, 16-ти състав, за разликата над 1482,50 лв. до
2046,81 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № **********,
както и в частта, с която е отхвърлен иска относно сумата 1237,02 лв., представляваща
възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № **********, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда 10.06.2020год. до
окончателното изплащане на задължението.
В жалбата се твърди, че е неоснователен извода на съда за недействителност на
договора за кредит, като се твърди, че ясно е посочена методиката на формиране на ГПР.
Твърди се също, че направеното прихващане от съда е неоснователно въз основа на
аргумент за действителност на уговорката за дължимост на договорна лихва, която поради
това не следва да бъде прихващана. В жалбата не са направени доказателствени искания.
Отправената към съда молба е за отмяна на решението и за уважаване на
предявените искове в обжалваната част, като се присъдят и направените разноски.
1
Подадена е и въззивна жалба №264953/03.05.2022г. от Д. Б. Д. срещу решение
№260187/23.03.2022г. по гр.д. №12139/2020г. на РС – Варна в частта, с която е уважен
предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище в гр.
София, за приемане за установена дължимостта на сума в размер на 1482,50 лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № **********, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда-10.06.2020тод. до
окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение
в производството по ч.гр.дело 6063/2020год. на ВРС, 16-ти състав.
В жалбата се твърди, че кредиторът в нарушение на волята на кредитополучателя
е удържал суми по кредита за погасяване на предходни задължения. Сочи се също, че при
погасяване неправомерно са разпределени внасяните суми, поради което се твърди, че са
преведени суми в повече от дължимия размер.
В срока по чл. 263 ГПК, е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, с който жалбата се оспорва като неоснователна, като се
изразява становище за правилност и законосъобразност на решението. Доказателствени
искания не са направени.
За да се произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск с правнo основание
чл. 422 ГПК, предявен oт „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ********* срещу Д.
Б. Д. за приемане за установено, че ответникът дължи сума в общ размер на 7 360.99 лв., от
които главница в размер на 2685.97 лв., договорно възнаграждение в размер на 1237.02 лв.,
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 3166.92 лв. и лихва за
забава в размер на 271.08 лв., представляващо неизплатено задължение по Договор за
потребителски кредит № **********.
Твърди се в исковата молба, че на 12.10.2017г. е сключен Договор за
потребителски кредит № ********** между „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД като
кредитор и Д. Б. Д., като длъжник, за сума в размер на 3000 лв. със срок на издължаване 36
месеца. Твърди се, че по избран и закупен пакет допълнителни услуги се дължи още и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги 3901,96 лв., Сочи се в исковата
молба, че кредитополучателят е внесъл само 6 пълни погасителни вноски и една непълна с
дата 18.09.2018г., поради което на 27.08.2019г. кредиторът е упражнил правото си да
направи цялото задължение предсрочно изискуемо. Твърди се, че изплатената част от
задълженията по кредита е в размер на 1517,50 лв., с което е погасена част от номинала по
заема. Поради неизпълнение на задължението за връщане на сумата по кредита, ищцовото
дружество е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение,
по което е образувано ч.гр.д.№6063/2020г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е изразил становище за неоснователност на
иска по основание и размер. Сочи, че договорът за кредит на който ищецът се позовава е
неравноправен, което води до значително неравновесие между правата и задълженията.
2
Моли за отхвърляне на исковете.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от
фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбите оплаквания за неправилно формиран от съда извод за недействителност на
процесния договор за потребителски кредит на основание чл.22 от ЗПК поради
несъответствие с разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, за неправомерно извършено
прихващане на дължимата сума за главница с изплатените от длъжника вноски, както и от
друга страна за наличие на неравноправни клаузи и за несъобразено с волята на
кредитополучателя разпределение на отпуснатата сума.
Установява се от представените по делото писмени доказателства наличието на
облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски кредит,
задължението по който възлиза общо на 9072 лева, вкл. сумата по кредита, възнаградителна
лихва и възнаграждение за избран и закупен пакет от допълнителни услуги, връщането на
сумата е договорено в рамките на 36-месечен период на вноски съгласно погасителен план.
Твърди се от ищцовата страна настъпила предсрочна изискуемост на цялото
вземане по кредита, като от представените по делото общи условия към договора е видно, че
съгласно т.12.3 е договорено при просрочване на две или повече месечни вноски кредиторът
да обяви предсрочна изискуемост с писмено уведомление. В случая по делото е представено
уведомително писмо от 12.03.2020г., получено от длъжника лично на 18.03.2020г.
Предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от
длъжника на изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, ако към този
момент са настъпили уговорените в договора за кредит предпоставки, обуславящи
настъпването й. В случая са налице данни за непогасяване от длъжника на вноски по
кредита и е извършена процедура по уведомяване на длъжника преди иницииране на
заповедното производство, с което кредиторът е упражнил правото си да обяви предсрочна
изискуемост на цялото задължение по кредита. Същевременно от представения по делото
погасителен план към анекс №2 към договора се установява, че е настъпил падежът на
всички вноски по погасителния план, като падежът на последната предвидена вноска е
3
10.03.2021г.
Въззивният състав не споделя формираните от първостепенния състав доводи, че
договорът за потребителски кредит страда от пороци, водещи до неговата недействителност
в цялост и противоречи на изискванията на чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за
потребителския кредит. Анализът на съдържанието на договора за кредит обуславя извод, че
е спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл.10 от
Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа
дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация на
страните по него, срок на договора, общия размер на кредита, размер на лихвения процент,
годишния процент на разходите, условия за издължаване на кредита, ведно с погасителен
план /разбивка на главница и лихви/, както и останалото съдържание по чл.11, ал.1, т.11 до
т.26.
Според нормата на чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, който съобразно разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.
Същевременно договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на
кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и
за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи
потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е
предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно
е определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие
със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с
другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.
В случая определеният в договора размер на ГПР от 49.89% не надвишава пет
пъти размера на законната лихва /50%/, а договореният лихвен процент е 41.17 %, поради
което и съдът приема, че цената на кредитиране не е свръх прекомерна. По същите мотиви
се налага изводът, че не е налице някоя от хипотезите на чл.143, т.1-19 ЗЗП, тъй като
клаузите не създават възможност за облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника
и това да го постави в по – неравностойно имуществено положение, при отчитане на
спецификата на рисково небанково кредитиране. Поради това се налага извод, че клаузите за
договорна лихва и ГПР са действителни, поради което ответникът дължи заплащане на
главницата, включваща разсрочените вноски на предоставената в заем сума и договорна
лихва.
Съдът намира за неоснователни и възраженията на ответницата, че със заемната
сума кредитодателят е погасил предходни нейни задължения към трети лица против волята
й. Видно от текста на договора, чието съществуване и действителност не се оспорва, е
4
предвидено рефинансиране, като са изрично посочени кредиторите и сумите за
рефинансиране. Твърденията, че клаузата е против волята на кредитополучателя,
съответства на нищожност поради липса на съгласие, но доколкото клаузата е част от текста
на договора, чиято действителност не се оспорва, това възражение се явява неоснователно.
Ако се приеме, че твърдението е за неравноправност на клаузата, също се налага извода за
неоснователност, доколкото уговорката за рефинансиране е част от текста на договора, а не
от общите условия, поради което няма основание да се счита, че не е индивидуално
договорена. Не се твърди, че ответницата не е имала задължение към третите лица, не са
наведени и други твърдения за порок на тази уговорка. С оглед на изложеното се налага
извод за неоснователност на въззивната жалба на Д. Б. Д..
Въззивният състав намира, че липсва основание за приспадане на цялата платена
сума от общия размер на главницата, тъй като при извода за дължимост на възнаградителна
лихва сумите, отнесени за погасяване на задълженията по възнаградителна лихва, не са
недължимо платени. Недължимо платени са само сумите, отнесени за погасяване на
задължения по пакета за допълнителни услуги, които са приети за недължими с
първоинстанционното решение поради нищожност на договорните клаузи. Претенциите в
частта относно главница и възнаградителна лихва са основателни и следва да бъдат
уважени, след приспадане на сумите, отнесени за погасяване на задълженията по пакета за
допълнителни услуги и за обезщетение за забава, които са приети като недължими с
първоинстанционното решение, необжалвано в тази част. Размерите на тези суми се
установяват от представеното пред първата инстанция извлечение по сметка, неоспорено от
ответната страна. Видно от въззивната жалба се обжалва част от първоинстанционното
решение относно главницата, която е формирана след приспадане именно на заплатените
суми за главница в размер на 314,03 лв., по пакета за допълнителни услуги в размер на
635,04 лв. и за обезщетение за забава в размер на 4,12 лв.
С оглед на това въззивната жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД се
явява основателна изцяло, като първоинстанционното решение следва да се отмени в частта,
с която е отхвърлена претенцията относно главницата над присъдения размер от 1482,50 лв.
до 2046,81 лв., както и в частта, с която е отхвърлен иска относно възнаградителна лихва в
размер на 1237,02 лв.
С оглед разясненията, дадени в т.12 на ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г.
на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноските по издаване на заповед за изпълнение
следва да се разпредели от съда в исковото производство или с решението си по
установителния иск съдът дължи произнасяне по дължимостта на разноските и за
заповедното производство. Дължимите на ищеца разноски по съразмерност на уважената
част от иска за първа инстанция възлизат на сумата от 132,60 лева, изчислена съобразно
уважената част от предявените искове въз основа на отправеното искане и приложени
писмени доказателства, като размерът на юрисконсултско възнаграждение съдът е
определен на 100 лв. на основание чл.78, ал.8 от ГПК. За въззивната инстанция съобразно
уважаването изцяло на въззивната жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД се следват
5
разноски в размер на 150 лева, вкл. държавна такса за въззивна жалба и юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда в размер на 100 лева съгласно чл.78, ал.8 ГПК.
Разноските за заповедното производство възлизат на сумата от 62 лева, на осн.чл.78 ГПК и
при отчитането им по съразмерност.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №260187/23.03.2022г. по гр.д. №12139/2020г. на РС – Варна в
частта, с която са отхвърлени предявените от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище гр. София искове за приемане за установено, че ищецът има
подлежащо на изпълнение вземане срещу Д. Б. Д. по заповед за изпълнение на парично
задължение, издадена по ч.гр.дело 6063/2020год. на ВРС, 16-ти състав, за разликата над
1482,50 лв. до 2046,81 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
**********, както и в частта, с която е отхвърлен иска относно сумата 1237,02 лв.,
представляваща възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № **********,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда 10.06.2020 год. до
окончателното изплащане на задължението, както и в частта за разноските, като вместо това
ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че в полза на ищеца „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, съществува вземане от ответника Д. Б. Д.,
ЕГН **********, с пост.адрес ********, за разликата над 1482,50 лв. до 2046,81 лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № **********, както и за
сумата 1237,02 лв., представляваща възнаградителна лихва по Договор за потребителски
кредит № **********, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в
съда 10.06.2020 год. до окончателното изплащане на задължението, по заповед за
изпълнение на парично задължение, издадена по ч.гр.дело 6063/2020год. на ВРС, 16-ти
състав, на осн.чл.422 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение №260187/23.03.2022г. по гр.д. №12139/2020г. на РС –
Варна в останалата обжалвана част.
В останалата необжалвана част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Д. Б. Д., ЕГН **********, с пост.адрес ******** да заплати на
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр.София, сумата 62
лева, представляващи сторени в заповедното производство разноски съразмерно на
уважената част от исковете, на осн.чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Д. Б. Д., ЕГН **********, с пост.адрес ********, да заплати на
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр.София, сторените
в исковото производство разноски съразмерно на уважената част от иска, както следва: за
първа инстанция сумата от 132,60 лева и за въззивна инстанция – сумата от 150 лева.
6
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7